Новата аура на алгоритъма
През по-голямата част от човешката история писането е било възможно най-интимно дело. Пръсти, омазани с мастило. Цигарена пепел по ръба на пишещата машина. Безсънни нощи. Дълги мълчания, прекъсвани от внезапни изблици на просветление, несравними с нищо друго в живота. Преследване на непостижими мечти. Фиаско приживе – и всесветска осанна след смъртта. Възход и падение, не последователни, а сплетени в смъртоносна прегръдка. Магия.
Такова е било писането – понякога ритуал на болка, красота и самота, друг път безкрайна бременност, отказваща да роди каквото и да било. Мисия. Призвание. Проклятие.
Но само доскоро. Допреди появата на мислещите машини.
Днес, с едно натискане на клавиш, човек може да си натамани хайку, военни мемоари или роман за климатичен апокалипсис – според настроението, часовия пояс или читателските си навици. Усилието е минимално. Понякога дори нулево. Езикът – безупречен (така да се каже). Оригиналността – приблизително нулева.
И все пак текстът е налице. Черни букви върху бял фон. Външно неразличим от всяко друго писмено слово. Изтупан пред погледа на гордия си създател. Завършен. Пипнат.
Е, добре. Но накъде води всичко това?
През 1935 г. Валтер Бенямин – неволен пророк на новия свят на машинното производство – пише една от най-проницателните елегии за смъртта на изкуството такова, каквото винаги е било: един вид шаманско занимание. Според него основното следствие от техническата възпроизводимост е загубата на аурата – онзи ореол на магическа отвъдност, който някога е отличавал истинското изкуство. На негово място идва потоп от серийни продукти: картини, които приличат на пощенски картички, спектакли, сведени до филм. Изкуството става масово, достъпно, изложено в хола под лозунга „и аз имам вкус“. Единственото непроменен си остава вечният спор кой колко „разбира“.
Но това, естествено, е напълно различна тема.
Онова, което Бенямин навярно никога не си е представял, е, че ще дойде ден, в който същата съдба ще застигне и последния бастион на човешкото — думите, словото, записаното знание.
Днес живеем във време, когато машинното съчинителство вече е не само възможно, но и потайно предпочитано. Аурата на литературното произведение, някога свързана с трепетния пулс на самотата, днес свети хладно откъм някой от милионите облачни сървъри – копируемо, форматирано, преведено на 137 езика, след които клингонски, шльокавица или „шейкспировски английски“).
Така че не ни остава нищо друго освен да се запитаме: какво ще стане с литературата, когато тя може да се произвежда повече от лесно, евтино и безлично?
Сценариите, които ще ви предложа, са само няколко измежду стотици, ако ли не и повече.
Сценарий 1: Златният потоп (или: когато всеки пише всичко)
Нека си представим свят, в който машинно генерираната литература е доминиращият начин на писане. В това смело ново бъдеще читателят няма да си търси книга – той ще си я поръчва, по свой образ и подобие. И системата ще му я доставя начаса: роман в стил Габриел Гарсия Маркес, но с елементи на Илон Мъск; стоически трактат в духа на Марк Аврелий, адаптиран за читатели от Перник; фантастична трилогия с еко-марксистки под-сюжети, написана от симулиран Джордж Мартин.
Писането вече няма да бъде откритие. То ще се превърне в конфигурация.
Книгите ще бъдат нещо като плейлисти: персонализирани, незапомнящи се, моментално генерирани. Четенето ще се превърне в огледален акт – консуматорът на текста ще поглъща версия на самия себе си, оформена в думи.
В този свят човешките автори ще се превръщат в анахронични занаятчии. Нещо като ковачи в епохата на 3D-печат. Или монаси в ерата на WiFi. Все още ги има – интервюират ги за документални филми. И пишат „автентични“ неща – с печатни грешки и екзистенциална мъка. Някои от тях дори са добри. Но вече не са необходими.
Пазарът ще ги толерира така, както толерира ръчно направения сапун: те ще са нещо очарователно, скъпо и по същество излишно.
Или, за да обобщя: докато в епохата на Бенямин е залинявала аурата на художественото произведение, то в епохата на алгоритмичното възпроизводство залинява неспокойствието на писателя.“
И, честно казано, колцина ще са онези, които ще тръгнат да го оплакват?
Сценарий 2: Литературният зоопарк (или: човешкото писане като културна реликва)
В този сценарий писателят не изчезва – той се превръща в обект на обгрижване.
Литературата се дели на два вида:
1. Функционална проза – произведена от машини за нуждите на пазара.
2. Текстове с аура – генерирани от човека, изработени по аналогов начин и ирационално почитани.
Читателите присъстват на събития за писане на живо, на които истински хора съставят текстове в реално време, понякога с видима пот. Появяват се нови независими списания: Неподкрепен текст, Без алгоритъм или Ръкописен ежемесечник, които търгуват с доказано човешки текстове. Всеки брой съдържа творби, които „са проверени чрез невронен одит и не съдържат никакво участие на изкуствен интелект“.
Цените се покачват. Библиотеките инсталират секции „Човешко писане“, отделени от „нормалните“ с кадифени въжета. В университетските курсове се преподава „Органична проза от XIX-XXI век“.
В тази времева линия писането от хора става занаятчийско, почти религиозно и неясно перформативно занимание. Стойността му е обратно пропорционална на неговата ефективност.
Човекът писател се превръща в самата традиция. Тя се поддържа жива не от необходимост, а от почит. Литературата е нещо като духовно ехо в един практичен свят.
Разбира се, за всичко това има пазар – винаги ще съществува някакъв вид носталгичен елит, който ще изисква своята литература чиста и бавна. Подобно на хората, които купуват хляб с квас, направен от монаси, или поръчкови писалки от Прага. Но не се заблуждавайте: това е музейна култура. Човекът автор вече не е производител. Той е изпълнител на импозантна, рискова роля.
Сценарий 3: Асимилацията (или: промптирането като нова авторска практика)
Нека сега да разгледаме най-вероятния сценарий: симбиозата между човек и машина.
В този свят авторите не изчезват. Те се развиват. Превръщат се в куратори на гласа, редактори на внушението, инженери на ритъма. Процесът на писане се превръща в игра на призиви и отговори между човешката интуиция и машинната плавност.
Писателят започва с някакъв вид импулс – фрагмент, тон, спомен. Машината връща десет стилистични итерации. Писателят избира една от тях, изтрива пет, пренаписва три и препрограмира останалите. С течение на времето се появява хибрид: текст, който не е нито изцяло човешки, нито изцяло синтетичен, а съзнателно многопластов.
В този режим оригиналността се превръща в навигационно умение, а не в изконно право.
Авторството губи романтичната си мистика, но придобива нови възможности:
– Авторът на хайку се превръща в автор на многоезична микрофикшън литература.
– Философът пише диалектика в реално време, с множество препратки и бележки под линия, демонстриращи непридобита в реалността ученост.
– Поетът слива подсъзнанието си с машина за прехвърляне на стилове, обучена чрез четене на Силвия Плат и хип-хоп текстове.
В този свят авторът не е създател на текстове, а композитор на внимание.
Бенямин вероятно би се ужасил. Той си е представял машинното производство като заплаха за духовното своеобразие на творбата. Но може е вярно нещо друго: че аурата не умира – тя мигрира. От физическия обект – към творческото намерение. От изречението – към системата зад него. От автора – към композитора на смисъл.
Смърт на автора? Не! Тук става дума просто за дигитализирането му.
Какво губим и какво ни остава
Във всички три сценария се губи по нещо. Но какво именно?
Литературата не изчезва. По-скоро обратното: тя ни залива като неудържим порой.
Красотата също не изчезва. Машините вече са в състояние да създават далеч по-осезаема красота от средностатистическия писач в нюзлетър платформа.
Но онова, което губим, е съпротивлението, което някога правеше писането значимо. Дългото мълчание. Колебанието. Съмнението. Неуспехът да изразиш нещо. Някога всички тези неща са придавали морална тежест на писаното слово. Стилът не е бил просто техника, а свидетелство за осененост.
Когато всяко изречение е гладко и мигновено, то къде остава важността на писането?
Но нека не бързаме да се отчайваме: това не е първият път, в който човечеството се изправя в ужас пред поредно свидетелство за собствената си безконечна изобретателност. Може би ще развием нови форми на съпротива. Може би бъдещите писатели няма да се борят с езика, а със смисъла, с контекста, с истината. Може би аурата на литературата ще се открива не толкова в нейния източник, а в импулса, който сама поражда: защо точно тази дума, точно сега, ме докосва са такава сила? Независимо от това кой или какво точно я е написало.
Ако беше жив в ерата на TikTok създателите на ChatGPT романи, Бенямин може би щеше да каже:
Всяка епоха сънува изкуството, което заслужава.
Винаги сме си мечтаели за изобилие. Сега ни остава само да го понесем.
Епилог: Ръчно изкованият параграф
В началото на XX век повечето пирони вече се правят машинно. Но има хора – малко на брой – които все още ги коват на ръка. Не защото са по-здрави. А защото са техни.
Така ще бъде и с писането. В свят, където текстове могат да се генерират до безкрайност, някои от нас ще продължат да пишат бавно, неумело и мъчително. Без гаранция за успех. Без нужда от одобрение.
Ще пишем, защото искаме да изкажем нещо, което никой не е поискал.
Защото нито една машина – колкото и да е красноречива – няма да изпита страха пред празната страница.
Защото аурата – онази бледа, трептяща сянка, за която скърбеше Бенямин – може би оцелява само в едно-единствено, чудато място: не в текста, а в решението да го напишеш сам.
