От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2023 12 Chess and the future

 

Ще ви призная нещо, което допреди няколко години криех най-старателно: паметта ми постепенно изчезва, с всеки изминал ден. Предполагам, че немалко от вас подскачат при вида на такова признание, тъй като първата мисъл в такъв случай започва със заплетена думичка от немски произход, станала част от ежедневието на всички ни поради бичовното си разпространение, особено сред по-възрастното природонаселение.

Та, да добавя веднага: Алцхаймер нямам. Нямам и каквото и да било друго мозъчно увреждане, освен (предполагам) силно специфичното преразпределение на невронните връзки в мозъка ми, породено от начина на живот, който съм избрал от близо 40 години насам: тотално претоварване с информация.

Мозъкът, както междувременно знае всеки средно информиран човек, е силно пластична материя, която променя микро-структурите си постоянно, в директна връзка с дейностите, които извършваме: онези, които вършим постоянно и с механична последователност, водят до изграждане на мощни вериги от неврони, които правят възможни „факирските“ способности на методично тренирани хора като, да речем, спортисти или музикални виртуози. От друга страна, занемаряването или оставянето в миналото на други дейности, колкото и важни да са били някога, води до разрушаване на съответните невронни връзки: това е нещото, което наричаме „разучаване“ или просто „забравяне“. И то не е болест, а най-чист вид еволюционен механизъм: забравянето е необходима предпоставка за оцеляването, точка.

Е добре, но какво тогава представлява паметта, каква е нейната функция? Най-грубо казано, и формулирано по възможно най-аматьорски начин, паметта е връхчето на айсберга, наречен „съзнание“: тя е онова подмножество от нещата, с които сме се срещали някога, което е успяло да остави в невронния гъсталак достатъчно здрава мрежа от връзки, за да останат те в сравнително непроменлив вид за изключително дълго време (а една част от тях – и до края на животите ни, при това без да са от задължително решаващо екзистенциално значение: любимото котенце от детството, неизличимите обиди, които са ни нанесли родители и близки, миризмата на някои храни – „манджите на баба“, „Мадлената на Пруст“ и т. н.). Паметта, в един опит за афористично писане, е онова множество от прогнили, но яки пънове, което ни помага да прекосяваме отново и отново блатото, наречено „живот“: за добро или зло, те са долу-горе всичко, с което разполагаме.

Или поне така беше доскоро.

Защо от известно време насам навлизаме в епоха, чието основно качество би могло да се формулира с фразата „необозрима революционност“ би трябвало да е ясно на всички ни: да се записва и съхранява информацията е сравнително ранен и рудиментарен етап от развитието на всяка цивилизация, предполагам. Истинският квантов скок – или онази негова част, която сме способни да си представим в момента – започва едва с изнамирането на възможности за мигновено намиране и използване на всяка частица налична информация. Едва когато излезе от нивото на потенциално съществуване: примерно под формата на някакъв прогнил ръкопис в някаква забутана абатска библиотека (каквато е основната идея в „Името на розата“) и придобие статуса на реално съществуваща, реално използваема сила (по дефиницията на Франсис Бейкън, Knowledge is Power), информацията се превръща в онзи вид differentia specifica, която, според цялото ни настоящо разбиране на нещата, винаги ни е разделяла от статуса на божественост.


Small Ad GF 1

Но не и днес. Днес вече – не.

Може и да прозвучи някак несериозно или може би написано на шега, но една от основните характеристики на божествата е липсата на памет. Не съм специалист нито по религии, нито по митологии, но в (достатъчно закърнялата ми) памет не възниква нито един спомен за описание на божество, което да подрежда паметта сред свръхчовешките си способности. Боговете са гневливи, отмъстителни, всеприсъщи, всеобхватни, понякога те са просто „всичко“. Но от памет, кой знае защо, те изглежда нямат нужда.

Виждате ли, обяснението за това е според мен колкото просто, толкова и изчерпателно. Паметта не е нещо, което принадлежи към сферата на изключителното. Паметта е мускул, ако и възможно най-финият от всички: тренирайте го достатъчно дълго – и той ще се превърне в нещо подобно на огромна буца, която е в състояние да преодолява привидно невъзможни планини от действия. Занемарете го – и той закърнява до степен, която го прави почти ненужен.

Именно ненужен. Боговете не причисляват паметта към особените си способности точно поради факта на нейната ненужност. Те просто живеят във време, което за нас все още е до голяма степен бъдеще: при тях паметта е вече изнесена навън, под формата на някакъв вид обслужващи механизми, били те машини, други богове или всичко останало, което е хрумвало на хората в хода на хилядолетното им развитие. Боговете – или поне онези техни версии, които са достъпни за нашето човешко разбиране – се занимават единствено със съществени неща, и най-вече с избистрянето на кашата, забърквана от нашего брата: грешните, но тъй ужасяващо многобройни човешки същества. Паметта е нещо, което им е постоянно под ръка, да мислят за нея би било нещо „не-божествено“, предполагам.

Сега, ако най-късно в този момент през главата ви не е минала мисълта, „Божееей, какво ли не си измислят хората, за да се избавят от страховете на остаряването?“, то, предполагам, не сте съвсем българи. Ето защо ще се опитам да опиша по някакъв начин по какъв начин се разви (и продължава да се развива) загубата на паметта при мен.

Осъзнаването на проблема датира някъде към 2006-та и е – може би не съвсем случайно – свързано със силно конкретен, вероятно неизличим спомен. На гости вкъщи ми беше Димитрè Динев, авторът на Ангелски езици, и говорехме за кино. Киното винаги е било един от основните ми интереси, изгледал съм, предполагам, няколко хиляди филма, което не е нищо особено за наше време, но заедно с изграждането на някакъв вкус и усет, до ония години проследяването му беше свързано и със запаметяване на огромни количества факти: тия и тия режисьори, тия и тия школи, тия и тия филми, взаимодействия, препратки, цитирания – купища и купища информация, без които, така си мислех тогава, човек не би могъл да се нарича „синефил“ (или „киноманиак“, ако слезем на нивото на ежедневния български).

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

И представете си, изведнъж осъзнавам, че не мога да си спомня. Какво точно беше, не помня, но ми стана адски неудобно и тягостно (откъдето и силата на спомена, предполагам – емоциите са основната движеща сила зад механизма на изграждане на невронни връзки, доколкото съм запознат с материята).

Не знам дори дали Митко го е забелязал, но за мен това преживяване се превърна в начало на дълга и понякога мъчителна верига от осъзнаване на все по-голямата и мощна степен на забрава, в която навлизаше животът ми. Днес, вече близо 20 години по-късно, за мен това е нещо напълно нормално и приемливо, тъй като съм абсолютно свикнал с мисълта, че паметта е нещо, което съзнанието ми малко по малко изнася навън, под формата на всеобщия казан, от който междувременно черпим всички – Мрежата. Разбира се, все още е неудобно и конфузно, когато човек трябва да посяга към телефона си при опита за припомняне на което и да било име или цитиране на всичко освен елементарното абеце, но това е нещо, с което ще трябва да свикваме всички, предполагам. И все някой ще трябва да го изрази под форма, която прави възможно и за останалите, които са на този хал, да престанат да се правят на улави и сами да признаят/приемат, че това е нещо, което не е непременно свързано с отслабването на мисловните възможности, особено когато първата цифричка на възрастта започва с шест или повече.

Ами не, не е. Умът ми продължава да поражда нови и понякога изумително неочаквани идеи и комбинации от идеи, с регулярна непредсказуемост. В това не се е променило нищо и нищичко, откак се помня. С риск да прозвуча хлапашки бих казал, че интелигентността (като способност за получаване на изцяло неочаквани „хрумвания“ и „прозрения“, в резултат на които животът ми се променя радикално, при това безпрестанно) е единственото нещо, в което не съм се съмнявал никога.

Не го правя и днес, въпреки все по-чезнещата памет. В интерес на истината, тя и не ми липсва особено. Телефонът ми е постоянно под ръка и дори не си давам труд да мисля за ситуациите, свързани с липса на достъп до мрежата. Ако те станат постоянни, паметта ми просто ще се възстанови, в това почти не се съмнявам. Ако пък са спорадични, все ще намеря начин да живея с това. В края на краищата, става дума за нищо повече от дребни неудобства и конфузии – неща, за които възрастта, слава Богу, е снабдена с определени привилегии.

Откъдето вече мога да направя връзка и със следващата тема на това днешно размишление: шахматната игра, като едно от въплъщенията на върховни интелектуални постижения – и нейното бъдеще.

Както всички знаят, или поне са в състояние да предположат, изкуството на шаха предполага гигантска и всеобхватна способност за запаметяване. Големите майстори на играта, като се започне от някогашните шампиони и се свърши с днешните деца-факири, са до един нещо като ходещи и дишащи архиви на древната игра. Това идва най-вече от простичкия факт, че, за да се играе шах на що-годе приемливо ниво, е необходимо наизустяването и запомнянето на милиони [sic!] изходни позиции (наречени „дебютни варианти“), без чието досконално познаване човек има нулев шанс за успех. Освен това, поради абсолютната необозримост на гъсталаците от варианти, с изчисляването на които е натоварен човешкият мозък при всеки опит за предвиждане на евентуалния развой на събитията дори и само с няколко хода напред, единственият механизъм, с който ние разполагаме, е т. нар. Pattern Recognition, т. е. разпознаването на структури, на интуитивно „познати“ и „твърди“ шаблони, които стоят като един вид канава зад рисунъка на конкретната шахматна позиция. Това е начинът, по който човешкият мозък се справя с нови и непознати ситуации, обикновено на дълбоко несъзнателно ниво. Нямаш представа защо точно, но знаеш с доста голяма сигурност, че именно това, а не онова решение, е правилното в тази ситуация. И, ако си добър в това, което вършиш, обикновено имаш право, макар и да не можеш да обясниш защо точно. Разбира се, в шаха отдавна са установени и утвърдени всеобщи стратегически правила, формулирани под формата на кратки сентенции: „бори за контрол над центъра“, „не движи два пъти една и съща фигура в началото на играта“, „ако те атакуват по един от фланговете, отговори с удар в центъра“ и пр. Но, както става все по-ясно откак в шахмата навлязоха тези божествено-непобедими неща, машините, всъщност правилото е едно-единствено и то гласи „anything goes!“ [възможно е всичко]. Правила-мравила, баба ви трънкина! Машините ни показват всеки божи ден, че няма шахматно правило, което да не може да бъде нарушено (а най-често и трябва да бъде нарушено), ако човек би искал да има някакви шансове за успех в една борба, която все повече се оформя като нещото, което в политически-некоректното ми детство се наричаше „бой на негри в тъмна нощ“, тоест да се спасява кой как може.

И това е така, защото машините, за разлика от нас, не използват неща като „интуиция“, „несъзнателно“ и нам кви още човешки финтифлюшки. Машините само изчисляват, но го правят с такава непостижима за нашите умствени възможности мощ, че в сравнение с нас те вече са достигнали напълно божествен статус, поне в изкуството на игрите, свързани с изчисления на варианти (шах и ГО, на първо място). Няма човек, който да е в състояние да спечели игра срещу която и да било от що-годе силните шахматни програми, които се състезават в шампионата по компютърен шах (т. нар Top Chess Engine Championship или TCEC). Докато един изключително силен човешки майстор е в състояние да изчисли около три или четири набора от варианти с дълбочина от около пет-шест хода напред (което е непостижимо сложно и трудно, защото прогресиите са геометрични), всяка нормална машина изчислява с около 30 до 50 хода напред, при дълбочина толкова, колкото ѝ зададем (няма смисъл да се задават повече от пет-шест варианта, защото времето, необходимо за изчисляването им, скача драстично нагоре, макар че скоростта на изчисление е около милион и нещо варианта на секунда, дори и на непрофесионален компютър).

Естествено, при такава драстична несъизмеримост на изчислителните способности, да се говори за каквото и да било сравнения няма никакъв смисъл. И основното следствие от това, колкото и драстично да звучи е, че древната игра малко по малко започва да пресъхва.

Трудно ви е да го повярвате? Ами всъщност не е никак трудно да се разбере, необходимо е само човек да познава базисната структура на шахматната дъска и началната подредба на фигурите, за да разбере за какво иде реч. Теоретично възможният набор от ходове в шаха е някъде в обхвата на 10100, което е непредставимо голямо число, вероятно по-голямо от броя на атомите в познатата ни досега вселена. Да се говори за изчерпване на такъв набор от потенциални възможности изглежда наистина налудничаво, но нещата стават доста по-различни, когато човек напусне полето на математическите абстракции и слезе долу, на нивото на реалната конкретност на играта.

Виждате ли, работата е там, че в цялото това представяне на привидно неизчерпаеми възможности има дребна уловка: то игнорира факта, че множеството на теоретично възможните в шаха ходове – и онова на ходовете, които имат реален смисъл, са драстично несъизмерими и второто от тях е не само неизчерпаемо, но и дори доста застрашено от изчерпване, поне доколкото може да се съди от практиката на онази част от играта, в която хората играят с помощта на компютри, тоест традиционният шах „от разстояние“ (кореспондентен шах). И това е свързано с (доскоро непроменливия) факт, че традиционната начална подредба на фигурите води до драстично намаляване на броя на смислените ходове, които могат да бъдат направени, ако човек би искал да има шансове за победа. Разбира се, човек може да отвори партията с какъвто си поиска ход (в най-известният досега литературно-шахматен текст, „Шахматна новела“ на Стефан Цвайг, героят открива партията си срещу непобедимия дотогава свръхгросмайстор с парадоксалния ход 1. h2-h4 (придвижване с две полета напред на най-дясната бяла пешка), което в пред-компютърната шахматна практика би означавало автоматичен отказ от претенции за победа). Но на практика ходовете, с които има смисъл да се започва – поне в традиционното, схоластично разбиране на играта, са силно ограничени и те са познати на всички, при това с дълбочина от 20-25 хода напред.

Прибавете към това факта, че вече разполагаме с бази данни, които съхраняват на едно място всички по-важни партии, които са били изиграни някога в историята на древната игра (до момента малко над десет милиона), плюс възможности да гледаме в реално време кои от ходовете са имали успех в исторически план – и сигурно вече ще започнете да чувствате, че тук има нещо сериозно гнило. Отрезвяващата реалност е, че в наши дни е почти невъзможно да се изнамерят варианти, които да подобряват шансовете ви за победа в началото на играта, та чак до позиции, които стигат почти до края. Всичко – или почти всичко, което има смисъл, вече е било опитвано от някого, а след него или нея от множество хиляди други, в резултат на което повечето кореспондентни партии се превръщат в тягостно преповтаряне на вече познати ходове и позиции, до почти неизбежния резултат: реми, реми, реми. Средната успеваемост при по-високите нива на игра е под пет процента (95 от 100 партии завършват наравно), а в световните шампионати по кореспондентен шах тя е още по-ниска (обикновено резултатът се решава от само една или най-много две-три победни партии сред неизброимото море от ремита).

Самите компютърни шампионати не дават надежда за някаква драстична промяна. Да, компютрите също печелят от време на време, дори при нива на непогрешимост, които ние не можем да си представим, но това става само в хода на нетърпимо дълги партии, при средна продължителност от 70, 80 или 90 хода, а често и далеч над 150, което за човешки играчи просто няма смисъл, включително и поради факта, че би изисквало неразумни, може би опасни за здравето и живота, количества време и енергия.

Но означава ли това, че древната игра е мъртва? Не, ни най-малко. Както обикновено се случва, когато се намираме на нивото на теоретично неизчерпаеми възможности, в живота все се намира някакъв начин една част от тях да бъдат преконфигурирани по такъв начин, че изведнъж се открива цяла вселена от нови, напълно неочаквани полета за борба, фантазия и невъобразимо удоволствие.

В случая с шахмата такова се оказва гениалното прозрение на Роберт Фишер, покойният американски световен шампион и абсолютна легенда в историята на играта, който в момент на космическо просветление е измислил и ни е оставил един нов вариант на играта (т. нар. „шах960“), при който, с помощта на дребен, но абсолютно гениален трик, възможностите за правене на смислени ходове се разширяват драстично и играта навлиза в нов, напълно непознат етап от развитието и съществуването си, който не може да се сравни с нищо, което познаваме до този момент.

Погледнете шахматната диаграма по-долу. Прави ли ви нещо впечатление? Ако не се вгледате внимателно, сигурно няма да го забележите, но това не е нормална изходна позиция. Местата на фигурите на първия и последния ред са разбъркани по привидно случаен принцип (всъщност има определени ограничения, но поне в момента това не е най-важното). Колкото и невероятно да ви прозвучи, този дребен трик радикално променя естеството на играта и най-неочаквано става така, че безсмислени ходове вече няма – или почти няма. В смисъл, самата позиция е до такава степен ирационална и непредсказуема още от първия ход, че на практика може да се играе почти всичко (в зависимост от конкретното разбъркване, което се е паднало в момента – едно от 960-те теоретично възможни, откъдето идва и названието на новата игра).

 

2023 12 Chess 960

 

И тук идва мястото на следващото голямо прозрение/просветление в тази връзка, а то е, че да се играе този вид шах без помощта на компютри е почти безсмислено. Позициите са прекалено ирационални, те просто „нямат смисъл“, „не се чувстват“ от гледната точка и подготовка на традиционния шах. Когато човек пусне за машинен анализ партии, изиграни от човешки противници, дори на свръхгросмайсторско ниво, те обикновено се разкриват като смехотворни комедии от грешки, незабелязани и от двете страни.

Съвсем друго нещо са партиите, изиграни от хора, които ползват компютри. За неподготвеното око разлика може и да няма, но всъщност това са абсолютни вакханалии от лудешки ходове, повечето от тях напълно непостижими без помощта на компютъра, а самите партии, макар и отново да завършват почти винаги с реми, са толкова странни и объркващи, че човек живее с усещането за нова, напълно непозната игра.

На практика тук става дума за нещо като надпревара от тип Формула 1: чиста проба състезание между човек и машина срещу човек и машина. Ходовете се предават (или могат да се предават) чрез Интернет в почти реално време, защото компютърът изчислява най-вероятните системи от ходове в рамките на няколко минути. Разбира се, това не означава, че за човешката фантазия тук няма място – но това вече е материя, която изисква голямо задълбаване. Ще кажа само, че при наличие на еднакви изходни условия в края на краищата шансове за победа има действително по-добрият екип (по-добър играч с по-добър компютър).

Но как е възможно да бъдеш добър играч на кореспондентен шах когато си слаб играч на реален шах? (Какъвто е случаят с повечето непрофесионални играчи, какъвто е и авторът на това писание). Ами възможно е, дори не е трудно да се разбере. Компютърът компенсира нормалните ти човешки слабости (като елементарни недовиждания на заплахи или недостатъчно разбиране на подлежащите структури на играта), като ти дава възможност да се концентрираш върху неща, в които е слаб той (например избор на ходове, които изглеждат „недобри“ от машинна гледна точка, защото рискуват загуба, когато при нормална машинна игра имаш гарантирано реми). Комбинацията от двете неща създава нова, значително по-силна игрова единица, която не е нито човек, нито машина (или и двете, ако го предпочитате така).

Както се казва – кралят умря, да живее кралят! Древната игра тепърва ще се възражда за нов живот, такова е личното ми убеждение, а старият, класически шахмат – с неговата непроменлива начална позиция и силно ограничен набор от мислени ходове – ще се превръща все повече в нещо като убежище за носталгици и маниакални противници на идеята за преливане между човешкия и машинния интелект, предполагам.

* * *

Започнах със загубата на паметта и стигнах до изнамирането на нова, фантастично-ирационална форма на шахматната игра. Може би вече главата ви бръмчи и започвате да се питате „А какъв толкова му е смисълът на всичко това?“ Ами простичък му е смисълът, мисля си. И в двата случая, плюс няколко хиляди други, става дума за това, че бъдеще за човешката изобретателност, пък и за цялото ни съществуване, има единствено, ако човек се отвори изцяло за идеята, че следващите поколения от човеци ще имат шансове за оцеляване и добруване единствено и само ако се отворят, изцяло и безусловно, за идеята, че в сегашната си форма и със сегашните си способности ние сме прекалено ограничени и слаби, за да бихме имали сериозни шансове в хода на еволюционното развитие.

За добро или зло, машините идват – и нашият единствен шанс е в това да се обединим, а в някакъв момент може би и слеем с тях, заедно с тях.

Ако това ви се струва някакъв вид пълна дивотия, то помислете върху следващия простичък и научно доказан факт: около една осма от генетичния ни код се състои от по-малки генетични кодове, обикновено на вируси, които успешно сме асимилирали и направили „свои“ в хода на предвечната ни битка за оцеляване против и заедно с тези микро-машинки.

Всъщност вече сме го правили, милиони пъти. И продължаваме да го правим, ежедневно.

Е добре: машините просто са друг вид вируси, този път създадени от самите нас. Или ще намерим начин да асимилираме вътре в себе си онова, с което ни превъзхождат за момента – или ще изчезнем от лицето на Земята.

Вие си избирайте което ви хареса. Моят избор е вече направен.

 

Златко Енев е български писател и издател на „Либерален Преглед“. Досега в България е публикувал седем книги (трилогията за деца „Гората на призраците“ (2001–2005), романите за възрастни „Една седмица в рая“ (2004) и „Реквием за никого“ (2011),  есеистичния сборник „Жегата като въплъщение на българското“ (2010), както и автобиографичната повест „Възхвала на Ханс Аспергер“ (2020). Детските му книги са преведени на няколко езика, между които и китайски. Живее в Берлин от 1990 г.

Книгите му могат  да се намерят в безплатни електронни издания тук на сайта.

Pin It

Прочетете още...

Дланите на дъщеря ми

Захари Карабашлиев 30 Май, 2011 Hits: 16188
Дъщеря ми е на път. Дали ще избере наука или…

Симон Вайл

Сюзън Зонтаг 30 Май, 2013 Hits: 9666
Има определени епохи, които са прекалено…