Думата ми е за простите, азбучни истини от нашия живот. За онези кратки, разпръснати мигове, които могат да придадат нов смисъл и неочаквано очарование на връзката между двама души, наречена семейство. Някога, преди 1989 година то беше „основната клетка на обществото“. Днес според енциклопедичния речник по социология „семейството е относително устойчива малка група включваща родителите и техните несемейни деца“ ...
В този кратък обзор имам за цел
да направя обобщена оценка на последните пет години в правно-религиозния живот
на страната, в присъствието на „новия“ Закон за вероизповеданията (ЗВ).
Побоят над Огнян Стефанов предизвика
разностранни реакции сред политици, журналисти и просто читатели, дали воля на
своите чувства в постинги. Най-адекватна според мен бе реакцията на последните
– при която думата „държава“ най-често се съчетаваше към „майката“ – неизвестно
чия, вероятно на държавата.
Първият ми ден на социален работник – 7 юни
1993 година. Докато се опитвах да запомня в кой журнал кои молби се вхождат,
как се издават удостоверения, как се попълват и обработват молбите за социални
помощи, докато се опитвах да не ми личи ужаса от бумащината и се чудех как така
колежката до мен знае по име всеки клиент, тайничко очаквах да се появи ТОЙ,
човекът, който се нуждае от моята помощ.
Преди 15
години, когато научих, че съм спечелила конкурс за социален работник, подскочих
от радост, а после се уплаших. Тъкмо навлизаше масовото американско кино и
правомощията на социалните работници да отнемат деца от неуравновесени и
негрижовни майки звучаха фантастично за нашите уши. За сведение тогава у нас нямахме
кучешки приюти, но имахме над 30 хиляди деца в сиропиталища и домове.
Когато най-после чухме нещо неабсурдно за
Могилино – решението да бъде закрито и децата преместени в защитени жилища, в
един русенски квартал започва подписка срещу изграждането на такива при тях.
Местните жители коментирали, че ежедневното присъствие в центъра на квартала на
„недъгави деца“ ще бъде неприятна гледка, а майките на „нормалните“ деца от
близката детска градина били притеснени как да обясняват на рожбите си вида на
ония, различните.
В момента, в който
писателят започне да обяснява това, което е написал, той е изгубен като творец. Произведенията
достатъчно добре говорят сами за себе си ...
„Как се казваш, дядо?” – питам
старец, който на няколко километра преди село Припек е проснал на поляната
овца и я стриже. Малко по-встрани е седнала жена. Чака за вълната. „Нямам име – отвръща той. – Баща
ми ме кръсти Селим, държавата ме преименува на Стоян. Знам ли кой съм?”
Свикнали сме да следим и описваме предимно
нещата, които се случват. И сякаш в това има логика, всяка медия държи да
подчертае, че предава от самата точка на събитието, че е най-близо до случилото
се. Нека този текст бъде за неслучилата се 1968 ...
В края на второто десетилетие на ХХ в. в България става безпощадно
ясно: националният идеал не може да бъде постигнат, той не може да бъде живян,
а може само да бъде мечтан, бленуван, припомнян. Ето защо на преден план трябва
да излезе онази форма на културата, която кореспондира с промяната в социалните
нагласи и може да отговори на „обществената поръчка“. Това е разбира се,
литературата ...
Ако се застане на строго църковна гледна точка, т. е. се превъзмогнат
„естествените“ националистически пориви и страсти, то не може да не се признае
справедливостта и каноничността на това определение. Факт е: национализмът на XIXв. „нахлува“ в Църквата
тъкмо на българска почва и тъкмо в българско лице национализмът е църковно
осъден.
Литературата не е остров – нито в историята, нито в културата. Това, че
тя е свързана с другите форми на културата, че е зависима от „духа на времето“
и че самата тя често „форматира“ същия този дух – са твърдения добре познати,
тривиални дори. Как българската литература е ориентирана спрямо „цялото на културата“?
Какви стремежи е „попила“ в себе си и на какви потребности отговаря? Има ли
своя „свръхзадача“ и каква е тя? А свое „вечно“ послание?
Всеки, който смята, че колективната истерия, предизвикана от застрашени
символи, е чисто мюсюлманска културна особеност, би трябвало да дойде тия дни в
България ...
Зададен по този провокативен начин въпросът изглежда като каламбур, но намеренията, с които започвам тоя текст, са съвсем не-иронични. Правото на оптимизъм, както и правото на живот, свобода, търсене на щастие и пр., е въпрос не само на конституирани добри намерения, но и на простичка налична възможност, т. е. на това дали човек може да си го позволи, без да изглежда детински наивен, глупав или самоубийствено повърхностен.