Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

За мен това не е филм за миналото. Той се опитва да бъде за настоящето, за нас и за нашата прилика с извършителите, а не за приликата ни с жертвите.

Автор(и): Шон О’Хейгън

„Имаше нещо необичайно в него, разбира се, от културна гледна точка, ако искате да го наречете така“, казва драматургът Артър Милър за брака си с холивудската звезда Мерилин Монро.

Автор(и): Майлс Бърк

В тази модерна класика на екзистенциализма – Да бъдеш Джон Малкович от 1999 г. има сцена, в която Джон Малкович, играещ версия на самия себе си, влиза в портал, който други използват, за да се качат в съзнанието му. Изведнъж той се оказва в свят, населен единствено с вариации на самия него.

Автор(и): Дейвид Марчезе

Нивото на секретност около Барби беше толкова високо, че ми беше позволено да гледам само първите 20 минути от филма, което направих в голяма зала за прожекции, сама, с изключение на прожекционист, служител на Warner Bros и човек, който запечата телефона ми в непрозрачна торбичка.

Автор(и): Алекс Мошакис

„Анатомия на едно падение“ е престижно кино – също като роман, купен на летище

Според консенсуса на артхауса опасността, пред която е изправено съвременното кино, е художественото му отслабване, предизвикано от пазарната доминация на жадните за комерсиални печалби франчайз филми. Представянето и утвърждаването на посредствени филми като шедьоври представлява също толкова голяма опасност.

Автор(и): Ричард Броуди

Зак Снайдър успява да играе със системата и да запази душата си, като същевременно прави почти всичко, което поиска. В момента това означава, че се опитва да превърне космическата си опера „Бунтовническа луна“ в мега-поредица на Netflix.

Автор(и): Зак Снайдър, Хемал Джавери

Един от проблемите на филма е, че без антихуманистичните тиради на Убиеца, историческите му препратки и политическите му плетеници не остава особено много, освен виртуозността на Финчър, притъпената харизма на Фасбендър и трънливото удоволствие да гледаш как зли хора извършват зло с голям финес.

Автор(и): Манола Даргис

Режисьорът обсъжда снимането на филми извън студийната система и намирането на точния начин за заснемане на историята за поредица от убийства, извършени след откриването на петрол в земите на [индианското племе] Осейдж.

Автор(и): Мартин Скорсезе, Ричард Броди

Има една снимка на Фийби Уолър-Бридж, направена на афтър-партито на наградите „Еми“ през 2019 г., която по-добре от всяка друга съвременна снимка на знаменитост, която съм виждал, улавя непреходното очарование и блясък на холивудския успех. Къде отива човек след такъв момент? 

Автор(и): Дейвид Марчезе

Режисьорът на „Опенхаймер“ казва, че Изкуственият интелект не е бомбата. Новият му филм все пак може да ви изплаши до смърт.

Автор(и): Мария Стрешински

Немалко от известните режисьори се оттеглят в уединението на собствените си прожекционни зали, но Педро Алмодовар все още обича да гледа филми в кината. Той живее недалеч от един от парковете в западната част на Мадрид, а студийните кина са събрани почти само на едно място, близо до площад Пласа де Еспаня, недалеч от там.

Автор(и): Д. Т. Макс

След като приключи първият уикенд на филмовия фестивал в Кан, звукът от клатушкане на куфари по павираните тукашни алеи започва да изпълва въздуха. За недоспалите, които остават, 76-ото издание завършва в събота вечерта, когато ще бъде връчена Златната палма, с което ще бъде закрит един от най-силните фестивали от години насам.

Автор(и): Манола Даргис

Звездата от филма „Тàр“ се среща отново с партньора си от премиерата, за да разговарят за слушането на музика, излизането пред публика и изкуството да играеш в живота и в киното.

Автор(и): Адам Гопник, Кейт Бланшет

Филмът на Баз Лурман с участието на Остин Бътлър и Том Ханкс показва как един революционен музикант бива погълнат от мейнстрийма, но дали критикува този процес или го продължава?

Автор(и): Антъни Лейн

Както и в шахмата, както и във всяко високо изкуство, разликата в рейтингите се увеличава в геометрична прогресия, колкото по-голяма степен на съвършенство достига човек.

Автор(и): Златко Енев

Не всички са дълбоко влюбени в Пандора, пищната и зелена горска планета, която Джеймс Камерън върна в мултиплексите с дълго отлагания „Аватар: Пътят на водата“. Питър Брадшоу от „Гардиън“ я нарече „мокър, сладникав, струващ милиарди долари скрийнсейвър“. А ако прегледате коментарните секции на повечето материали за филма, става ясно, че мнозина се надяват той да умре по касите на кината, като заедно с него си отидат и плановете на Камерън за още пет филма.

Автор(и): Бен Чайлд

Джеймс Камерън се завръща на планетата Пандора, а заедно с това и към екологичните теми и визуалните блянове на своя супер хит от 2009 г.

Авор(и): А.О. Скот

Денис Вилньов никога не е страдал от липса на амбиция. От борбата с наркотиците по границата между САЩ и Мексико в „Сикарио“ до общуването на Ейми Адамс с невербални извънземни в „Пристигане“, филмите му клонят към големи теми и мащаби. И точно когато изглеждаше, че последният му филм – Блейд Рънър 2049, продължение на любимия шедьовър на Ридли Скот – ще бъде най-смелият му досега, той обяви следващия си: Дюн.

Книгата на Франк Хърбърт, публикувана първоначално през 1965 г., е огромен том от философия, екология, политика и научнофантастично изграждане на светове, толкова сложно и епично, че изглежда почти невъзможно да бъде филмирано. Всъщност мнозина са се опитвали да го направят – със слаби резултати. Известен е опитът на чилийския режисьор Алехандро Ходоровски за адаптация през 1970-те години, но той така и не успява да го реализира. Дейвид Линч продължава там, където той е спрял, и въпреки че успява да направи филм за Дюн в кината, не успява да пренесе цялата сложност на историята на Хърбърт. (Все пак не е лош като един вид класическа шльокавица.) В началото на 80-те години Уилям Хърт участва в трисериен минисериал по книгата, но и той не успява да пробуди особено много добра воля.

А сега да го направи се опитва Вилньов. И наистина, ако има съвременен режисьор, който е в състояние да направи нещо, което да задоволи както критиците, така и верните почитатели на Хърбърт, това е той. Освен това той е уверен в себе си. „След като направих „Блейд Рънър“, вече бях сигурен, че имам нужните качества, умения и знания, за да мога да се справя с едно толкова голямо предизвикателство“, казва квебекският режисьор. „Знаех, че съм готов да се справя с това. Знаех, че съм способен да го направя.“

Автор(и): Анджела Уотъркътър

Светът се намира в лапите на пандемия. Починаха милиони хора. Милиони се разболяха или загубиха работата си. Стотици милиони са затворени къщи, вперени в екраните на телевизорите си, дали защото им е забранено да посещават кината или от срам от самонаправените си прически. Ето защо, в името на всеобщото съвземане, беше от първостепенно значение деветдесет и третото раздаване на наградите на Академията да бъде проведено както винаги. Както и това, че по-голямата част от церемонията трябваше да бъде организирана на железопътна гара – за да бъдем конкретни, Union Station, в Лос Анджелис. Очевиден избор. Ако този мизансцен беше достатъчно добър за кулминацията на „Гарфийлд“, той трябваше да бъде достатъчно добър и за Оскарите.

За Харисън Форд, който връчваше наградата за най-добър филмов монтаж, цялата нощ трябва да се е чувствала като ретроспекция. Ето, той се връща на мястото с високи прозорци, което бе влязло в ролята на полицейско управление в „Blade Runner“, с единствената разлика, че сега носи смокинг вместо тъмнокафяв шлифер с вдигната яка. Годините не са допринесли особено много за изглаждането на начумерения Форд и в неделя той изигра себе си стилно, с тихо ръмжене, докато вадеше от джоба си смачкан лист хартия (като ченге с улика), и четеше няколко стари студийни бележки за „Blade Runner.“ Внушението беше ясно: като се има предвид колко мъчителен е процесът на създаване на [добър] филм, трябва да се смятаме за късметлии, че някои добри филми, камо ли пък страхотните, изобщо успяват да се проврат през клещите на системата.

Автор(и): Антъни Лейн

В наши дни Кончаловски се обляга на филмова кариера, която вече е в третото си действие (а може би и в четвъртото или дори петото). Невероятно е, че след едно или две десетилетия със статут на „старши автор“, когато филмите, под които той поставяше името си, стигаха не по-далеч от комфортната зона на филмовите фестивали, днес той изведнъж търси големи награди за най-новия си филм. Скъпи другари! е парещо, горчиво изследване на един отдавна потиснат епизод от съветската история, прословутото избиване от армията и КГБ на хора, стачкуващи в казашкия град Новочеркаск през 1962 г. Въпреки че пропусна на косъм номинацията за Оскар за най-добър международен филм, Скъпи Другари! е номиниран за еквивалентната награда на BAFTA [Британска академия за кино- и телевизионни изкуства], след като вече получи специалната награда на журито във Венеция. 

Автор(и): Андрей Кончаловски, екип на в. „Гардиън“

Даден филм се превръща в скандал, когато засяга тема, (все още) неподлежаща на открито обсъждане в обществото, която отключва страхови рефлекси или агресия и предизвиква обществени разисквания. Нарушаването на табуто посредством произведението на изкуството предполага готовност на обществото да реагира на провокацията. Това означава, че темата се намира дълбоко под повърхността на социалното потискане. „Планината Броукбек“ (САЩ 2005, режисьор: Анг Лий) например показва една табуизираната тема за хомосексуалността в подчертано хетеросексуално кодирани професионални групи – в този случай – на каубоите. От гледна точка на филмовата психоанализа скандалните филми боравят определено с чувства, които предизвикват сексуални или агресивни желания, но в психиката на отделния зрител са все още потиснати. Позволявайки на публиката да се отдаде на тези свои чувства в киното, филмите могат дори да доведат до социални промени. Други скандални филми, разбира се, остават само на ниво разчупване на табуто, без да последва елемент на освобождаване, както е например при „оперетите“ на насилието на Куентин Тарантино.

Автор(и): Андреас Хамбургер, Вивиан Праматароф-Хамбургер

Иронията, че Бон Джун-хо е постигнал най-големия си успех, завръщайки се в родната страна и език, не му е чужда. „Всъщност тази идея ми дойде докато работех по Снежен снаряд“, казва той. „Но не бях особено силно мотивиран да се върна в Корея и да направя корейски филм, въпреки че исках да го изпълня с множество корейски детайли.“

Автор(и): Стив Роуз

Какво очакваме от снимките на писатели? Повече, отколкото сме склонни да си признаем. Или поне това беше заключението, до което стигнах, след като прочетох Портрет на писателя, един фотоалбум на италианеца Гофредо Фофи и шестима други съавтори, който събира на едно място около 250 портрета на писатели, редом с пределно кратки биографии. Надеждата ми беше да открия „нещо неразкрито по-рано“, но онова, което албумът най-вече предоставя, е или познато – как изглежда Хемингуей, как Камю държи цигарата си – или банално, като размера на главата на Еудженио Монтале или обзавеждането на работния кабинет на Марио Варгас Льоса.

И така, какво търсех? Нещо отвъд светските детайли на външния вид и нагласите на фотографите. Нещо, което да ме слиса. Докато разлиствах Портрет на писателя, си припомних една история от книга за украинския анархист от началото на 20-ти век Нестор Махно. Жената, която ръководи местния музей в родния град на Махно разказва случка от детството си. Била израснала в село, наречено Хрушчово, изгубено в необятността на украинската степ. Било място без електричество, където пощальоните и продавачите били на почит, защото работата им ги свързвала с неща като парите и писменото слово. Един ден жената, тогава момиче, отишла в къщата на съседа си и видяла на стената портрет на поета Тарас Шевченко. Не знаейки кой е, тя попитала: „Това Бог ли е?“. На което съседът отговорил: „Не, пророк“.

Предполага се, че днес вече сме задминали този вид благоговение. В продължение на много десетилетия академичната ортодоксалност ни уверява, че авторът е мъртъв. От времената на възхода на постструктурализма в средата на 20-ти век, на учениците се втълпява, че литературните произведения и техните производители са временни възли във вечния поток на дискурса. Но не съм сигурен, че някой наистина е в състояние да мисли за такива автори по подобен продължителен начин. Не и когато книгите са важни за нас. Със сигурност не, когато като тийнейджъри започнем да четем сериозно. Колкото и да се опитваме да го отречем, литературата все още е игра на идентификация. И колкото повече се идентифицираме, толкова повече жадуваме за присъствието на тялото, макар и само на снимка. Онова, което си желаем, са пророци.

Автор(и): Якоб Микановски

Започвайки през 1986 г. с излизането на филмите „Салвадор“ и „Взвод“, Оливър Стоун стартира десетилетие на забележителни успехи. Много от противоречивите и стилистично дръзки филми, които той направи през тази епоха, бяха касови хитове и го утвърдиха като смел глас на поколението си. Макар че филми като „Уолстрийт“ и „Убийци по рождение“ нямаха особено нюансирано въздействие върху гнилата аморалност в сърцевината на нашето общество, а предложеното лечение срещу самозаблудите на страната в „Роден на четвърти юли“ и „JFK“ не беше особено изтънчено, никой не можеше да отрече, че работата на Стоун говори директно за мечтите и кошмарите на Америка. Оттогава насам обаче образът на режисьора като творец, чийто пръст се намира непрестанно върху пулса на нацията, постепенно беше изместен от един друг – онзи на политическия провокатор, благодарение на документалните му филми за хора като Фидел Кастро и Владимир Путин. Но именно дългите години на подготовка към онази златна 1986-та година се намират в центъра на предстоящия мемоар на Стоун, „Преследване на светлината“, в който всичките му съмнителни изстъпления и самопризната несигурност са изложени на показ. „Никога не съм търсел аргументи“, казва Стоун. „Никога не съм се опитвал да провокирам. Просто търсех истината.“

Автор(и): Оливър Стоун, Дейвид Марчезе

Критиците може и да са били недоброжелателни (признавам си), но когато лошите филми започнаха да отстъпват на добрите, известията се подобриха. Скоро стана любимо клише да се пише, че той е характерен актьор, уловен в тялото на звезда (отново си признавам). Някои от тях, според мен, произтичаха от общото подозрение срещу красотата: че на нея не може да се вярва, че тя е „просто“ повърхностна и глупава, което автоматично прави красивия човек да изглежда лекомислен и може би дори достоен за презрението, понякога прозиращо изпод манията. Няма нищо ново в това как наказваме красотата. Историята на киното е изпълнена с жертви на тази злокачествена динамика между задължителната любов и задължителната омраза, и не всички от тях са жени.

Автор(и): Манола Даргис

Последният филм на Педро Алмодовар е възхвала на остаряването и старостта в епохата на все по-безскрупулното убиване на уморените от възрастта коне. Макар че главният герой (великолепен Бандерас) няма грижите на масите остаряващи негови съвременници на внимателно култивираното усъмняване в солидарните пенсионни системи, той обективно живее във времето на необратимото сякаш икономическо деградиране на старостта. Собственик на прекрасен дом с картини, искани за включване в изложби от световни галерии, остаряващият режисьор успешно е капитализирал труда (творчеството) на един живот в недвижимост и движимости, които го предпазват от неумолимостта на съдбата на изгонените от домовете си в предпенсионна възраст неизрядни платци на ипотеки или плащащите наем пенсионери. Така Бандерас може да бъде суверенен герой на цветово и веществено (а и стаф’но) пищна барокова драма на физическия упадък, която за момент да помири с не само физически, но и икономически неминуемото дори нищите имуществено и пенсионно.

Автор(и): Владимир Сабоурин

Ако се съгласим с Канети, че всяка нация притежава свой уникален, подобен на воден знак идентификационен символ, в случая на България той определено не е морето. Български филм, който започва с рев на корабна сирена и ивица земя някъде зад мостика, влизаща в началото само за миг в кадър и мимолетно изчезваща в такта на поклащането на кораба, прави символна заявка, която трябва да е много добре подсигурена визуално и повествователно, за да не се оттече в обичайните за българското кино на новия режим фигуративни селения без разказ и визия. Има ли освен това и театър в театъра (т.е. в най-добрия случай театър в киното), визуално-повествователният гръбнак на филма, който да понесе едновременно голямата маринистична алегория и удвояването на фикцията, трябва да е още по-як. Далеч от брега (2018) на Костадин Бонев има топките да излезе в откритото море на една социално и концептуално плътна история и кинематографичния гръбнак да устои на безтелесния символен прилив, оттичащ се обикновено или в откровената театрална бутафорика, или в анорексичното всемогъщество на късометражни анимета.

Автор(и): Владимир Сабоурин

Дете на пет и половина държи слушалката на безжичен стационарен телефон в хотелска стая, за да съобщи, че е отвлечено. То е затворило похитителя, докато се къпе, в банята. Похитителят дава указания на детето да се обади на 911 и да продиктува на полицията точния адрес на хотела и номера на стаята, в която се намират. И му ги казва.

Що за филм е това, който завършва по този начин (и що за рецензия, не просто съдържаща, но направо започваща с разкриване на финала)?

Автор(и): Владимир Сабоурин

Голямото изкуство е разпознаваемо днес по това, че за него се пише малко в социалните медии. А традиционните медии изглеждат стъписани. И щом заподозрат дори и малък скандал, предпочитат да го обсъждат надълго и нашироко.

Всъщност голямото изкуство е не просто рефлексия на либералния демократизъм, то е неговият вдъхновител. Ето защо съвременното изкуство, което се равнява на най-големите класически образци, е днес или съзнателно подминавано с мълчание, или замотавано в скандали, или пряко критикувано. Късно постмодерни съчинения с националистичен или абстрактен характер изявяват претенция да го изместят, сякаш то повече не ни е нужно. И това е защото анти-глобалният популизъм (който е фактически просташки злокачествен национализъм) е повел война срещу либералните ценности, чрез които Западният свят се е възстановил и просперирал след Втората световна война.

Автор(и): Златко Ангелов

При всичките възходи и падения в ролите си, Пачино успява да поддържа невероятно себеусещане – нещо необичайно при такива икони, както най-добре се вижда в много смислените интервюта, които той дава във връзка с последната си ретроспектива. Той е също толкова необичаен днес, колкото е бил по време на първите си стъпки в индустрията – и никога не се е притеснявал от себеразголване и представяне на собствените си несигурности чрез ролите. Докато Новият Холивуд [от 1970-те] днес вече се е вкаменил и превърнал в една силно традиционна система, задвижвана от звезди и студиа, Пачино винаги е запазвал независимостта си и е търсел нови, предизвикателни проекти. Тази година например той най-после работи заедно с Мартин Скорсизи за предстоящата драма на Нетфликс Ирландецът. Една нова и смела епоха на Пачино може би ни очаква в близкото бъдеще.

Автор(и): Дейвид Симс

В продължение на около петстотин години в областта „Вèлика планѝна“ в Словения е съществувала овчарска общност, свързана с многобройни традиции. Днес общността малко по малко изчезва.

Селището се намира на около час път с кола от столицата Люляна, но преставлява един напълно отделен и различен свят. Във Вèлика планѝна, планински масив с височина около 1600 м, работният живот започва на зазоряване и свършва със залеза. През летните месеци около 20 семейства се движат непрестанно из областта заедно със стадата си, за да не са принудени да купуват фураж за добитъка си в долината. Този начин на живот се е запазил повече или по-малко непокътнат в продължение на последните няколкостотин години. Днес, както изглежда, той ще изчезне в хода на следващото поколение, тъй като модернизацията вече достига и най-закътаните региони на Словения. В продължение на четирите години, през които документирах живота на малката общност, три семейства престанаха да гледат добитък и вече не живеят тук през сезона.

И наистина при настоящата икономическа култура повечето пастири не могат да оцелеят единствено от гледане на добитък. Ето защо те имат и друга работа, която вършат през седмицата в долината. Това означава, че планинското селце се превръща в място, където живеят преди всичко по-възрастните членове на семействата, и евентуално внуците им, които прекарват тук летните ваканции, за да помагат в стопанството. Тази уникална култура изчезва буквално пред очите ни.

Автор: Йост Франко

Джон Чейн и Уилям Стоукс са лекари от деветнадесети век, които са описали един вид мъчително, прекъснато дишане, наблюдавано понякога сред хора, намиращи се на прага на смъртта. Имената им са се превърнали в част от ежедневния руски език в продължение вече на шестдесет и пет години, тоест от момента, в който съветската преса е обявила, че Йосиф Сталин е болен и че има „дишане на Чейн-Стоукс“. На следващия ден, 5 март 1953, идва и съобщението за смъртта му. Милиони хора демонстрират мъката си публично (неизвестен брой от тях умират, прегазени от тълпата, втурнала се да гледа изложеното му за поклонение тяло – вероятно последният акт на безсмислено насилие, свързано с тиранина), а един по-малък брой празнуват, зад затворени врати. Тази година, докато някои руснаци отбелязваха „Деня на Чейн-Стоукс“ във Фейсбук, други положиха четири хиляди червени цветя на гроба на Сталин в Кремъл, в центъра на Москва. Това беше шестнадесетият път, в който московски активисти провеждат онова, което наричат „два карамфила за Сталин“ – акция в чест на един диктатор, когото изглежда все по-голям брой руснаци виждат като велик водач и национален герой.

Автор(и): Маша Гисън

 Мече? На гара Падингтън? – и госпожа Браун удивено погледна съпруга си. – Не ставай смешен, Хенри. Не може да бъде!

Може да бъде и още как. Невероятно свежо попадение на Нова телевизия в новогодишната нощ бе блокбастерът на Дейвид Хейминг и Пол Кинг „Падингтън“ (2014). Не бях го гледала, но ми прозвуча обещаващо, защото вече се канех да гледам направо втората му част от 2017 (бе едно от касовите заглавия на тазгодишната Киномания), а и аналогии с подобни други рисувани забави от типа на „Шрек“, „Мадагаскар“, „Ледена епоха“, винаги са повод човек да се наслади на нечий чужд гений. Да си припомни, че някога е бил дете. Кога, ако не по Коледа? „Падингтън“ е по-различен като концепция, защото е анимационно-игрален филм, снабден при това със сериозен снимачен екип в лицето на Брендън Глийсън, Джули Уолтърс, Джим Броудбент, Бен Ухишау, Хю Боневил и, разбира се, голямата Никол Кидман. Оказва се и носител на сериозни награди: най-добър британски филм и адаптиран сценарий (БАФТА, 2015), най-добро фентъзи (Сатурн – 2015), най-добър комедиен британски филм (Емпайър за 2015).

Заглеждам се в странната история на едно рисувано мече и неговото семейство… Обикновено от непретенциозните истории се получават гениални сюжети. Например като онази за бездомното момиченце, което продава кибрит и в Коледната снежна нощ, бленува за топъл дом и богата трапеза, палейки една след друга последните клечки, и умира, сгрято от светлината на надеждата. Да, и тук в „Падингтън“, има мелодрама, но и задължителен оптимизъм (за нашата, проточила се май твърде дълго вече ню ейдж епоха), има и динамика, и устремност на събитията, в които е постигнато оптимално решение. Хепиенд, естествено. Даже два хепиенда – колкото са частите. Може би защото има мече?

Автор(и): Евдокия Борисова

Не се притеснявам, че голяма част от зрителите не са чели „Дон Кихот“. Припомням, че Дон Кихот поема на път из земите на тогавашна Испания, яхнал своята кранта – коня Росинант (на испански Росинант означава „кранта“), за да изобличава злото и да защитава бедните и нещастните от неправдите. Яздещият магаре, Санчо Панса – неговият оръженосец е простоват испански селянин, стъпил здраво на земята. Не споделя лудостите на господаря се, но е до него с едничката цел нещо да спечели.

Съвпаденията са очебийни. И в този филм се намира кранта, по-късно се намира магаре с каруца. В случая Гичо е нещо като „дон“, на български „бачо“. (Не говоря за словосъчетанието „бачо Гичо“, което дразни ухото, не само защото се повтаря многократно). Още от началото на филма се разбира, че Асенчо е просто момче. Ако беше злодей, ножът щеше да му е в зъбите. Чудя се защо създателите на филма не са му вързали кратуна на пояса, за да се разбере, че главата му е куха. Гичо е един малко по-умен Асенчо (който почти го боготвори). Както Санчо Панса се възхищава на своя господар. И двамата са готови да ги предадат или изоставят, щом видят, че нещо застрашава техните интереси. Асенчо наистина предава своя кумир, а преди това в нелепа и немотивирана сцена го спасява.

Автор(и): Атанас Стойчев

Когато влизах в киносалона, носех със себе си едно монолитно предубеждение. Очаквах нещо хубаво само като идея, иначе с посредствена реализация. По трейлъра на Възвишение предположих, че филмът е заснет с много ентусиазъм. Изглеждаше ефектно. И все пак очаквах да има провал. Бях на една крачка от това да си повярвам.

Автор(и): Калоян Гуглев

Прочетете още...