Когато вътрешна криза се превръща в геополитически въпрос

В началото не беше необходима външна ос. Но това се промени бързо.

С разрастването на протестите се разшири и интерпретативната рамка^[1]. Участници и симпатизиращи медии все по-често описваха правителството като вплетено в мрежи, свързани – пряко или косвено – с руско влияние. Аргументът често беше имплицитен, но устойчив: това, което изглеждаше като корупция, можеше да бъде и форма на ориентация. От другата страна се появиха контрапротести, представящи се като защита срещу външна намеса. Демонстрантите говореха за суверенитет под натиск, за външни актьори, които се опитват да пренаредят българската политика. Референтната точка рядко се назоваваше, но внушението беше ясно: заплахата идва от Запада.

Медийните екосистеми засилиха разцеплението. Издания, свързани с фигури като Пеевски, представяха протестите като дестабилизация, често намеквайки за координация от страна на неправителствени организации или посолства. Либералните и градски медии, от своя страна, интерпретираха същите събития като закъсняла корекция – България най-сетне се подравнява с европейските норми на управление и отчетност.

Един трети пример показва как дори външни събития се поглъщаха от тази нововъзникваща структура. Посещението на Сергей Лавров в София през юли 2014 г. формално беше рутинен дипломатически акт. То обаче не остана такова. За критиците на правителството то потвърди подозренията за продължаваща ориентация към Москва. За други беше интерпретирано като нормален израз на двустранни отношения – или дори като противотежест на възприемания западен натиск. Важното беше колко лесно то се прочете през същата ос, която вече се беше наложила.

Към този момент първоначалните параметри на конфликта бяха отстъпили. Назначението остана поводът, протестите останаха насочени към управлението, но значението им вече не се съдържаше в тези факти. Кризата беше прекодирана.

Тя вече можеше да бъде четена по два взаимно изключващи се начина: като борба за европейска нормализация или като смущение, оформено от външен натиск. И двете интерпретации изместиха първоначалния въпрос. Въпросът вече не беше просто какво е направило правителството. Той беше какво разкрива конфликтът за позицията на България между Русия и Запада.

След като тази пренастройка се случи, тя се оказа трудна за преобръщане. Една вътрешна криза придоби втора граматика – и тази граматика щеше да я надживее.

Европейска политика, руска рамка

Ако протестите от 2013 г. показват как вътрешен конфликт се превръща в геополитически, дебатите около санкциите срещу Русия след анексирането на Крим показват обратното: как едно геополитическо решение се превръща във вътрешно – и след това се реорганизира по същата ос.

Формално ситуацията беше ясна. Като член на Европейския съюз България участваше в колективния отговор на анексирането на Крим от Русия. Санкциите бяха приети на ниво ЕС. Българските правителства, независимо от вътрешната нестабилност, не се отклониха от този консенсус. На хартия страната действаше като предсказуема малка държава-членка: тя се присъедини^[2].

Санкциите рядко се обсъждаха в термините на ефективност или стратегия. Те се четяха през друг набор от въпроси: лоялност, зависимост, суверенитет, памет. В части от публичното пространство подкрепата за санкциите се представяше като подчинение на Брюксел и Вашингтон. Противопоставянето срещу тях се представяше, също толкова често, като реализъм – или като вярност към исторически връзки.

Правителствата формално поддържаха решенията на ЕС, но избягваха да превърнат санкциите в силен вътрешен ангажимент. Критиката циркулираше, без да оформя политиката. Резултатът беше двойствена позиция: външно подравняване, вътрешно колебание.

Конкретен пример илюстрира този модел. Няколко последователни български правителства многократно подкрепяха санкциите на ЕС, като едновременно с това подчертаваха икономическите щети за българските производители и износители. Отличителното беше не самият аргумент, а начинът, по който той се възприемаше вътрешно. Икономическата критика рядко се третираше като технически въпрос. Тя се четеше като сигнал за ориентация: или съпротива срещу западен натиск, или недостатъчна лоялност към европейските ангажименти.

Същият модел се появяваше в парламентарни дебати и медии. Когато санкциите се обсъждаха, разговорът бързо се изместваше от „Работят ли?“ към „Чии интереси обслужват?“ А този въпрос почти винаги се интерпретираше през познатата ос: Русия или Западът.

Това, което изчезва в този процес, е автономията на самата политика. Санкциите престават да бъдат конкретен инструмент с измерими ефекти. Те се превръщат в тест за ориентация.

Резултатът е една специфична форма на политика. България не се отклонява открито от европейската линия, но и не я приема напълно като своя. Решението съществува – но неговото значение непрекъснато се преговаря в рамка, която стои извън самото решение.

Един сложен въпрос, формулиран в рамките на една система, се абсорбира в логиката на друга.

Инфраструктура, която мисли политически

За разлика от протестите или санкциите, енергийната политика на пръв поглед изглежда устойчива на идеологическа интерпретация. Неща като тръбопроводи, договори за доставки и електроцентрали не са абстракции. Те включват разходи, маршрути, инженерни ограничения и дългосрочно планиране.

В България това не е така.

В продължение на десетилетия газовото снабдяване на страната е в огромна степен зависимо от Русия, предимно чрез доставки от „Газпром“^[3]. Тази зависимост не е уникална за региона, нито непременно ирационална. Тя отразява географията, наличната инфраструктура и дългогодишни договорености. В икономически план системата функционира.

Показателни са многократните опити за диверсификация. Няколко последователни правителства обявяваха планове за намаляване на зависимостта: интерконектори с Гърция, достъп до втечнен природен газ, алтернативни маршрути през Турция. Всеки от тези проекти имаше ясна техническа логика. И всеки бързо се оказваше въвлечен в по-широка интерпретативна рамка. Диверсификацията рядко се обсъждаше само като управление на риска. Тя се тълкуваше като геополитически ход – отдалечаване от Русия.

Обратното също беше валидно. Поддържането или възстановяването на връзки с руски доставки не се представяше просто като ефективност или стабилност. То се интерпретираше като ориентация. Дори когато решенията можеха да бъдат защитени в чисто икономически план, те се възприемаха като политически сигнали.

Конкретен пример за това се появи след прекъсването на директните руски доставки на газ през 2022 г. България формално прекрати дългосрочната си зависимост от „Газпром“, но продължи да получава газ косвено чрез посредници и регионални договорености. Системата стана по-сложна — източниците се диверсифицираха, маршрутите се множаха. Публичната интерпретация обаче се опрости. Въпросът вече не беше „Откъде идва газът?“, а „Остава ли България зависима от Русия?“

Но дебатът не стана по-сложен.

Това, което се очертаваше, беше модел, който надхвърляше самата политика. Дори в сфера, определена от материални ограничения, интерпретацията надделяваше над структурата. Инфраструктурата не неутрализираше политиката; тя я абсорбираше. Техническите решения се прекласифицираха като израз на ориентация.

Резултатът беше парадокс. Колкото по-конкретен беше въпросът, толкова по-силен ставаше стремежът към абстракция. Тръбопроводите се превръщаха в символи. Договорите – в декларации. А система, която можеше да бъде анализирана през разходи, ефективност и устойчивост, се четеше през една-единствена, устойчива ос.

Същата трансформация се случваше. Един конкретен домейн се пренареждаше около познат въпрос. Не как функционира системата, а какво означава тя.

Паметникът, който отказа да остане в миналото

Ако енергийната политика показва как материалните системи се политизират, паметникът на Съветската армия показва нещо по-разкриващо: как миналото отказва да остане минало.

Така както е замислен и създаден, паметникът не съдържа и нотка на двусмисленост. Надписът му – „На Съветската армия освободителка – от признателния български народ“ – фиксира ясно значение^[4]. Той представя 1944 г. като освобождение, а благодарността – като подходящия отговор. В продължение на десетилетия това значение не беше сериозно оспорвано. То функционираше като част от фона на публичното пространство.

Това се промени след 1989 г., но промяната не доведе до нов консенсус. Тя произведе разцепление.

За едни паметникът продължаваше да отбелязва исторически дълг – победата над фашизма, идването на нов политически ред, края на една форма на господство. За други той представляваше началото на друга: съветска окупация, наложен режим, загуба на суверенитет. Значението му се беше разцепило.

Важното беше как функционираше това разцепление.

Епизодите на пребоядисване, вандализъм и в крайна сметка премахване не се развиваха като локални спорове за градска среда или историческа интерпретация. Всеки акт беше незабавно прекодиран. Боядисването на фигурите в ярки цветове или съвременни символи се четеше като прозападен жест, дори като форма на подравняване с текущи геополитически позиции. Защитата на паметника не се представяше просто като опазване на историята, а като съпротива срещу изтриване – и имплицитно като съпротива срещу западна реинтерпретация.

Въпрос, който по принцип би могъл да бъде разглеждан в рамките на исторически дебат – какво се е случило през 1944 г. и как трябва да бъде запомнено – се превръща във въпрос на настояща ориентация. Миналото не се изследва; то се мобилизира.

По този начин един-единствен обект носи в себе си цяла структура. Той не е просто паметник, а отправна точка, в която се пресичат – и стават неразличими – неща като памет, идентичност и геополитика.

Конфликтът не може да бъде решен чрез допълнителни факти, защото вече не става дума само за факти. Става дума за рамката, в която тези факти придобиват значение.

А в тази рамка оста вече е зададена.

Когато войната не създава ясна морална линия

По принцип всяка нападателна война е вид събитие, което опростява моралната преценка. Тя представя ясно нарушение, видима жертва и разпознаваем агресор. В голяма част от Европа руското нахлуване в Украйна през 2022 г. имаше точно такъв ефект. Общественото мнение там се обединяваше бързо и решително. Политическите разделения не изчезваха, но се стесняваха около обща основа: осъждане на инвазията и подкрепа за Украйна.

В България реакцията беше по-сложна.

Правителството формално се присъедини към европейската позиция. То осъди инвазията, подкрепи санкциите и, поставено под натиск, взе участие във военна и логистична помощ. Тези решения изискваха вътрешно договаряне и, на моменти, поемане на политически риск.

На ниво обществено мнение обаче картината остана разделена. Проучванията последователно показваха по-ниски нива на подкрепа от средните за Европа: през 2024 г. едва 46% от българите подкрепяха икономическите санкции срещу Русия, докато 62% се противопоставяха на финансирането от ЕС на военна помощ за Украйна^[5]. Съпротивата срещу доставките на оръжие, в частност, оставаше силна сред значителни сегменти от обществото. Това не беше безразличие. То отразяваше упорита колебливост.

Аргументите, чрез които тази колебливост се оправдаваше, бяха разнообразни. Някои се позоваваха на икономически съображения: въздействието на санкциите върху цените на енергията, индустрията и домакинствата. Други се позоваваха на исторически връзки, културна близост или опасностите от ескалация. Трети представяха конфликта като геополитическо противопоставяне, в което България трябва да избягва въвличане.

Нито един от тези аргументи, взет поотделно, не беше неразумен. Отличителното в българския случай беше начинът, по който те се комбинираха и стабилизираха.

Вместо да се стигне до по-ясна морална линия, дебатът остана отворен дори при условия, които обикновено го затварят. Инвазията не премахна двусмислието. Тя го пренареди.

Познатата ос се появи отново. Позициите се четяха не само спрямо самата война, но и от гледна точка на ориентацията: към Русия, към Запада или някъде по средата. Въпросът се изместваше от „Какво се случва в Украйна?“ към „Какво казва нашата позиция за това къде стоим?“

Дори в условия на насилие тази структура се запазва. Тя не изчезва под натиск. Тя абсорбира натиска и го превежда в собствените си термини.

Това може би е най-силната ѝ форма.

Когато не се налага влиянието да бъде внасяно

Дезинформацията обикновено се разглежда като нещо външно. Чужд актьор произвежда наративи, разпространява ги чрез медиите и се опитва да влияе върху общественото мнение. В този модел проблемът е предаването: как посланията пресичат граници и достигат до аудиторията.

В България това обяснение е недостатъчно.

Свързаните с Русия наративи действително циркулират широко – чрез телевизия, онлайн платформи и социални мрежи. Изследвания и аналитични доклади документират наличието на координирани послания, усилване чрез симпатизиращи медии и използване на наследени връзки в медийните и силовите структури^[6].

По-слабо изследвани остават условията на възприемане.

Тези наративи не действат във вакуум. Те се прикрепят към вече съществуващи линии на интерпретация: недоверие към институциите, скептицизъм към западните намерения, неразрешена историческа памет и устойчивата амбивалентност, видима в по-ранните части на това есе. Когато посланията намират отзвук, то е, защото не е необходимо да изграждат светоглед от нулата. Те активират такъв, който е вече наличен.

Конкретен пример може да се види в начина, по който войната в Украйна се представя в различни медийни среди. Наративите, подчертаващи провокация от страна на НАТО, западно лицемерие или нелегитимност на украинската държавност, не винаги се появяват като внос отвън. Те често се сливат безпроблемно с вътрешни аргументи за суверенитет, неутралитет и икономически интерес. Границата между външно послание и вътрешен дискурс става трудно различима.

Последствията са ясни. Ефективността на влиянието не зависи само от неговия произход или интензитет. Тя зависи от съвместимостта. Посланията успяват, когато се вписват във вече съществуваща структура на интерпретация.

Не е необходимо влиянието да бъде налагано. То може да бъде разпознато.

А веднъж разпознато, то вече не изглежда като влияние.

Когато оста се превръща в партия

Дотук моделът се появява в разпръсната форма – през протести, политически дебати, инфраструктура, памет, обществено мнение и медии. В партийната политика той става по-експлицитен. Това, което другаде съществува като латентна структура, тук се кондензира в разпознаваем политически проект.

Партията „Възраждане“ е най-ясният пример за това. Позициите ѝ не са двусмислени. Тя е широко описвана от анализатори като националистическа, анти-ЕС, анти-НАТО и проруска. Противопоставя се на санкциите срещу Русия, отхвърля военната помощ за Украйна, поставя под въпрос членството на България в НАТО и Европейския съюз и представя тези позиции като защита на суверенитета. Нищо от това не е скрито. Напротив, то се представя като последователност.

На пръв поглед това може да изглежда като разрив – радикално отклонение от предпазливото балансиране, което характеризира българските правителства. Но връзката е по-сложна. Партията не въвежда нова ос в българската политика. Тя изяснява една вече съществуваща.

Това, което другаде се проявява като колебание или амбивалентност, тук е артикулирано директно. Аргументи, които циркулират във фрагментирана форма – за зависимост, външен натиск, исторически връзки – са събрани в една последователна линия. Ефектът не е изобретяване, а концентрация.

Това се вижда в избирателната траектория на партията. Нейният растеж не разчита на създаване на напълно нови проблеми. Тя черпи от настроения, които вече са налице в политическата култура, и ги организира в стабилна идентичност. Поддръжниците ѝ не трябва да усвояват нова рамка. Те разпознават една вече налична.

Резултатът е промяна във видимостта. Това, което преди е разпръснато, става ясно очертано. Това, което функционира като фоново допускане, придобива институционална форма.

В този смисъл партията не стои извън по-широката структура, описана в това есе. Тя я прави явна – и следователно по-лесна за наблюдение.

Когато двусмислието се превръща в политически ресурс

Ако партии като „Възраждане“ правят оста експлицитна, президентството на Румен Радев показва как същата структура може да бъде използвана, без да бъде обявявана.

Публичните позиции на Радев не се свеждат лесно до един-единствен етикет. В международни публикации той често е описван като благосклонен към Русия, докато формално запазва ангажиментите на България към Европа. Той осъжда руската инвазия в Украйна и поддържа езика на институционалната приемственост. В същото време той последователно се противопоставя или поставя под въпрос военната подкрепа за Украйна, предупреждава срещу по-дълбоко въвличане в конфликта и подчертава рисковете от ескалация. Реториката му често се връща към суверенитета, националния интерес и границите на външния натиск.

Взети заедно, те образуват модел.

Моделът е калибриране, а не противоречие. Радев не отхвърля европейската рамка. Той действа вътре в нея, но се въздържа от пълно вътрешно усвояване на нейната политическа логика. Вместо това поддържа пространство на дистанция – такова, което позволява множество прочити на една и съща позиция.

Тук структурата отново става видима. Неговата ефективност не зависи от разрешаването на оста Русия–Запад. По-скоро тя зависи от поддържането на тази ос активна. Поддръжници, които са предпазливи към западното подравняване, могат да четат позицията му като сдържаност, дори като съпротива. Тези, които са ангажирани с европейския път на България, могат да я интерпретират като предпазливост в рамките на установена линия.

Една и съща позиция поддържа различни интерпретации, без да се превръща в несъгласуваност.

Това не е случайно. То отразява политическа среда, в която двусмислието не е слабост, а ресурс. Способността да се говори през оста – без окончателно да се избира вътре в нея – се превръща във форма на стабилност.

В такава среда лидерството не надхвърля структурата. То се научава да се движи вътре в нея.

Моделът, който не изчезва

Разгледани поотделно, тези случаи се съпротивляват на свеждане до един-единствен разказ. Протестите от 2013 г. произтичат от конфликт около управлението и институционалната цялост; дебатите около санкциите следват от позицията на България в Европейския съюз; енергийната политика отразява дългогодишни инфраструктурни ограничения; споровете около паметници принадлежат към сферата на историческата памет; обществените реакции към войната в Украйна възникват при условия на непосредствен морален натиск; медийните среди действат според свои собствени вътрешни логики; партийното формиране отговаря на електорални стимули; президентската реторика следва изискванията на политическото оцеляване.

Всеки от тях има свои актьори и своя логика. Да бъдат сведени до едно-единствено причинно обяснение би било аналитично слабо. Нито един фактор – геополитически, икономически или културен – не е достатъчен, за да обясни всички тях.

И все пак, когато тези области достигат точки на напрежение – когато на преден план излизат въпроси за суверенитет, идентичност или стратегическа посока – по правило настъпва много сходна трансформация. Специфичната логика на ситуацията не изчезва, но се пренарежда в по-широка рамка. Въпросът вече не се разглежда само в собствените си термини. Той се превежда във въпрос за ориентация: как тази позиция се отнася към Русия и, съответно, към Запада?

Това превръщане не зависи от обективната централност на Русия във всеки отделен случай. В някои случаи ролята ѝ е пряка и материална; в други тя е периферна. Това, което остава постоянно, е функцията ѝ като референтна точка, чрез която ситуациите стават разбираеми. Щом само тази отправна точка бъде активирана, алтернативните начини на интерпретация губят сила. Икономическите съображения се преформулират като сигнали за подравняване, историческите спорове – като изрази на лоялност или отхвърляне, политическите избори – като указания за геополитическа посока. Дори опитите за въздържане от преценка се въвличат в същото поле и се тълкуват съответно.

Ефектът не е уеднаквяване на мненията, а стесняване на пространството, в което мненията могат да се формират. Продължава да съществува широк спектър от политически и социални процеси, но те все повече се организират около една-единствена ос. Това не елиминира различията; то ги канализира.

Такъв модел не изисква постоянство на актьорите или стабилност на институциите. Той се запазва именно защото действа на по-дълбоко равнище, оформяйки условията, при които различни актьори тълкуват и реагират на събитията. Сменят се правителства, променят се съюзи, натискът отвън варира, но един и същи механизъм на тълкуване се появява отново и отново, адаптирайки се към нови обстоятелства, без да губи основната си форма.

Следствието от това не е неподвижност, а ограничено движение. България не остава фиксирана в една позиция; тя се движи, понякога значително, но в ограничен диапазон, определен от тази подлежаща структура.

В този смисъл централният въпрос не е къде стои България в даден момент. Той е доколко тя може да се придвижи отвъд рамката, която определя какво означава самата позиция.

Кода – Какво прави тази структура

От гледната точка на този анализ трудността не е просто в това, че България е разделена между различни ориентации. Тя е в това, че самото разделение следва модел, който се появява отново и отново в иначе несвързани области. Политическият конфликт, политическият дебат, историческата интерпретация и дори реакциите към външни събития клонят към въвличане в едно и също поле на значение, където позициите придобиват смисъл преди всичко чрез отношението си към Русия и, съответно, към Запада.

От това има конкретни следствия. Те създават усещане за избор, като едновременно с това стесняват условията, при които този избор може да се случи. Алтернативи съществуват, но те обикновено се формулират по вече установени линии. Позиции се заемат, оспорват и преразглеждат, но рамката, в която се артикулират, си остава относително стабилна.

Тази структура не елиминира свободата на действие. Решения се вземат, понякога със значими последици. Но тя оформя диапазона на онова, което изглежда мислимо във всеки даден момент. Движение има, но то протича в граници, които рядко се правят видими.

По тази причина централният въпрос на настоящето не е дали България ще избере една или друга ориентация. Самият избор вече е организиран около ос, която се оказва изненадващо стабилна и почти недостъпна за промяна.

По-трудният въпрос е дали изобщо може да възникне решаваща политическа преценка извън тази ос – и какво би било необходимо, за да се случи това.

^[1] Robert Schuman Foundation, Maria Mateeva-Kazakova: The resurgence of the Russian dilemma on the Bulgarian political scene [Фондация „Робер Шуман“, Мария Матеева-Казакова: Възникването на руската дилема на българската политическа сцена].

^[2] Jean Crombois, Bulgaria’s Foreign Policy and EU Sanctions against Russia [Жан Кромбоа, Външната политика на България и санкциите на ЕС срещу Русия].

^[3] До 2022 г. България разчиташе почти изцяло на руски газ; последващата диверсификация се осъществи чрез алтернативни маршрути и доставчици, включително Азербайджан и внос на втечнен природен газ. Виж доклада на ЕК Diversification of gas supply sources and routes [Диверсификация на източниците и маршрутите за доставка на газ].

^[4] RFE/RL reporting on the Soviet Army monument in Sofia [Репортаж на RFE/RL за паметника на Съветската армия в София].

^[5] Eurobarometer data as reported by The Sofia Globe, 2024 [Данни от Евробарометър, както са публикувани от The Sofia Globe, 2024 г.].

^[6] Виж Център за изследване на демокрацията, Глория Трифонова/Светослав Малинов, Operation “Disinformation” [Операция „Дезинформация“], относно мрежите за влияние, свързани с Кремъл, в България.

Златко Енев е български писател и издател на „Либерален Преглед“. Досега в България е публикувал седем книги (трилогията за деца „Гората на призраците“ (2001–2005), романите за възрастни „Една седмица в рая“ (2004) и „Реквием за никого“ (2011),  есеистичния сборник „Жегата като въплъщение на българското“ (2010), както и автобиографичната повест „Възхвала на Ханс Аспергер“ (2020). Детските му книги са преведени на няколко езика, между които и китайски. Живее в Берлин от 1990 г.

Книгите му могат  да се намерят в безплатни електронни издания тук на сайта.