Философия на новата българска история:
Опит за логико-исторически анализ на българския национален проект

Златко Енев

Интерлюдия IV:
Фаза C като завършен процес, а не като прекъснат опит

Двата големи опита – 1912–1918 и 1941–1944 – често се интерпретират като несвързани авантюри, разделени от междувоенен „разум“. Подобно четене пропуска най-важното: повторението не е случайно, а структурно. Първият провал не води до отказ от проекта, защото той не може да бъде изоставен, без да се разпадне самата идея за държавна завършеност. Вторият опит не е връщане към миналото, а реактивация на същия хоризонт в нови геополитически условия. Разликата е във формата и в контекста, а не в целта.

Фаза C не е нито „прекъсната“ от 1934 г., нито „възобновена“ през 1941 г. Тя протича като продължителен, неравномерен процес, в който инструментите се променят, но посоката остава същата. Войната не е външно наложено обстоятелство, а единственият мислим начин проектът да бъде придвижен напред. Когато този инструмент се проваля, остава не пауза, а необходимост от повторение – докато самите условия за действие не изчезнат.

Краят през 1945 г. идва не защото проектът е „сгрешен“ или защото волята е отслабнала. Той идва, защото всички възможни пътеки вече са изминати. Териториалната ревизия е изпробвана в различни конфигурации, с различни съюзници и при различни международни режими. Нито една от тях не води до устойчив резултат. В този момент Фаза C достига своята историческа граница и престава да бъде работоспособна.

Това изчерпване има дълбоки смислови последици. Докато проектът е жив, дори пораженията могат да бъдат мислени като временни отклонения, като „несправедливости на историята“, които предстои да бъдат поправени. Когато процесът завърши, тази възможност изчезва. Фаза C престава да бъде хоризонт на бъдещето и се превръща в затворено минало, което не може нито да се повтори, нито да се трансцендира чрез нов опит.

В това се състои нейното завършване. Не в един последен акт, а в осъзнаването, че повече няма накъде да се върви по същия път. Оттук нататък българската държава остава без исторически проект в смисъла, в който той е действал през първата половина на XX век. Това не е край на историята, но е край на една определена историческа логика.

Структурната невъзможност за „нормален“ изход

Ако Фаза C завършва като изчерпан процес, това не означава, че тя е можела да приключи по друг, „по-добър“ начин. Тъкмо обратното: нейният край е белязан от отсъствието на какъвто и да е нормален изход. Няма сценарий, при който българският национален проект между 1912 и 1945 г. би могъл да завърши с устойчиво равновесие, международна легитимност и вътрешна стабилизация. Самата логика, която го задвижва, изключва подобен резултат.

Причината не се крие в лошо планиране или в поредица от тактически грешки, а във фундаменталното разминаване между цел и средства. Целта – възстановяване на „изгубеното“, мислено като историческа справедливост – е формулирана в абсолютни, сакрализирани категории. Тя не допуска частични решения, компромиси или временни споразумения. В същото време средството, чрез което тази цел може да бъде преследвана, е по необходимост ограничено, контингентно и зависимо от външни сили. Войната се превръща в единствения мислим инструмент, защото институционалният и идеологическият апарат, изграден през предходните десетилетия, е пригоден за мобилизация, но не и за нормализация.

Тази конфигурация прави невъзможен „нормалния“ политически финал. Победа, която да легитимира проекта, би изисквала устойчиво съвпадение между националната претенция и международния ред – нещо, което не е постижимо нито през 1913–1918, нито през 1941–1944 г. Компромис, който да стабилизира държавата без пълно осъществяване на идеала, би означавал признание на неговата ограниченост – признание, за което нито политическият елит, нито обществото са подготвени. Отказът от проекта, от своя страна, би поставил под въпрос самата смислова основа на държавността, изграждана десетилетия наред.

Между тези три невъзможности – победа, компромис и отказ – Фаза C се движи като затворена система. Всеки опит да се излезе от нея води обратно в същата логика, макар и под друга форма. Поражението не отваря пространство за преосмисляне, а поражда очакване за реванш. Временната стабилизация не води до нормализация, а до отлагане. Дори моментите на външнополитическа предпазливост функционират като паузи в рамките на същия хоризонт, а не като алтернатива.

Така се натрупва едно особено напрежение: колкото по-дълго проектът не намира изход, толкова по-трудно става той да бъде разказван без вътрешни противоречия. Официалният език трябва едновременно да поддържа идеала и да обяснява неговата непостижимост; да настоява на историческата правота и да оправдава конкретни провали; да говори за освобождение, докато управлява чрез насилие. Тази разлика между казаното и преживяното не се разрешава, а се натрупва.

Краят през 1945 г. фиксира тази невъзможност за нормален завършек. Проектът не е „предаден“, но и не е осъществен; не е опроверган, но и не може да бъде защитен; не е изоставен доброволно, но и не може да бъде продължен. Това състояние на увисване между смислова претенция и историческа реалност подготвя почвата за дълбока трансформация на начина, по който миналото ще бъде мислено и разказвано оттук нататък.

Огледалните катастрофи (1913/1918 – 1944/1945)

Двата големи провала на българския национален проект – след Балканските войни и Първата световна, както и след Втората световна война – често се разглеждат като исторически несравними. Първият е мислен като резултат от прибързана мобилизация и неблагоприятна международна конюнктура, вторият – като следствие от „погрешен избор на съюзници“ или от външна принуда. Подобно разделяне прикрива по-дълбоката структурна аналогия между двата края.

И в двата случая проектът достига точка, в която натрупаната мобилизационна енергия не може да бъде превърната в устойчив политически резултат. Първият опит завършва с военно поражение и международна изолация, но оставя отворена възможността за реванш. Вторият опит, предприет в различен геополитически контекст и с различна конфигурация на средствата, затваря тази възможност окончателно. Разликата не е в логиката на действие, а в историческия ефект.

След 1918 г. поражението може да бъде интерпретирано като временно. Националният проект оцелява, защото международният ред остава нестабилен, а перспективата за ново преразпределение на силите – реалистична. Междувоенният период функционира като пространство на отлагане, в което поражението не е прието като край, а като междинно състояние. Това позволява повторна мобилизация, без необходимост от преосмисляне на целта.

След 1945 г. подобна интерпретация става невъзможна. Геополитическият ред е не само променен, но и стабилизиран по начин, който изключва териториална ревизия от подобен тип. Вторият провал не може да бъде мислен като временен, нито като несправедливост, която предстои да бъде поправена. Той фиксира граница, отвъд която повторението на същата логика е исторически недостъпно.

Огледалният характер на двете катастрофи се състои именно в това: първата оставя проекта жив, но травмиран; втората го оставя без перспектива за продължение. И в двата случая резултатът е несъвпадение между цел и средства, но само във втория това несъвпадение придобива окончателен характер. Там, където първият провал поражда очакване за реванш, вторият произвежда необходимост от преформулиране – не на тактиката, а на самия хоризонт.

Тази асиметрия обяснява и различния исторически ефект на двете поражения. След 1918 г. националният проект може да бъде реанимиран, защото все още съществува пространство за действие. След 1945 г. подобно пространство липсва. Проектът не е „победен“ от противник, а блокиран от нова структура на международните отношения, в която той няма място като действаща стратегия.

Двата края не са просто последователни неуспехи, а огледални точки на един и същ процес. Първата катастрофа поддържа логиката на повторението; втората я прекъсва. Между тях се разгръща цялата динамика на Фаза C – не като поредица от случайни решения, а като затворен исторически цикъл, който приключва едва когато възможността за нов опит изчезва.

Разпадът на освободителния разказ

След 1944–1945 г. българската държава навлиза в ситуация без аналогс в следосвобожденската си история. За първи път тя се оказва в режим на пълна и системна зависимост от една външна сила – Съветския съюз. Тази зависимост не е частична, временна или ограничена до конкретни сфери, а структурна: тя обхваща външната политика, стратегическите решения и самите граници на допустимото действие. Политическата субектност е радикално редуцирана, а възможността за автономно формулиране на исторически хоризонт изчезва.

През целия следвоенен период, чак до 1989 г., зависимостта не е въпрос на „ограничена автономия“, а на системно подчинение. В Източна Европа се установява нова имперска структура, в която стратегическите решения са външно зададени, а политическата субектност на отделните държави е радикално редуцирана. В българския случай това означава качествена промяна спрямо цялата предходна следосвобожденска история: изчезва дори минималното пространство за самостоятелно геополитическо маневриране, което преди – независимо от ограничените ресурси и неблагоприятните конюнктури – е позволявало повторни опити за ревизия и катастрофалната логика на Фаза C. След 1945 г. това пространство е окончателно затворено; установява се имперски ред, в който стратегическата инициатива е външно зададена, а отклоненията от него са структурно невъзможни.

Тази промяна има пряко отражение върху националния разказ. Освободителният мит, който дълго време функционира като легитимационна рамка за действието, губи основното си условие за съществуване: възможността да бъде превърнат в практика. Когато действието е изключено не поради тактическа слабост, а поради системно подчинение, освободителният език престава да бъде програма и започва да се разпада като обяснителен модел.

Зависимостта има двоен ефект. От една страна, тя се преживява като радикална загуба на суверенност и самостоятелност. Историческата субектност, която българската държава настойчиво утвърждава през първата половина на XX век – често с катастрофални последици – е прекъсната отвън. От друга страна, тази зависимост действа като окончателна бариера срещу повторение на предишната логика. Пространството за нова мобилизация, за реванш или за „поправяне на историята“ не е просто ограничено, а елиминирано.

Разпадът на освободителния разказ следователно не се дължи единствено на моралното компрометиране на средствата или на разочарованието от резултатите. Той е следствие и от структурна промяна, която лишава този разказ от практическа приложимост. Освобождението вече не може да бъде мислено като предстоящо действие, нито като историческа задача. То се превръща в проблематично наследство – нещо, което не може нито да бъде реализирано, нито открито отречено, без да се разклати цялата предходна легитимационна рамка.

Националният разказ започва да функционира все по-трудно като инструмент за обяснение и оправдание. Там, където дълго време е служил за мобилизация, той се сблъсква с реалност, в която действието е структурно невъзможно. Това напрежение не води до незабавно преосмисляне, а до нарастваща диспропорция между език и опит – диспропорция, която подготвя следващата трансформация: преминаването от провал, който може да бъде рационализиран, към състояние, за което все по-трудно се намира адекватен език.

От провал към срам

Провалът на националния проект не води автоматично до срам. Пораженията, дори тежките и повтарящи се, могат да бъдат рационализирани като временни, наложени отвън или резултат от неблагоприятни обстоятелства. Докато съществува възможност за нов опит, провалът остава обратим – част от една по-дълга история, която още не е приключила. Срамът възниква едва когато тази възможност изчезне.

След 1945 г. националният проект достига положение, в което е не само неосъществен, но и исторически непродължим. Условията, които дотогава позволяват провалът да бъде мислен като временен, вече не съществуват. Проектът не може да бъде реализиран в бъдеще, нито коригиран чрез нова стратегия. В този момент провалът престава да бъде епизод и се превръща в състояние: историческият хоризонт, който дълго време придава смисъл на жертвите, мобилизациите и катастрофите, се затваря окончателно.

Тук срамът не е емоционална реакция, а структурен ефект от несъвпадението между дълга подготовка и липсата на резултат. Почти цяло столетие на усилия – институционални, военни, образователни и символни – не води до завършване на проекта, а до неговото окончателно блокиране. Това несъответствие не може да бъде интегрирано без остатък в националния разказ. То не допуска нито просто оправдание, нито открито признание.

Така се формира специфичното напрежение, което ще определя начина, по който миналото се разказва след това. Когато резултатът не може да бъде приет като успех, а причините за провала не могат да бъдат обсъдени без да се постави под въпрос самият проект, се появява нуждата от компенсаторен език. Историческият разказ започва да работи не толкова за обяснение, колкото за защита – срещу неудобни изводи и срещу загубата на смисъл.

Разглеждан от тази гледна точка, патетичният и морализиращ тон на следвоенната българска историография може да бъде разбран не като израз на национално самочувствие, а като симптом. Той възниква в ситуация, в която националният проект е исторически блокиран, а възможността за открит, несвързан с компенсаторност разказ е допълнително ограничена от силово наложената унификация на мисленето и поведението, характерна за тоталитарното общество след 1945 г. Историографският език е принуден да функционира едновременно като средство за легитимация и като защитен механизъм: той покрива разрива между цел и резултат, пренасочва вниманието от структурния провал към героизма на жертвата и замества неосъществения проект с моралното превъзходство на намерението. Колкото по-малко пространство съществува за аналитична дистанция и публично съмнение, толкова по-висок и затворен става регистърът, в който миналото може да бъде разказвано.

Срамът поражда не мълчание, а излишък от говорене. Той не води до отказ от националния разказ, а до неговото риторично усилване. Историята се превръща в пространство за компенсиране на загубена възможност, а патосът – в средство за поддържане на легитимност там, където липсва резултат.

С това логиката на Фаза C е изчерпана. Националният проект, мислен като двигател на българската история през първата половина на XX век, вече не може да функционира нито като програма за действие, нито като хоризонт на бъдещето. След 1945 г. историята не продължава по същата ос, а навлиза в качествено различно състояние: живот след завършен, но провален проект. Оттук нататък въпросът вече не е как и защо се е провалил националният проект, а какво произвежда неговият край – в институциите, в политиките и в самото мислене за общността. Този преход определя следващия аналитичен хоризонт.

Златко Енев е български писател и издател на „Либерален Преглед“. Досега в България е публикувал седем книги (трилогията за деца „Гората на призраците“ (2001–2005), романите за възрастни „Една седмица в рая“ (2004) и „Реквием за никого“ (2011),  есеистичния сборник „Жегата като въплъщение на българското“ (2010), както и автобиографичната повест „Възхвала на Ханс Аспергер“ (2020). Детските му книги са преведени на няколко езика, между които и китайски. Живее в Берлин от 1990 г.

Книгите му могат  да се намерят в безплатни електронни издания тук на сайта.