Темата за неизбежната необходимост от солидно преработване на миналото тече в това издание от години насам – с неизвестни или поне силно невидими за мен резултати. Въпреки немалкото знакови събития от онова, което може да се нарече „войната за паметта в България“ – от „Гори, гори огънче“ на Румяна Петкова и Малина Томова, през „Технология на злото“ на Татяна Ваксберг и сравнително острата дискусия около „спасяването“ на българските евреи, та чак до последното голямо научно изследване за икономиката на „възродителния процес“ на Румен Аврамов – в страната изглежда все още липсва каквото и да е по-широко осъзнаване на важността и мащабите на тази война. Поредното доказателство за това – колкото дребно и незначително на пръв поглед, толкова символично и предупредително след едно по-внимателно разглеждане – се оказва делото, което бившият легионер Дянко Марков води срещу журналистката и участничка в кръга „Маргиналия“ Юлиана Методиева.
За какво точно става дума? Конкретният съдебен казус – дали е правомерно да бъде определян като антисемит един неразкаян участник в доказано профашистката и антисемитска организация Съюз на българските национални легиони (СБНЛ) – се оказва само тъничко було, под което се крият далеч по-мащабни и по-важни за страната въпроси. Самият Дянко Марков, осъзнавайки това добре, твърди, че води делото „не заради себе си, а заради хората, които го подкрепят“. И това е точно така, защото реалният въпрос, стоящ зад настоящата съдебна битка, всъщност е „по какъв начин трябва да оценяваме близкото минало на страната и можем ли да си позволим да го оправдаваме пост-фактум?“, имайки предвид опита на други европейски страни, които отдавна вече са вървели и продължават да вървят по същия този път. В „Либерален преглед“ многократно е ставало дума за това, че опитите за „оправдаване“ или дори „забравяне“ на миналото най-често водят до неговото преповтаряне[1]. В днешна Европа – и Западна, и Източна – не престават да бушуват обществени страсти, медийни пледоарии и академични битки, съсредоточени именно около този въпрос, в различните му национални вариации. И изборите, които правят тези или онези европейски обществености, правителства и нации, съвсем не са без значение относно бъдещето на общия европейски дом. Много хора и у нас, и по други места в Европа, са склонни да махнат с ръка и да си кажат нещо от рода, „Намерихте с какво да ни занимавате! Голяма работа сега, дали генерал Луков е бил герой или палач. Вие други проблеми нямате ли?“ На което, отново, ще трябва да припомним известната сентенция на Карлос Сантаяна, че онези, които забравят миналото, са осъдени да го преповтарят. Или, казано малко по-другояче, ако бихме искали да осигурим някакво европейско бъдеще за децата си, то не можем да игнорираме факта, че съюзът, на който сме членове, е избрал за свое мото простичката фраза „Никога повече!“ А това означава, че или ще осъдим възможно най-последователно всички прояви на пред- и следвоенния български национализъм, както от националистическо-фашистки, така и от комунистически вид (окупациите на съседни страни; избиването на стотици, може би хиляди хора, от българската армия по време на войната; депортирането на евреите от Вардарска Македония и Беломорска Тракия; държавно спонсорирането преследване на българските мюсюлмани, продължило около 30 години и взело неизвестно колко точно жертви)… Или това – или ще се съгласим, че никога не можем да бъдем европейци.
Следният разговор, проведен преди няколко дни в София, може би ще ви помогне да определите малко по-ясно собствената си позиция по тези толкова заплетени и свързани с множество трудности въпроси.
Прочее, изборът е ваш.
[1] Нещо, което се илюстрира достатъчно добре от следвоенната история на двете немскоезични страни в центъра на Европа, Германия и Австрия, където имаме ясни доказателства за твърдението, че единствено безкомпромисното осъждане и отричане на тоталитарното минало (Германия) води до изграждане на истински стабилна, плуралистична демокрация, докато опитите за оправдаването или забравянето му (Австрия) водят до неизбежното създаване на обществени групи, опитващи се да консервират и преповтарят практиките на тоталитарното, расистко и антисемитско минало. (Виж например „Първата жертва“: Австрийският жертвен мит и неговите трансформации във Втората република, публикуван на 16.3.2015 в списанието).