История на Априлското въстание

Димитър Т. Страшимиров

ТОМ I
ПРЕДИСТОРИЯ

Глава четвърта:
Каравелов и Левски

I.
Липса на организация. Първите стъпки на Каравелов в литературно-обществената дейност. Уроци от неуспеха на Панайота и Филип Тотю по Балкана. Духовете в Белград. Присъда над чети и комитети.

Славният Панайот воевода разказва, че докато се е маял със своята чета по канарите над Сливен и е причаквал Тотю да пристигне от Хаин-Боаз и да се съединят, както било уговорено по-рано, при него дошли хора из Пловдив, Ямбол, Карнобат и Железник, та го попитали дали е време да започнат бунта. Тези хора по-късно се съединили с младежите от Сливен, а всички заедно били решили да съберат селяните, да ударят турската махала в града и да запалят конаците. „Какво сте намислили да правите?“ – попитал воеводата. „Да се бием за своята свобода“, отговорили те. „Прегледах им оръжието – продължава Панайот – това оръжие беше старо, фишеците не бяха добри, барутът не хващаше, а момчетата бяха още млади. Може ли да се воюва с подобен материал?“^[1]

Когато опитният воевода вижда всичко това, той казва на бъдещите юнаци да се върнат назад и да си гледат работата. „Времето не е за бунт“, отсича той. Ала мнозина от тези момчета плачели и молели воеводата да не ги оставя така. „Но в състояние ли бях аз да изпълня желанието им?“ – провиква се Панайот. „Аз не можех да им позволя да се побунтуват, защото народът не беше приготвен за въстание – ние нямахме никаква организация.“^[2]

Това е било през 1867 година, тъкмо когато единият комитет в Букурещ се мъчеше да освободи българския народ чрез румънците и с мемоари, или чрез турски дуализъм, а другият мечтаеше да поведе целия народ в борба само с голото име на сърбите и на Русия.

Записките на воеводата са писани с ръката на Любен Каравелов – той е дал този идеен и твърд израз на онова, което воеводата е могъл със своите непосредствени чувства само да предугажда. Имало е комитети, които да мислят за помощта на Румънция, на Сърбия и на Русия, както и за помощта на всички дипломати по света, които да пишат мемоари, брошури, протоколи и вестници; имало е и воеводи, които да ходят по планината за лично юначество, да отмъстят някои си злини, да сплашват турци и българи – имало е всичко това, ала липсвали онези, които да тръгнат по села и градове и да вършат работа. Хиляди ситни работици – пушки, фишеци, паласки, цървули, хора и много други дреболии – още не били налице, нямало кой да ги подреди – нямало всичко това, за да може да се каже, че и онзи е готов за работа, без когото, щом удари часът за борба, нищо не може да се върши. Масата, народът, нямал кой да поведе.

През 1872 г., когато записките на воеводата виждат бял свят, организацията вече е била поставена в ред. Любен Каравелов, същинският автор на тази организация, сега, когато пише брошурата, вижда вече много ясно пустотата на миналите години – вижда и познава тази пустота, защото мястото ѝ вече е запълнено, и ето защо може тъй смело да изкаже всичко това с думи и с ярки думи.

Каравелов се е учил в Русия и около десет години се е подвизавал като писател в руските списания. Славянският комитет му е помогнал да издаде някои от своите съчинения. В тях младият български писател е рисувал с най-пламенни краски мрачното положение на делата в своето отечество. В началото на 1867 г. той минава в Белград, все още като кореспондент на руски списания, но скоро си пробива път и в сръбската журналистика, та дори и в Сърбия става познат като писател и ръководител на младежта.^[3]

През пролетта на същата година, след като Панайот и Филип Тотю преминават Дунав, въодушевлението сред българите в сръбската столица е било твърде голямо. Каравелов вече е там и в един дух с цялата младеж споделя общата радост. Скоро обаче възторгът потъва незнайно къде. Филип Тотю е разбит от турците и над Златица едва с четири души се присъединява към Панайота. Самият хитър Буюклия се промъква най-предпазливо из балканските усои, между многобройни потери, които го преследват, а когато наближава есента, побързва да се прибере в Сърбия. В началото на септември славният воевода вече е в Белград. Той донася тук известието, че българският народ не е приготвен и че така, какъвто е сега, не може да се бори с турците.^[4]

Още Гарашанин, през февруари 1867 г., в първото си писмо до нотабилите в Букурещ, отбелязва, както видяхме, между другото и това, че българите започват късно, но все пак могат да наваксат, само че много работа още не е свършена сред народа. Това мнение – че българите не са сериозно приготвени за борба, че предстои работа по масата – господства в сръбските кръгове. Каравелов го е знаел и разбирал. Ето защо и донесенията на Панайота са били напълно на място.

Проф. Милюков, като е искал да ни даде причините, поради които сръбското правителство се колебае да сключи договор с българите – за което бе споменато по-рано – е трябвало между многото други да спомене и тази главна несгода за подобна стъпка. И наистина, народът не е готов и България не е сила, с която да се договарят твърдо.

Под тежестта на такива невесели истини се оформят политическите възгледи на Каравелова, на този толкова висок, благороден и светъл, колкото и неспокоен дух, и ето че той най-сетне заговаря с определени и силни мисли към младежта. „Не хайдушки чети ще ни спасят – казва той – а общо народно въстание“, и развива новото знаме.

Когато политическите обстоятелства назреят дотам, че те сами ясно говорят на разума на хората за онова, което е необходимо, по-голяма истина от тази не може да се измисли – тази истина е като искра, паднала върху сушинка.

Комитетите в чужбина са гнила работа, осъдена да умре сама по себе си, а досегашните чети са вятър – какво направиха и какво можаха да направят? Тази мисъл висеше във въздуха; нея улавя Каравелов, хваща я здраво и я хвърля като семе на бъдещето.

II.
Друга струя в учението на Каравелова – мечти за южнославянски съюз или балканска конфедерация. Легията в Белград. Убийството на Цветко Павлович и Никола Воеводов в Русчук. Нов разгром в Белград. Разпръсване на легията. Убийството на княз Михаил III. Каравелов, затворен в Австрия. Нов горчив урок с преминаването на Хаджи Димитър.

Но в учението на Каравелова прониква още една струя, която не само не отслабва първата, а дори я усилва, защото именно тази струя сама по себе си е есенция от духа на своето време. Каравелов, редом с княз Михаил и с будната сръбска младеж, заговаря за южнославянски съюз или, по-добре, за балканска конфедерация. Тази идея той почти грабва от „старите“ на букурещкия сърбо-русофилски комитет, но у него тя е нова – с нова светлина и с нов кръгозор.

С Панайота в Белград пристига от Балкана и неговият байрактар, Васил Левски – този, който най-горещо прегръща идеите на Каравелова, защото и най-дълбоко ги е проумял. Двамата гиганти – единият на перото, другият на горещото слово – оценяват изведнъж един друг и скоро си подават ръка за велика борба.

От есента на 1867 до пролетта на 1868 в Белград се основава известният български легион – военна школа, където младежите трябва да се подготвят за военни инструктори на бъдещото общо въстание в България. Между тях е и Левски, заедно с ред други момчета – Ангел Кънчев, Христо Иванов Големия, Димитър Общи и други, които по-късно стават помощници на Левски и най-верни носители на идеите на Любен Каравелов.

Мирното приготовление на тези момци не достига своя край. Турското правителство е влязло в следите на всичко онова, което се готви в Белград, и взема своите мерки. На 8 август Митхат паша в Русе арестува Цветко Павлович и Никола Воеводов – единият сърбин от Белград, а другият образован и забележителен млад човек от Враца – в самия австрийски параход „Германия“, с който двамата пътували от Влашко за Сърбия. Цветко Павлович бил въодушевен от идеята да вербува момчета за легията, а Никола Воеводов, като бъдещ истински воевода, представлявал моралната сила на начинанието. Митхат, чрез верни шпиони, е задушил движението; двамата били по непростим начин убити в парахода и, потънали в кръв, жестоко влачени из русчушките улици.^[5]

Тази нещастна случка беше до неимоверност възбудила духовете в Белград. Отношенията станаха твърде натегнати между Сърбия и Турция. Завърза се остра дипломатическа война, чийто край не можеше да се предвиди, защото Турция не изказа желание да отстъпи. Княз Михаил се чувстваше поставен лице в лице срещу толкова години мечтаната и с толкова грижи подготвяна война. Моментът беше твърде важен, ала той, княз Михаил, не виждаше още всичко да е готово около него и отложи борбата. През месец ноември сръбският президент Гарашанин, менторът на южнославянската политика в Сърбия, беше принуден да се оттегли от рулото на властта. Работите скоро взеха друг ход. Ристич, дотогавашният цариградски представител на Сърбия, пое управлението в ръцете си. Сега вече новият сръбски президент, чиято кръв турската столица беше до голяма степен заразила с туркофилска и австрофилска политика, за да отвори път на своите възгледи, смутолеви острата разправия за ония двама убити в Русчук – дипломатическата война замръзна там, където я беше оставил Гарашанин, Сърбия се превиваше мълчаливо да изяде жестоката плесница и си остана без никакво удовлетворение от страна на отоманската власт.^[6]

Отстъплението на княз Михаил сломи безвъзвратно неговата голяма популярност. Скоро на сцената изскочи вечният за Сърбия династически спор и на 18 май 1868 привържениците на Карагеоргиевича убиха Михаила в Топчидер.

През това време разочарованието беше обладало и „българските легионери“. Надеждите към Сърбия угаснаха. От друга страна, спорът за действителните граници между тези два народа – страшният оня спор за Македония – отбелязваше в сръбския дух първите си стъпки. Някои от преподавателите на легията били твърде шовинистични и сочили сръбските граници до Плевен и Солун.^[7]

Дейците от „Добродетелната дружина“, твърде чувствителни за хода на външната политика, бяха също, разбира се, недоволни от русофобското течение в Белград. През пролетта на 1868 „Народност“ в дълга статия, продължавана в много броеве под заглавие „Братство между сърби и българи“, вече критикува шовинизма на сръбската интелигенция.^[8]

При тези и други още бърканици легията се разбуни и скоро беше пръсната, а момчетата хванаха пътя за Влашко. През май те са вече там. Към същата посока потегля и Левски, само по-късно – към есен.^[9]

Каравелов, като водител на българската недоволна младеж, бил заподозрян, неоснователно обаче, в убийството на княз Михаил. В началото на юни той е пропъден от пределите на Сърбия, а в средата на същия месец австрийското правителство го тикнало в затвор в Пеща, като действително един от убийците. Цели 203 дни пролежава той в онази тъмница, както и сам, види се, е съобщил с едно антрефиле в „Народност“.^[10]

Събраните във Влашко момчета, жадни за борба и слава, потеглиха още през юли с Х. Димитър и Караджата. Последният също идеше от Белград и легна, заедно с почти всички, на юнашка смърт по родните полета. Колкото героическа и да беше борбата обаче, която тази шепа вдъхновени ратници води против многобройната неприятелска сган, бързият ѝ край за последен път доказа, че е ударил часът за по-сериозно и общенародно дело.

III.
Каравелов в Букурещ и начало на революционната организация. Левски на сцената. Криви източници. Критика. Вероятната и приблизителна дата на първите стъпки на Апостола след легията в 1867.

Веднага след своето освобождение, което последва на 4 януари 1869, Каравелов потегля за Букурещ. Идеята за революционни комитети във вътрешността, която беше узряла в него още от Белград, оставаше да се тури в действие, и ето че и Левски излиза на сцената, готов с всички сили да се посвети на работа.

Някои писатели, като г. Димитров в своето „Княжество България“ (II, 332) и Заимов в биографията на Апостола (стр. 46), са твърде неточни, когато означават времето за това събитие. Те твърдят между другото, че Левски, след като напуснал легията в Белград, убеден, че не чети ще спасят занапред България, направо потеглил за отечеството си. Той бил извършил горното без предварително да се споразумее с някого. Това не е вярно. Наистина, първите стъпки на Левски в агитацията вън и вътре в България са твърде тъмни. Особено мъчно е да установим точно времето, когато са именно направени.

Ала затова именно ще избегнем и ние тук всяка точна дата, или поне няма да посочим най-вероятната без по-обстоятелствено обяснение.

Двама са в нашата историческа литература биографи на Левски: З. Стоянов и Ст. Заимов, но и двамата са еднакво майстори да не държат сметка за датите, върху които градят своя разказ. Книгата на първия датира от 1884, а онази на втория – от 1895, единайсет години по-късно. Двете съчинения влизат не само в противоречие сами със себе си, но дават за едно и също нещо твърде различни дати. Втората, като по-нов труд, имала е възможност да поправи своята предшественица или поне, ако избегне да направи това, да ни обясни причините. Ако е приела нови цифри, трябваше да ни каже пак своите мотиви. Нищо подобно не четем в нея. Така че и в единия, и в другия случай ние имаме пълно безгрижие върху това, що се нарича дата в историята.

Правим тези наблюдения и ще наведем няколко примера, защото е интересно. Интересно е да се види с какви бърканици би имал да се бори не само обикновеният читател, но и изследователят. И наистина, с най-пълните и най-видните в литературата ни съчинения под ръка вие се намирате пред една непоправима бърканица по предмета и не знаете къде е изходът.

Ето прочее няколко примера. Левски, според З. Стоянов, е в Белград при бомбардирането на града от турците (стр. 19). Тоест той е там през пролетта на 1862. Есента на 1863 той е в Калофер – връща се от Румънция през Габрово (стр. 34); същата година обаче Левски на Великден, значи пролетта на 1863, е в Карлово и разкалугерен (стр. 42). От 1862 нататък Левски работи само с Каравелов в Букурещ (стр. 33), тоест когато последният още е ученик в Русия, и т. н.

Но да вземем няколко дати и от г. Ст. Заимов. От 1858 до 1862 Левски се учил в Стара Загора, през 1862 свършил попския курс (стр. 19), а през 1864 се покалугерил в Карлово. През 1866 г. Левски ходи с Панайота по Балкана (стр. 33), тоест тъкмо когато Панайот, както сам разказва, бил градинар в Сърбия. От ноември 1866, след като бил ходил с Панайота, Левски останал учител в Добруджа в селото Еникьой до юни 1867, а от това време постъпил в четата на Цветко Павлович и Н. Воеводов в Браила и заминал за легията в Белград, тоест бил учител в Еникьой и пътувал с воеводите по Дунава тъкмо когато е бил на Балкана с Панайота. Тук, в Белград, Левски, есента на 1867, се представил на Раковски (стр. 35) – тоест тъкмо когато Раковски умирал или бил умрял в Букурещ. Сръбският премиер Ристич бил на обиколка в Европа и щом се върнал, на 15 септември 1867, българските легионери се възбунтували (стр. 41) – тоест тъкмо когато Ристич, като сръбски представител в Цариград, получавал войнствени телеграми от сръбския президент Гарашанин да иска удовлетворение за смъртта на Цветка Павлович и едва през ноември същата година заместил Гарашанина в президентството. През ноември 1867 е вече бил в Плевен и основал първия комитет в България (стр. 48), тоест тъкмо когато Левски още е бил в легията и лежал в една от белградските болници болен. И тъй нататък.

Благодарение именно на тази безгрижност в дати, ние не знаем кога положително да поставим най-интересния момент в революционната ни история. А този момент е, без друго, основаването на първия частен революционен комитет в България.

Нека сега се опитаме да определим приблизително датата, когато Левски за пръв път е потеглил като основател на революционни комитети в България. Първите етапи на Апостола са били несъмнено Плевен, Ловеч, а после Тетевен, Габрово, Търново и малко по-късно Троян и т. н. За Плевен Заимов твърди, както видяхме, че Апостолът е бил там в началото на ноември 1867. В Ловеч той ще да е бил малко по-късно, например в началото на декември. Но за Ловеч имаме книгата на д‑р П. Ив. Стоянов. Последният, като се води по местни източници, твърди, че Левски за пръв път се явил в града им „вероятно през декември 1868 г.“ Апостолът препоръчал да се основе комитет, но хората не се уверявали изведнъж, а пратили Марин Луканов и Ив. Драсов до Каравелова в Букурещ „да се запознаят по-отблизо с организацията и да се убедят, дали действително има организация“. Разбира се, че в края на 1868 Каравелов не беше в Букурещ, а това, що разказва д‑р Стоянов, ще да се е случило в края на 1869, когато действително Каравелов, освободен от затвор, заселва се в румънската столица.

Същият автор, като гради по-нататъшния си разказ върху приетата вече веднъж от него хронология, споменава, че докрай на 1868 Левски после се връщал на 2–3 пъти пак в Ловеч, а сетне вече, на 25 януари 1869, тайната поща донесла на Левски писмо и колет, съдържащ няколко броя от в. „Свобода“.^[11] Последния факт д‑р Стоянов цитира от биографията на Заимов, дето биографът на Апостола действително твърди (стр. 73), че Левски на 25 януари 1869 получил от Каравелова няколко броя от в. „Свобода“. Обаче известно е, че този вестник, вестникът на Каравелова, захвана да излиза едва в края на октомври 1869. Тялото на в. „Свобода“, що притежава Народната библиотека в София, захваща от № 4, г. I, а този четвърти брой носи дата 26 ноември 1869. Вестникът излиза веднъж в седмицата, значи първи брой ще е излязъл в края на октомври, или ако е имало нередовност – най-рано в септември. Прочее, като говори за 25 януари и за получени броеве на в. „Свобода“, най-ранната дата може да бъде 25 януари 1870 година. Навярно нито д‑р Стоянов, нито Заимов са имали случай да проверят факта.

Друга една книга за Троянско – сравнително доста грижливо написана – твърди, че Левски се явил там за пръв път на Илинден, 20 юли 1869.^[12]

Когато събитията се пишат на памет, датите изчезват, но празници, свързани с местни някои случки, се запазват почти винаги вярно. Но тук, ако не е 1869, може да бъде 1870, но по-рано или по-късно от 1869 и 1870 не може да бъде.

Ние имаме свидетелството и на самия Апостол, който не туря началото на своята организационна работа по-рано или по-късно от тоя срок. В едно свое писмо от 25 август 1872 Левски пише на Анастас Хр. Попов, председател на частния революционен комитет в Плевен, следното: „Аз ако не бях великодушен (т. е. да се отдам в служба на отечеството), не бих пристигнал до тук от 61-во, та да се запознаехме и с тебе, ето третата година“.^[13] Ако в август 1872 е трета година, откогато Левски за пръв път минал през Плевен, то последното най-рано е могло да бъде след август 1869, но могло е да бъде и в 1870: в последния случай пак на август 1872 щеше да се брои поне начало на третата година.

С една дума, най-близо до истината е свидетелството на г. М. Ив. Марковски, че Апостолът е стъпил за пръв път в Троян на 20 юли 1869 г. А това може да бъде и 1870, както забелязахме.

Сега, ако приемем веднъж това положение, а именно, че Апостолът е стъпил в Троян за пръв път на 20 юли 1869, то трябва също да се съгласим, че той ще да е обиколил Плевенско за пръв път в края на 1869 или в началото на 1870, най-рано, защото Плевен му лежеше на път, преди да иде в Троян.

Нека още да скицираме накратко и живота на Апостола от края на легията в Белград до самото му встъпване в България, за да видим доколко приетата от нас дата може да отговаря на реда на събитията – поне според ония източници, с които разполагаме.

През пролетта на 1868, когато се разтуря легията, Левски боледува и замайва се, както вече отбелязахме и на друго място – остава още някое време в сръбската столица.^[14] Споменахме също, че потегля най-после оттам за турската граница и бива затварян в Зайчар. Само болестта – следствие на която той все още е бил слаб за Балкана – попречила на Апостола да не се увлече и той и, като прескочи навреме във Влашко, да мине и сам с четата на Х. Димитър през това лято.^[15]

Обаче и бързото разбиване на хаджидимитровци ще да е закрепило в него още по-силно вярата за бъдеща организационна работа. С тази вяра в гърди той прекарва есента на 1868 във Влашко, за където заминал след несполуката в Зайчар. „Годините 1868–69, казва неговият биограф,^[16] са най-тъмните от дейността на Левски“, за да повтори малко по-късно същите думи в животописа на Хр. Ботев, тъкмо за ония години, когато великият поет се занимавал, като анархист, с нощни обири.

Осем момчета, другари на Апостола от легията, били хванати от влашката полиция за обир в селото Кампусин.^[17] Левски, види се, само по случайност не попаднал в ръцете. Съгласно записките на Хр. Иванов Големия – един от затворените – Левски бил съобщник на всички хванати. В началото на 1869 Апостолът вече прибягвал до чисти анархистки похвати, като организирал да се убие Хр. Георгиев в Букурещ, задето уж тоя предал Х. Димитър, а още, може би, по стара вражда, завещана от Раковски. За щастие обаче Л. Каравелов, който в това време вече бил във влашката столица, успял да отвърне буйния Апостол от безполезната и рискована работа.^[18]

IV.
Приятелството на Каравелова със „старите“ в Букурещ. Нюанси в идеите на Каравелова и причини за разцепление. Планът за нов вестник. Кога и защо е настъпил разривът. Програмата, написана от Каравелов, и какви поправки са направили „старите“. Обяснение на „Отечество“. Две точки в разногласието. Южнославянските идеали на сръбската „Омладина“ като идеали на Каравелова. „Старите“ са панслависти. Спорът за названието на вестника. Девизът на Каравелова: „Свобода“. Начало на русофилство и русофобство в новата ни история. Действително начало на революционната организация и първите стъпки на Левски в България.

В първата половина на 1869 Каравелов беше вече, както се спомена, в Букурещ. Той стана в румънската столица известен вече на българските кръгове като приятел на южнославянската идея. Още в затвора в Пеща той кореспондира с редактора на в. „Народност“, Ив. Касабов, и веднага след своето освобождение сътрудничи в същия вестник. В един апел към българския народ, означен с дата „1 януари 1869 год., Пещенската тъмница“, той говори като вдъхновен жрец на югославянското братство. „Само луд човек – казва той в този апел – може да вярва, че ние ще се сложим със султана и ще го короноваме с българската корона“, като очевидно с тия думи писателят стреля против дуалистите и мемоарите. Съюзът между българи, сърби, гърци и румънци – с всички, „които търсят същото, каквото ний търсим“ – ето ядката на този вдъхновен апел.^[19]

Предвид на тези свои идеи Каравелов още при самото отиване в Букурещ става приятел на стария комитет или, по-добре, на „старите“. Авторите на българо-сръбския съюз го считат за свой приятел.

В същото онова време кръгът на сърбо-русофилите гласеше един свой орган – орган на славянския съюз. Каравелов бил поканен да поеме редакторството на вестника и той се съгласил. Написал програма на новия вестник, „старите“ я уж одобрили, издали даже обявлението – всичко било готово, за да се почне работа. Обаче на тая работа не беше писано да се сбъдне.

В идеите на Каравелова се криеха нюанси, които тикаха този писател по съвсем други пътища, отколкото да дружи с които и да било вече от „старите“. Но че революционерът е могъл още сам да се пусне тъй наивно в едно съглашение, което не е „за него“, това трябва единствено да отдадем на обстоятелството, че той сам още не съзнава ясно себе си. Великите идеи не се раждат изведнъж, казва Лесинг, и великите хора почват също тъй опипом своето поприще, както всеки обикновен ум. Ето защо, вместо приятелство и задружна работа, враждата между Каравелова и „Добродетелната дружина“ избухна, докато още първият брой на планирания вестник не бе излязъл наяве.

Твърде просто. Човекът, който пристига с готов и нов план за вътрешна организация, този човек носеше зачатъци на твърде ново и рязко определено политическо гледище. Нека видим това.

И наистина, Каравелов не беше само преобразовател на революционната емиграция – не: в нашето минало той е и ще си остане нова ера в културната мисъл, той е нов етап в разбудения дух на цял един народ.

Обявлението, че новият южнославянски (русофилски) орган ще почне да излиза, било готово на 25 май. Тук влиза и програмата, написана от Каравелов. Изведнъж обаче след това последният отпътувал за Австрия с цел да уреди някои свои домашни работи. В края на юни той се върнал пак в Букурещ и тук, види се, веднага ще да е последвал разривът, преди още да се появи първият брой на новия вестник. Първият брой на „Отечество“, както бил кръстен вестникът, носи дата 25 юли. В тези двайсетина дни – от пристигането на Каравелова до появяването на първия брой или даже в първите дни на тоя срок – трябва да са вече водени оживени преговори между двете страни за някои изменения в написаната по-рано програма и разривът бил налице.

Тези моменти – разривът между Каравелова и „Добродетелната дружина“, между „млади“ и „стари“ – са важни, защото именно тях трябва да вземем като действително начало на революционната българска организация. Щом Каравелов обръща гръб на своя несръчен вестникарски ангажимент, енергично започва и новата работа. Разривът магически избистря мислите на революционера и е най-силният тласък, за да се очертаят по-твърдо бъдещите негови планове. След това вече оставаше само да се върви смело напред.

С едно специално обявление във в. „Народност“ от 6 юли, № 31, Каравелов разгласява, че „преди една неделя се върнал в Букурещ“ и че „намерил съвсем друго от това, което оставил“. Някакъв комитет, наречен „на старите“, бил го ангажирал за свой вестник. Той се съгласил и написал програма, но сега, като се върнал, заварил друго. Едно обявление известявало, че вестникът ще излиза, но програмата на този вестник не била вече оная, що той написал, а я изменили други хора по своему. Излизало, че ония хора, които тъкмят да издават вестник, били наум „да продават отечеството си“. Обявлението свършва с това, че Каравелов дига висок глас, да чуе мало и голямо: той вече няма вземане-даване с тия хора, а те са кръгът на „старите“. Той ги анатемосва като предатели и точка.

Разбира се, тая аларма е нищо друго освен вестникарска страст, но – какво да се прави – Каравелов е страстен полемист и всички от тоя темперамент не могат без преувеличения.

Но да видим сега в какво се състои знамето на ония „предатели“, да видим какво са изменили „старите“ и къде се крие караницата. Не трябва да се забравя, че тук сме вече до главата на същинския източник за борбата между русофилство и русофобство в България.

„Отечество“ още в своя първи брой напечата старото обявление – както го бил написал Каравелов – и се помъчи, с една дума, да обясни в какво се крие всичко, що произлязло. Работата била чисти дреболии, казва „Отечество“. Истина е обаче, че тъкмо в тия „дреболии“ се крие оня мъчно уловим нюанс, който рязко отличава Каравелова от „старите“, а също, може би, още и днес отличава русофилите от нашите русофоби.

Вестникът изброява малките поправки, що били направени в ръкописа, и те са, видимо, действително малки. Програмата гласяла, че новият вестник ще запознава взаимно и по-отблизо нашия народ с другите южнославянски народи – Сърбия, Черна гора, Хърватско, Банат, Бачко, Срем – като брани взаимните ни интереси. От всички тия земи вестникът щял да носи и специални кореспонденции. По-късната поправка обаче прибавила, че редом с другите славянски земи щяло да има кореспонденции още и от Русия. Само това била поправката и „Отечество“ пита сега що имало от толкова нещо. Че Русия нали била и тя славянска земя? И добавя хитро: „ако намерението (на Каравелова) било да варди „Отечество“ (вестникът) от панславизъм, то щяло да е друг въпрос“, тоест можело е другояче да стане, а то поправката си била съвсем невинна и не чинела никак за такава голяма сърдня.

Искреността на „Отечество“ в тия думи, според нас, не подлежи може би на съмнение, ала нюансът все пак си остава: едната страна допуска да се спомене името на Русия между славянските земи, другата – не. Каравелов остава непримирим. Неговото знаме било друго.

Как ли е могла да го плаши оная дреболия?

Но имаше още един спор между двете страни, един спор дори твърде елементарен, а него „Отечество“ премълча. Каравелов не харесвал кръщавката на вестника. „Отечество“ му се видяло едно име твърде обикновено, дори елементарно и не като за идейно знаме. Той предлагал вестникът да се нарече „Свобода“, а пък това предложение плашело или отблъсквало „старите“ хора. Малко по-късно Каравелов основа, както знаем, свой вестник под това име: първият брой на в. „Свобода“ излезе в септември или октомври – току два-три месеца след „Отечество“.

Сега ето ни вече очи в очи пред двете лица на спора между Каравелов и „старите“: нюансът за Русия и дръзкото знаме „Свобода“. Да пристъпим, прочее, по-близо към разяснение на едното и другото, а най-вече към разяснение на новата русофобщина. Тя последната е девизът или гербът на онова знаме, което високо се развява сега от буйния революционен напор.

Каравелов, като забравим шестте месеца затвор в Пеща, идеше от Белград под пресното обаяние на своите юношески мечти. Там, в сръбската столица, пожъна той първите лаври на слава и успех в живота: той бе до известна степен корифей и душа на сръбската идейна младеж – на крилатата „Омладина“. Между това в онази „омладина“ пламтеше възвишен идеал за вътрешна и външна свобода на южните славяни – това, което и нас, нещастните българи, вълнува още и днес в дъното на душата. Този идеал би могъл и нам да стане завинаги едно верую, ала ние и нехаем, струва ми се, за него.

Външната независимост беше обширно схващал дори и княз Михаил III, иначе абсолютист като господар вътре в страната. Аз отбелязах на свое място, че този княз политическата независимост на Сърбия свързваше само с южнославянски или балкански съюз, т. е. със съюза на слаби и малки помежду им. Всяко съединение, казваше той, с тази или онази велика сила е загуба на независимост за Сърбия или за всяка от балканските държавици. За вътрешната свобода „Омладината“ не споделяше абсолютизма на Михаила и той падна в 1868 под меча на съзаклятниците.

Сега, колкото и от известно гледище да е невинна поправката на „Отечество“, отблизо взета обаче тя не е дреболия. И наистина, не е все едно да искате съединение на всички южни славяни в едно цяло, дето всяко племе ще бъде равна единица, или да търсите съединение на всички славяни вкупом с Русия в една голяма единица, дето тази гигантка сама по себе си ще бъде ядка и съединително цяло за всички други. Югославянски съюз не е панславистко единство.

Във всеки случай за нас е явно, че Каравелов стои на сръбско гледище.

Ристич твърди, че Каравелов е получил дори от сръбското правителство печатница, за да популяризира делото, и това едва ли е лъжа^[20]. Ристич беше един от регентите на Сърбия след убийството на Михаил; регентството поддържаше приблизително идеите на този патриотичен господар. За тази печатница по-късно често нападаха Каравелова: казваха му, че той е сръбски човек, но това са вестникарски закачки. Да бъдеш сърбин или сръбски агент е едно, а да си човек с високи идеи е друго. Сръбската „Омладина“ и регентството ценяха в Каравелова верен ратник на южнославянския съюз и поддържаха една велика идея, която ще си остане завинаги велика за цялото поробено южнославянство.

И така, ние сега лесно можем да разберем русофилския или русофобския нюанс: „старите“ не довиждат опасността, ако Русия стъпи в общия съюз на големите и малките славянски държави, и според това действат по своему; Каравелов, напротив, в съгласие със сръбските политически водители, не дава на северния колос място в своята горяща мечта за южнославянско братство – тук говори страхът да не пропадне равновесието между малките.

Както и да е, контрастът в тази точка е толкова категоричен, толкова непримирим, че, струва ми се, среда няма.

Но това пък не значи непременно, че „старите“ са и „предатели“, както ги нарича Каравелов; това е преувеличение. От една мечта за общославянски съюз, макар и с Русия заедно, до предателство е далеч. Опасността – малките да бъдат погълнати от големите, на която напира Каравелов – може да лежи в тази мечта, а може и да не лежи; тази опасност едни виждат отрано, други не. Но от това недовиждане – което може да произхожда и от пълно сърдечно доверие към бъдещите планове на Русия – до съзнателно намерение да се предаде отечеството, а само такова нещо наричаме предателство, дотам е далеч.

И после, с позволение казано, упрекът „предател“ беше безкрайно повтарян и по-страстно, и с не по-малко преувеличение и в по-късни времена. Враждата се раздуха до неимоверност и раздели обществените дейци на два непримирими лагера, което трае и до днес. Но трябва да признаем, че предметът на спора между едната и другата крайност още виси в мъглата на въздушните пространства и не се е очертал ясно; историята – този велик мъдрец – още не е потвърдила преимуществата на едното или другото течение, не като идея, а practically, за бъдещия подем на цялата страна. Събитията не са узрели и до днес достатъчно, за да ни отворят очите; а страстните партийни епитети нищо нито решават, нито предсказват.

И накрая, целият спор почива върху нещо стереотипно и общо. Каравелов е разярен идеалист – такъв, с каквито, за нещастие, Бог ни е щедро надарил и до днес. Отличителна черта на всеки млад народ са мечтите и идеологията; културните народи отдавна са ги прегорели и сега вече не спорят за идеали, чиято осъществимост е мъгла, а напротив – решаването на близки практически задачи с полза и радост поглъща техния дух. Каравелов забравяше, че до великата панславистическа държава е далеч. И ако той, при това, се бори против едно привидение на собствената си фантазия с такава увлеченост и с толкова страст, че ни се струва, сякаш всички славянски племена, малки и големи, вече са се слели в едно море, а великата бяла мечка посред него е зинала да погълне всички – това идва от младенчество. До страшното чудо още е далеч. Не едно от малките племена още гине под чуждо робство и трябва да простира немощни ръце към по-силния брат за спасение.

Но както и да е: криви или прави са били нашите идеалисти от миналото, това са си те. Ние нарочно се отбихме надълго, нарочно изтъкнахме и добрите, и лошите им страни, за да покажем, че и едното, и другото е наше, почти домородно. Ние трябва да ги знаем и добре да ги знаем, а това е важно. Десет години не минаха и пламна Априлското въстание; апостолите до един бяха в това дело ученици на Каравелова, носеха неговите идеали, неговия страх от чуждо господство. А нашите врагове разтръбиха по целия свят, че великото събитие е дело на руски агенти. По-късно пак ще се върнем към това обвинение.

Но да стигнем сега до втората точка на спора между двата лагера – името на вестника „Отечество“. Нека разгледаме буйния революционен устрем.

Девизът на младите беше друг. Каравелов го намери и той беше прост – „Свобода“. Този девиз всъщност криеше обаянието на неговата агитация. Хората чувстваха високия полет и широката мисъл на този нов гладиатор, излязъл на сцената; чувстваха ведрия дъх на нова струя в тази проста дума „свобода“.

Тази нова струя легна в основата на бързо възникналите частни революционни комитети; това обаяние издигна изведнъж, сякаш изневиделица, авторитета на революционния комитет.

Не само девизът е силен, ясен и прост, но у Каравелова има и нещо друго: той е критик. Надарен със силен аналитичен ум, той пречиства своите искания от всички чужди примки. Ето защо цялата негова програма днес ни удивлява със своята простота.

Всяка по-висока степен на развитие в областта на изкуството и на духовната култура се отличава с това, че постига се все по-проста и по-проста форма, докато се дойде до природата. У Каравелова е тъкмо това, друго не е. Още от преди Раковски хората се борят за същото, но идеалът все пак се мярка пред нас в една мечтателна дрезгавина, поради многото чужди примеси в него. Раковски доста приближи този идеал до светлината, но той още не е съвършено изчистен. Целият „Горски пътник“ е една величава апотеоза на свободата, ала образът на тази хубавица не е още без тъмнини. Раковски се мята на всички страни, ходи хайдутин, мечтае за Балкана, цели походи предприема за успеха на черковната борба, гони политика, сее просвещение, всекъде е жрец и на едното, и на другото, и всичко у него е за свободата, ала свободата не е всичко за него.

Тъкмо противното е Каравелов; свободата у него е всичко. Ето защо е той и прост, и силен. У него църква, просвещение, политика, народни граници, народно бъдеще, славянско братство – всичко това е подведено под един знаменател: свобода. Дайте ми свобода, казва той, и аз ще ви дам всичко. „Кога бъдем свободни, казва се в прочутото негово „Обявление“, тогава и черковният наш въпрос ще се реши сам по себе си!“ „Срамота е, проповядва той пак в една от уводните статии на „Свобода“, – срамота е да делим онова, което е още в чужди ръце“, като очевидно мери сръбско-българската вражда за Македония. Всичко това трябва да се остави, а да се залови мъжка работа за свобода. Мъжка работа е: 1. да се сдружат тези, които се нуждаят и които са слаби поотделно – за да са силни заедно, и 2. мъжка работа е да се въоръжим сами у дома, да образуваме комитети, да бъдем приготвени, спретнати, да бъдем силни сами. С една дума: южнославянско братство и комитет – ето свобода, ето черкова, ето граници, ето всичко.

То е тъй просто, тъй високо това знаме, толкова високо е то, че всеки го види и всеки се възпламенява, възпламенява се, най-после, всеки, защото знамето е просто и защото всеки го разбира. „Оставете всичко настрана, оповестява туй знаме, и търсете братство между себе си и между своите братя, които търсят също като нас.“^[21] Или още: „В Балканския полуостров живеят пет народности (българи, сърби, румънци, гърци и арнаути), които са назначени да разрушат гнилата империя на султана и върху нейните развалини да основат няколко млади господарства. На тези народности трябва съединение, съединение и пак съединение!“^[22]

Под обаянието на туй ново знаме скоро възникват по градове и паланки революционни комитети и повеждат всичко старо подире си.^[23] Тайният централен комитет от 1866 год., след „мемоара“, пролетта 1867, както знаем, вече не съществуваше. Всички разбраха, че Турция не ще и да знае от подобни заешки аларми. Някои от комитетските членове – от мемоаристите – още тогава се обявиха приятели на четите, като Ив. Тодоров, Мънзов и др. По-късно някои минават и с Хаджи Димитра, а Кирияк Цанков малко по-късно се присъединява към революционния комитет.^[24]

Комитетът на „старите“, от друга страна, остава само със своя орган – „Отечество“. Редактор на „Отечество“ се главил П. Кисимов, авторът на „България пред Европа“ и на „мемоарите“ и дуалист-вдъхновител на тайния комитет – един словоохотлив писател, който, след като спре „Народност“, нямаше де да изтрива перото си.^[25] Самото „Отечество“ остава също в сянка, щом на свят се появи „Свобода“. Тъй работите се редят живо едно след друго.

Фалитът на легията в Белград, а главно това, че Сърбия промени русофилската си политика, действително обезкуражи стария комитет и го лиши от мощ за определена работа. Ето това беше и най-опасната болест, която ускори смъртта му. Оставаше само едно: вестникът на старите човеци да си върви. И действително, цели две години още „Отечество“ защитава – и дори прави го с великото достойнство на безмълвните индийски маги – защитава общонародните интереси: пише вдъхновени статии, пропагандира за език, народност, татковина, политика, религия, просвета – за всичко, а главно старае се да не закача новото течение, не го задиря, не го споменава (то даже не съществува за „Отечество“!) – с една дума, избягва всичко, що прави шум, що докарва дисхармония: неща, които завинаги смущават един благовиден дух, една деликатна, лигава, политиканстваща и безцветна натура.

И тъй нататък: полето се разчиства.

Трябва да приемем, че със завръщането на Каравелова от Австрия или Белград, лятото 1869, революционният кръжок в Букурещ е бил съставен. Левски, въодушевен за работа, се развъртял по влашките градове.^[26] В Гюргево, Плоещ, Турно-Могорели и др. революционните кръжоци били турени в ред още през същото лято, а към края на годината или вече в началото на следващата 1870 Левски ще да е минал в България. Той заредил градовете на вътрешността: Плевен, Ловеч, Троян, Тетевен, Търново, Габрово и др.^[27]

Новата работа била чисто подготвителна: апостолът циментирал дружинки в име на новото знаме: свобода. Веднъж кръжокът съставен, събирали средства за пушки, откривал се списък за юнаци; с една дума, захващали грижи за хиляди дреболии, които дотогава липсваха. Всичката подготвителна работа обаче е била възлагана просто на ново огласените, а сам апостолът отминавал по-нататък.

 

^[1] „Моето пътуване“, 71.

^[2] Ibid., 78.

^[3] Берковски, 55.

^[4] Панайот, 95.

^[5] М. Г. Греков, Геройската смърт, Пловдив, 1904 г., стр. 28. Свидетелствата са противоречиви относно въпроса накъде се е движела четата на Цветко Павлович и Никола Воеводов. Г. Греков, един от четниците, твърди, че те отивали да се присъединят към четата на Иван Кулин и Еремия (Българов). Ibid., 33. За четата на Българов най-обстоятелно ни разказва Берковски – тази чета през лятото на 1867 г. отивала да посрещне Панайота и да му помогне да си пробие път за Сърбия. Тя била предадена, турците я причакали на самата граница и я разпръснали (Из възпоминанията ми, 38–47). Ср. също Г. Димитров, Княжество България, II, 287. Последният обаче твърди за двамата убити в австрийския параход воеводи, че те отивали в Белград за легията. Ibid., 234. На същото мнение е и Заимов – ср. Васил Левски, 81. Той се води по този въпрос по Берковски. Ibid., 62. Според последния Цветко Павлович и Н. Воеводов не само отивали за легията, но още носели „пакет“ от Добродетелната дружина до сръбския военен министър. Берковски научил тези подробности от един български студент в Одеса, който също пътувал за легията в Белград и бил на същия параход с двамата нещастни, като се запознал с тях и чул от самите воеводи предназначението на пътя им. Студентът стигнал в Белград и веднага разказал за убийството. Берковски излага спомените си за тази случка по разказите на въпросния студент. Той се казвал Трифон Л. Панов и бил съгражданин на Берковски, така че едва ли може да се съмняваме в достоверността на спомените на последния.

Известието, че се свикват ученици в Белград, било широко разгласено сред емиграцията и сред учащата се младеж. Въпросният Тр. Л. Панов по тази покана отивал в Белград. М. Г. Греков разказва, че и той в началото на 1867 г. също бил ученик в Николаев и слуховете за движението го примамили да се пусне на път. Във всеки случай, дали хората на Цветко Павлович и Н. Воеводов са отивали за четата на Еремия Българов или за легията в Белград – спорът ще остане отворен, докато не се намерят писмени документи, които да докажат по още по-несъмнен начин същинската мисия на двамата воеводи. Датите говорят против мнението на Греков: Еремия Българов е бил разбит още през юни, а двамата воеводи пътуват за Белград в началото на август – тъкмо когато се събирали хора за легията. Това време е достатъчно широко, за да се разчуе до Влашко, откъдето тръгва четата, че Българов е разбит и че няма вече кому да помагат в Сърбия.

^[6] Пирочанац: „Кнез Михаило“, 84–85.

^[7] Панайот, 98.

^[8] Статията започва от г. II, № 3. Цитира се, между другото, например писмото на Драгашевич в сръбското списание „Войн“, № 8 от 18 март, където границите на Сърбия били очертани както следва: Солун, Скопие, Серес, Разлог, София, Плевен и Видин. Същият Драгашевич бил преподавател на легионерите (Панайот Хитов, стр. 93). Иван Касабов, авторът на дългата статия в „Народност“, твърди по-късно в своите спомени, че във филипиката си против сърбите е имал и съчувствието на Христо Георгиев, както и на целия кръг около „Добродетелната дружина“ в Букурещ.

^[9] Апостолът всъщност стоял твърде кратко време в легията, защото скоро след постъпването си се разболял от стомах и бил пренесен в болницата. Там му направили операция и той бил принуден да лежи дълго време. Когато легионерите се разпръснали, той бил почти оздравял и в началото на май заминал към турската граница с цел да премине в България (М. Г. Греков, „Светлина“, 1899, XI–XII, 3). В Зайчар впоследствие бил затворен от сърбите в тъмница, защото, както сам разказва, „бил проповядвал на тамошните българи да умират за българщината си, че им е отечество“ (К. Цанков, „Писма“, № 1, стр. 9).
Проф. Милюков, воден от Заимов, твърди, че легионът се разтурил през есента на 1867 г., тоест тъкмо когато се е събирал. Той приема също, че и Раковски бил в Белград и настоявал за рекрутирането на легиона, при положение че през есента на 1867 г., при самото му основаване, Раковски лежал на смъртно легло в Букурещ („Български преглед“, г. V, кн. IX–X, стр. 67 и 69).

^[10] В. г. II, № 11 от 2 февруари. Антрефилето е късо и бе неотдавна препечатано в „Мисъл“ (XIV, 1904, № 2).

^[11] „Град Ловеч“, 18.

^[12] М. Ив. Марковски „Спомени“.

^[13] „18 писма“, К. Цанков, писмо 17, стр. 88.

^[14] Г. Димитров „Кн. България“, II 332.

^[15] З. Стоянов „В. Левски“, 52.

^[16] Ibid.

^[17] „З. Стоянов“, 53.

^[18] Споменуваните записки тук на „Големия Христо“ ние не притежаваме; те са оставени в наследство на роднините на покойния и вярваме, че в скоро време музеят ще се сдобие с тях. Цитираното място вземаме от статията на г. М. Г. Греков в „Светлина“ за легията в Белград – статия, която и друг път споменахме. Г. М. Греков имал неколко време поменатите записки на свое разположение и се поучвал от тях. Фактът за намерението на Левски да убие Хр. Георгиев е разказан от З. Стоянов и се нуждае от потвърждение. Той би могъл – и дай Боже – да излезе неверен, но споменът, че Левски по ония времена се въртял в Букурещ, ще остане недосегнат, а нас тъкмо това ни и важи в случая.

^[19] „Народност“, 2 февруари 1869 № 11, год. II.

^[20] „Дипломатска история Србије“, 167: „Любен Каравелов положио је темељ својој патриотској књижевној радњи у Букурещу с помощта на Сърбия, добивайки оттам всичко, що е било потребно за тази цел, дори и една готова печатница.“
В последно време г. К. Величков единствен се опита да опровергае това твърдение за печатницата на Каравелова (в. „Ден“, юлий 1905) въз основа на един разговор с вдовицата на покойния революционер – днес вече и тя покойница. Последната, именно, твърдяла – казва г. Величков – че онази печатница Каравелов купил с парите на жена си. Възможно е обаче революционерът да е платил нещо, колкото да се прикрие отстъпката. Сръбското правителство харчеше в онези времена толкова за издръжката на българската емиграция, че би могло да подари не една, а много печатници за агитация, особено когато знаеше благоприятните идеи на Каравелова.
Покойната жена на революционера не е могла да знае всички тънкости. А могла е също и да ги знае, но и сама, като сръбкиня, до живот да прикрива онова, което не е за казване – т. е. че печатницата е сръбско дело. Във всеки случай въпросът се нуждае още от проучване.

^[21] „Народност“ – II г, бр. 11.

^[22] „Свобода“ 1869. № 4.

^[23] Професор Милюков, който изобщо погрешно е навлязъл в анализа на онова време, твърди, че обстоятелствата „дали превес на мненията на младата партия на революционерите над „старата“ (партия), та авторите на „Мемоара“ (които Милюков разбира да са Раковски и каравеловци) изтласкали на заден план авторите на сръбско-българското споразумение“ („Български преглед“, г. V, кн. IX–X, стр. 69).

^[24] „Миналото“ 124, писмо на Ат. Андреев.

^[25] Ср. статията на II. Кисимов „как станах редактор на „Отечество“ – „Исторически работи“ II.

^[26] „В. Левски“ от г. З. Стоянов, стр. 55: печатна грешка – вместо 1867, чети 1869.

^[27] Когато Левски дошъл в Ловеч, Марин Луканов и Иван Драсов, за да се убедят в делото, отскочили до Влашко, за да видят по-отблизо какво се върши и там, което разказахме и по-напред. И наистина, в Букурещ, Гюргево, Плоещ и другаде те се убедили, че „всичко е наред“. – Д-р Иван П. Стоянов, „Градът Ловеч“, стр. 19.