„В присъствието на отсъствие“ е рубрика, вдъхновена от едноименната книга на Махмуд Дариуш. Посветена е на палестински и други гласове, които представят Близкоизточния конфликт от културно-историческа перспектива и които досега са били малко познати или непревеждани в България.
Рубриката се води от Милена Делева.

Увод

Първо, в края на 1910 г. чужда европейска армия нахлува в Палестина. Тя окупира земята със сила, оставяйки след себе си диря от масови кланета. Страната е опразнена от своя народ, който е изтласкан в бежански лагери.

Второ, физическите и културни ориентири на Палестина са систематично заличени. Територията ѝ е завзета и преименувана фиктивно от нашествениците. Историята ѝ е изтрита от всички регистри и заменена с митична версия. Наследството ѝ е присвоено като „собствено“ от завоевателя.

Трето, израелски самолети, танкове и артилерия вече 75 години непрекъснато бомбардират жертвите в бежанските лагери и навсякъде другаде.

В западния свят унищожаването на Палестина и разпръсването на нейния народ дълго се представят като чудотворно дело на Бога и като победа на праведните малцина над „дивите“ мнозина. Тази трагедия, която се разгръща ден след ден, е изпълнена по предварително замислен план, подкрепян от същите колониални сили, които я създават. И това се случва не в епохата на лъка и стрелата, на някой далечен континент, а в ерата на камерата и телевизията, в ерата на ООН – пазителя на международното право – в сърцето на древния арабски и ислямски свят.

И все пак, виковете на жертвите са заглушени и отричани, а призивите за справедливост – представяни като прояви на омраза. В колониалните съдилища казването на истината и говоренето от името на жертвите се третира като престъпление. Това наистина е нещо безпрецедентно в историята.

Първата световна война и 67-те думи на Балфур

Палестина е неразделна част от историята на Леванта – преди и по време на християнската ера. През VII век тя влиза в състава на преобладаващо мюсюлманската държава под управлението на Праведните халифи, след това на  Умаядите, после на Абасидите, за кратко – онова на Кръстоносците, а след това – на различни мамелюкски династии. Мамелюкското управление е заменено от исторически най-дългото – османското, продължило цели 400 години (1517–1917). То приключва с Първата световна война, когато Османската империя губи и повечето арабски страни попадат под европейска колониална власт. През цялата тази история Палестина не се различава от Сирия или Египет – народът, културата и религията са същите.

Според османските записи населението на Палестина в началото на войната (1914–1915) е 722 143 души: 602 377 мюсюлмани, 81 012 християни и 38 754 евреи.^[1] Около една трета от евреите са османски поданици; останалите са скорошни европейски имигранти. Последните имат таен план да колонизират Палестина и да отстранят палестинския ѝ народ – чрез изселване или масово избиване. Те измислят мита „Палестина е земя без народ за народ без земя“ – мит, който всъщност е план за изгонване на палестинския народ от Палестина.

Този план намира ключов съюзник в опортюниста Артър Джеймс Балфур, британски външен министър по време на войната. През 1916 г. Балфур участва в голяма схема за заблуждаване на арабите, убеждавайки ги, че ще получат свобода от османско управление, ако се присъединят към него в изгонването на турците от арабските провинции.

Арабите, убедени от тези обещания, се присъединяват към него. За да подсилят ангажимента на Балфур, самолети на съюзниците разпръсват над арабските земи листовки, в които тези обещания се повтарят. Междувременно довереникът на Балфур Марк Сайкс и френският дипломат Жорж Пико се уединяват в слабо осветено помещение, където разгъват карта на Близкия изток. Те разделят помежду си арабския регион и обсъждат границите на бъдещата Палестина спрямо Сирия, Ливан и Ирак.

Британците и французите делят военната плячка върху тялото на арабската нация. Маневрите на Балфур са движени от ционисткото желание за повече земя и вода в Палестина – при условие че там „няма хора“. Те искат празна страна. Но тя не е празна – тя е богата, плодородна и населена. Има 1200 древни градове и села.

В 19:00 ч. на 31 октомври 1917 г. британските войски превземат Беер Шева – първата им победа след пораженията в Газа, Кут и Галиполи. На следващата сутрин Алънби телеграфира в Лондон: „Беер Шева е в наши ръце; Ерусалим ще бъде вашият коледен подарък.“ На 2 ноември 1917 г. Балфур получава телеграмата и обявява онова, което става известно като Декларацията на Балфур – резултат от споразумение между него и богати европейски евреи:

Правителството на Негово Величество подкрепя създаването в Палестина на национален дом за еврейския народ и ще положи всички усилия, за да улесни постигането на тази цел, при което е ясно, че няма да се предприемат действия, които биха накърнили гражданските и религиозните права на съществуващите нееврейски общности в Палестина или правата и политическия статут, от които се ползват евреите в други страни.^[2]

Оттогава са минали 106 години, белязани за палестинците от смърт и разрушение. Декларацията е обещание от хора, които не притежават, към хора, които никакви права – те подаряват имот, принадлежащ на отсъстващите законни собственици. Балфур прекрасно осъзнава това. Когато през ноември 1918 г. е запитан за несправедливостта на декларацията, той заявява:

Защото в Палестина ние дори не предлагаме да преминем през формалността да се консултираме с желанията на настоящите жители на страната... Четирите велики сили са ангажирани с ционизма, а ционизмът, независимо дали е правилен или погрешен, добър или лош, е вкоренен във вековна традиция, в настоящи нужди, в бъдещи надежди, с много по-дълбоко въздействие от желанията и предразсъдъците [не правата] на 700 000 араби, които сега обитават тази древна земя.^[3]

По друг повод Балфур описва тези араби като „напълно варварски, неразвити и неорганизирани черни племена“. С това той добре показва колко усърдно е усвоил уроците на своя наставник и приятел Хаим Вайцман, водач на зараждащото се ционистко движение. В писмо до Балфур от 30 май 1918 г. Вайцман пише: „Арабинът е коварен… повърхностно умен, той почита само едно: силата и успеха… нечестен, необразован, алчен, неефективен, хитруващ…“.^[4]

Самият Балфур не е лишен от антисемитски чувства. В увода към История на ционизма на Соколов той отбелязва, че „[това беше] сериозно усилие да се облекчат вековните страдания, причинени на западната цивилизация от присъствието в нейната среда... на чужда и враждебна група [т.е. евреите], [която] не може да бъде изгонена или асимилирана.“.

През 1905 г. Балфур прокарва Закона за чужденците, който забранява еврейската имиграция в Англия. Той намира за удобно да се „отърве“ от евреите, като ги засели в арабските страни, където да служат като западна империалистическа опора.

Хърбърт Самюъл и Британският мандат

През 1920 г., три години след печално известната Декларация, Балфур поверява управлението на Палестина – в рамките на мандатната система на Обществото на народите – на циониста Хърбърт Самюъл. Това е същият човек, който няколко години по-рано представя пред британското правителство меморандум за колонизиране на Палестина. Като първи Върховен комисар Самюъл започва да прилага ционистката програма за овладяване на страната под закрилата на 67-те думи от Декларацията на Балфур.

Мандатът за Палестина не само възпроизвежда, но и разширява обещанието, дадено от Балфур на ционисткото движение. Това е единственият мандат, в който Обществото на народите официално санкционира заселнически колониален проект – решение, което ООН ще повтори две десетилетия и половина по-късно под формата на подялба.

Не всички действия на Самюъл са упълномощени от условията на мандата. Обществото на народите ратифицира Мандата едва на 24 юли 1922 г., две години след назначението му. А Мандатът не придобива пълната си правна форма преди август 1924 г., когато Турция подписва мирния договор в Лозана. Ранното назначаване на Самюъл създава правна празнина, която той използва в полза на ционисткия проект. Това става и преди създаването на Постоянната мандатна комисия (ПМК), така че Самюъл действа без риск от надзор – а впоследствие ПМК фактически възприема неговата проционистка линия.

В петте си години на управление (1920–1925) Самюъл издава около 100 закона – на практика изграждайки структурата на бъдещия Израел, обявен 28 години по-късно. Той създава отделни еврейски институции за образование, банки, електроснабдяване и обществени дейности. Приема закони, облагодетелстващи европейските еврейски имигранти, които още не са пристигнали – включително законодателство за гражданство и земя, улесняващо колонизацията и произтичащото от нея лишаване от собственост и изтласкване на палестинците. Най-важните стъпки са създаването на еврейски законодателен съвет и зародиш на еврейска армия. На палестинците – коренното население – е отказано правото на собствени институции.

В резултат на тези политики имиграцията нараства от 5 514 души през 1920 г. до 33 801 през 1925 г., годината на неговото напускане.

Въстанието 1936–1939

Постепенно за мнозина британски служители става ясно, че Мандатът създава невъзможна ситуация: те трябва да изпълняват едновременно правно задължение да подпомагат палестинците в създаването на независима държава и политическо обещание да изградят еврейски национален дом върху същата земя.

Палестинците се надигат през 1921 и 1929 г., но голямото въстание е през 1936–1939 г. То е провокирано от масовата еврейска имиграция от Европа през средата на 30-те. До 1939 г. броят на еврейските имигранти е осем пъти по-голям от този през 1917 г., годината на британската окупация. Тогава те представляват 30 процента от населението (445 000 от 1 501 000 души).

С усилването на палестинската съпротива британската администрация прибягва до все по-брутални мерки. Именно в този период, малко преди Втората световна война, мандатното управление фактически разрушава тъканта на палестинското общество и го превръща в лесна жертва за израелското завоевание през 1948 г.

Британците разпускат всички палестински политически партии; лидерите им са хвърлени в затвора или изгонени. Вкарват се нови военни части. Кралските военновъздушни сили бомбардират цели села. Прилагат се колективни наказания. Къщи се разрушават. Запаси се унищожават. Здрави мъже са затворени в клетки. Бързи процеси завършват с незабавни екзекуции. Притежание на пистолет означава смъртна присъда; нож – доживотен затвор. На 22 ноември 1937 г., по време на Рамадан, британците обесват 80-годишния шейх Фархан ал-Са’ди.

Към 1939 г. палестинското общество е напълно смазано. През цялото време ционистите наблюдават как британците вършат работата вместо тях, докато те самите изграждат армия от 20 000 души, скоро увеличена шесткратно. Британските сили обучават еврейските милиции, създават елитните части SNS (Special Night Squad), предоставят им униформи и споделят разузнавателна информация. Британците помагат за създаването на Хагана – бъдещата армия на Израел. Тяхната жестокост е по-късно усъвършенствана от съвременния Израел.

С наближаването на Втората световна война Великобритания е принудена да смекчи подхода си към арабите, за да спечели подкрепата им. Твърде малко, твърде късно. Ционистите, водени от Давид Бен-Гурион, подготвят завземането на страната. През май 1942 г. в Билтмор (САЩ) 400 ционистки лидери приемат плана Палестина „да бъде установена като еврейска общност“. Ционистите създават „Досиетата на селата“, документиращи всичко за всяко палестинско село в подготовка за нападение.

През 1944 г. надеждната оценка за земята, придобита от евреи в периода на Мандата (1920–1944), е 927 165 дунама^[5]. Еврейската собственост от османския период е минимална. Финалната цифра за еврейска собственост в навечерието на създаването на Израел е 1 429 062 дунама – ако се приемат за точни претендираните 454 860 дунама от османско време. От общите 26 323 000 дунама на Палестина 24 893 937 са арабско-палестински.

От решаващо значение е къде се намира еврейската земя, не колко е. Тя лежи в най-плодородната крайбрежна и речна зона – с обилни водни ресурси.

Втората световна война, тероризмът и нахлуването през април 1948 г.

В края на Втората световна война ционистите „възнаграждават“ Британия, която подкрепя заселническото колониално движение, като започват терористична кампания срещу своите доскорошни благодетели^[6]. Те бомбардират британската щаб-квартира в Йерусалим, обесват британски войници и отвличат британски съдии. През 1945 г. Великобритания е принудена да изпрати в Палестина Шеста въздушнодесантна дивизия, за да се справя с ционисткия терор. Целта обаче не е да бъде спасена Палестина, а да бъдат спасени британски войници.

Около три години по-късно, няколко месеца след началото на войната от 1948 г., ционистите убиват граф Фолке Бернадот – посредникът на ООН, назначен да донесе мир в Палестина. Съветът за сигурност (Рез. 57, 18 септември 1948 г.) определя ционисткото убийство като „подъл терористичен акт“.

Под натиска на САЩ и със съдействието на западните държави ООН приема необвързваща резолюция (Рез. 181, 29 ноември 1947 г.), която предлага разделяне на Палестина на арабска (палестинска) и еврейска (имигрантска) държава. Резолюцията предвижда 55 процента от Палестина да бъдат под управление на еврейските имигранти, въпреки че под британския мандат те притежават едва 6 процента от земята. Освен това половината от населението на предложената еврейска държава е палестинско. В предложената еврейска държава има 174 еврейски колонии срещу 467 палестински арабски села и три града. От друга страна, арабската държава би имала съвсем малък брой евреи (около 8000). Йерусалим, определен като отделна международна единица (corpus separatum), би имал равен брой евреи и палестинци.

Естествено, палестинците я отхвърлят, а евреите я приемат като временна мярка. Скоро след това, през април 1948 г., еврейската милиция, известна като Хагана, започва Операция План Д – да нахлуе в останалата част на Палестина, да я обезлюди, да изгони жителите и да унищожи техните села.

План Д е детайлен: той изисква „обкръжаване на селата и претърсване… В случай на съпротива въоръжените сили трябва да бъдат унищожени, а населението – изгонено извън границите на държавата“.^[7] В градовете планът предвижда „окупиране и контрол над всички изолирани арабски квартали, обкръжаване на арабските общински зони и прекъсване на жизнените им услуги (вода, електричество, горива и др.). В случай на съпротива населението се изгонва.“ Планът изисква „унищожаване на селата (запалване, взривяване и миниране на развалините)“, за да бъде предотвратено завръщането на бежанците.

В последните шест седмици на Мандата ционистите нападат и обезлюдяват 220 палестински села и извършват масови убийства; най-известното от тях е това в Дейр Ясин. Както се вижда на Карта 1, през април 1948 г. ционистката милиция (Хагана) започва нахлуването в Палестина под План Д с армия, която достига 120 000 обучени войници, и напада и обезлюдява 220 големи палестински града и села – половината от всички бъдещи бежанци. Това става преди Израел да бъде обявен за държава, преди краят на Мандата, преди който и да е редовен арабски войник да влезе в Палестина, за да защити населението от кланета като Дейр Ясин. Израел е агресорът; действията му не са самозащита.

Картата показва земята, окупирана от Израел в този период (в червено), името на бригадата, обезлюдените села (в синьо) и зоните (черен кръг), в които селата се обезлюдяват вследствие на масово убийство. На този етап, в разрез със своето задължение, британските мандатни сили не защитават палестинците от кланетата и изселването. В същото време редовните арабски армии не са допуснати в Палестина, за да ги защитят.

До средата на май 1948 г. ционистките сили вече са изгонили палестинското население от основните градове и 220 села и са завладели приблизително 3500 km², или 13 процента от Палестина – увеличение с 2000 km² спрямо предишните им позиции. Това е най-богатата и плодородна част на страната.

Карта 1: Ционистката инвазия преди създаването на държавата Израел

Източник: Абу Сита, Палестинско поземлено дружество

Ал-Накба

Хагана формира онова, което по-късно става Израелските отбранителни сили (IDF). Армията се състои от 120 000 души, много от които ветерани от Втората световна война. Те започват масовото нахлуване в Палестина през април 1948 г. и продължават след обявяването на държавата Израел на 14 май 1948 г., чак до началото на 1949 г., когато са подписани примирия с Египет, Йордания, Ливан и Сирия. Тези арабски държави идват да спасят палестинците от масови убийства, извършени от еврейските сили, но са неподготвени и действат под различни команди.

Карта 2 показва напредъка на ционисткото нахлуване в Палестина, при което ционистката/израелската армия провежда 31 военни операции за завземане на страната. Както се вижда, ционистките/израелските сили окупират 80 процента от Палестина на последователни етапи през 1948 г., започвайки от 6 процента земя – областта, контролирана от евреите благодарение на британско съдействие.

В крайна сметка Израел обезлюдява 560 града и села – родните места на 9 милиона палестински бежанци днес.

Карта 2: Окупацията на Палестина от Израел

Източник: Абу Сита, Палестинско поземлено дружество

Освен това Таблица 1 показва приблизателния брой различни видове военни престъпления, извършени от Израел в периода 1947–1953 г., описани подробно в Атласа на Палестина 1917–1966. Таблицата изброява 356 военни престъпления, от които 156 са кланета, жестокости и убийства на цивилни. Общо 530 града и села са обезлюдени, а 900 000 палестинци – или две трети от цялото население – стават бежанци.^[8]

Таблица 1: Израелски военни престъпления (1947–1953)

Източник: Abu Sitta, Atlas of Palestine 1917–1966
(Забележка: Тези числа не са изчерпателни)

В резултат от това палестинска територия с площ 20 500 km², или около 80 процента от страната, се оказва под контрола на израелски военни сили – в нарушение на множество резолюции на ООН. Трите карти по-долу показват етапите на ал-Накба преди и след 1948 г. (Карта 3).

Карта 3: Етапите на ал-Накба

Източник: Абу Сита, Палестинско поземлено дружество

Израел няма признати граници – нито според собствените му официални позиции, нито според международното право. Настоящите линии представляват единствено линиите на примирие от споразуменията от 1949 г. Според тези споразумения те не са граници. В самото Споразумение за примирие е записано, че линиите на примирие не предоставят и не отнемат права на която и да е страна.

До днес Израел отказва да определи своите граници. Целта му е да окупира и претендира за още палестински и арабски земи, както направи след 1967 г. на Западния бряг, в Голанските възвишения и Южен Ливан. Към момента на писане Израел води поредната война срещу Ивицата Газа, за да я окупира отново, да завземе земята и да изгони или унищожи населението.

Продължаваща Накба: Атаки срещу бежанците в лагерите

Етническото прочистване не спира през 1948 г. Израел атакува палестинските бежанци в лагерите им на изгнание, където и да се намират, вече 75 години – с цел пълното им елиминиране в една завършена операция на геноцид. Феноменът на преследване и нападение над бежанците дори в изгнание е уникален в историята на етническото прочистване.

Примерите са многобройни. Палестински бежанци са атакувани в лагерите в Газа, на Западния бряг, в Йордания, Ливан и Сирия. Годишните доклади на Близкоизточната агенция на ООН за подпомагане на палестинските бежанци (UNRWA) описват тези нападения в хронологичен ред. В ранните години селяни са убити в Кибия и Бурейдж през 1953 г., а кланета са извършени в Хан Юнис и Рафах през 1956 г. След това нападения има в долината на Йордан по време на войната от 1967 г., в Газа през 1971 г., в Ливан от началото на 70-те, включително в Сбра и Шатила през 1982 г., през Първата (1987) и Втората (2000) интифада, на Западния бряг и в Газа. Ивицата Газа е под пълна израелска блокада от 2005 г.

При всяка следваща голяма израелска операция, броят на разселените и разрушените домове скача рязко:

• около 50 000 разселени и около 60 000 разрушени или повредени домове (2008–2009);
• близо половин милион разселени през 2014 г.;
• около 100 000 разрушени или повредени домове.

Към момента на писане (ноември 2023 г.) Израел е убил 15 000 палестинци, 4000 са в неизвестност под развалините, унищожени са поне 56 000 жилищни единици, а над малката Ивица Газа са хвърлени повече бомби за 46 дни, отколкото над Афганистан за 20 години. Израелската жестокост ще остане отбелязана в историята.

Палестинските бежанци в Газа днес: кои са те?

2,3 милиона палестинци, които живеят в Ивицата Газа – 1,3 процента от Палестина – произхождат от 247 села в южната половина на страната, от които са изгонени от Израел през 1948 г. (Карта 4). Те са държани като заложници в Газа оттогава, лишени от правото да се върнат в своите домове, земи и села.

Карта 4: Произходът на бежанците от Газа

Източник: Абу Сита, Палестинско поземлено дружество

Млади мъже, трето поколение бежанци, преминават страховитата ограда на 7 октомври, за да се върнат у дома. Домът е в полезрението им. Те буквално могат да стигнат пеша.^[9]

В южния район на Палестина, откъдето произхождат бежанците от Газа, днес живеят около 150 000 еврейски заселници в 212 колонии, създадени след войната от 1948 г. Много от тях имат двойно гражданство, главно от Източна Европа. Те са агресорите, които окупират земята на бежанците. Сравнително, броят на заселниците в юга е по-малък от населението на един-единствен бежански лагер в Газа. Гъстотата на заселниците е около 5 души/km², докато палестинската гъстота в Газа е 8000 души/km².

Правото на завръщане

Резолюция 194 (1948), която постановява, че бежанците, желаещи да се завърнат в домовете си, трябва да бъдат допуснати, е потвърдена от Общото събрание над 130 пъти – най-дълго в историята на ООН. Международното право и множество международни (и регионални) конвенции утвърждават завръщането като основно право. Сред тях са Всеобщата декларация за правата на човека, Четвъртата женевска конвенция, Международната конвенция за премахване на всички форми на расова дискриминация, Римският статут на Международния наказателен съд и др.

На палестинците не се позволява да се върнат, защото ционисткото движение и заселническата колониална държава Израел – подпомагани от западните държави, особено САЩ – остават твърдо ангажирани с целта да изградят Израел върху руините на Палестина.

Как можем да обърнем етническото прочистване на Палестина?

Вече разгледахме въпроса как международното право може да бъде приложено. Както показва Карта 5, знаем къде се намират бежанците и кои са техните оригинални села.

Подробно изследване показва, че 88 процента от израелските евреи живеят само върху 12 процента от територията на Израел. Това означава, че по-голямата част от палестинските селяни могат да се върнат на своята земя без значително разместване на евреи, ако последните желаят да останат в Палестина.

Бежанската земя днес е заета от кибуци, които съставляват 1–2 процента от израелското население. Огромни площи от бежанските земи в Израел все още пустеят или се използват от армията (Карта 6).

Карта 5: План за завръщане 1

Източник: Абу Сита, Палестинско поземлено дружество

Карта 6: План за завръщане 2

Източник: Абу Сита, Палестинско поземлено дружество

Евреите в Израел са концентрирани в три кантона: Тел Авив, Хайфа и Западен Йерусалим. Ако евреите желаят да живеят като нормални граждани, те могат да се радват на културна и религиозна свобода, както в която и да е друга страна.

Съществено условие за мирно съвместно съществуване е пълното премахване на расизма, колониализма, окупацията, апартейда и ционизма.

Какво трябва да направим?

Последният геноцид в Газа даде на света множество уроци. За първи път чудовищните престъпления на ционизма бяха напълно видими за целия свят. Разбит е ционистко-западният монопол върху новините и заглушаването на гласа на жертвата. Причините са две:

първо, чудовищният мащаб на израелските престъпления, твърде огромен, за да бъде скрит;

и второ, силата на социалните медии сред младите.

Смелостта и устойчивостта на обсадените палестинци в Газа – хора без танкове, самолети или достъп до света – раздвижват съвестта на милиони по планетата. Но това съпричастие може да избледнее. Затова всички ние имаме дълг да го поддържаме.

Академичните среди трябва да пишат, да разкриват скритите факти и да изобличават военните престъпления. Студенти, работници и активни граждански групи трябва да протестират и да принуждават политиците си към действие. Активното гражданско общество трябва да бойкотира продуктите на военнопрестъпни режими. Трябва да се положат всички възможни усилия, за да бъде прекратен геноцидът в Газа и виновниците да бъдат изправени пред съд.

Хората в Газа – както и в цяла Палестина – имат спешна нужда от помощ. Загиналите вече са погребани, но зад тях остават деца и зависими лица, изложени на глад под продължаващата пълна блокада. Ранените деца без семейства ще се нуждаят от много грижи, докато пораснат. Лечение изискват не само физическите им рани – психичното възстановяване ще бъде дълго и тежко.

Над всичко стои неотменимото право на онези, които са ранени, разселени или са страдали десетилетия, да се върнат в дома си и да живеят в свободна, демократична Палестина. Тази Палестина ще бъде дом на своите естествени жители – мюсюлмани, християни и неционистки евреи – както е било преди. Основен принцип е, че ционизмът – ашкеназката идеология и практика – трябва да бъде премахнат, така както нацизмът е премахнат в Германия.

Завръщащите се палестинци трябва да възстановят ограбената си собственост и да получат обезщетение за нейното използване през последните 75 години, съгласно резолюциите на ООН. За да възтържествува справедливостта, всички извършители на военни престъпления и геноцид трябва да бъдат изправени пред Международния наказателен съд. Историята на тези престъпления трябва да бъде записана, показана и преподавана в училищата.

Само така светът може да стане по-добро място, след като това очевидно зло бъде премахнато.

^[1] Salman H. Abu Sitta, “Palestinian People: Hundred Years of Struggle to Survive,” в: Habib Tiliouine и Richard J. Estes (ред.), The State of Social Progress of Islamic Societies (Springer Cham: 2016), стр. 506.

^[2] “Balfour Declaration 1917,” The Avalon Project: Documents in Law, History and Diplomacy (1917), https://avalon.law.yale.edu/20th_century/balfour.asp

^[3] Sharif Nashashibi, “Balfour: Britain’s Original Sin,” Al Jazeera (4 ноември 2014), https://www.aljazeera.com/opinions/2014/11/4/balfour-britains-original-sin

^[4] Salman Abu Sitta, “A Palestinian Address to Balfour: In Honor of Truth, Memory, and Justice,” Mondoweiss (30 ноември 2022), https://mondoweiss.net/2022/11/a-palestinian-address-to-balfour-in-honor-of-truth-memory-and-justice/

^[5] Дунам: Единица за площ, използвана в Османската империя и Близкия изток; приблизително 1000 m² (0,1 хектар). Бел. пр.

^[6] Бележка на редакторите: Исторически тези атаки са извършени не от „ционисткото движение“ като цяло, а от въоръжени паравоенни групи в неговите по-радикални крила — Ирунг (Etzel), Лехи (Stern Gang) и отделни формирования на Хагана (Палмах). Основните политически структури на движението не участват пряко.

^[7] “Explainer: Plan Dalet & The Ethnic Cleansing of Palestine,” Institute for Middle East Understanding (8 март 2023), https://imeu.org/article/explainer-plan-dalet-the-ethnic-cleansing-of-palestine

^[8] Списъкът на военните престъпления е обобщение по данни на израелски, палестински и международни историци за петте години около 1948 г.; той не е изчерпателен, но показва широкия обхват и ескалацията на насилието – от етническо прочистване до геноцид. Бел. авт.

^[9] Позицията, изразена в пасажа относно събитията от 7 октомври 2023 г., е изцяло и единствено на автора. Редакцията на списанието категорично не споделя представянето на нападението като „завръщане“ или „връщане у дома“. За нас 7 октомври представлява тежко насилие срещу цивилни, което не може да бъде оправдавано или романтизирано в какъвто и да е политически или исторически контекст.

Източник

Салман Абу Сита е основател и президент на Палестинското поземлено дружество в Лондон, което се занимава с документирането на палестинската земя и народ.