През юни 2024 г. посетих Израел за пръв път след нападението на Хамас от 7 октомври и последвалата атака на Израелските отбранителни сили (ЦАХАЛ) срещу Газа. Оттогава – най-късно – съм едновременно ужасен и озадачен от изключителната способност на толкова много израелци едновременно да оправдават, отричат, пренебрегват или съзнателно да избягват да говорят и да мислят за продължаващото системно унищожаване на Ивицата Газа и палестинците, които живеят там.

Това не е уникална реакция. И със сигурност не е изненадваща за население, което възприема себе си като жертва, дори когато колективно е съучастник в едно геноцидно начинание, извършвано от негово име (и от войници, които са синове и дъщери, внуци, съпрузи и родители на огромна част от гражданите му). Но тъй като съм израснал в Израел, служил съм в ЦАХАЛ и имам семейство и приятели в страната, чувството ми на шок и огорчение е болезнено лично.

Тъй като съм прекарал по-голямата част от кариерата си в изследване на колективното отрицание, мога да видя как подобни израелски реакции са част от исторически модел. През 80-те години моите проучвания се сблъскаха с последното голямо отрицание в следвоенна Германия: мита за чистотата на Вермахта, тоест на нацистката армия. Четиридесет години след Втората световна война германците постепенно бяха „приели“ своята отговорност за Холокоста – след като първоначално бяха възприемали себе си като главните жертви на Хитлер. Но те все още вярваха в аргумента, че за разлика от Гестапо и СС, обикновените германски войници са водили достойна, ако не и необходима и оправдана война, срещу Червената армия на Източния фронт, за да защитят Европа от „болшевишко-азиатското наводнение”. Според това мислене германската армия не е имала почти нищо общо с ужасните престъпления, извършени зад гърба на войниците.

Отне още едно десетилетие, докато германците признаят, че собствените им бащи и дядовци всъщност са били съучастници в престъпна война, в която са убити около 26 милиона съветски граждани, повечето от тях – цивилни, включително и огромен брой евреи.

В началото на 90-те години започнах да се интересувам все повече от Холокоста. Първата статия, която публикувах, беше обзор на няколко важни книги, излезли по онова време. Една от тях беше Убийците на паметта: есета за отрицанието на Холокоста на блестящия еврейско-френски историк Пиер Видал-Наке, първоначално издадена през 1987 г. Книгата разчленяваше широкоразпространеното явление на „ревизионизма“, известно във Франция като négationnisme [отрицателство], чиято цел беше да отрича или омаловажава Холокоста. Това не беше просто десен или неонацистки уклон. Всъщност през 70-те и 80-те години то се беше превърнало в нещо като интелектуална и академична мода, олицетворявана от литературния учен Робер Форисон, който прилагаше техниката си на текстови анализ, за да отрича съществуването на газовите камери.

В резултат на тази тенденция през 1990 г. Франция прие закона на Гесо, който превърна отрицанието на престъпленията срещу човечеството, извършени от нацистите, в правонарушение. И все пак случаи на „негационизъм“ продължиха да съществуват във френската академична среда. Както отбеляза историкът Анри Русо през 2006 г., Франция беше единствената страна, в която отрицанието на Холокоста се превърна в обществен въпрос и повод за множество дебати, политики и съдебни действия. То намери поддръжници както в крайната десница, така и по периферията на крайната левица, където антисемитизмът също преживя възраждане. Фактът, че негационистките аргументи се разпространяваха в някои френски университети, им придаде известен научен престиж, отчасти защото „ревизионистите“ поставяха под въпрос самия статут на истината в историята и издигаха възможността, че различни интерпретации на миналото, включително на Холокоста, могат да бъдат също толкова верни, колкото и другите.

Видал-Наке посочи, че тези ревизионисти споделяха общи принципи. Те вярваха, че „не е имало геноцид и инструментът, който го символизира – газовата камера – никога не е съществувал“; че „окончателното решение“ не било нищо повече от „депортирането на евреите към Източна Европа“, което, както твърдеше Форисон за френските евреи, не било нищо друго освен репатриране, тъй като „повечето евреи във Франция идвали от Изтока“; че броят на еврейските жертви бил много по-малък от посочвания – не повече от 200 000 според Форисон и със сигурност не повече от един милион според други ревизионисти.

Към това се добавяха твърдения, че ако Германия носи някаква отговорност за разпалването на Втората световна война, тя се споделя от евреите. Освен това главният враг на човечеството по онова време бил Съветският съюз, а не нацизмът, и „измамата“ на Холокоста била изобретение на съюзниците, създадено от евреите, и особено от ционистите.

Логиката на подобни упражнения в отрицание, отбелязва Видал-Наке, напомня фройдовия виц за взетия назаем меден чайник. „Когато му го връща, Б се оплаква, че чайникът има голяма дупка и е неизползваем. Ето защитата на А:

1. Никога не съм заемал чайника от Б.
2. Чайникът имаше дупка, когато го взех от Б.
3. Върнах чайника в перфектно състояние.“

Видал-Наке предлага вицът „да се разшири отвъд Фройд. Защо А да не каже: Аз бях този, който даде чайника на Б и той беше в перфектно състояние?“ И действително, пише той, „има обширна литература, доказваща, че истинските убийци на евреите и, преди всичко, на германците, са били евреите – еврейски капоси [вътрешни шефове на концлагеристите], еврейски партизани и т. н. Колективното убийство, което никога не се е случило, по този начин е било напълно оправдано и обосновано.“

Такъв отрицателен подход подтикна френския режисьор Клод Ланцман да документира Холокоста чрез разказите на преживелите го хора в своя покъртителен филм от 1985 г. Шоа. За Видал-Наке филмът на Ланцман представлява „велико историческо произведение“, което успява „да възстанови едно минало, което е било твърде реално“. Обратно, целта на ревизионизма на Холокоста не е да преразгледа нашето разбиране за миналото, а да го отрече изцяло.

Докато отрицанието на Холокоста остава сравнително маргинално явление, не една и две държави и организации, отговорни за геноцид, са прибягвали до гръмко отрицание. Така например Турция и до днес официално отрича добре документирания геноцид над арменците, извършен от нейния османски предшественик по време на Първата световна война. Ироничното е, че именно този геноцид подтиква полско-еврейския юрист Рафаел Лемкин, който през 1944 г. въвежда термина „геноцид“, да търси ново правно определение за опита да се унищожи цяла група. Лемкин върши тази работа в годините, предшестващи нацистката инвазия в Полша, която унищожава собственото му семейство.

Отричането, затъмняването и заличаването – всички те играят роля в узаконяването на бъдещи зверства – както Лемкин несъмнено е разбирал. Подтиквайки генералите си да действат с най-голяма жестокост през 1939 г., Хитлер им е казал известната фраза: „Кой днес си спомня арменците?“ Такова заличаване не само на минали култури, но и на средствата за тяхното унищожение, и до днес е обичайно в Източна Европа. По време на собствените ми пътувания из някогашна Източна Галиция, днес западна Украйна, видях как цивилизацията, от която семейството ми някога е емигрирало в Палестина, е напълно забравена, а следите от нейното унищожение – изличени.

Но също толкова показателно в книгата на Видал-Наке е неговото разбиране, още от 80-те години, за фините начини, по които ревизионизмът и отрицанието могат да действат. Те са много по-сложни от логическите измами, изкривените литературни теории и фалшификациите или погрешните прочити на документи, които практикуват прочути ревизионисти и отрицатели като Форисон и британския историк Дейвид Ървинг. Както Видал-Наке ясно обяснява, Холокостът започва да играе важна роля едновременно в атаките срещу и в защитата на държавата Израел.

„В случая с геноцида над евреите,“ пише Видал-Наке, „е ясно, че една еврейска идеология – ционизмът – експлоатира великото клане по начин, който понякога е скандален.“ Идентифицирайки явление, което оттогава насам само се е задълбочило, историкът, починал през 2006 г., признава, че в Израел „геноцидът над евреите внезапно престава да бъде историческа реалност, преживявана екзистенциално, и се превръща в банален инструмент на политическа легитимация, използван за спечелване на политическа подкрепа вътре в страната, както и за оказване на натиск върху диаспората да следва безусловно завоите на израелската политика.“

Най-важното, и днес не по-малко противоречиво, отколкото преди четири десетилетия, е неговото наблюдение, че едно от страничните последствия на това е „постоянното и ловко подхранвано смесване на нацистката и арабската омраза“. Докосвайки самия нерв в сърцевината на израелската експлоатация на Холокоста, Видал-Наке накрая заключава, че в Израел „Шоа служи като вечно самооправдание във всички области – за легитимиране дори на най-дребния граничен инцидент като белег за възраждане на клането, за приравняване на палестинците (към които израелците, все пак, са виновни за неоспорими злини) с есесовците.“ Това въпреки факта, че още тогава, да не говорим за днес, „огромното мнозинство от жителите на Израел няма никакъв пряк опит с нацисткото преследване.“ И също толкова изопачено, отбелязва той, много евреи от диаспората разбират Израел по същия начин.

⸻ ❦ ⸻

Подобни проницателни наблюдения могат да ни подготвят по-добре да се прехвърлим в настоящия момент. Днес сред израелците има широко разпространено отрицание на геноцида, извършван от собствената им държава в Газа. Тук можем ясно да разпознаем елементи от логиката на френското отрицание на Холокоста, както и от изкривената аргументация на германски учени от средата на 80-те, като Ернст Нолте, който твърдеше, че нацисткият геноцид над евреите произхожда от и е преди всичко отговор на престъпленията на болшевиките.

Едновременно с това израелското отрицание дължи много на друга логика, идентифицирана както от Видал-Наке, така и от необичайни израелски наблюдатели като покойния историк Йехуда Елкана: като нация, родена от пепелта на Холокоста, Израел има правото – ако не и дълга, а във всеки случай свободата – да третира всички заплахи към себе си като екзистенциални, подобни на нацистките заплахи. И да направи всичко възможно, за да ги унищожи.

Това отрицание, съчетано със самооправдание, не започва на 7 октомври, макар че клането, извършено от Хамас, разпали особено смъртоносна комбинация от страх, омраза, ненавист и насилие. То се връща към фундаменталното отрицание, върху което почива самата държава – нейното раждане чрез огън и меч. Голямото отрицание на моето поколение – онези, родени през първото десетилетие след създаването на Израел през 1948 г. – се отнася до механизма, който ни позволи да израснем в държава с еврейско мнозинство, на земя, която малко преди нашето раждане е имала два пъти повече палестинци, отколкото евреи, живеещи в нея.

Когато в четиридесетте си години се изправих лице в лице с европейския си произход, стигнах до осъзнаването и оплакването на изтриването на палестинския живот в това, което се превърна в Държавата Израел, именно чрез осъзнаването на изтриването на еврейския живот в Източна Европа. С други думи, собствената ми биография, както и тази на толкова много мои връстници, е дълбоко вкоренена в отрицание. Що се отнася до това първо поколение евреи, родени в Израел, Накба – арабският термин за „катастрофа“, отнасящ се до прогонването на 750 000 палестинци от територията, която се превърна в Държавата Израел по време на нейната самоназована Война за независимост – никога не се е случила. А ако се е случила, тя е била доброволна. Палестинците са напуснали само защото, както ни беше казано, били обещани от лидерите на околните арабски държави, че скоро ще се върнат като завоеватели, заедно с победоносните арабски армии, които щели да хвърлят евреите в морето.

Освен това прогонването, което никога не се е случило, било непълно. Новата държава била оставена с досадно арабско малцинство, което нито принадлежало към новата еврейска държава, нито служело за нещо друго освен за неприятно напомняне, че това е тяхна родина много преди съвременните ционисти да пристигнат в Палестина.

Така Накба – отричана от Израел и отбелязвана като основополагаща катастрофа от палестинците – се завърна с пълна сила през 2023 г. След нападението на Хамас множество израелци призоваха за втора Накба, за Накба в Газа – такава, която най-сетне би довършила онова многократно отричано и заличавано събитие, случило се преди седем десетилетия. Точно тази Накба всички палестинци под израелска власт винаги са се страхували да не преживеят отново. Това е кулминацията на Накбата, която те многократно са преживявали от 1948 г. насам, когато тя за първи път е била отприщена като преобразяващо събитие на лишаване от собственост. И все пак, дори докато се разгръща Накбата в Газа, тя отново бива отричана – обвита в термини като „самоотбрана“, „човешки щитове“, „съпътстващи жертви“ и „липса на избор“ – точно както и при първата ѝ версия през 1948 г.

Защото отрицанието не е само, както отбелязва Видал-Наке, нещо, което се случва след събитието. То е част от самото събитие. Дори в случая с нацистите – с някои ужасяващи изключения като конференцията във Ванзее от 20 януари 1942 г., където нацистки официални лица очертават как да се осъществи „окончателното решение на еврейския въпрос“, и речта на Химлер пред офицери от СС в Позен през октомври 1943 г., в която той описва масовото убийство като „славна страница от историята“ – извършителите по правило не обичат да се самоопределят като такива. Разбира се, след като термините „престъпления срещу човечеството“, „етническо прочистване“ и „геноцид“ влизат в употреба, виновните за тях обикновено изпитват силно нежелание да наричат действията си с тези имена.

А какво да кажем за широката публика? При нацисткия режим, например, германците едновременно са знаели и отричали, че знаят за преследването и в крайна сметка убийството на евреите. Публични зрелища като ноемврийския погром от 1938 г., известен като Нощта на строшените стъкла, или Кристалнахт, са били заменени от депортации към страховития „изток“ и от плашещи, но и завладяващи слухове за масово изтребление. Последните не рядко са били потвърждавани от войници в отпуск и от цивилни служители в окупираните територии (да не говорим за евтината разпродажба в Райха на лични вещи, които очевидно са били отнети на предишните си собственици).

Израелското отрицание започва с отказ да се види истинската причина за насилието.

Когато стратегическите бомбардировки над страната им се засилват, германците описват това неясно като еврейско отмъщение. Тази склонност да се говори за това, че са подложени на възмездие за престъпления, които в същото време се отричат, е отбелязана от Хана Арент още през 1950 г., когато тя посещава Германия за пръв път, след като е избягала от нацистите. Тя пише за този опит в трогателна статия за американското списание Commentary.

Затова доказването на намерение – ключов фактор при определянето дали се извършва геноцидно престъпление – обикновено е толкова трудно. Лидерите, които отвеждат нациите си по такъв път, полевите командири, които изпращат войските си да убиват невинни, войниците и полицаите, които дърпат спусъка, рядко описват като убийство онова, което вършат. Израелските протестиращи студенти, които ми попречиха да изнеса лекция в Израел през юни 2024 г. – млади мъже и жени, които току-що бяха се върнали от запас във Газа – отговориха на слуха, че съм описал войната като геноцидна, с виковете: „Ние не сме убийци!“ Разбира се, те искрено вярваха в това. Отрицанието предшества и улеснява акта и може да продължи поколения наред. То поддържа лъжата, която историците трябва да разкрият, разрушавайки вековни национални митове.

Израелското отрицание започва с отказ да се види истинската причина за насилието. Израел остана държава с еврейско мнозинство само през първите две десетилетия от своето съществуване. С окупацията, която последва Шестдневната война от 1967 г., той бе преобразуван в държава с 50:50 съотношение, чиято палестинска част до голяма степен беше превърната в граждани от втора класа. Повечето палестинци бяха част от окупираните населения на Западния бряг и Газа, много от които са били прогонени през 1948 г., както и техните потомци.

Това население няма права и живее под все по-репресивно военно управление. Такова положение неминуемо поражда съпротива, включително и насилствена, което пък води до все по-големи репресии. Газа беше под обсада в продължение на 16 години след превземането ѝ от Хамас през 2007 г., през които тя преживяше строг контрол върху храната, водата и електричеството, както и върху влизането и излизането. Израелските политически наблюдатели и разузнавателни офицери отдавна предупреждаваха, че е въпрос на време гневът на два милиона затворени там хора – едно от най-гъсто населените и най-бедните места в света – да се взриви.

И когато това се случи, насилието бе незабавно възприето като неразбираемо, изненадващо събитие, което не може да бъде предвидено. Единствената правдоподобна причина беше ирационалната, вродена омраза на палестинците към евреите. Всичко преди това бе отречено – съзнателно или не. Всичко, което се беше случило преди това, беше отречено, съзнателно или не. Часовникът беше нулиран в 6:30 сутринта на 7 октомври, когато започна атаката: всичко се промени и историята трябваше да бъде пренаписана.

Тъй като насилието на Хамас беше толкова шокиращо и безпрецедентно и тъй като въплъщаваше толкова жестоко и предполагаемо геноцидно намерение, отговорът трябваше да бъде също толкова безпрецедентен и разрушителен. И все пак бяха посочвани прецеденти – не онези десетилетия на окупация, потисничество и обезчовечаване на палестинците, а Холокостът. Убиването на около 1200 души, включително около 800 израелски цивилни, бе мигновено изобразено като най-голямото убийство на евреи след Холокоста. Отговорът трябвало да съответства на тази невероятна връзка между Аушвиц и Газа. Само че този път евреите не бяха безпомощни и не зависеха от съжалението и войските на неевреи. Освен това, тъй като атаката бе приравнена с Холокоста (имаше такива, които твърдяха, че всъщност била по-лоша), Хамас бяха обявени за съвременни нацисти – така ги кръстиха водещите медийни говорители и политици в Израел, но и в страни като Съединените щати и Обединеното кралство.

И така, отрицанието на окупацията (дума, която в Израел се смята за показател за радикално леви възгледи), отрицанието на военната превъзходство на държавата над палестинците, отрицанието на отказа на държавата в продължение на десетилетия да постигне какъвто и да е политически компромис и да отстъпи земя, както и отрицанието на контекста на 7 октомври, легитимираха отговор на въображаема нацистка атака, на който този път можеше да се даде „правилен“ отговор – тотално унищожение. Геноцид в отговор на геноцид – тайната, подсъзнателна мечта на толкова много поколения израелци, които никога не са се възстановили от образа на своите предци, водени като овце на клане.

Това не е само отрицание на непосредствените обстоятелства, а и отрицание на историята. Това е опит да се върнем към мястото на първото престъпление – в този случай Шоа – и да обърнем резултатите. По време на войната през 1948 г. имаше разкази за преживели Холокоста, които са воювали с араби и са си представяли, че убиват своите нацистки гонители. През 2023 г. никой, воюващ срещу Хамас, не е бил жив по време на Холокоста. Но държавата бе направила всичко възможно да защити собствения си проект на окупация и потисничество като поддържаше тази памет жива – отрицание на реалността на потисничеството над други чрез припомняне на собственото, или по-скоро на предците си, преследване и убийство.

Накрая, има и отрицание на реалност, която за всеки обективен наблюдател е неоспорима. И тук механизмът, който Видал-Наке е описал толкова добре – при който две противоречиви твърдения стават верни едновременно – се е задействал с поразителна ефективност. Първо: не може да има геноцид в Газа, защото Израел е страна, създадена в отговор на геноцида над евреите. Това означава, че всяко обвинение в геноцид срещу Израел – особено след като той е бил подложен на клане, което уж прилича на Холокоста – е светотатство и лъжа. Второ: няма геноцид в Газа, защото, ако Израел е искал да извърши геноцид, щеше да убие стотици хиляди, ако не милиони, веднага. В крайна сметка Газа не прилича на Холокоста – няма лагери на смъртта, няма ями за разстрел. Тъй като в Газа няма Аушвиц и няма Бабий Яр, то значи не може да става дума за геноцид. А тъй като именно това е било намерението на Хамас към Израел, Хамас трябва да бъдат изкоренени, дори ако това означава геноцид.

В същото време, тъй като Хамас използва населението като човешки щит, казват те, няма друг избор, освен да се нанасят удари по цивилни – разбира се, само като „съпътстващи жертви“. Убиването на невинни е нежелателно, но вината е на Хамас. Така или иначе, всъщност в Газа няма невинни, защото всички са замесени – всички са подкрепяли Хамас. А дори и децата, ако им се позволи да пораснат, ще се присъединят към Хамас и ще искат да ни убият – още повече сега, след като сме избили цели техни семейства. Но геноцид в Газа няма. Единственият геноцид е този, извършен от нацистите, и онзи, замислен от Хамас срещу израелските евреи, заради което той трябва да бъде унищожен. Ако някой се опита да извърши геноцид срещу еврейската държава, няма друг избор, освен да бъде изтребен.

Подобна кръгова логика на отрицание и разрешение за убийство се прилага и по отношение на глада. На 8 октомври 2023 г. тогавашният министър на отбраната на Израел Йоав Галант обяви, че Газа няма да получава нито храна, нито вода, нито електричество, че Хамас са „човешки животни“ и ще бъдат третирани като такива. Но последствията от това изявление бяха отречени като думи, изречени в пристъп на гняв след клането, извършено от Хамас. Когато Израел действително приложи тези политики – постепенно задушавайки населението, след като вече беше разрушил домовете му, водните и електрическите централи – и когато ЦАХАЛ умишлено насочи удари срещу медицинската инфраструктура на ивицата, срещу медицински работници и лекари, очевидното намерение на тези действия беше отречено. Аргументът бе, че целта била единствено унищожаването на Хамас, чието повсеместно присъствие не оставяло на армията друг избор.

И когато от Газа започнаха да идват сведения за нарастваща хуманитарна криза и недостиг на храна, Израел отговори, създавайки заедно със Съединените щати организацията „Хуманитарна фондация Газа“ (Gaza Humanitarian Foundation – GHF), която насочваше два милиона гладуващи хора към четири пункта за раздаване на помощи. На тези места стотици бяха застреляни при брутална политика на използване на куршуми, танкови снаряди и артилерия за „контрол на тълпата“. Всичко това се извършваше, докато израелското правителство отричаше, че в Газа изобщо има глад.

Така реалността, в която живее по-голямата част от населението на Израел, е изградена върху пластове от отрицание, усилвани от огромното мнозинство от медиите в страната. И все пак доказателствата показват, че Израел използва глада като инструмент на войната още от самото начало – точно както лидерите му заявиха през октомври 2023 г. Те също така показват, че целта на израелското правителство, както много политици и днес открито заявяват, е била да направи Газа необитаема за населението ѝ – да премести палестинците в най-южната част на ивицата и да търси страни, които да приемат колкото се може повече хора, докато Израел отслабва и унищожава останалите там.

Както при следвоенните германци, за средния израелец осъзнаването, че ЦАХАЛ е участвал в престъпна, геноцидна война, все още изглежда невъзможно.

Доказателствата показват, че огромното мнозинство от приблизително 66 000 (официалният брой на загиналите според палестинските власти) до 100 000 убити в Газа (число, което някои изследвания, включително в The Lancet, смятат за по-точно) са били цивилни. От тях до 20 000 са били деца, а дългосрочните психически и физически увреждания, нанесени върху населението, особено върху децата, ще продължат поколения наред. Доказателствата показват, че зверствата, които биха могли да се определят като етническо прочистване, са придобили геноциден характер, защото хората в Газа нямат къде да отидат. Постоянно намаляващите т.нар. „безопасни зони“ бяха многократно подлагани на удари.

Накрая доказателствата показват, че самото използване на думата „война“ за онова, което се случва в Газа поне от лятото на 2024 г. насам, е евфемизъм за системна кампания на разрушение. ООН оценява, че повече от 70 процента от всички сгради, включително 92 процента от жилищата в Газа, повечето училища, болници, джамии, университети, паркове, музеи, земеделски земи, архиви и всички други обществени сгради, са били разрушени или повредени. А призивът за „пълна победа над Хамас“ се е превърнал в синоним на изтреблението на палестинското общество в Газа, защото – както многократно бе заявявано още от началото на октомври 2023 г. от израелци, включително президента Ицхак Херцог – всеки палестинец в Газа носи отговорност за ужасите от 7 октомври. През септември независима комисия на ООН заключи, че Израел е извършил геноцид в Ивицата Газа.

Към момента, когато тази статия отиваше за печат, примирието изглеждаше неизбежно. По всички сведения повечето израелци днес искат войната да спре. Те искат да върнат у дома заложниците, отвлечени от Хамас, и с доста голямо мнозинство желаят Бенямин Нетаняху и неговия корумпиран, жаден за кръв кабинет да бъдат свалени от власт. Но повечето от същите тези хора изпитват малко или никакво съчувствие към населението на Газа. Както при следвоенните германци, за средния израелец осъзнаването, че ЦАХАЛ е участвал в престъпна, геноцидна война, все още изглежда невъзможно. Личните и семейни връзки с армията, изграждани през няколко поколения, са такива, че ще е нужно време – или истински процес на възстановяване, истина и помирение с палестинците – за да се признае, както германците направиха повече от четири десетилетия след Втората световна война, че ЦАХАЛ провежда операция по унищожение. Отрицанието вероятно ще продължи до дълбоката старост на войниците, които служат в момента.

Но, както се е случвало и в други страни, в други времена, Израел ще може да се изправи пред престъпленията си само ако бъде принуден да плати висока цена за тях – не благодарение на процес на саморефлексия. Едва тогава стените на отрицанието ще започнат да се напукват. За да стане това, Съединените щати и европейските сили ще трябва да се събудят от собственото си очевидно отрицание на онова, което със сигурност знаят, че се случва на място. Като страни-подписници на Конвенцията на ООН за предотвратяване и наказване на престъплението геноцид, това е тяхно задължение, а като предполагаеми защитници на върховенството на международното право и правата на човека – техен дълг. Докато не действат, те ще бъдат съучастници в този ужас – както и в неговото отрицание.

Източник 

Омер Бартов е израелско-американски историк, съпредседател на Центъра за изследване на геноцида, Холокоста и бедствията, CGC; автор на „Геноцид, Холокост и Израел-Палестина: История от първо лице по време на криза“