Въведение: Русия като морална категория

В повечето политически култури чуждестранните сили се разглеждат като обекти на пресмятане. Те се анализират, сравняват и оценяват в рамките на променящи се конфигурации на интереси. В България нещата не стоят така. Когато Русия влезе в българския политически дискурс, нещо се променя. Езикът престава да описва и започва да съди. Това, което се появява, не е речник на интереси, а на морални присъди. Позициите спрямо Русия не се стабилизират като мнения – те се втвърдяват в обвинения: лоялност или предателство, благодарност или неблагодарност, вярност или отклонение. Дори когато аргументът се представя като политически, той вече е морален по структура.

Това не е изкривяване, породено от днешната поляризация. Тук става дума за константа. Монархическа България, социалистическа България и България след 1989 г. – три несъвместими системи, един и същ рефлекс. Русия не се възприема като външен актьор. Тя е установена като вътрешен критерий. Въпросът никога не е просто какво прави Русия. Въпросът е какво разкрива твоята позиция спрямо Русия за самия теб. Това не е геополитика, а морално подреждане.

Тази устойчивост изключва обичайните обяснения. Не става дума за „симпатии“, нито за неясна културна близост. Не е и въпрос на темперамент. Това е архитектура – исторически създадена рамка, която продължава да организира възприятието, без да се представя като такава. Тя не просто влияе върху преценката, а предварително определя нейните условия. Истинският проблем, следователно, не е коя страна заема човек, а защо страните изобщо съществуват в тази форма.

Отговорът не се крие в настоящето. Той е в XIX век – не като поредица от събития, а като момент, в който едно събитие се превръща в шаблон за смисъл. Отношението между България и Русия не започва като неутрална геополитика, която по-късно се „емоционализира“. То започва като морална връзка още от самото си начало. А когато една държава се роди вътре в такава връзка, тя не излиза лесно от нея. В някакъв смисъл цялото ѝ съществуване се превръща в способ да се мисли вътре в тази рамка.

Това есе не пита дали Русия е приятел или враг. То задава по-неудобен въпрос: как изобщо Русия се е превърнала в мярката, чрез която се прави това разграничение?

Основополагащото събитие: освобождението като морален дълг

Разбира се, всичко започва с Руско-турската война (1877–1878), но не по начина, по който тя обикновено се разказва. Въпросът не е, че войната възстановява българската държава. Това е факт. Въпросът е, че тя определя как този факт ще бъде тълкуван – и, по-важно, как ще продължи да въздейства, дълго след като е престанал да бъде просто факт.

Българският национален проект не достига кулминация в решителен акт на самоосвобождение. Възраждането, църковната борба и революционните усилия са значими, но те не успяват да създадат суверенитет. Разривът идва отвън. И тук се появява решаващото изкривяване: свободата не се преживява като извоювана, а като получена. Тази разлика е всичко друго, но не и символична. Тя е структурна.

Когато основополагащият момент на една държава е свързан с жертвоготовността на чужда армия, неутралността на преценката става почти невъзможна. Руските войници навлизат в българската памет не като участници в имперска кампания. Те влизат като гаранти на справедливост. Тяхната смърт не остава историческа, тя се превръща в морален капитал. А моралният капитал не стои тихо в миналото. Той натрупва натиск. Изисква признание. В крайна сметка, той изисква отплащане.

Това не е случай на наивна манипулация. Това е смесване на способности за разбиране. Русия предлага разказ – тя е освободителят на православните славяни. България, от своя страна, има нужда от разказ – ясен произход, който да оправдае съществуването ѝ. Двете гледни точки се припокриват и вписват една в друга. Получава се не пропаганда, а устойчива когнитивна структура, в която политическата реалност и моралният смисъл се подсилват взаимно.

Оттук нататък механизмът работи сам. Войната се преразказва, преразказът се стабилизира, стабилизацията се превръща в истина. Събитието престава да бъде едно сред много. То се превръща в ос, около която се върти всичко останало. Русия престава да бъде един от многото актьори на геополитическата сцена. Тя става източник на легитимност.

Последствията от това са тежки. По традиция в България Русия не се възприема просто като съвременна държава с интереси. У нас тя е морален факт с огромна тежест. Всичко следващо се филтрира през него. Политическото мислене постоянно се върти около идеята за задължението. Миналото не стои зад настоящето. То го оформя – тихо, постоянно и с изненадваща власт.

Разцеплението: Сан Стефано и Берлин

Ако войната създава моралната основа, това, което следва, я разклаща – но по начин, който я прави по-силна, а не по-слаба.

Сан Стефано не е просто договор. То е образ. За кратък момент България се вижда в максималната си форма – териториално пълна, емоционално удовлетворяваща и, най-важното, морално убедителна. Тя „изглежда правилна“. И това усещане е по-важно от продължителността му. Защото веднъж видяна, тази форма не може да бъде „развидяна“. Тя се превръща в мярка.

От този момент нататък България се измерва не само с това, което е, а с това, което е могла да бъде. Сан Стефано се превръща в „истинската“ България – не защото е съществувала, а защото е изглеждала възможна.

Берлин не просто коригира този образ. Той го разбива – и точно затова го запазва. Идеалът не изчезва, а става недостижим. А това е много по-силно състояние. Осъщественият идеал може да бъде заменен. Отнетият остава.

Тук се очертава моралната карта. Русия се свързва с момента, в който справедливостта се е появила в пълна форма. Европа се свързва с нейното ограничаване. Ключовият момент е в следното: разочарованието не отслабва връзката с Русия. То я усилва. Защото Русия вече не е само даващият, а и свидетелят на това, което е било отнето.

Това, което се появява в резултат на това, не е яснота, а напрежение — а напрежението винаги е по-трайно от разрешението. България остава затворена в двойна ориентация: емоционално зависима от Русия, структурно нащрек спрямо Европа. Това противоречие никога не се разрешава. То се абсорбира. Става нормално.

Оттук нататък Русия престава да бъде просто исторически актьор. Тя се превръща в носител на нещо по-дълбоко: спомен за една справедливост, която се е появила и после е изчезнала. Именно затова връзката оцелява. В същността си тя вече не е политическа. Тя е мигрирала в по-дълбок слой – такъв, който формира очаквания, без да се налага да бъде изразен.

Стамболов и проблемът за държавния разум

Щом само тази морална структура е утвърдена, отклонението престава да бъде спор – то става ерес. В тази позиция се оказва Стефан Стамболов.

Неговата политика обикновено се описва като геополитически завой далеч от Русия. Това описание е твърде слабо. Това, което Стамболов прави, е много по-опасно: той се опитва да премести източника на политическа легитимност. Той проверява дали българската държава може да действа сама, а не чрез наследени задължения. С други думи, той задава въпрос, на който системата не е създадена да отговаря: може ли държава, родена в благодарност, да управлява без нея?

Кризата около насилствената абдикация на княз Александър разкрива залога. Руският натиск не е просто влияние. Той е напомняне за съществуващата йерархия. България трябва да се държи „както подобава“. За Стамболов това не е дипломатически проблем. Това е капан. Държава, която не може да отказва, не е суверенна – независимо какво заявява.

Неговият отговор е концептуален разрив. Благодарността – колкото и оправдана – не може да бъде принцип на управление. Ако стане такава, държавата се разтваря в задължение. Позицията на Стамболов е безкомпромисна: оцеляването изисква дистанция. Интересът трябва да надделее над паметта.

Именно това го прави непоносим.

Съпротивата срещу него не е просто политическа. Тя е морално възмущение. Неговата политика се преживява като предателство, не като грешка. Реакцията разкрива истинската йерархия: историческата вярност стои над държавната логика. Да действаш иначе не е просто неправилно – то е нелегитимно.

Това е моментът, в който се появява познатото разделение: русофили срещу русофоби. Но това разделение заблуждава. То предполага две противоположни позиции. В действителност и двете страни остават вътре в една и съща рамка. Русия остава центърът. Едните я защитават, другите ѝ се противопоставят – но никой не излиза извън нея.

Това е истинският провал на Стамболов. Не че губи политически, а че не успява да разчупи рамката. Той доказва, че автономията е възможна на теория – и почти невъзможна на практика. Държавата може да се опита да действа самостоятелно, но културата, в която съществува, я връща обратно.

Урокът е неприятен: суверенитетът не е само въпрос на институции. Той е възприятие. А българското политическо възприятие вече е оформено така, че го ограничава.

От събитие към традиция

Историята не възниква сама по себе си. Тя се произвежда, повтаря и заковава на място. На този етап отношението към Русия престава да бъде памет и се превръща в инфраструктура.

Най-ефективният инструмент е образованието. Училищните разкази не спорят – те инсталират. Войната от 1877–1878 г. не се представя като едно събитие сред други, а като решаващото преминаване от тъмнина към светлина. Русия не е участник – тя е действащият субект. Схемата е елементарна: потисничество, намеса, освобождение. Веднъж усвоена на десетгодишна възраст, тя не се нуждае от защита на трийсет.

Литературата довършва работата. Там, където учебникът опростява, литературата усилва. Руският войник се превръща във фигура на жертвата, почти митична по функция. Емоционалният регистър се задълбочава. Русия вече не просто се помни – тя се въобразява. А въображението се ревизира много по-трудно от знанието.

После идва пространството. Паметници, ритуали, годишнини – те не обясняват нищо. Те закрепват. Превръщат интерпретацията в присъствие. Повтаряното в камък и церемония престава да се поставя под въпрос. То се превръща във фон.

Резултатът е предсказуем. Първоначалната сложност изчезва. Остава морален шаблон. Позициите спрямо Русия престават да бъдат отговори на обстоятелства. Те се превръщат в знаци на принадлежност. За Русия не се спори – към нея се принадлежи.

В този момент историята се превръща в традиция – а традицията е далеч по-твърда от историята. Тя не зависи от доказателства, а от повторение. Тя надживява незнанието и отблъсква всякакви корекции.

Затова структурата се запазва. Тя вече не се нуждае от оправдание. Тя просто се възпроизвежда.

Закрепване чрез властта

През XX век тази структура намира своя идеален усилвател: държавата.

След 1944 г. не се появява нищо принципно ново. Съществуващият разказ просто се превръща в оръжие. Съветският режим не измисля моралната връзка с Русия – той я формализира и я прави задължителна.

Логиката се разширява. Русия вече не е само освободителката от 1878 г., а и от 1944 г. Две събития се сливат в една непрекъсната линия. Посланието е ясно: Русия не е случайно важна – тя е исторически необходима.

Това затваря системата.

Алтернативните интерпретации не се конкурират – те изчезват. Разказът става задължителен. Училището го преподава, медиите го повтарят, институциите го налагат. Да го поставиш под въпрос не означава да спориш, а да излезеш извън рамките на допустимото.

Едновременно с това структурата се опростява. Напрежението се премахва. Сан Стефано и Берлин престават да съществуват като противоречие. Историята се изчиства. Благодарността става абсолютна. Амбивалентността се третира като грешка.

Това не е случайно. Сложността е нестабилна; идеологията изисква яснота. Цената на яснотата е изкривяването.

По-дълбокият ефект е поколенчески. Когато един разказ се повтаря десетилетия без прекъсване, той престава да изглежда като разказ и се превръща в реалност. Хората не просто „вярват“ в него – те мислят чрез него.

Когато системата се разпада, структурата не се разпада с нея. Институциите изчезват. Навиците остават.

Затова периодът след 1944 г. не е прекъсване, а консолидация. Структурата вече не се оспорва. Тя се интернализира, става вътрешно усвоена.

Заключение: когато структурата срещне настоящето

След 1989 г. структурата не изчезва. Тя се разпада на фрагменти – но не се разтваря. Това, което се появява, не е свобода от модела, а конкуренция вътре в него.

Дебатът става по-шумен, по-остър, по-поляризиран – но не и по-умен. Позициите се множат, но логиката остава същата. Русия продължава да бъде оста, около която се върти спорът. Променя се не структурата, а интензитетът, с който тя се преживява.

И точно тук настоящият момент става опасен.

Фигури като Румен Радев често се описват отвън като геополитически завой – движение към Москва, меко пренареждане, балкански вариант на „нелибералния“ модел. Това не е невярно, но е повърхностно. То приема явлението за промяна на посоката, докато всъщност става дума за връщане на структурата.

Радев не внася нещо чуждо в българската политика. Той активира нещо вече налично.

Неговата позиция често се нарича „умерено проруска“. Това определение пропуска същественото. Въпросът не е степента на ориентация, а лекотата, с която тя може да бъде представена като разумна, балансирана, почти естествена. В Полша или Балтийските държави подобна позиция би срещнала незабавна съпротива на структурно ниво. В България – не. Не защото хората не знаят, и не само заради някакви манипулации. Това е така, защото моралната архитектура го позволява.

Оттук идва рискът.

България отдавна живее в двойна ориентация: формално закрепена в ЕС и НАТО, неформално свързана с Русия чрез икономика, енергетика и политически мрежи. Дълго време тази двойственост оставаше почти невидима. За разлика от Унгария при Орбан, България не влизаше в открит конфликт с Брюксел. Тя изпълняваше, договаряше, отлагаше тихо. Затова отклоненията ѝ рядко привличаха внимание.

Днес този баланс се разпада.

С промените в Централна Европа българската позиция вече не се губи на фона. Това, което доскоро минаваше като „тиха амбивалентност“, започва да изглежда като стратегическа непоследователност – или дори като вътрешно противоречие в самия европейски проект.

Появата на Радев изостря това противоречие. Не защото прави рязък завой, а защото скъсява дистанцията между структура и израз. Това, което беше фон, започва да говори. Това, което беше подразбиращо се, става политика.

И точно това произвежда историческата структура под натиск: не яснота, а реактивация.

По-дълбоката опасност не е, че България ще „завие на изток“. Това е груба формулировка. Опасността е, че тя ще продължи да мисли в рамка, в която подобен завой не изглежда нито драматичен, нито дори проблематичен. Когато моралният рефлекс замества стратегическото мислене, ориентацията става течна в най-лошия смисъл – не гъвкава, а без опора.

Тук историческият аргумент се връща с пълна сила.

Проблемът не е Радев като личност. Проблемът е, че неговата позиция е разбираема, приемлива и устойчива вътре в съществуващата структура. Той не изкривява българската политическа култура. Той я изразява – по-открито от предшествениците си, но не и фундаментално по-различно.

И точно това прави ситуацията нестабилна.

Докато Русия функционира като морален ориентир, а не като политически обект, България ще се затруднява да формулира последователна външна ориентация. Тя ще се колебае – не защото е нерешителна, а защото е вътрешно разцепена по начин, който не разпознава.

Това не е временна ситуация. Това е дългият живот на XIX век.

За да се преодолее това, е необходимо нещо повече от политически корекции или промяна на властта. Необходим е пробив на нивото на възприятието – отказ да се третира историческата благодарност като политическа категория и готовност наследените разкази да бъдат подложени на анализ, а не на вярност.

Без този разрив моделът ще продължи да се възпроизвежда – в различни форми, при различни лидери, но в едни и същи граници.

И в този смисъл въпросът вече не е какво ще избере България.

Въпросът е дали изобщо е способна да избира.

Златко Енев е български писател и издател на „Либерален Преглед“. Досега в България е публикувал седем книги (трилогията за деца „Гората на призраците“ (2001–2005), романите за възрастни „Една седмица в рая“ (2004) и „Реквием за никого“ (2011),  есеистичния сборник „Жегата като въплъщение на българското“ (2010), както и автобиографичната повест „Възхвала на Ханс Аспергер“ (2020). Детските му книги са преведени на няколко езика, между които и китайски. Живее в Берлин от 1990 г.

Книгите му могат  да се намерят в безплатни електронни издания тук на сайта.