През 1933 г., малко след идването на нацистите на власт, Мартин Хайдегер – световноизвестен философ и новоизбран ректор на Фрайбургския университет – държи реч, с която ще остане в историята много по-отчетливо, отколкото с всичките си философски писания, събрани накуп. Речта се казва „Самоутвърждаването на германския университет“ и е от онези текстове, които не просто остаряват зле, а остаряват като предупреждение. В нея той обявява, че университетът трябва да се освободи от „негативната академична свобода“, от произвола, от безотговорното мислене, от лукса да си задава въпроси, които разклащат реда. Истинската свобода, казва той, не е в автономията, а в „службата“ – в подчиняването на по-висша мисия, в дисциплината, в историческата задача на народа и държавата. Университетът не е място за капризи на отделни учени, а духовен орган на нацията, длъжен да се впише в държавния проект и да не му пречи.

Това е реч, в която думата „свобода“ присъства постоянно, но съдържанието ѝ е изцяло подменено. Свободата вече не означава право на риск, на грешка или дори конфликт с властта. Тук тя означава правилно подреждане, вярно служене, дисциплинирано мислене. Всичко това е облечено в изискан философски език, в разговор за „мисия“, „съдба“, „отговорност“. Но под лириката стои една проста идея: университетът няма право да бъде автономен. Той трябва да бъде полезен. И ако трябва да избира между истината и държавата, изборът вече е направен.

През 2024 г. Георги Вълчев, ректор на Софийския университет, дава интервю за сайта BGNES, в което – без разбира се да го осъзнава – повтаря основните твърдения от печално известната реч на германския си колега. Без философия, без Хьолдерлин, без патетика. Само с езика на „здравия разум“ и „институционалната отговорност“. Казва ни, че като публична институция университетът е длъжен да защитава официалната държавна позиция по определени исторически въпроси. Казва, че свободата на мненията е важна, но само ако са „балансирани“. Че не е проблем да се говори, стига първо говоренето да мине през правилния съвет, правилната комисия, правилната процедура. Че ректорът не може да взима решения еднолично, но пък институцията има право да „коригира“ инициативи, които създават напрежение. Че ще се предприемат „институционални мерки“.

Това не е нацизъм. То е нещо много по-банално – и точно затова по-опасно. Става дума за същата мисловна рамка, сведена до административен език. Университетът не е място, което може да си позволи да влиза в конфликт с държавата. Университетът не е място, което има право да поставя под въпрос „официалната позиция“. Университетът е публична институция, а публичните институции, както знаем, трябва да бъдат „отговорни“. Свободата остава, но само ако е предварително одобрена. Плурализмът е допустим, но само ако не нарушава реда. Истината е позволена, но само ако не създава проблеми.

Разликата между 1933 и 2026 не е в логиката. Тя е в мащабите и в скоростта. Хайдегер говори в момент, когато тоталитаризмът вече марширува по улиците. Георги Вълчев говори в страна, която уж е демокрация, уж е член на Европейския съюз, уж е „преодоляла“ миналото си. И именно тук идва удобното оправдание: „Ние не сме в тоталитаризъм.“ „Никой не ни е спускал окръжно.“ „Няма забрани.“ „Всичко е по правилата.“

А дали наистина е така?

Дали България от 2026 г. е общество, надраснало тоталитарното си минало? Или просто такова, което е сменило инструментите, но е запазило старите инстинкти? Общество, което вече не арестува, а „реформира“. Не забранява, а „балансира“. Не затваря уста, а обяснява, че сега не е подходящият момент, не е правилният формат, не е достатъчно отговорно.

Свободата на словото у нас е като неделна риза – всички я вадят при официални случаи, всички се хвалят с нея, но никой не я носи в ежедневието. Имаме свобода, разбира се. Можеш да говориш каквото искаш, стига да не си на място, което има значение. Можеш да критикуваш властта, стига да не си в институция, която тя финансира. Можеш да имаш мнение, стига да не го превръщаш в събитие. А ако все пак се осмелиш – не се притеснявай, никой няма да те забрани. Просто ще ти обяснят, че си „едностранен“. Че си „провокативен“. Че си „небалансиран“. И след това ще оправят правилника.

Това е стара българска традиция. Още от времето, когато неудобните интелектуалци не са били просто критикувани, а „вразумявани“. Когато винаги се е намирал някой разумен човек да каже: „Да, ама моментът не е подходящ.“ „Да, ама не така.“ „Да, ама трябва да внимаваме.“ Вниманието – тази национална добродетел – винаги е било по-важно от свободата. Да не стане беля. Да не се изложим. Да не ядосаме някого. Да не развалим „имиджа“.

Днес този рефлекс се продава като институционална зрялост. Като европейско поведение. Като „учене от историята“. Само че историята ни учи на точно обратното: че всеки път, когато университетите престават да бъдат места за риск, те престават да бъдат университети. Превръщат се в културни домове с охрана, в конферентни зали за официални истини, в рупори с академичен шрифт.

И тук идва неизбежният сарказъм, защото без него просто няма как. Да, разбира се, в България има свобода на словото. Толкова много свобода, че хората вече не си правят труда да я използват. Толкова много свобода, че предварително знаеш кое може и кое не си струва. Толкова много свобода, че сам започваш да се цензурираш, за да не си създаваш неприятности. Това не е страх – то е „разум“. Не е подчинение – става дума просто за „отговорност“. И, разбира се, не е мълчание – говорим си само за „баланс“.

И когато някой каже, че университетът трябва да защитава държавната позиция, това не звучи като скандал. Звучи нормално. Звучи дори патриотично. Кой нормален човек би искал университетът да създава проблеми? Кой би искал напрежение? Кой би искал конфликт? Само някакви крайни типове, нали така.

Но точно тук е опасността. Не в грубата забрана, а в меката логика. Не в диктатурата, а в нейния културен предвестник. В идеята, че свободата е хубаво нещо, но само ако не ни пречи. Че университетът е важен, но само ако е „отговорен“. Че истината е ценност, но само ако не разклаща официалния разказ.

Хайдегер поне е живял в епоха, в която илюзиите са били къси. Георги Вълчев живее в епоха, в която илюзиите са официална политика. И това е по-страшното. Защото когато свободата се отменя открито, хората поне разбират какво се случва. Когато обаче тя се неутрализира с усмивка, с правилник и с уверението, че „няма нищо страшно“, тогава тя изчезва, без дори да забележим.

И после, години по-късно, пак ще се чудим как сме стигнали дотук. Ще пишем анализи. Ще търсим виновни. Ще казваме, че никой не е искал това. Че всичко е станало постепенно. Което, разбира се, ще е вярно. Както винаги.

Златко Енев е български писател и издател на „Либерален Преглед“. Досега в България е публикувал седем книги (трилогията за деца „Гората на призраците“ (2001–2005), романите за възрастни „Една седмица в рая“ (2004) и „Реквием за никого“ (2011),  есеистичния сборник „Жегата като въплъщение на българското“ (2010), както и автобиографичната повест „Възхвала на Ханс Аспергер“ (2020). Детските му книги са преведени на няколко езика, между които и китайски. Живее в Берлин от 1990 г.

Книгите му могат  да се намерят в безплатни електронни издания тук на сайта.