Винаги е лесно да се ругае Берлин – но е и необходимо. Защото германската столица с почти четири милиона жители се намира по наклонена плоскост на западането, която вече не може да бъде прикривана с лозунги като „бедна, но секси“.

Червено-черният сенат под ръководството на кмета от ХДС Кай Вегнер не успя да спре тази тенденция дори и в най-малка степен. Туристите все още може да се стичат на тълпи покрай Зоологическата градина, Райхстага или Музейния остров и едва ли забелязват упадъка. Но берлинчани се отчайват – бавно, но сигурно.

Вече няма история за новото, за подема или за развихрената креативност, която би могла да компенсира социалната разруха. „Berlin is over“, каза наскоро подкастърът Матце Хилшер в широко обсъждан материал: гражданите виждали само „напикани матраци, торбички с кучешки изпражнения и едрогабаритни отпадъци“. Те вече не обичали града си.

Бездомност, открито потребление на наркотици и престъпност, свързана с набавяне на средства, внасят несигурност сред жителите, които и без това са притиснати от абсурдно високи наеми и несигурна транспортна инфраструктура.

Че от подобни развития може да се извлича политически капитал, се вижда в САЩ на Доналд Тръмп и в Аржентина при Хавиер Милей. Това обаче не е причина германската – и берлинската – политика да си заравя главата в пясъка. NZZ посети няколко проблемни места в столицата; редакторките събраха някои впечатления.

Наркоман в парк „Гьорлицер“.

Пълна запуснатост при гара „Зоологишер Гартен“

Ъгълът на „Харденбергщрасе“ и „Будапестер щрасе“: при гара „Зоологишер Гартен“ в Шарлотенбург – едно от най-посещаваните места за излизане и туризъм в Берлин. На тротоара лежи мъж. Увит е в синьо синтетично одеяло, изпод което се подават косата и краката му. Около неподвижната фигура са разпръснати отпадъци; до него стои пазарска количка с мръсни до втвърдяване вещи.

Всъщност нормално емпатични съграждани би трябвало да проверят дали човекът има нужда от помощ, дали не му трябва лекар. Но е толкова очевидно, че му липсва буквално всичко и че човек би изгубил часове в спасителна акция, обречена на провал, ако се намеси, че всички предпочитат да не го правят. Затова минувачите заобикалят човека отдалеч.

Гара „Зоологишер Гартен“ беше през седемдесетте и осемдесетте години сцена на западноберлинската наркосцена и проституцията, свързана с нея – прочута и зловеща чрез автобиографичния разказ на непълнолетната хероинозависима „Кристиане Ф.“ в списание „Щерн“.

Станцията „Банхоф Зоо“ е възел за прекачване между метро и градска железница.

През последните две-три години броят на бездомните в града се е удвоил – от 25 000 през 2022 г. до над 50 000 днес.

И наркозависимите се завърнаха. Само че сега става дума най-вече за зависими от крек от Източна Европа, които клечат около гара „Зоологишер Гартен“ в гротескно изкривени пози или – като организираните просяци в „Тригрошовата опера“ на Бертолт Брехт – искат пари, представяйки се за хора с увреждания от инвалидни колички.

Тези хора с угаснал поглед живеят в петнисти палатки, спят в гнезда от боклук – картини, познати от Сан Франциско или Лос Анджелис. И не е случайно, че американският президент Доналд Тръмп си е поставил за цел „прочистването“ на вътрешните градове: „Твърде много луди във Вашингтон!“, казва той. Градските центрове очевидно са сеизмографи за състоянието на обществото.

Който обиколи гара „Зоологишер Гартен“ през деня – нощем това не се препоръчва – вижда около сто души в извънредно състояние. А също охранители, федерални полицаи и служители на църковната мисия на гарата, които може би ще подадат супа на тези хора, но иначе просто ги наблюдават как вегетират. Какво точно биха могли да направят?

Гара „Зоологишер Гартен“ е сборен пункт за много бездомни.

Темпелхофското поле: последно парче носталгия

Цюрихчанинът познава Темпелхофското поле. По слух или от филми. Полето би трябвало да е творческо свободно пространство, берлинчани карат там колела, пускат хвърчила, организират рейвове и се срещат на аперитив.

И тъй като цюрихчанинът гледа с известна почит към Берлин – все пак това е истински голям град – той иска да разбере дали това поле наистина е толкова особено. Мисли си: берлинчани се държат толкова упорито за него. Значи има сериозни причини, поради които не допускат дори периферно застрояване. В крайна сметка Берлин, както и Цюрих, страда от жилищен недостиг.

Да, дебатът около Темпелхофското поле не е местна приумица. Той надхвърля града – дори границите на страната.

Темпелхофското поле е най-голямото открито пространство в Берлин.

Но при влизането на полето красивата представа бързо отстъпва място на разочарование. Територията е огромна – и до голяма степен празна. Тук-там някой пуска хвърчило, другаде няколко скейтъри. Шосейни колоездачи правят обиколки – място за скорост има достатъчно. Младежи играят баскетбол или крикет. По края на полето има барове и камиони с храна, между тях повдигнати лехи с билки, цветя и бурени. Всичко изглежда малко изгубено в ширината.

Дори всички дейности заедно не се свързват в нещо цяло, сякаш самите берлинчани не знаят какво да правят с площ от 500 футболни игрища. Частично застрояване с жилища не само би облекчило най-належащия социален проблем на Берлин, но и би изпълнило пространството с живот. За творческа свобода пак би останало достатъчно място.

Може би обаче берлинчани държат на това поле, защото им напомня за друго време – деветдесетте години, когато никой не искаше да живее тук, когато имаше изобилие от пространство и жилищата бяха евтини. Днес е различно.

Темпелхофското поле: някога писта, днес място за разходки.

Общественият транспорт: място на ежедневни изпитания

Вечеря в приятно френско бистро на „Рюдесхаймер плац“ в берлинския квартал Вилмерсдорф. После около 21:30 – на път у дома с линия U3, която свързва Круме Ланке на запад с Варшауер брюке на изток.

Вагонът е слабо запълнен, има доста свободни места; до прозореца седи възрастна жена на около седемдесет години. На спирка „Брайтенбахплац“ влизат шест или седем деца, вероятно роми. На вид са между шест и дванадесет години и са облечени твърде леко за студения сезон. От родител или настойник няма и следа – както и от служител на берлинския транспорт.

Децата тичат из вагона, крещят, скачат по седалките, закачат пътниците. Възрастните им хвърлят строги погледи, но не казват нищо. Децата им се смеят. Най-голямото момче се качва на седалката пред възрастната жена и насочва задника си към нея. Другите деца се смеят и крещят: „Fick! Fick! Fick!“ Никой не прави нищо.

На следващата спирка се качват двама млади мъже с турско-арабски вид. Децата за кратко намаляват шумa, но след като и от тази страна не следва никаква реакция, отново се развихрят.

На „Витенбергплац“ всичко приключва толкова внезапно, колкото е започнало: групата изскача от влака. Един от младите мъже казва, смеейки се, наполовина към спътника си, наполовина към останалите пътници:

„Какво беше това сега? Помощници в предизборната кампания на AfD или какво?“

Метростанция „Лайнещрасе“ в берлинския квартал Нойкьолн.

Парк „Гьорлицер“: безпомощната наркополитика на Берлин

Преди няколко години шумът беше голям. Изведнъж пред входовете и по алеите в парк „Гьорлицер“ се появиха розови маркировки. Какво се беше случило? Специално назначен мениджър на парка беше разпределил места за дилърите, които се навъртаха там и поради големия си брой си пречеха един на друг.

От тези места те трябваше спокойно да вършат сделките си, без да бъдат обезпокоявани от деца на площадката, от групата от детската градина, която отива към детската ферма, или от живущите наоколо. Така трябвало да се намерят „решения за конфликти на интереси“, както се казваше.

Тази акция трудно може да бъде надмината по абсурдност и вероятно никъде другаде в Германия не би била сериозно обмисляна. Тя хвърля светлина върху напълно безсилното поведение на берлинската общинска политика спрямо най-големия наркопазар в столицата.

Разбира се, до днес почти нищо не се е променило. В квартал Кройцберг вече напълно оплесканият „Гьорли“ все още е здраво в ръцете на наркомафията и надрусаните наркомани. Който иска да влезе в парка, голям колкото около 20 футболни игрища, неизбежно трябва да мине покрай шпалир от предимно африкански дилъри. В самия парк те стоят на групички, с качулки, дълбоко спуснати над лицата, и шепнат: „Пссст, пссст, хей, добра стока… трябва ли ти нещо?“ Други са си устроили почти дом в сянката на стената на парка – с диван и въгленов грил.

Въртящата се врата на входа на парк „Гьорлицер“ вече е поставена.

Минувачите се опитват да избягат от настойчивите дилъри – или като карат бързо колело, или като вървят забързано пеша. Така или иначе, почти никой вече не иска да се задържа дълго в този типичен кройцбергски социотоп.

„Гьорли“ се е превърнал в експериментално поле за местната политика, която – в зависимост от партийния цвят – се колебае между зелено разбиране (буквално: „Никоя група в парка не бива да бъде изключвана“) и максимална строгост срещу дилърите.

Хората, които живеят в близост до парка, са стигнали до едно състояние: крайно раздразнение – от наркоманите, които вършат нуждите си във входовете на сградите, но също толкова и от берлинската политика.

Към рубриката „берлинска безпомощност“ спада и инициативата на управляващия кмет Кай Вегнер от Християндемократическия съюз, който иска да издигне ограда около злополучния парк. На един от входовете вече е поставена голяма въртяща се врата. До нея се трупат елементи от оградата, които трябва да бъдат монтирани през следващите седмици. Вечер – такава е идеята – както в парковете в Ню Йорк или Париж, вратите ще се затварят. Дилърите и наркоманите ще бъдат изключени. Тогава най-сетне ще настъпи спокойствие – такава е илюзията.

Парк „Гьорлицер“ е голям колкото 20 футболни игрища.

Царство за една много специална крастава жаба

Ако има нещо, което обединява всички берлинчани, това е мъчителното търсене на жилище. Темата отдавна е изместила времето като тема за разговор. И въпреки че проблемът засяга толкова много хора, берлинчани учудващо често си пречат сами, когато става дума за създаване на ново жилищно пространство.

От шестнадесет години например инвеститорът Курт Кригeр се опитва да изгради нов квартал върху територията на бивша разпределителна жп гара (в Берлин биха казали: нов „киц“): 2000 жилища, офиси, парк. Точно от типа проекти, от които Берлин отчаяно се нуждае. Ако не беше един малък, хлъзгав проблем: кръстатата крастава жаба.

Epidalea calamita, по принцип обитател на пясъчни речни низини, също е открила потенциала на терена. В образувалите се там локви от гледна точка на жабите се живее прекрасно. За природозащитниците обаче това не е каква да е жаба, а нещо като Синята Мавриция сред земноводните. Около 600 „индивида“, както ги наричат природозащитниците, са последните от своя вид – поне в Берлин. Срещу строителния проект незабавно е заведено дело.

Кригeр показва щедрост. Той иска да пресели жабите и дори планира нов биотоп на съседен терен – с купчини клони и земни насипи. Цена: около 30 милиона евро. Какво ли не прави човек за кръстатите жаби. За кратък момент изглежда, че багерите най-сетне ще могат да започнат работа.

Но не така бързо. Както посочват природозащитниците, Кригeр не бил взел предвид нещо: новият дом за жабите може на свой ред да застраши друг застрашен вид – пясъчната гущерица. Така плановете за преместване са замразени – а с тях и целият проект. Берлинчани продължават да нямат жилища, но поне земноводните са добре.

В Берлин на много места има боклук и мръсотия, както тук в Нойкьолн.

Раздразнени полицаи и претоварени служители на реда

Полицаите, пожарникарите, санитарите и служителите на общинските служби в Берлин нямат лесна работа. Не само че в новогодишната нощ са обект на почти ритуални нападения – както и по време на политически демонстрации, от които в столицата има повече, отколкото където и да било другаде в Германия. Понякога те са обиждани или дори физически нападани.

Невинните граждани обаче могат да останат с впечатлението, че фрустрираните служители на реда – сякаш като компенсация – проявяват особено усърдие спрямо по-лесни цели. Това личи например при многобройните масови спортни събития за бегачи, скейтъри и колоездачи, които заради красивия център на Берлин редовно блокират основни транспортни артерии.

Че това не винаги радва живеещите наоколо, е очевидно. Но когато въпреки състезанията те се опитват да стигнат до колите или до домовете си, биват рязко възпирани от полицаите – с остър тон им се обяснява, че „хора“ в момента изобщо нямат място на улицата. И често, без никаква покана, те започват да им говорят на „ти“.

Подобна строгост обаче не се наблюдава например при налагането на задължителното училищно обучение за деца от всякакъв произход или при проверките на социални помощи. Затова пък при управлението на паркирането по квартали се действа с желязна дисциплина.

Който е подал заявление за разрешително за паркиране пред дома си за новата кола преди седмици, но все още не го е получил, бива тормозен от служителите на общинския ред с глоби от по 20 евро на всеки 18 часа, в които се описват „мястото на нарушението“ и „предявеното обвинение“ (неправилно паркиране).

Юридически това, разбира се, е напълно коректно. Но ако тези служители, които просто изпълняват задълженията си, така или иначе са толкова често на място – защо изглежда напълно невъзможно, поне по административен път, да се предприеме нещо срещу купчината изхвърлени едрогабаритни отпадъци на ъгъла на улицата, която гние там дори по-дълго, отколкото човек чака разрешителното си за паркиране?

Град Берлин има над 18 500 полицаи.

Тиради от ругатни, концерти от клаксони, средни пръсти

Задръстванията са част от живота в големия град, също като любовните терзания или страхът от изпити. Това, разбира се, не прави нещата по-добри, но разширява гледната точка. Например когато колони от автомобили пълзят покрай обходни маршрути, затворени ленти и строителни обекти.

Или когато колите по улиците в центъра напредват само с човешка крачка, докато велосипедисти се промъкват покрай броните, а електрическо колело, връхлитащо отзад с две мятащи се малки деца на задната седалка, отнася страничното огледало на някоя кола. Настойчивото надуване на клаксони тогава звучи почти като акомпанимент.

Всекидневният луд цирк между коли, двуколесни и пешеходци може да се понесе само с търпение и чувство за хумор. Така се стига и дотам, че разказите за преживявания в берлинските задръствания и особено креативни обходни маршрути вече се смятат за обогатяване на всяко парти.

Всекидневна гледка: напредва се само с човешка крачка.

Берлин може да закачи на ревера си цели два рекорда. Метрополията се смята за германската столица на задръстванията. През миналата година обикновеният шофьор е прекарал средно 58 часа в бавно движещ се трафик или в задръстване. Дюселдорф и Хамбург обаче настъпват столичани плътно по петите.

Берлин може да се похвали и с още един рекорд. Отскоро през столицата минава най-скъпият магистрален участък в Германия. След цели дванайсет години строителство през септември беше открит 3,2-километровият участък от A 100 в квартал Трептов. Новото трасе струва около 720 милиона евро.

За някои берлинчани откриването явно е било такова събитие, че още рано сутринта са се наредили в опашка от чакащи автомобили, за да могат първи да профучат по новата магистрала – напълно освободени, без задръстване.

Берлинските транспортни плановици обаче очевидно не са предвидили, че автомобилите трябва и да слязат от новата, лъскава магистрала. Трилентовата магистрала се влива в еднолентова градска улица, която после се вие по частично затворен мост. Точно така – цари хаос и непрекъснато задръстване.

Но въпреки всички тези неприятности, от човешка гледна точка в задръстването има и нещо изравняващо: защото в чакането за тръгване всички хора са равни – независимо дали седят в лъскава служебна лимузина, или в древна малка кола. Само че някои седят по-удобно от други.

Новият участък на A 100 в Берлин-Трептов.

Берлин-Тегел: най-скъпият бежански лагер в Германия

Някога от градското летище Тегел самолетите отлитаха към мечтаните места на берлинчани: Майорка, Рим или Ню Йорк. Днес останалите летищни сгради и пистата предлагат картина на безутешност. Когато през зимата на 2022 г. военните бежанци от Украйна започнаха масово да идват в Берлин, липсваха възможности за настаняване. Бързо, тук, в края на пистата, беше издигнат масов лагер от палатки и бараки.

Първоначално бежанците трябваше да останат само дни или няколко седмици. Междувременно временният лагер се е превърнал в постоянно място за настаняване – при това пренаселено и хаотично. Десет до дванайсет души живеят в модули, разделени един от друг с отворени отгоре прегради. Тясно е, шумно е и въздухът е спарен. Тоалетните са твърде малко, душовете често са повредени и мръсни. Храната е описвана от хората като лоша и еднообразна.

Берлин обаче харчи за настаняването на до 5000 бежанци повече от един милион евро на ден – около 420 милиона евро годишно. Това означава дневна ставка от 180 до 250 евро на бежанец, в зависимост от запълнеността. Никой друг град не харчи толкова много пари за бежанци.

Тези неизразимо високи разходи не само че не се поставят под въпрос, нито пък се коригират надолу. Не – Берлин си има собствено обяснение за тях. То произтича от цяла каскада от подизпълнители, които работят в Тегел и печелят от това.

За настаняването на бежанците отговаря Берлинската служба по въпросите на бежанците. Тя обаче не управлява самата палаткова зона, а е възложила задачата на Германския Червен кръст (DRK). От името на DRK работят и други помощни организации, като например Малтийската помощна служба.

Интересно е и възлагането на охранителните услуги, което не е станало пряко. За сигурността отговаря фирма, наета от Messe Berlin – държавно дружество на провинцията. Само охраната струва близо 250 000 евро на ден. Има и други фирми и организации, които работят в Тегел. Освен това Берлин трябва да плаща наем за вече над 40-те палатки – те дори не са собственост на града.

Всички тези разходи, които частично носят на фирмите добра печалба, правят бежанския лагер най-скъпия в Германия. И това няма да се промени в близко бъдеще. Берлин обаче не иска и да чуе за прахосване на пари. Въпреки че срещу 250 евро на ден хората биха могли да бъдат настанени в луксозна хотелска стая – с пълен пансион.

В Берлин има много обществени тоалетни, но не всички могат да се използват.

Café Achteck: едно от най-берлинските места

С очи, вперени в приложението за пътуване, група туристи се препъва, излизайки от метростанция „Шлезишес Тор“ в квартал Кройцберг. Къде ли е прочутото Café Achteck, описвано като едно от най-берлинските места? Недоумяващото оглеждане наоколо се превръща в радостно възклицание. Срещу станцията стои зелен метален павилион, който макар да е четири-, а не осмоъгълен, е също толкова богато украсен и орнаментиран, колкото е описано.

Става дума за малки архитектурни бижута, които преди сто години най-често са служели за облекчение на господата. Берлинчани наричали писоарите с чаровното име Café Achteck, още повече че някои от тях междувременно били превърнати в павилиони за бърза храна.

Павилионът при „Шлезишес Тор“ има култов статус. На опашката за бургер се чува смесица от немски, английски и нидерландски. Чакащите гледат като омагьосани червеното информационно табло, което трябва да оповести готовността на кюфтето. Отгоре скърца метрото, наоколо карат коли. Гълъби пърхат. Уютът изглежда иначе. Но това не е толкова важно. Важното е да е берлинско.

Филиал на Burgermeister в бивша осмоъгълна тоалетна при „Шлезишес Тор“ в Берлин-Кройцберг.

Източник