Когато изоставянето настъпило, то се прокрадвало откъм покрайнините. Първи си отишли къщите в края на града, а след това и периферните магазини за хранителни стоки. А то се придвижвало навътре, бавно, но неумолимо. Бензиностанцията затворила, а по помпите за бензин се извили пълзящи лози, които се натрупали на покрива, докато той не се огънал под напора им. Изоставянето погълнало външните автобусни спирки, аптеките, киното, кафенето. Училището било затворено.
Днес една от последните институции, които поддържат човешкото присъствие в Тюркмен, село в Централна България, е пощата. Димитринка Димчева, 56-годишна пощенска служителка, все още я държи отворена два дни в седмицата, като внася пакети със стоки, които местните магазини вече нямат възможност да продават. Някога процъфтяващ град с над 1200 жители, сега в Тюркмен живеят по-малко от 200 души.
В един топъл пролетен следобед Димчева стои на градския площад. „Сватбите се провеждаха тук, всички народни танци, волейболът. Имаше много млади хора, басейн“, казва тя. Оглежда се наоколо, посочвайки руини или вече празни пространства, където някога са се издигали сгради, и си спомня. Там, сградата, в която се е помещавало малко кино. Зад нея – мястото на училището, което е изгоряло, било е възстановено, а след това затворено. „Животът кипеше.“ Днес, казва тя, „животът в селата умира“.
Хиляди подобни села са разпръснати из цяла България. След падането на комунизма хората се насочват към градовете в търсене на работа и през следващите 30 години много села се изпразват до степен на заличаване. Към преброяването през 2021 г. почти 300 села са напълно изоставени, а повече от 1000 са с население под 30 души – повечето от тях много възрастни. С ниската си раждаемост и високите нива на емиграция България се изпразва от десетилетия насам. Населението ѝ е намаляло от близо 9 млн. души през 1989 г. до по-малко от 6,5 млн. – един от най-сериозните спадове на население в мирно време в съвременната история.
България се намира в крайната точка на този вид демографски промени, но силите, които я преоформят, действат навсякъде. През последния половин век делът на хората, живеещи в селски райони, е намалял с почти една трета в световен мащаб. Селското стопанство става все по-индустриално и концентрирано. Повече от половината от всички хора сега живеят в градовете и около тях, като се очаква до 2050 г. този дял да нарасне до 70%. В много страни раждаемостта постоянно намалява и макар че се очаква световното население да продължи да нараства до 2080 г., около половината от този ръст се дължи на по-малко от 10 страни.
С преместването и намаляването на населението хората напускат отдавна обитавани места. Често те оставят всичко на място, готови за завръщане, което никога няма да дойде. В Тюркмен коледните украшения все още висят от пердетата на празните къщи и бавно се увиват в паяжини. В един изоставен дом сред кратер от изгнили дъски на пода лежи кухненски шкаф, чиито чинии все още са подредени над резервен пакет памперси за гостуващо внуче. Понякога изоставянето се случва наведнъж, когато съдебно решение или евакуация принуждават хората да се разбягат. Но в повечето случаи то е случайно, пълзящо, непланирано. Хората просто си отиват.
От 1950-те години насам по оценки на някои учени по света са се натрупали до 400 млн. хектара изоставени земи – площ, близка до размера на Европейския съюз. Екип от учени наскоро изчисли, че от 1980-те години насам в континенталната част на САЩ са изоставени около 30 млн. хектара земеделска земя. Тъй като климатичната криза прави все повече места непригодни за живеене – твърде застрашени от наводнения, недостиг на вода и горски пожари, за да се строят къщи, но и с почви, негодни за земеделие и подложени на суша, за да се отглеждат земеделски култури – можем само да очакваме по-нататъшни премествания.
На тази промяна, която всъщност е от световен мащаб, се обръща забележително малко внимание. „Тя е била тук през цялото време, но ние не сме я описвали“, казва професор Хе Ин от Държавния университет в Кент, един от учените, които сега използват дистанционно наблюдение, за да създадат глобални карти на изоставените земи. „Говорим за експанзия“, казва той, имайки предвид застрояването на земята в световен мащаб. „Да, това е абсолютно важно. Но има и друга страна – изоставянето – за която хората не говорят.“
Наред с тази история за обезлюдяването има и друга – за това какво се случва с изоставената земя. За да се запази планетата годна за обитаване е изключително важно да се запазят и разширят горите, пасищата, здравите екосистеми и дивите места. Огромните площи изоставена земя представляват възможност, но и проблем; те са продължаващ експеримент без ясно предвидими резултати. В продължение на хиляди години хората драматично са оформяли местата, където живеят, като са променяли облика на Земята. И така, какво се случва с природния свят, когато хората изчезнат?
Именно тази загадка привлича еколожката Гергана Даскалова в Тюркмен. В една гореща, тиха сутрин през май тя се разхожда по главната улица. По нея няма хора, но пък се виждат множество некролози, които трептят в ранната лятна жега, по огради, порти и електрически стълбове. Когато в България почине член на домакинството, традиционно е да се отбележи кончината му с известие. Печатните листове с формат А4 съдържат име, снимка, дата на смъртта и кратък текст. На всеки от тях е отбелязано преди колко време е починал любимият човек: шест месеца, година, десетилетие, 22 години. В селата в цялата страна тези листове често отбелязват и края на човешкото обитаване. „Ако се разходите наоколо, ще видите, че това е като часовник, който тиктака, отмервайки времето, откакто тези хора са ни напуснали“, казва Даскалова. „На човешко ниво това е много тъжно. Но този часовник измерва и края на човешкото въздействие и началото на промените в околната среда след това.“
Даскалова се е специализирала в областта на екологията на глобалните промени: как мащабната човешка дейност променя природния свят. В момента тя е по средата на амбициозен изследователски проект, в рамките на който проучва 30 села в българската провинция, намиращи се на различни стадии на изоставяне. Заедно със сътрудници и студенти тя събира огромен набор от данни: използва въздушни дронове, за да картографира връщането на горите, както и ботанически проучвания, за да види какви растения се появават, а също и аудио-рекордери по дърветата, за да улови промените в гъстотата и силата на птичите песни. С течение на времето тя се надява да сравни екологията на изоставените села с тези, в които все още са останали някои хора, за да получи цялостна картина на това как природата реагира, когато хората напуснат.
Даскалова е в началото на 30-те си години, с човечна топлина и търпелив талант да разнищва научната теория, вероятно усъвършенстван в годините на обяснения за любопитни пастири защо е излязла да закача микрофони по дърветата в отдалечени гори и полета. Неотдавна е родила сина си и в някои дни той наблюдава света откъм хълбока ѝ, поклащайки се, докато тя обикаля изследователските парцели.
Тюркмен не е случайно избран изследователски обект – това е мястото, където тя е израснала. Както много други от нейното поколение, като малка тя е отгледана предимно от баба и дядо, докато родителите ѝ отиват да работят в най-близкия град. В крайна сметка тя заминава за университета. „В продължение на десетилетие бях като много от хората, които напускаха селото и се връщаха само от време на време, и всеки път, когато се връщах, на моята улица живееха все по-малко хора“, казва тя. Когато била по-млада, Даскалова проследявала разширяването на изоставените места през зимата, като наблюдавала дали от комините излиза дим или в някой от прозорците блести светлина. „Една по една, светлините угасваха“, разказва тя.
През първите няколко години от кариерата си Даскалова е работила на отдалечени места, включително и в арктическата тундра. Но тя е запомнила голямото обезлюдяване, което е преживяла, и осъзнава, че то е част от нещо по-мащабно, което може да промени бъдещето на хиляди видове.
Днес тя живее и работи в дома в Тюркмен, който някога е принадлежал на нейните баба и дядо. Навсякъде около нея къщите стоят празни. На отсрещната страна на улицата една от къщите се е смачкала навътре като картонена кутия, оставена на дъжда. Тази сутрин вътре в спалнята се въртят лястовици. Входната врата е изкъртена от пантите, но все още носи емайлирана табелка: награда, присъждана от местните власти по времето на комунизма, с надпис „Образцов дом“.
Изоставените места не са най-примамливите изследователски обекти: „Това не са тропически гори, не са горили“, казва Даскалова. Поотделно всеки изследователски обект е просто още едно село, като хиляди други. „Но в известен смисъл именно това го прави специален“, продължава тя, „защото обезлюдяването се случва в наистина голям мащаб“. А това, което идва след изоставянето, често не е точно онова, което сме очаквали.
Новините, че огромни части от нашата планета са изоставени, могат да предизвикат видения за подновен рай насред руините на човечеството. В отсъствието на хората природата ще се върне с побèден вик. По улиците на рушащите се градове ще се разхождат елени, бетонът ще се пропуква от лозя, футболните игрища ще отстъпят място на горите. Небето ще се проясни и видовете ще процъфтяват. През 2020 г., по време на пандемията, локдаунът даде възможност на много хора да почувстват как може да изглежда полу-изоставеността. Тъй като хората бяха принудени да се затворят в помещенията си, дивите същества се завърнаха по някои градски улици и крайградски градини. „Хората са вирусът“, обявиха наблюдателите в смесица от сериозни коментари и интернет каламбури. В тяхно отсъствие „природата се лекува“.
Вижданията за хората като язва за естествения свят – и за рая, който се завръща в наше отсъствие – се преплитат с някои от най-старите идеи на екологията. В края на XIX в. ботаникът Фредерик Клеманс спомага за популяризирането на теорията за сукцесията – идеята, че оставен на собствените си сили, всеки нарушен ландшафт ще се възстановява стъпка по стъпка. Така например едно разорано поле ще бъде завладяно първо от бързо растящи треви и плевели, след това от храсти, които накрая ще се превърнат в дървета и гори. Клеманс твърди, че всяко място ще стигне чрез сукцесия до „кулминационно“ състояние на стабилно равновесие. Крайният резултат може да се различава в зависимост от климата и географското положение, като алпийската гора ще се различава от блатото или пустинята. Но основната траектория винаги ще бъде една и съща: това е „универсален закон“ за екосистемите, които се изкачват към кулминацията, подобно на животно, което преминава от детството към зрелостта, пише Клеманс.
Идеята придобива популярност в началото на XX век, което съвпада с периода на експлозивно нарастване на човешките градове, населението и промишлеността. Тя притежава някаква проста, елегантна красота. Докато хората наблюдават как човешката дейност преобразява земята около тях, тя им предлага и известно успокоение. Без значение колко драматично е било нарушението – дали става дума за отстъплението на ледник или изсичането на гора за земеделска земя – способността на природата да се възстанови би се запазила. Идеалното състояние на кулминация ще почива като субстрат под почвата, който ще се запази в спящо състояние, дори когато земята над него бъде обработвана, изкопавана, изгаряна или павирана. За да се върне природата е необходимо само време и добронамерено пренебрегване.
С течение на времето по-обхватните теории на Клеманс са разнищени от колегите му ботаници. Стабилните, постоянни климаксни съобщества, които той предсказва, се оказват трудно постижими: теренните проучвания продължават да показват, че екосистемите преминават през непредвидими цикли на разрушаване, възстановяване, разминаване и застой. Днес неговата детерминистка версия на теорията за сукцесията се смята за широко развенчана. Но визията на Клеманс се е запазила в популярното въображение – понякога за разочарование на еколозите. „Много популярни идеи за околната среда се основават на убеждението, че природата е способна да запази естественото си равновесие повече или по-малко неограничено, ако само хората могат да избегнат нарушаването му“, пише през 1995 г. историкът на екологията Уилям Кронон. „Тези истории са наши, а не на природата. Природният свят не се организира в притчи.“
На практика учените са установили, че връзката на човечеството с природния свят е много по-сложна, отколкото често предполагаме. Това е едно от най-интуитивните открития на Даскалова: вместо винаги да е антипод на природата, понякога човешкото присъствие може да направи възможен животът на огромен брой видове. Още по-изненадващо е, че пълното изоставяне понякога може да има по-лоши последици за биоразнообразието, отколкото пейзажите, в които остават някои хора.
За да покаже как това е възможно, Даскалова ме заведе до едно село, потънало в лозя. Креслювци се намира в един от полупланинските райони на Централна България. От години насам по-голямата част от селото е напълно изоставена. В спектъра от села, които Даскалова изучава, то предлага пример за това какво носи състоянието, което се доближава до абсолютно човешко отсъствие.
Застанала на ръба на склона, Даскалова внимателно прави крачка встрани от пътеката и стъпва в празното. Кракът ѝ пружинира леко, задържан от решетката на хиляди лозички, сплетени достатъчно здраво, за да създадат собствена гъвкава еластичност. Някъде отдолу се намира стръмно наклонен бряг, а на няколко метра отпред се вижда една от отдавна изоставените къщи на село Креслювци. Формата ѝ бавно се сплесква, докато каменните стени се рушат. Бръшлянът се е надигнал над къщата, вижда се само горният ъгъл на керемидения покрив, който стърчи над лозите като нос на лодка в последния етап на потъване. „Те ще погълнат това място изцяло“, казва Даскалова.
Бръшлянът илюстрира първата сила, с която се сблъсква изоставената земя: когато хората масово я напуснат, новите доминиращи видове могат да направят нещо като „чистка“. Най-големият нарушител не е бръшлянът, а внесените инвазивни видове. В Полша, където след падането на комунизма са изоставени около 12% от земеделските земи, полетата са станали горчично-жълти, покрити с ярки каскади от прашец на канадската златна пръчица. Този вид е колонизирал около 75% от изоставените ниви в страната и там, където расте златна пръчица, не вирее почти нищо друго. Учените, които изследват тези изоставени земи, установяват, че дивите опрашители са намалели с 60-70%, а броят на птиците е намалял наполовина. В България нова заплаха е небесното дърво (Ailanthus altissima) – издръжливо, бързо растящо, устойчиво на болести дърво от Северен Китай, с горчив и миризлив сок, който отблъсква другите растения, животни и микроби.
Тези монокултури могат да създадат „биологични пустини“, в които расте само един вид. Необходимостта от разнообразяването им не е само естетическо, човешко предпочитание. Монокултурите се свързват с деградация на почвата и изчерпване на хранителните вещества, изчезване на други видове, трудности при пречистването на водата, катастрофални горски пожари, уязвимост от суша и бързо разпространение на болести.
В някои случаи доминирането на монокултурата е временно. Дори вирулентните инвазивни видове понякога могат да действат като „разсадници“ за различни растения и същества, които в крайна сметка могат да ги надраснат. В други случаи екосистемата може да се задържи в застой и да не успее да се възстанови или разнообрази. „Широко разпространено е мнението, че веднъж унищожени, горите могат да се възстановят по естествен път от пасища или храсти в рамките на няколко десетилетия в процес, известен като горска сукцесия, и че засаждането на дървета може да помогне“, пишат през 2023 г. учени, обсъждащи процеса на насажденията в Хонконг. „Нашето проучване показва, че горите не се възстановяват толкова много или толкова бързо, колкото хората си мислят.“
Хората често са отговорни за създаването на монокултури. Но има и изненадваща, непризната роля, която те могат да изиграят за задържането им.
Сред храсталаците в Креслювци Даскалова се обръща, внимателно пристъпвайки обратно към пътеката, която се вие по склона на хълма. Когато стига до пътеката, тя прикляка в тревата и започва да изброява видовете около краката си: треви, бръшлян, но също и лютичета, лилаво цъфтящи лиани, малка жълта орхидея. „Не мога да си представя, че много хора ходят по този път, но от време на време някои го правят“, казва тя. В резултат на това те са задържали надигащата се вълна от бръшляни и са отворили място за този малък поток от видове, разпръснат в разнообразни цветове на фона на плоската зелена вълна на лозите.
От мястото, на което стои Даскалова, пътеката води нагоре към отвор сред дърветата, където висока трева и диви цветя растат на изсечена поляна. И тук едно малко островче от крехки цветя разкрива историята на тази земя. Лютичетата и селскостопанските плевели (както и самата поляна) сигнализират, че в недалечното минало хората са били тук. Даскалова посочва гъстата сянка на дърветата, чиято мрежа от клони вече се разклонява към скъпоценната светлина, която цари на поляната. „Те са точно на ръба, готови да се придвижат, когато се появи възможност“, казва тя. „Ако няма паша или косене, може да минат само около пет години, докато всичко това се окаже в сянката на по-гъста корона.“
Когато хората си представят възстановяването на екосистемите, те често си представят такова завръщане към гората. Но горите представляват само малка част от възможните местообитания. За други видове валутата на живота е светлината, тъй като сред гъста, затворена горска покривка, за тях е невъзможно да оцелеят. Лястовицата е перфектно приспособена към обширните, открити полета: извивката на крилата ѝ, както и характерната раздвоена опашка са създадени за бързо преследване на насекоми, летящи над ливадите. Огромното ято скорци, което се рее по небето като разсипан върху покривка пипер, е адаптация към откритите полета: отблъскване на хищниците, защита на гнездата. Огромен брой видове се адаптират и еволюират заедно с тези открити места – растения, бозайници, насекоми, видове като дивите цветя, които се наслаждават на разнообразието и светлината. Богатото биоразнообразие на откритите тревни площи може да бъде дори по-голямо от това на горите в умерения пояс.
Някога много от тези видове среда са били създадени от мегафауната. Мамутите, гигантските водни биволи, бизоните и пещерните мечки са били достатъчно големи, за да преобразяват горите, като повалят дърветата, за да създадат степи и прерии. Учените са изчислили, че мегафауната е била отговорна за запазването на около 30% от горите в Южна Америка. Почти всички от тези видове са изчезнали, като времето на изчезването им обикновено се свързва с появата на хората. На много места хората са единствените останали същества, които могат постоянно да променят ландшафтите по този радикален начин, като отблъскват сянката на дърветата, за да могат други растения да пуснат корени.
В продължение на хилядолетия по цялата планета хората са използвали огън и инструменти, за да отварят земята за земеделие, градини, пасища и лов. В този процес сме създали екологични „мозайки“ или „кръпки“: пейзажи, които съдържат смесица от местообитания, като ливади, градини и гори. Тези места не са били замислени като природни резервати, но често са обслужвали изключително разнообразен животински свят. В книгата си „Призраците на природата“ изследователката Софи Йео описва подробно проучванията, според които европейските сенокосни ливади, предназначени за храна на животните, всъщност са били по-успешни в опазването на огромен брой видове, отколкото ливадите, отглеждани изрично за биоразнообразие. При прегледа на ранния холоцен [настоящата геологична епоха, определяна от човешкото присъствие на планетата], започнал преди 11 700 години, изследователите са установили, че за човешкото присъствие е било също толкова вероятно да увеличи биоразнообразието, колкото и да го намали.
Не всички създадени от човека ландшафти имат еднаква стойност. Един асфалтиран квартал с тревни площи е много различен от село с разнообразни зеленчукови и цветни градини. Традиционна ливада за сено се различава коренно от насаждение от соя, напоено с пестициди. Но учените продължават да откриват доказателства, че старата идея за човека като антипод на природата също е погрешна и че розовите визии за процъфтяваща без хората среда са по-скоро въображаеми, отколкото реални. „Хората все още си представят [природата] като девствено място, което ще бъде спасено след тяхното оттегляне“, казва американският еколог Ърл Елис. „Това определено е погрешно.“
През 2021 г. Елис публикува ново изследване, което се връща с 12 000 години назад. Той и колегите му установяват, че почти три четвърти от земната суша е била заета и оформена от човешките общества. Други изследователи са се върнали още по-назад. Изследвайки взаимодействията между човека и биоразнообразието през късния плейстоцен – назад до 120 000 години – учените стигат до заключението, че в по-голямата част от планетата „девствени“ ландшафти просто не съществуват и в повечето случаи не са съществували от хилядолетия насам.
Много от ландшафтите, които днес хората смятат за недокоснати – от саваните на екваториална Африка до дълбоките амазонски тропически гори – вече са дълбоко променени от човешкото присъствие. „Съществената роля, която хората играят в екологията, е от решаващо значение, а тя е пренебрегната“, казва Елис. „В най-богатото биологично разнообразие, останало на Земята – и това е почти универсална истина – живеят коренни жители. Защо? Ами защото те опазват голяма част от това биоразнообразие и всъщност го произвеждат. Те поддържат този хетерогенен ландшафт.“
Няма съмнение, че неотдавнашната човешка дейност – особено масовото изсичане на екосистемите и промишленото потребление на изкопаеми горива – е екологична катастрофа. Но за да може природата да бъде възстановена до някаква минала версия на самата себе си, въпросът може би касае не толкова отсъствието на човека, колкото формата, която може да добие човешкото присъствие.
В малките общности, които се борят с изоставянето в България, понякога се виждат петна от нежно човешко присъствие, които могат да предложат пътища към бъдещето, както и проблясъци на миналото. Встрани от главната улица на Тюркмен черен път води до участък от обрасла с храсти ливада. В деня, в който го посещавам, Славчо Петков Стоянов, който е на 56 години, стои и гледа как овцете му пасат сред храстите. „Преди години никой нямаше да ми позволи да ги паса тук“, казва той. „Всичко това се използваше за отглеждане на зеленчуци.“ Неговото стадо е последното в селото и той обикновено наема овчари, които да ги гледат – но наскоро тези млади мъже са напуснали и той сам се е върнал на полето.
Стоянов е един от малкото останали тук хора, които помагат за поддържането на разнообразен, „мозаечен“ пейзаж: в някои празни квартали короните на дърветата се разширяват, но други са разчистени от пасящия добитък и осеяни с диви цветя. Той предлага пример за това как някои форми на човешко обитаване могат да бъдат по-скоро защита срещу увреждане на околната среда, отколкото негов източник. С обезлюдяването на селски райони като Тюркмен те стават уязвими за нови форми на експлоатация: цените на земята падат, а наоколо има по-малко хора, които да се противопоставят на проекти като мини и кариери. „Това, което може да се получи, е обезлюдяване като ново стъпало към индустриализация“, казва ми Даскалова.
Стоянов посочва язовира под полетата. Баба му и дядо му са помагали при изкопаването му. След това, преди няколко години, общината предоставила на една фирма евтини договори за лов на риба в него. Процесът бил последван от брутална, краткосрочна процедура: новите наематели инсталирали помпи, източили резервоара и изгребали рибата. Почти всичко останало загинало. „Получиха около 20 тона риба“, казва Стоянов. Останалите жители на селото били бесни и организирали успешна кампания за прекратяване на договора. Макар и бавно, язовирът отново се напълнил с вода, риба и птици. С течение на времето Стоянов се надява, че част от селото също ще се напълни. Сега те имат нови противници, сред тях проект за кариера за варовик, която ще се издига на границата на селото.
За да се използват всички екологични възможности, които предлага голямото изоставяне, ще е необходимо да променим представата си за връзката на човечеството с природата и да разберем как самите ние можем да бъдем полезни за екосистемите, както и да им вредим. Това ще изисква и определено планиране: само изоставянето им не е достатъчно. Около стадата на Славчо фонът на Тюркмен се преобразява. Участъци от гората се разширяват, диви лозя разрушават къщи, миришещи на химикали инвазивни храсталаци заемат ливади. Походът на природата изглежда неумолим, но бъдещето ѝ все още е несигурно, и то зависи от останалите хора: какво ще позволят да расте? Какво ще държат настрана?
Въпросът за тази несигурност се повтаря отново и отново в разговорите с учени, изучаващи изоставени земи. За да процъфтява биоразнообразието е необходимо време. Същите сили, които прогонват хората от дадено място – пандемии, войни, икономически промени – могат да ги накарат и да се върнат обратно. Хе Ин, работейки с група учени, установява, че милиони хектари изоставени земи са рекултивирани в рамките на няколко десетилетия. Тяхното пренебрегване е било „твърде ефимерно“, за да се превърне в истинска полза за природата.
В един от най-дълго изоставените обекти Даскалова е видяла как дърветата израстват гъсти и стабилни, необезпокоявани, откакто последните обитатели са си тръгнали. „Никой не беше стъпвал на този участък от близо половин век“, казва тя. И тогава, тази година, са се появили нови собственици. Те планирали да построят къща за гости и да превърнат изолирания парцел в убежище за почиващи. „Първото нещо, което направиха, беше да изкоренят всякаква растителност – просто изринаха всичко с булдозер“, казва тя. Гората била изкоренена и разорана, а парцелът останал осеян с няколко инвазивни плевели.
След като разчистили земята, купувачите разбрали, че новият им проект няма да бъде печеливш. „Отказаха се от идеята си“, казва Даскалова. „Сега участъкът отново е изоставен.“
