Или: Най-опасната лъжа в българската култура на паметта

I. Тезата, която звучи разумно

„Историята трябва да обединява.“

Малко изречения в българския публичен живот звучат толкова естествено – но и толкова трудно за възразяване. В някакъв много инстинктивно-български смисъл това не е теза, а нещо почти самопонятно. Ако едно общество няма общ разказ за себе си, по какъв начин изобщо би могло да съществува като общество? Как хората биха определили кои са, какво ги свързва, какво защитават и защо трябва да останат заедно?

Оттук идва и следващата, още по-силна стъпка: без митове няма политическо тяло. Историята не е просто подреждане на факти, а форма на колективна ориентация. Тя дава не само минало, а и посока. Ако разрушиш този разказ, без да произведеш друг, не освобождаваш обществото, а го оставяш без център.

Примерите изглеждат очевидни. Французите отдавна са избрали да мислят себе си като наследници на галите, макар историческата реалност да е несравнимо по-сложна. Американската Гражданска война продължава да се разказва преди всичко като морална война срещу робството, макар зад нея да стоят и сурови въпроси на власт, икономика и държавно единство. Германия е изградила следвоенната си морална идентичност около паметта за Холокоста, а не около всички останали милиони мъртви на Източния фронт.

С други думи: всички модерни общества живеят чрез организирана памет. Никое от тях не съществува в състояние на чиста историческа истина. Навсякъде има подбор, рамкиране, акцентиране и мълчание. Историята никога не е просто архив; тя винаги е и политическа форма.

Оттук и възражението срещу всяка радикална демитологизация. Ако разрушиш мита, без да създадеш нова форма на общност, не произвеждаш зрялост, а разпад. Мнозина описват целия български посткомунистически преход именно така: разрушаване на старите разкази без способност за изграждане на нови.

Това е сериозен аргумент. Сериозността му идва от това, че той стъпва върху реален политически проблем. Обществата действително не могат да живеят само чрез отрицание. Никой народ не се мобилизира около празнота. Никоя държава не се крепи дълго само върху разобличения.

Затова този аргумент не трябва да бъде отхвърлян лекомислено. Той трябва да бъде приет в най-силната му форма: Да, обществата имат нужда от общ разказ.

Истинският въпрос е друг: какво всъщност означава „историята трябва да ни обединява“?

II. Обединение за какво? И около какво?

Тук започва съществената подмяна.

Когато се казва, че историята трябва да обединява, това звучи почти терапевтично – като споделена памет, която създава доверие, принадлежност и устойчивост. Но историята рядко действа така невинно. Тя не е семеен албум, а по-скоро инструмент на политическото тяло.

Историята обединява винаги за нещо: Война. Реванш. Територия. Жертвоготовност. Дисциплина. Защита на определен ред. Срещу външен враг. Срещу вътрешен враг.

Няма историческо единство без посока и цел. Всяко „ние“ предполага и някакво „те“. Всяка мобилизация изисква граница – между свои и чужди, между допустимо и недопустимо, между това, което трябва да се помни, и онова, което е по-добре да остане в сянка.

Историята не е семейна терапия. Тя е технология на колективната мобилизация.

Когато една общност казва: „трябва да се обединим около историята си“, тя всъщност казва нещо много по-конкретно. Трябва да се съгласим кое е свещено, кое е неприкосновено и кое не подлежи на спор. Трябва да решим кои жертви са наши, кои са второстепенни, кои поражения са национална травма и кои престъпления не бива да бъдат назовавани твърде високо.

Тук митът престава да бъде културна рамка и се превръща в режим на допустимото.

Всеки колективен живот изисква общ разказ. Опасността идва в момента, когато този разказ престане да изглежда като избор и започне да се възприема като природа. Той се представя като памет, а функционира като дисциплина.

Фразата „историята трябва да ни обединява“ крие именно това. Тя не пита дали трябва да има общност, а кой има право да определя нейните граници. Кой избира героите, враговете, жертвите и мълчанията. Кой решава кое е център и кое остава като бележка под линия.

Следователно въпросът не е дали историята обединява.

Въпросът е за целите на какъв проект го прави – и каква цена плащат онези, които не се побират в него.

III. Българската история не е вършила нищо друго, освен да „обединява“

В българския случай този спор не е теоретичен. Не разсъждаваме върху абстрактна опасност, а върху собствен исторически опит. Българската история вече е била организирана именно като обединяващ разказ – и последствията от това са напълно конкретни.

Модерната българска история е изградена около един централен проект: националното завършване. Освобождение, обединение, ревизия на несправедливия мир, възстановяване на „историческата цялост“ – това не са отделни политически теми, а различни форми на една и съща логика.

Този разказ действително обединява. Той е създал държава, институции, образователна система, армия, канон и национално самосъзнание. Той е дал на българите силно усещане за историческа мисия и ясна представа за това какво означава „нормален“ политически живот: всичко трябва да бъде подчинено на голямата цел.

Но именно тук се ражда проблемът.

Когато националното обединение се превърне във върховен критерий, всяка друга форма на нормалност започва да изглежда подозрителна. Административната стабилност, правната култура, гражданските навици, дори буржоазното спокойствие се възприемат не като цел, а като отклонение. Ако не служат на голямата историческа задача, те започват да изглеждат като морално съмнителни.

Така историята престава да бъде памет и се превръща в постоянна мобилизация.

Резултатът е добре познат: войни, национални катастрофи, милитаризация, култура на компенсацията, политическа истерия и трайна невъзможност държавата да бъде приета такава, каквато е. След 1945 г. самият външен проект се срива, но неговата вътрешна логика остава жива. Тя просто сменя посоката си. Вместо навън, тя започва да работи навътре – към насилствена хомогенизация, към „възродителния процес“, към постоянната нужда обществото да бъде прочиствано от онова, което нарушава образа на завършената нация.

Структурата остава същата, само без териториален хоризонт.

Затова фразата „историята трябва да ни обединява“ в България не е невинна. Тя вече има собствена биография. Тя означава не просто споделена памет, а дисциплина около проект, който десетилетия наред е изисквал жертви, мълчание и отказ от нормалност.

Ние вече сме живели това.

Именно затова днес въпросът не е дали историята обединява, а какво прави това обединение с обществото.

IV. Кой влиза в „ние“?

Всяка обединяваща история започва с едно на пръв поглед невинно местоимение: „ние“. В него сякаш няма нищо подозрително. Всяко общество има нужда да говори за себе си в първо лице множествено число; без подобна форма на принадлежност общият политически живот би бил невъзможен. Но точно затова невинното местоимение трябва да бъде разглеждано много внимателно. Защото то не е просто даденост, а резултат от дълга историческа работа – от подбор, институционално утвърждаване и продължително повтаряне. Някой очертава границите му. Някой решава кои истории влизат в него и кои остават навън.

Когато се казва, че историята трябва да ни обединява, първият въпрос не може да бъде дали това е желателно. Отговорът звучи твърде лесно, почти автоматично: разбира се, че е желателно. Именно тази лекота обаче би трябвало да събуди подозрение. В историята почти нищо важно не е толкова невинно, колкото изглежда на пръв поглед.

Желателно за какво? За какъв вид общност? За каква политическа цел? Всяко историческо „обединение“ има посока и цена. То не събира хората просто около споделена памет, а около определена представа за ред, заплаха, дълг и принадлежност. Историята не обединява абстрактно; тя винаги обединява за нещо и почти винаги – срещу някого.

Затова следващият въпрос е по-важен: кого точно трябва да обединява тази история?

Историята на възрожденските герои ли трябва да бъде общата рамка? Историята на войните? На националните катастрофи? На страдащия български народ? Всяка от тези възможности изглежда позната и почти естествена, защото българската публична памет отдавна е организирана около тях. Но именно тази познатост прикрива най-сериозния проблем: в този разказ някои групи се появяват постоянно като субект, а други – почти винаги като фон.

Къде в него са българските турци, ромите, помаците, евреите, арменците? Къде са жените, бедните, провинцията, хората, които не се вписват в героичната, мъжка, етнически ясна и политически удобна версия на националната памет? Те, разбира се, не отсъстват напълно. Подобно отсъствие би било твърде видимо. По-често те присъстват по начини, които предварително ограничават значението им: като проблем, като изключение, като доказателство за търпимостта на мнозинството или като странична подробност в разказ, чийто център вече е зает.

Тъкмо тук се вижда скритата функция на обединяващата история. Тя рядко създава истинска общност между различни памети. Много по-често превръща паметта на мнозинството в задължителна рамка за всички останали. Историята на най-силната група започва да се представя като история на нацията, а всичко друго се оказва добавка, уточнение, локален случай или досадно усложнение.

Това не е общност в пълния смисъл на думата. Тук по-скоро става дума за асиметрия, представена като единство.

В българския случай тази асиметрия е особено устойчива, защото националният разказ е изграден около образа на етнически хомогенната, страдаща, но морално невинна нация. В подобна конструкция малцинствата трудно могат да бъдат пълноценни участници. Те могат да бъдат търпени, асимилирани, подозирани, романтизирани или използвани като доказателство за великодушието на мнозинството. Но равноправното им присъствие би разклатило самата основа на разказа, защото би показало, че „националното“ никога не е било толкова единно, колкото се представя.

Затова фразата „историята трябва да ни обединява“ всъщност предлага нещо много по-конкретно, отколкото изглежда. Тя предлага всички да приемат централния национален разказ като свой, независимо дали той съдържа техния опит, тяхната памет и тяхната уязвимост. Тя не пита как различните групи могат да участват в изграждането на обща история, а изисква от тях да се вместят в една вече готова рамка.

Това вече не е само исторически проблем. Тук става дума за политически режим на принадлежност.

Истинският въпрос следователно не е дали едно общество има нужда от обща история. Да, такава нужда има. Въпросът е дали тази история позволява на различните хора вътре в него да бъдат нейни съавтори, или само изисква от тях да я признаят като своя, след като вече е написана без тях.

V. Канонът не е невинен

Обединяващата история не възниква сама. Тя се произвежда бавно, чрез училище, литература, празници, паметници, учебници, юбилейни издания, политически речи и повторения, които с времето започват да изглеждат като естествен ред на нещата. Това производство не се нуждае непременно от груба цензура. Много по-важен е подборът: кои автори се превръщат в задължителни, кои остават в периферията, кои сцени се запомнят, кои се омекотяват и кои постепенно престават да бъдат четени.

Нацията не само пише историята си. Тя я редактира за стандартизирана употреба.

Българският канон показва това с особена яснота. В него влизат фигури и текстове, които могат да бъдат включени в мобилизационната логика на националния проект. Това не означава, че те са маловажни или фалшиви. Напротив, много от тях са големи именно защото съдържат далеч повече, отколкото по-късната им употреба допуска. Но канонът рядко обича излишната сложност. От големите текстове той извлича онова, което му трябва, а останалото оставя встрани.

Най-ясният пример е Под игото. Романът на Вазов не е маршова песен. Той е жив, често ироничен, пълен с битовост, страх, дребнавост, комичност, семейни отношения и човешка нестройност. В него героичното не съществува в чист вид, а непрекъснато съжителства с баналното. Точно това го прави литературно силен: той не представя народа като монумент, а като свят от хора, слабости, привързаности и случайности.

Но публичната употреба на романа дълго време не работи с цялата тази сложност. Училището, армията и националното възпитание предпочитат неговата дисциплинирана версия. От живата тъкан постепенно се извлича героическият скелет: пробуждането, саможертвата, историческата неизбежност. Мекотата, иронията, интимността и домашната плътност не изчезват напълно, но престават да бъдат централни. Те не служат достатъчно добре на задачата.

Така романът се превръща в инструмент, без да престава да бъде голям роман. Това е важно разграничение. Националният канон не унищожава непременно текстовете, които използва; той просто ги принуждава да говорят по-тясно, отколкото могат.

Същото се случва и с историческите фигури. Левски не остава само исторически човек, а се превръща в морална ос на нацията. Паисий не остава автор на конкретен текст, писан в конкретна среда, а се превръща в начало на самата българска история. Така сложността се заменя с функция. Биографията става икона, текстът – знак, а историческата фигура – доказателство за предварително установена истина.

Канонът престава да бъде поле на мислене и започва да действа като система за разпознаване на правилното чувство. От читателя не се очаква да пита прекалено много, а да реагира правилно. Да разпознава светинята. Да знае къде трябва да се преклони.

Тъкмо затова националният мит не се крепи само на лъжи. Това би било твърде просто. Много по-често той се крепи на селекция. Истината не се отрича; тя се подрежда така, че да води само в една посока. Някои нейни части се осветяват силно, други остават в полумрак, а трети изобщо не получават място в общата картина.

Затова обединяващата история е толкова устойчива. Тя не изглежда като пропаганда, а като очевидност. Очевидността е много по-силна от всяка открита принуда, защото не се преживява като власт, а като здрав разум.

VI. Голямата българска провинциална илюзия: „другите народи са единни“

Една от най-упоритите български заблуди е представата, че зрелите общества живеят спокойно около един общ национален разказ, докато само ние не можем да се разберем със собственото си минало. Французите, казва се, имат галите; американците – републиката и свободата; германците – покаянието след Холокоста. В тази картина другите народи изглеждат стабилни, защото са намерили център, а България изглежда неустойчива, защото не успява да произведе достатъчно силен обединяващ мит.

Това е удобна, но много неточна представа. Нещо по-лошо: тя е провинциална, защото гледа чуждите общества през техните официални символики, а не през реалните им конфликти.

Франция не е единен разказ за галите. Тя е пространство на постоянен спор между различни Франции: революционната и монархическата, републиканската и католическата, Франция на Съпротивата и Франция на Виши, Франция на универсалистката република и Франция на колониалното наследство, Алжир, имиграцията и постколониалната вина. Да бъдеш французин днес не означава да живееш извън тези напрежения, а вътре в тях.

Америка също не е стабилен мит, въпреки огромната сила на собствената си национална символика. Там спорът е не само за отделни събития, а за самото начало: дали страната трябва да се мисли през 1776 г. и езика на свободата, или през 1619 г. и историята на робството. Това не е тесен академичен дебат, а спор за легитимността на републиката. Робството, расизмът, унищожението на коренното население, гражданските права – всичко това не стои в бележките под линия, а постоянно се връща в центъра на политическия живот.

Германия, от своя страна, не е просто общество, организирано около паметта за шестте милиона евреи, убити в Холокоста. Тази памет е централна, но тя не изчерпва германските спорове за миналото. Там продължават тежки дебати за Източния фронт, за славянските жертви, за колониалното минало, за отношенията с Израел, с Русия, с Палестина, за границите на вината и за това какво изобщо означава историческа отговорност след катастрофа.

Тоест развитите общества не решават проблема чрез единен мит. Те го институционализират като конфликт.

Те допускат спор в университетите, училищата, музеите, медиите и парламента. Миналото не е светиня, която трябва да бъде предпазена от въпроси, а поле, в което въпросите са част от самата политическа зрялост. Разбира се, тези общества също имат митове, слепи петна, истерии и защитни реакции. Но решаващата разлика е, че самото оспорване на националния разказ не се приема автоматично като акт на предателство.

Точно това липсва в България. Тук често се говори за обединяваща история именно защото конфликтът около миналото се възприема като заплаха. Ако спорим, значи сме слаби. Ако усложняваме разказа, значи рушим нацията. Ако посочим собственото насилие, значи „работим срещу България“. Така спорът не се превръща в нормална форма на историческо самопознание, а в подозрителна дейност, която трябва да бъде наблюдавана и морално санкционирана.

Това не е зрелост, а детински страх.

Стабилните общества не се крепят върху един мит, а върху способността да понесат факта, че такъв мит никога не може да бъде достатъчен. Не върху пълно единство на паметта, а върху легитимността на спора. Българската мечта за обединяваща история много често е обратното: мечта за край на спора.

А това вече не е историческа невинност. То е политическа опасност.

VII. България: историята като край на разговора

Тъкмо тук се намира българският проблем. Когато у нас се казва, че историята трябва да обединява, това рядко означава покана към по-задълбочено разбиране. Много по-често означава, че по определени въпроси вече не трябва да се мисли, а само да се потвърждава. Разговорът не се отваря, а се затваря. Предполага се, че най-важното вече е ясно, че главните фигури са неприкосновени, че големите събития са получили окончателното си значение и че всяко връщане към тях с нови въпроси е не толкова изследователски жест, колкото морално подозрително действие.

Това е причината българските спорове за миналото толкова често да се превръщат в спорове за лоялност. Не се пита дали дадено твърдение е вярно, добре аргументирано или исторически защитимо. Пита се дали е допустимо. Ако някой постави въпроса за цената на националния проект, той лесно бива обявен за нихилист. Ако говори за насилие над малцинства, започва да „очерня България“. Ако откаже да приеме патриотичния канон като естествена форма на паметта, около него бързо се появява подозрението, че не принадлежи напълно към общността, за която говори.

Така историята престава да бъде поле на изследване и се превръща в морален тест. Нейната функция вече не е да помага на обществото да разбира по-добре себе си, а да проверява кой реагира правилно на определени символи. Светините не се обсъждат, старите рани не се отварят, очевидното не се усложнява, героите не се поставят под въпрос, а националното самочувствие не бива да бъде смущавано. Всичко това създава не култура на паметта, а дисциплина на паметта.

В подобна среда миналото се използва като източник на морална неприкосновеност. Властите могат да се сменят, идеологиите също, но механизмът остава изненадващо устойчив: историята служи като алиби. Тя не ограничава властта, не я подлага на проверка, не ѝ напомня за граници, а ѝ дава език, чрез който всяко настояще може да се представи като продължение на някаква по-висша историческа необходимост.

Затова историческият спор в България толкова лесно преминава в истерия. Не защото хората са по природа прекалено емоционални, а защото спорът не се преживява като спор за интерпретация. Много бързо той започва да се усеща като заплаха за самото право да принадлежиш към общността. Ако националният разказ е построен върху моралната невинност на мнозинството, всяко усложнение започва да изглежда като посегателство срещу самото „ние“.

Историята се превръща в режим на допустимото. Тя определя не само какво можем да помним, а и какви можем да бъдем. Оттук идва и дълбоката съпротива срещу демитологизацията: тя не изглежда като нормална работа на мисълта, а като разрушаване на принадлежността. В този смисъл „обединяващата история“ показва най-проблематичното си лице именно когато настоява, че говори от името на всички. Тя не казва: нека мислим заедно. Нейната неизказана, но непроменлива основа е: вече знаем достатъчно, останалото е опасно.

VIII. Какво трябва да прави историята

След всичко това въпросът вече не е дали обществото има нужда от общ разказ. Да, има. Но сам по себе си този отговор не казва нищо. Всяко общество живее чрез някаква форма на споделена памет, но не всяка споделена памет произвежда зрялост. Някои разкази помагат на общността да се ориентира. Други я предпазват от необходимостта да се погледне по-трезво.

Ако историята служи преди всичко за запазване на невинността, тя неизбежно се превръща в оправдание. След което започва да защитава не истината, а самочувствието. От този момент нататък тя вече не е средство за обществена самопроверка, а механизъм за самосъхранение на удобни представи. Вместо да ограничава властта, тя я обслужва. Вместо да поставя неудобни въпроси, тя осигурява език, с който те могат да бъдат отложени или обезсилени.

Затова първата задача на историята не трябва да бъде обединяваща. Преди всичко друго историята трябва да бъде проверима. Това означава да подлежи на спор, на корекция, на доказване и на преразглеждане. Историческият разказ не бива да бъде светиня, достъпна само за лоялните, а публично поле, в което никоя версия на миналото не е окончателно защитена от въпроси. Там, където въпросите се преживяват като посегателство, историята вече е напуснала областта на знанието и е влязла в областта на ритуала.

Историята трябва да допуска конфликт. Не защото конфликтът сам по себе си е ценност, а защото без него паметта бързо се превръща в догма. Зряло общество е не онова, в което няма болезнени теми, а онова, което може да ги понесе без да превърне несъгласието в обвинение. Историческата зрялост не означава всички да помнят едно и също по един и същ начин. Спорът за паметта може и трябва да бъде признат като нормална част от общия живот.

Но историята трябва и да ограничава. Тя не бива да мобилизира безкрайно нови претенции, нови обиди и нови права върху миналото. Тя трябва да прави повторението по-трудно. Да напомня не само за героизма, а и за цената. Не само за страданието, което сме понесли, а и за насилието, което сме оправдавали. Не да казва „ние сме велики“, а да ни учи да разпознаваме моментите, в които твърде лесно сме повярвали в собствената си невинност.

Това е разликата между мит и отговорност. Митът пита как да останем чисти. Историята пита как да направим така, че да не повтаряме до безкрайност собствените си оправдания.

В българския случай това е особено важно, защото голяма част от националната памет е организирана като защита от срам. Вместо да мислим собствените си деформации, ние често ги компенсираме чрез символно величие. Вместо да приемем границите, превръщаме самото ограничение в обида. Вместо нормалност, избираме историческа извънредност, защото тя изглежда по-достойна, по-висока, по-съвместима с образа, който искаме да имаме за себе си.

Така историята се превръща в убежище от реалността. А тя трябва да бъде точно обратното: дисциплина, която не ни позволява да лъжем прекалено лесно за себе си.

IX. Общност без алиби

В крайна сметка тук не става дума за разрушаване на общността. Този страх е разбираем, но подвеждащ. Никое общество не може да живее без споделена рамка, без някакво усещане за общо време, обща отговорност и общ хоризонт. Въпросът е каква е цената на тази рамка и какво изисква тя от хората, които трябва да живеят в нея.

Ако общността се крепи върху премълчаване, изключване и постоянна нужда от морална невинност, тя не произвежда зряла принадлежност, а страх от разпадане. На повърхността това може да изглежда като патриотизъм, но всъщност е тревожна зависимост от легендата. Колкото по-крехка е идентичността, толкова по-свещени стават символите ѝ. И толкова по-бързо всяко усложняване на разказа започва да изглежда като нападение.

Точно тук се намира основната подмяна. Непоносими са не фактите сами по себе си. Непоносим е страхът, че ако митът бъде разклатен, ще се разпадне и самото „ние“. Затова критиката към националния разказ се преживява не като опит за разбиране, а като заплаха за принадлежността. Но общност, която може да съществува само при условие на мълчание, не е общност в зрелия смисъл на думата. Тя е режим на лоялност.

Истинската политическа зрялост започва тогава, когато обществото приеме, че принадлежността не зависи от задължителната невинност. Че можеш да бъдеш част от едно „ние“, без да приемаш неговите легенди като религия. Че историята не е храм, в който се влиза само с правилното чувство, а пространство на постоянна проверка, в което общността се учи да живее със собствените си противоречия.

Всичко това не ни оставя на празно място. Напротив, то създава възможност за общност, която не се крепи върху страх. Общност без алиби. Без нуждата непрекъснато да доказва собствената си морална чистота. Без рефлекса всяка критика да бъде преживявана като предателство. Без историческата невроза, че всяка пукнатина в мита е заплаха за оцеляването.

Затова историята не е тук, за да ни обединява на всяка цена. Тя е тук, за да поставя граници на нашите самозаблуди. Не за да ни направи невинни, а за да ни направи отговорни.

Златко Енев е български писател и издател на „Либерален Преглед“. Досега в България е публикувал седем книги (трилогията за деца „Гората на призраците“ (2001–2005), романите за възрастни „Една седмица в рая“ (2004) и „Реквием за никого“ (2011),  есеистичния сборник „Жегата като въплъщение на българското“ (2010), както и автобиографичната повест „Възхвала на Ханс Аспергер“ (2020). Детските му книги са преведени на няколко езика, между които и китайски. Живее в Берлин от 1990 г.

Книгите му могат  да се намерят в безплатни електронни издания тук на сайта.