„И ето, нахлуват в нашите бедни, утихнали апартаменти,
сякаш щурмуват бърлогите на разбойници или тайни лаборатории,
в които маскирани карбонари правят динамит
и готвят въоръжена съпротива.“

Надежда Манделщам, „Надежда срещу надежда“

От редакцията:

През 60-те и 70-те години на XX век, когато Източна Европа се задушава под похлупака на съветската империя, Полша и България формално изглеждат част от един и същ „социалистически лагер“. Но всъщност те принадлежат към две различни цивилизационни орбити. Разликата не е само в степента на политическа независимост, а в културния геном на двете общества – в това кои са техните естествени референтни точки, към какъв духовен хоризонт принадлежат.

Полша, дори в най-мрачните години на комунизма, никога не престава да бъде част от европейската културна вселена. Нейните писатели, мислители и интелектуалци говорят на същия език на ценности и идеи, на който се изразява цяла континентална Европа – от Париж до Виена и Рим. В католическата, латинска традиция на Полша е вградено съзнанието за автономия на личността и за морална отговорност пред историята – нещо, което прави възможни явления като Kultura в Париж, поезията на Чеслав Милош или самия феномен на независимото издателство NOWa. В тази среда интелектуалецът е не просто наблюдател, а морален свидетел.

България, обратно, остава в периферията на европейския културен свят – не само политически, но и ментално. Нашият исторически опит не ражда автономни интелектуални институции, способни да устоят на властта. През 60-те и 70-те българската култура живее под почти пълна идеологическа стерилизация. Литературата е превърната в пропаганден инструмент, а философската мисъл – в език на подчинение. В Полша по същото време се води ожесточен спор за границите на свободата. В България спор няма – има само приспособяване.

Това не е просто следствие от политическо насилие. То идва от по-дълбока традиция – от отсъствието на латинския рационализъм, на ренесансовото разбиране за лична отговорност и грях, на протестантската идея за съвест. България никога не е участвала в тези европейски духовни движения; нашата култура се развива в орбитата на православния колективизъм, където индивидът е по-скоро функция на общността, отколкото неин коректив.

Докато в Полша интелектуалецът често стои срещу властта, в България той е нейна органична част. Полската съпротива ражда Солидарност, дисидентската литература, носителите на нобелови награди, дълбоките морални дебати. Българската „съпротива“ ражда вицове, шепот и вътрешно емигриране. Полша има Милош, Херберт, Михник; България има редове от анонимни писачи, принудени да оцеляват между донос и компромис.

Именно затова днес, когато Полша – с всичките си противоречия – продължава да бъде част от европейската духовна и историческа драма, докато България остава встрани от нея. Поляците никога не са се отказвали от Европа, дори когато тя е изглеждала недостижима. Ние, българите, сякаш никога не сме били нейна част – и може би затова не знаем какво означава да я изгубим.

В един вторник вечер през март 1980 г. те идват да арестуват издателя Мирослав Хойецки за четиридесет и трети път.

Александър Солженицин нарича това „нощното позвъняване“ – мигът, в който агентите на държавна сигурност се появяват на вратата ти по тъмно, влачат из стаята наглите си, неизбърсани ботуши и обявяват, че имат заповед да те отведат. Те са експерти в „науката по арестуване“ и знаят от милиони като твоя случай, че вечерта, у дома, е времето и мястото на най-малка съпротива. Най-доброто, което мнозина успяват да избръщолевят, е: „Аз ли? За какво?“ Но агентите не дават отговори. Затова с треперещи ръце се втурваш да грабнеш нещо за неведомото пътуване напред, и след броени минути вече излизаш към колата, която работи на празен ход на улицата, чудейки се как изобщо не ти е останало време да се сбогуваш.

„Всеки от нас е център на вселената“ – пише Солженицин в „Архипелаг ГУЛАГ“. – „И тази вселена се разпада, когато ти изсъскат: ‚Арестуван сте.‘“

В онази нощ Хойецки е на тридесет – висок мъж с гривеста червеникаво-кафява коса и пронизващ, син поглед. Един полски автор го описва като Христоподобен, „само някак по-смел“, със същия патриотичен плам да се бори срещу злото, какъвто са проявили и родителите му – военни герои. Когато се разнася тропотът по вратата, той е с младото си семейство в апартамент на третия етаж в Жолибож, оживен квартал в северна Варшава, и готви вечеря за малкия си син, докато разговаря с тъста си Яцек. Отвън са трима: местен милиционер с ботуши и сива униформа на Гражданската милиция и двама цивилни агенти на Службата за безопасност (SB). Те показват значките си и му казват да си вземе палтото. Обяснения няма. Остава му тъкмо толкова време, колкото да успокои разплаканото дете, да грабне четка за зъби и кутия цигари и да прошепне в ухото на Яцек: „Мисля, че този път ще е за по-дълго.“ После щракват белезници на китките му и го отвеждат към полицейския Фиат, който чака на пътя долу.

Двадесет и пети март е, зимата още реже. Железен похлупак от облаци виси над града цял ден, сипят се леки снежинки и проблясват в светлините на фаровете, докато Фиатът се носи на юг по улица „Столична“, с нейния жален, отмерен звън на трамваи, покрай площад „Парижката комуна“, към обсебената от призраци земя на гетото от нацистката епоха. Варшава, град на прокълнати герои, какви ужаси са се разгръщали из тия кървави акри. Ето го „Умшлагплац“ – сборният двор, където СС събира еврейските мъже, жени и деца, преди да ги натъпче във вагоните за Треблинка. Там е Старият град, въздигнат в точна имитация върху взривените руини, които са единственото, оставено от Хитлер. Напред се издига най-високата сграда в града, чието първоначално име – Дворец на културата и науката „Йосиф Сталин“ – още може да се прочете по овехтелия камък, а наблизо е статуята на Феликс Дзержински, поляка-основател на съветската тайна полиция, който е избил и депортирал стотици хиляди свои сънародници.

На стотина метра преди Дзержински Фиатът свива към щаба на столичната милиция – KSMO. Спускат Хойецки в претъпкана подземна килия, където той прекарва безсънна нощ. Сутринта го извеждат при прокурорката – Ана Детка.

Детка седи зад бюро и пише. Най-сетне издърпва листа от машината и му го подава за подпис. Документът казва, че го задържат за три месеца заедно с трима съучастници, за кражба на държавен дупликатор на стойност около петдесет долара. Деяние, „силно увреждащо“ Полската народна република.

Той възразява. Не е крал никакъв дупликатор и никога не е срещал двама от мъжете, чиито имена Детка е изброила. Какви са доказателствата срещу него?

„Аз задавам въпросите“ – изсъсква прокурорката. – Има ли какво да кажете за изясняване на случая или не?

Няма.

Тормоз, побои, затвор: така са минали за издателя последните пет години. Понякога изпратените срещу него агенти на SB са брутални. Веднъж банда го влачи от улицата и го налага с юмруци и ботуши. Друг път професионални побойници го дебнат в съдебна палата, удрят го по главата и го блъскат по стълбище. Лицето му остава в синини със седмици. Насочват се и към семейството му – опитват да изключат децата от детската градина, – и към препитанието му: уволняват го от Института за ядрени изследвания и го вкарват в черен списък. Държат апартамента му под денонощно наблюдение и влачат приятелите и контактите му, за да ги вербуват за информатори. Подслушват разговорите му и пращат шпиони да спечелят доверието му. Най-обременителната им тактика е арестът. Имат право да го държат четирийсет и осем часа без заповед – и точно това правят, отново и отново. Пускат го от едно задържане, изчакват го да прекоси улицата и го прибират пак на отсрещния тротоар. По негови сметки прекарва средно по един ден седмично в полицейските килии.

Сега Хойецки поема към затвора Мокотов – дом на ужаса, съперник на московската Лубянка, щаба на КГБ. Крепост с високи стени, увенчани с бодлива тел, Мокотов е една от малкото сгради, преживели сриването на Варшава през 1944 г. Червената армия го превзема невредим и комунистите веднага го превръщат в свой инструмент. Днес той стои като нов символ на руското потисничество – място, където десетилетия наред водят полски борци за свобода, за да ги разпитват и мъчат по изпитаните съветски методи.

Хойецки прекрачва главната порта под надзора на кула с часови. Накаран е да се преоблече, да предаде дрехите и вещите си; издават му купичка, лъжица и вилица. После го отвеждат по сводест тухлен коридор в тъмните вътрешности на зданието – място, което кънти от тряскащи се врати и дрънчащи ключове, пропито с мирис на пот, страх и гниещи тухли. Всеки корпус представлява открит „гнездовищен“ блок от килии до самия покрив, стоманени стълби свързват площадките, а над тях са опънати мрежи, за да спират „скачачите“.

В следващите десетилетия археолози ще извадят от двора стотици скелети. Някои са разстреляни по „икономичния“ метод на НКВД, предшественика на КГБ – един куршум в тила; други – обесени, навън в двора или, при „специални случаи“, в мазе, където екзекуцията остава скрита от останалите. Свещеникът, който изслушва последните изповеди, работи за службите. По мнозина от труповете личат следи от изтезания. Сред любимите похвати на полската тайна полиция са бавното изскубване на нокти, завинтване на „слепоочни винтове“, които смилат черепа, и т.нар. „американски белезници“, които притискат кръвта в ръцете, докато кожата се пръсне. Често слагат в съседни килии влюбени или съпрузи, та задавените писъци на единия да пречупят другия.

Хойецки е отведен в Блок III – крило, предназначено за политически затворници и „гълтачи“. В полските затвори е обичайно лишени от свобода да поглъщат дръжки от кофи, заваръчни пръти или други предмети, които се виждат на рентген, за да ги преместят в болница; властите обаче отдавна са се поучили и постановяват такива да се държат в затвора, докато чуждото тяло не започне да пробива органите им. Хойецки вече е бил в Блок III – веднъж за „очерняне на Полската народна република“, после за „организиране на престъпна група с цел разпространение на нелегални издания“ – поне тогава знае защо е арестуван. Сега го настаняват в килия 13 на втория етаж – гола стая с четири къси нарa, умивалник и прозорец с решетки и матово стъкло. Вътре вече има двама мъже, и двамата към четирийсетте, които споделят това пространство от месеци.

Хойецки се стоварва върху свободния стоманен нар. Дните се стичат бавно; той и съкилийниците му говорят за политика, играят шах с фигурки, омесени от тежкия черен затворнически хляб, и се опитват да измислят начин да го освободят.

Адвокат не му се полага. Няма дори копие от обвинителния акт, затова пита надзирателя как може да обжалва. Онзи му казва – „провери в библиотеката“. Съкилийниците избухват в смях: библиотеката е затворена от месеци. Как тогава да се снабди с юридическа литература? Един пазач го отпраща обратно при надзирателя. Кафкианският кръг на полското правосъдие се затваря.

На Великден, след като е бил заключен без призоваване в съд и без право на връзка с близките в продължение на десет дни, той решава да посегне към единственото средство, останало на безсилните затворници навсякъде – гладната стачка. Пише до прокурорката, че ще отказва храна, докато не обяснят обвиненията или не го освободят.

На следващия ден го извеждат при надзирателя. Този път в кабинета чака и директорът на затвора.

– Какви са тия шегички, Хойецки? – подхилква се директорът. – Съветвам ви да прекратите това детинско занимание. Нищо няма да промените. Властите са ви предали в наши ръце, поверили са ви на специалните ни грижи. Затова ви заповядвам да прекратите гладната стачка!

– Няма.

– Тогава ще трябва да ви накажа.

– Както кажете.

– За неподчинение и нарушаване на реда в ареста, за поведение в разрез с правилника ви налагам четиринайсет дни строг карцер.

– Благодаря.

В Мокотов „строг карцер“ означава наказателна килия, наричана кабарина – „твърдо легло“. Хойецки вече е бил там и знае какво го чака. Помещението е широко едва 90 сантиметра и само малко по-дълго от дървения нар, на който се лежи направо върху дъските. Постелята е тънко одеяло, разрешено само нощем – крайно недостатъчно срещу варшавската зима. По всяко време сънят е невъзможен, а килията е толкова тясна, че едва има къде да се изправиш, камо ли да се раздвижиш. Там държат хора по две седмици. Хойецки не е чувал да бъдат пращана в кабарина хора, обявили гладна стачка.

Засега обаче го връщат в общата килия, където продължава да гладува и да чака съдбата си. Всеки ден му дават по трийсет минути да обикаля с другите двама в малък открит двор, по-скоро клетка. Поглежда към парчето небе между бетонните стени и усеща как силите го напускат. От прокуратурата – още никаква вест.

На осмия ден от гладната стачка Хойецки е отведен при лекаря. В най-добрия случай медиците в съветските затвори са погазвали Хипократовата клетва; в най-лошия – активно са съучаствали в мъченията. Както пише Солженицин:

Пребитият затворник идва в съзнание на пода, само за да чуе гласа на лекаря: „Може да продължите, пулсът е нормален.“ След пет дни и нощи в наказателна килия лекарят преглежда замръзналото голо тяло и казва: „Може да продължите.“ Ако затворник бъде пребит до смърт, той подписва смъртния акт: „Цироза на черния дроб“ или „Инфаркт на миокарда“… всеки, който постъпи различно, не остава на работа в затвора.

Лекарят установява, че Хойецки е свалил осем килограма. Ще продължи ли гладната стачка? Да, ще продължи. Тогава ще го хранят насила.

Следобед го прехвърлят – не в кабарината, а в друга, същата като предишната килия, където прекарва дните в изолация, а нощем му назначават придружител, за да не посегне на себе си. Претърсват го отново и му отнемат малкото останали вещи, включително безценните му цигари. Остават му само партийната пропагандна брошура „Народна трибуна“, която му носят всяка вечер, както и писалка с няколко листа хартия. Макар че едва се държи на крака, решава, че трябва да пише – да насили ума си да работи.

Първо пише писма до приятели и близки, но щом разбира, че писмата няма да минат през цензурата, започва дневник – с дребен, сбит почерк върху късчета хартия, които се надява някой ден да изнесе навън.

„За да не затъпея напълно,“ започва той, „за да насиля мисълта си да работи, започвам да пиша този текст, без да зная как ще се развие, без скица, без план, без ни най-малка идея, освен да опиша това, което преживявам и ще продължа да преживявам тук.“

Писането, открива той, държи надалеч самотата, глада и изтощението от чакането да се отвори вратата и пазачът да каже, че е свободен.

„Когато те приберат, никога не знаеш дали ще е за два дни или за две години“ – казвал приятелят му Яцек Курон. – „В това е силата им.“

Около обяд на следващия ден – деветия от стачката – вратата наистина се отваря. Влизат лекарят и сестра, придружени от двама надзиратели. Носят парче каучукова тръба, широка половин инч, с фуния в единия край, и съд, пълен с около два литра сладка, мазна каша. Нареждат му да седне на стол и да отвори уста.

Той е мислил за този момент още в началото на изпитанието си и е вярвал, че ще може да се съпротиви. Години наред се е изправял срещу потисниците си. Всеки път, когато са го били, е ставал, изтупвал се и си е казвал, че това е доказателство, че върши правилното. Сега е пречупен. Тялото му е слабо, но най-ясно усеща слабостта в ума си. Никога в живота си няма да се чувства по-зле. Разбира, че вече няма сили да каже „не“. Не може дори да вдигне ръка в протест.

Отваря уста.

Лекарят вкарва маркуча, все по-дълбоко и по-дълбоко. Гърлото му се дере, той се дави. После сестрата започва да излива противната смес, която се стича от фунията надолу към стенещия стомах. За първи път от петнайсет-двайсет години очите му се насълзяват. Сълзи на безсилие, ярост, отвращение. Когато храната свършва, лекарят издърпва тръбата с едно гладко движение и двамата излизат, без да кажат дума. Хойецки се добира до кофата-тоалетна и повръща. После се срива на леглото и дълго не помръдва.

Още не се е съвзел, когато пазачите се връщат и го карат да се изкачи три етажа до стая за разпити. Там го чака офицер от разузнаването – лейтенант Чернишевски, стар познайник от KSMO.

– Как се чувствате? – пита Чернишевски.

– Зле.

За миг полицаят дори проявява нещо като съчувствие към това сломено същество.

– Знаете ли, че на улица „Реймонт“ има печатница?

Хойецки мълчи.

– Притежавате ли книгата на Ян Новак „Куриер от Варшава“? Ако да, къде, кога и как сте я придобили и какви са отношенията ви с автора?

Следват още шест-седем подобни въпроса – все за нелегалната преса. Хойецки отговаря едно и също: докато не знае какви са доказателствата срещу него, докато не получи писмено обосновани обвинения, нямат за какво да говорят.

Чернишевски осъзнава безсмислието на разпита и го прекратява. Поднася му цигара, която Хойецки приема. После пазачите го отвеждат обратно в килията.

Разбира се, той отлично знае за забранената книга на Новак – издателството му тъкмо я е отпечатало. По-късно ще каже, че това е една от най-добрите книги, които някога са издавали.

Хойецки не е възнамерявал да става издател. По образование е ядрен физик и в сравнение с някои от приятелите си от университета дори не е особено начетен. Но издателството се оказва най-добрият начин да се съпротивлява – а съпротивата, така или иначе, е семейна традиция на рода Хойецки.

Майка му, Мария, е полска военна героиня. Макар и само на дванайсет години, когато германците нахлуват през 1939 г., тя приема псевдонима „Кама“ – по литературна героиня с несломим дух – и се присъединява към партизаните от Армия Крайова. Още тийнейджърка, тя влиза в бойното подразделение „Парасол“, което изпълнява смъртни присъди, произнесени от нелегалния съд над офицери на нацистите. Обучена е да борави с оръжие и експлозиви, да води разузнавателни мисии. Една февруарска сутрин на 1944 г. нейният екип извършва най-смелия удар на съпротивата – застрелва посред бял ден садистичния шеф на СС полицията Франц Кутчера. Германците отмъщават с разстрела на стотици, но смъртта на Кутчера рязко намалява произволните екзекуции на поляци. През август Мария се включва във Варшавското въстание – обреченото усилие да бъдат прогонени германците и да се извоюва независимостта преди идването на Червената армия. Тя пренася съобщения и води ранени през канализационните тунели на града, докато по улиците над тях тракат картечници.

Малко страни са страдали така, както Полша тогава. Броят на беззащитните хора, избити от германците, е колкото населението на Швейцария: един от всеки пет поляци е убит, включително и 90 процента от 3,3-милионната еврейска общност. А когато войските на Сталин „освобождават“ Варшава, страданието не спира – след тях пристига друга съветска армия, съставена от чекисти от НКВД. Те налагат диктаторската власт чрез изтезания и убийства и инсталират марионетно комунистическо правителство. Когато замаяните варшавяни изпълзяват от руините, които германците са им оставили, те откриват, че просто са заменили една тоталитарна окупация с друга.

След войната Мария се омъжва за свой съратник от Армия Крайова – Ежи Хойецки. Мирослав е първородният от двете им деца, роден на 1 септември 1949 г. – десет години след нападението на Хитлер. Когато Мирек е на три, семейният дом е разрушен, за да освободи място за „подаръка“ на Сталин към поляците – Двореца на културата и науката, който се възправя над Варшава като гигантска крастава жаба. Огромната постройка, издигната в съветски соцреалистичен стил, бързо става най-мразената сграда в града и повод за безброй вицове:

Защо от Двореца на културата има най-хубавата гледка в цяла Варшава?

Защото това е единственото място, от което не се вижда самият дворец.

В детството си Мирек не може да говори за военните преживявания на родителите си – било е прекалено опасно. Комунистическата пропаганда представя Армия Крайова като изчадие на капиталистическия Запад, „оплюваното джудже и остатък на реакционните сили“, както гласи един лозунг, и като „враг на държавата“. Докато приятели на семейството биват отвличани и се връщат от сталинистките затвори със строшени кости, учителите в училището на Мирек – под портретите на „чичо Йосиф“ – внушават на децата, че съветите са спасители и защитници на Полша. Може би затова той често се озовава в неприятности. Изключват го на два пъти, веднъж заради това, че ядосал учителката си по руски – шефка на партийната организация в училището – като закъснял за час. Когато тя го пита как да се свърже с родителите му, за да се оплаче, той ѝ дава телефона им и добавя, че трябва да поиска „господин Казимеж от рибния отдел“. Баща му, разбира се, не се казва Казимеж и не работи в рибен магазин.

В средата на 60-те години Мирек постъпва в Седмо варшавско гимназиално училище – либерално по тогавашните полски стандарти – където среща хора, които по-късно ще участват в борбата срещу комунистите. Сред тях е и класната му ръководителка Кристина Старчевска, която по-късно е уволнена от професията заради странното обвинение, че „възпитава младежта в дух на фидеизъм“. Някъде по това време нелегални полскоезични издания на забранени книги започват да пристигат редовно във Варшава от Запада – сред тях произведения на Джордж Оруел, Хана Арент и известното списание Kultura, издавано в Париж от полски емигранти. Старчевска запознава Хойецки с тези текстове и така го повежда по пътя, който по-късно ще го отведе до нелегалното издателство.

„Тя ме запали,“ спомня си той. „Тя ме накара да чета.“

Старчевска не може открито да показва на учениците тези книги – рискът да бъде заловена от властите е огромен. Тайните служби веднъж дори заплашват, че ще изнасилят дъщеря ѝ, ако не подпише документ за сътрудничество. Но тя говори на учениците си за нецензурирана литература и ги насърчава да я търсят. За Мирек това не е трудно – родителите му вече общуват с интелектуалните кръгове на опозицията, където такива книги се разменят, често облечени в страници от партийни вестници. Не му позволяват да ги държи дълго – след нощ четене трябва да ги предаде на следващия. Но откъсите, които попиват очите му, са достатъчни да посеят съмнението и бунта. „Те ти показваха, че някъде по света културата е свободна“, ще каже по-късно той.

⸻ ❦ ⸻

„Войната е мир. Свободата е робство. Невежеството е сила.“ – тези три лозунга на „двумислието“ са изписани по фасадата на грамадното Министерство на истината в романа на Оруел 1984. Министерството е наречено иронично: задачата му не е да пази истината, а да я унищожава – да редактира историята според моментните нужди на Партията и нейния водач, Големия брат, защото „Който владее миналото, владее бъдещето; който владее настоящето, владее миналото.“ Героят на Оруел, Уинстън Смит, идва тук всеки ден, за да фалшифицира публичния архив – преписва речи и производствени доклади, изличава политици, изпаднали в немилост. После хвърля документите в улея за изгаряне, наречен „дупка на паметта“.

Всяка държава от Източния блок има свой еквивалент на Министерството на истината, изграден по московския образец – Главното управление по литература и издателска дейност. В Полша тази система на идеологически контрол е сред най-сложните в света. Главното управление за контрол на публикации и публични представления заема почти цял градски квартал на улица „Миша“, срещу централата на Партията в сърцето на Варшава. Там държавните цензори, под надзора на Политбюро, се трудят над една и съща задача – да нагласят мислите на хората според указанията и повелите на Партията. Управлението се простира във всички области на полския живот. Има подотдели във всеки град и регион, служители във всяка телевизия и радиостанция, всеки филмово и театрално студио, всяко издателство. В Полша всяка пишеща машина трябва да бъде регистрирана, достъпът до фотокопирните машини е строго ограничен, а дори за покупката на един пакет хартия е нужен специален документ. Ако искаш да отпечаташ визитка, гумен печат, нотен лист или театрална програма, трябва да получиш одобрението на цензора. И не само да забранява и отрязва неудобните факти и мнения – Управлението дава и указания на медиите кои теми да отразяват и как да ги тълкуват.

За разлика от нацистите, които горят книги като публичен ритуал, в съветската система унищожението на литература, несъответстваща на идеите на Партията, е направено така, че да бъде невидимо. Списъците със забранени заглавия, които ежегодно се разпращат до библиотеки и книжарници, са тайни; произведенията се унищожават скрито; когато цензорите правят промени преди отпечатване, целта им е читателят да остане с впечатлението, че осакатеният текст е именно този, който авторът е написал. Писателите, които протестират, биват заглушавани. Самото съществуване на цензурата е подложено на цензура: инструкциите до служителите на Управлението се разпращат в код и се съхраняват под ключ, докато дойде моментът да бъдат приложени. Всякакви намеци за цензура са забранени.

През сталинските „години на терора“ в края на 40-те и началото на 50-те цели жанрове от предвоенната литература са унищожени в опит да бъде заличено предкомунистическото минало. Един списък със забранени публикации от 1951 г. съдържа 2482 заглавия, сред които 238 „остарели“ обществени и политически труда и 562 детски книги. Повечето са забранени по идеологически причини – защото представят съветския съюзник в неблагоприятна светлина или споменават личности, които са претърпели оруелската съдба да бъдат „изпарени“. Произведения на или за предвоенния национален лидер Йозеф Пилсудски са унищожени, както и много книги с еврейска тематика. Западни автори като Маргарет Мичъл (Отнесени от вихъра) и Агата Кристи са ограничени, дори когато творбите им нямат политически подтекст – самото изобразяване на живот извън комунистическата система се счита за достатъчна пропаганда. Някои решения на цензорите изглеждат абсурдни дори според логиката на Партията: сборник с приказки на братя Грим може да се издава от едно издателство, но не и от друго; книга за отглеждане на моркови е унищожена, защото намеквала, че зеленчуци могат да растат и в частни градини, а не само в колективните стопанства.

Полската култура е подложена на особено зорко наблюдение. Москва се стреми да съветизира страната, затова всеки, който пише за самостоятелна полска идентичност – както прави поетът Чеслав Милош – е заличаван от публичното пространство, заедно с всяка информация, която може да разкрие Съветския съюз като агресора, какъвто е бил. Забранено е например да се споменава тайният протокол към пакта Молотов–Рибентроп от 1939 г., чрез който Сталин и Хитлер си поделят Полша, както и депортирането от Сталин на над един милион поляци – почти цялата професионална класа – в Сибир, където половината от тях умират. Най-емблематичният случай на прикриване в полската история е този на катинските кланета – серия от екзекуции през 1940 г., при които НКВД избива 22 000 полски военнопленници, предимно офицери, полицаи и интелектуалци. Нито едно съветско престъпление не бележи по-дълбока рана в полското съзнание.

С толкова големи празнини в паметта, историята на Полша под комунизма започва да напомня описанието на тоталитарния ум у Кърт Вонегът в романа Майка нощ – „система от зъбчати колела, чиито зъбци са изпилени наслуки. Тази кривозъба мисловна машина се върти с трескаво, шумно, кичозно безсмислие като кукувичия часовник в ада.“

Малко области в обществото са толкова осакатени от цензурата, колкото журналистиката. Знаейки, че определени теми са забранени, полските журналисти просто престават да ги засягат – цели области на обществен интерес изчезват от публичния разговор. Важни факти и идеи потъват в оруелската „дупка на паметта“, а на тяхно място Партията създава това, което Милош нарича „логокрация“ – управление чрез думи, което няма почти нищо общо с действителността. В логокрацията езикът се използва, за да насърчава марксистко-ленинското мислене и да подсилва комунистическата пропаганда, така както „новговорът“ в 1984 служи на идеологията на Партията. В този паралелен свят се приема за даденост, че Варшавският договор защитава Полша от „ревизионистки“ германски неонацисти и „западни империалисти“ – макар че истинската заплаха идва от Изток.

Оруел, естествено, фигурира в списъците на забранените автори, защото изобличава всичко това. Но когато книгите му все пак достигат до Полша, те имат поразителна сила – дори сред членове на самата Партия. „1984 е трудна за намиране и опасна за притежаване“, пише Милош малко след като дезертира на Запад през 1951 г.:

… позната е само на някои членове на Вътрешната партия. Оруел ги пленява с точността, с която описва детайли, които са им добре познати, както и с насмешливата си, суифтова сатира. Подобна форма на писане е забранена от Новата вяра [комунизма], защото алегорията, по самата си природа многозначна, би престъпила границите на социалистическия реализъм и изискванията на цензора.

Хората се изумяват най-много от това, че писател, който никога не е живял в Русия, може да притежава такава проницателност относно нейната обществена тъкан– отбелязва Милош. Тази представа за Оруел като пророчица Касандра на тоталитарния комунизъм се разпространява из целия Източен блок. Полската емигрантка и книжарка Зофия Райнбахер, която като млада чете нелегална литература в Полша, си спомня:

Живеехме в света на Оруел. Всеки се страхуваше от всеки. Обстоятелствата бяха други, но поведението на хората беше същото. Това, което той написа, се сбъдна. Наистина беше гений.

Британският изследовател Тимъти Гартън Аш, вечен пътешественик из Изтока, разказва: „Из цяла комунистическа Европа хората ми показваха омачканите си копия на Животинска ферма или 1984 и питаха: ‘Как е знаел?’“

Разгръщайки изданията и авторите, препоръчани от учителката му, тийнейджърът Хойецки е най-силно поразен от езика им: писателите в тези книги не са подвластни на логокрацията. Особено статиите, които чете в Kultura, сякаш описват съвсем друга вселена – свят, в който Западът не е непременно враг на Полша, а Москва не е непременно неин приятел. Той все по-ясно разбира, че съществува съзнателна политика за изключване на поляците от собствената им история.

Малко след като завършва училище, срещата с един дисидент-журналист го шокира – човекът му казва, че като поляци те имат дълг да се борят за независимост. Контролът на Москва над Полша в края на 60-те е по-фин, отколкото през 50-те. Малцина виждат стохилядната съветска войска, разположена на полска територия, а по телевизията понякога вървят западни филми или предавания, които леко се подиграват с комунистическото всекидневие. Но колкото повече време прекарва с изтъркани копия на Оруел, Милош и Kultura, толкова повече у него се пробужда независимият дух. Трябват му само едно-две политически сътресения – а в Полша те никога не закъсняват.

През 1968 г. – „годината на революциите“ – по целия свят избухват сблъсъци между демонстранти и силите на реда: ново контракултурно поколение се изправя срещу властта. В САЩ протестите са срещу войната във Виетнам и расизма; в Чехословакия – срещу авторитаризма; във Франция – срещу войната в Алжир. В Полша хората излизат на улицата заради цензурата. През януари Партията отменя постановката на Предците от Адам Мицкевич – 150-годишна пиеса, смятана за полски еквивалент на Шекспир или Марк Твен – защото била „антисъветска“. Студентите от Варшавския университет протестират и са брутално пребити от силите на сигурността. Хойецки, тогава студент във Варшавската политехника, помага да се организира шествие в тяхна подкрепа. Демонстрантите се сблъскват с бариера от полицаи с каски, щитове и палки, които – както казва по-късно той – просто ги прегазват. И ако е имал някакви илюзии за характера на полската държава и нейната „независимост“ от Москва, те изчезват напълно.

Партията се опитва да отклони недоволството, като хвърля вината върху евреите. След войната те са малко, но десетки хиляди са принудени да емигрират. Лидерите на протестите, които остават, са преследвани и вкарвани в затвора. Хойецки е арестуван и изключен от Политехниката, но чрез познанства успява да се запише в университета на следващата година. Завършва през 1974 г. с магистърска степен и започва работа в Института за ядрени изследвания. Но не след дълго нова криза отново го сблъсква с държавата.

През юни 1976 г. десетки хиляди работници излизат на стачка, след като правителството обявява драстично повишаване на контролираните от държавата цени на храните. Партията реагира по познатия начин – с насилие. По улиците излизат танкове и хеликоптери, а специалната антибунтовна милиция „Зомо“ – обучавана за бой върху гумени манекени в човешки ръст, докато от високоговорителите ехти скандирането „Гестапо!“ – се хвърля върху протестиращите. Има убити, стотици ранени и над хиляда уволнени работници. Хойецки зарязва всичко, за да помага на жертвите и техните семейства. „Това беше просто морално решение,“ ще каже по-късно. „Биеха хората за кауза, която беше и моя.“

Така той се присъединява към кръга варшавски интелектуалци, които започват да подпомагат стачниците с храна, пари, медицинска грижа и правна защита. Те се наричат Комитет за защита на работниците – КОР.

Епицентърът на насилието е стоманодобивният град Радом, на шейсет мили южно от Варшава. Там отрядите на „Зомо“ използват гумени палки, дълги около метър и обвити с бодлива тел, за да налагат всеки, който попадне в обсега им. Най-жестоките побои са в полицейските участъци, където демонстранти са оковавани за радиатори и бити от пияни служители, докато изгубят съзнание. Един свидетел твърди, че е бил малтретиран пет дни; друг си спомня, че се е събудил със счупен нос и без зъби; трети е видял как пребиват бременна жена. Една от „игрите“ на полицията е т.нар. път на здравето – коридор от четирийсет метра между две редици полицаи, всеки от които се надпреварва с колегите си да нанесе най-много удари с палка, юмрук или ботуш.

Хойецки, който ръководи помощната мисия на КОР в Радом, е очевидна мишена за режима. Редовно е арестуван, пребиван, малтретиран. Колкото и брутални да са полицаите, той черпи сили от съзнанието какво е преживяло поколението на родителите му. „Като си помисля, че се отнасят с мен само така, а не по-лошо – смятах, че имам късмет.“

Събитията от 1976 година превръщат група начетени, книжовни млади хора в закалени опозиционери – и не им трябва дълго, за да разберат, че им е нужен обществен глас. Всички новини в Полша минават през ситото на Главното управление, но какво би станало, ако го заобиколят? Първите им издания са позиви, преписвани на пишещи машини от мрежа съмишленици: всеки, получил лист с информация на КОР, трябва да я препише и да предаде както оригинала, така и копието нататък. Тази дисидентска „пирамидална схема“ създава широка мрежа от ангажирани разпространители, но е бавна и примитивна. В началото на 1977 г. Хойецки се сдобива с примитивен дупликатор – устройство, каквото училища и университети на Запад използват за размножаване на лекции с бледи, лилави копия. Работейки тайно в апартамента на приятел, той открива, че могат да отпечатат наведнъж по 500 екземпляра от малка книжка.

През същата пролет Хойецки напуска Радом, за да се посвети изцяло на издателството. Не е единственият пионер в нелегалния печат, но операцията, която оглавява – Независимото издателство NOWa – прераства в най-голямото и най-успешното в полската нелегалност.

Мисията на NOWa е „да изведе обществото от състоянието на апатия, в което е потопено от всевластието на Комунистическата партия и нейния монопол върху властта“. Хойецки събира екип от печатари, доставчици и разпространители, а начело на редакционния съвет застава неговият съученик от Седмо варшавско училище – Адам Михник. Понякога отпечатват книги и списания на някоя от шепата нелегални печатници в страната; друг път успяват да убедят служители в държавни типографии или съмишленици в чужбина да свършат работата. Предизвикателствата са огромни: полицията конфискува машини и материали, печатари биват арестувани и пребивани, но Хойецки проявява истински конспиративен гений – и по някакво чудо машините на NOWa продължават да тракат. Той се превръща във фолклорен герой, възпяван от поляците за привидно невъзможните си постижения. „В страна, толкова плътно и херметично затворена, чуваш, че някой все още печата – и че всяко копие се чете ясно. Невероятно! Абсолютен феномен. Как го прави?“ – възкликва един полски емигрант.

Още от началото NOWa има ясна мисия – да служи на „вечно преследваната полска култура“, както я нарича историкът Ян Юзеф Липски. До Коледа на 1977 г. издателството вече е пуснало няколко книги от забранени в Полша автори. То преиздава и заглавия, появили се първоначално на Запад – полски издания на Животинска ферма и 1984 на Оруел, стихосбирки на Милош, Един ден от живота на Иван Денисович на Солженицин, както и Съветският блок: единство и конфликт на американския съветник по сигурността Збигнев Бжежински. Текстовете идват от екземпляри, внасяни контрабандно от Запад. До 1980 г. NOWa е отпечатала около сто книги – от литературните списания Zapis и Puls до романи и мемоари на бъдещи нобелови лауреати като Гюнтер Грас. Успехът на издателството вдъхновява други да тръгнат по същия път. „NOWa показа посоката,“ пише Липски.

Всички книги на NOWa имат една цел – да подкопаят тоталитарния комунизъм, но най-смъртоносният удар по цензурата идва отвътре – чрез изтичане на документи от самото Главно управление.

През февруари 1977 г. младият чиновник Томаш Стшижевски достига Швеция със 700 страници секретни материали, залепени в непромокаеми пакети по тялото и краката му. Осемнайсет месеца той е изнасял тайно документи от краковския филиал на Управлението, където работи, с надеждата да ги направи достояние на света. Това е най-големият пробив в историята на полската цензура – сред материалите има седемдесет страници от „Библията на пропагандистите“, т.нар. „Черна книга“, съдържаща заповеди за прикриване на корупцията, бруталността и некомпетентността на режима.

Ето някои от нещата, които поляците не бива да знаят според документите на Стшижевски:

– че използваните в индустрията и селското стопанство химикали представляват пряка заплаха за човешкия живот;

– че миньорска авария в Катовице е убила четирима работници;

– че химикалите, използвани за уплътняване на прозорците на едно училище в Гданск, са толкова опасни, че занятията е трябвало да бъдат прекратени;

– че Полша страда от огромен и нарастващ проблем с алкохолизма;

– че страната изнася месо за СССР, въпреки собствените си жестоки дефицити;

– че съветският съюзник Иди Амин от Уганда планира да издигне паметник на Хитлер.

Освен че са публикувани на Запад, документите достигат и до Хойецки във Варшава, който подбира „най-вкусните парчета“ и ги препечатва. Всички знаят, че режимът лъже – особено що се отнася до обещаното „икономическо чудо“, – но тези материали разкриват ниво на контрол, което, както пише полският емигрант Лео Лабенд в The Times, е „наистина поразително“. Няма тема, твърде незначителна, за да не бъде обект на разпореждане от Главното управление – дори цветът на шрифта е предписан: червен, задължителен за фразата, с която трябва да се отбелязва годишнината от края на войната – „30-годишнината от победата над фашизма“.

Традиционната роля на тоталитарната цензура, отбелязва Лабенд, е „да възхвалява несъществуващите дрехи на императора“. В Полша обаче магията е „почти разчупена“.

Родителите на Хойецки са се борили за независимостта на Полша с оръжие и експлозиви, рискувайки живота си всеки ден. Мирек, вдъхновен от нецензурираните, забранени книги, които е чел като млад, продължава същата борба – чрез литературата и словото. Понякога баща му, Ежи, гледа скептично на методите му:

„Наистина ли мислиш, че ще свалиш комунизма с твоите малки книжки? Наистина ли думите ти ще променят нещо?“

А Мирек отвръща с въпрос:

„Предпочиташ да застрелям някого ли?“

Откъс от:
Charlie English, The CIA Book Club:
The Best-Kept Secret of the Cold War,
HarperCollins Publishers 2025

Чарли Инглиш е бивш ръководител на отдела за международни новини на в. „Гардиън“. Член на Кралското географско дружество, той е автор на няколко широко признати исторически книги, сред които „Снежният турист“, „Контрабандистите на книги от Тимбукту“ и „Галерията на чудесата и лудостта“. Живее в Лондон.