От същия автор

„Независимост“ спря, но революционният печат не издъхна съвсем. Два месеци по-късно излезе на свет първия брой на „Знаме“. Ботев, душата на революционния комитет – след като Каравелов се оттегли от него, – оня Ботев, великият певец на революцията, пише уводна статия за този нов вестник, който е негов – статия, която е програма не само на вестника, но и на цялото ново течение. „Знаме“, казва се там, служи на същите идеали, на които служеше и „Независимост“: само че имало една разлика, а тя била една единствена между двата вестника. То е, че „Независимост“ служила винаги на един крив свой крамолнически навик. Тя нападала, и то лично, бедните „хигиенисти“, „хомеопати“ и „гимнастиците“, когато е трябвало да критикува само делата им. Та, разбира се, новият вестник ще кара по-тънко и ще остави настрана „всякакви лични страсти“. Трябва още да се забележи, че под „хигиенисти“, „хомеопати“ и „гимнастици“ Каравелов разбираше хората или съсипните от дуалисти и русофили, както и всички други авантюристи и скакалци, които „пиеха и пееха буйни песни и зъбеха се на тирана“ – по влашките кръчми, разбира се.

А то ще рече, че с партиите, против които „Независимост“ водила „непримирима война“, „Знаме“ ще употреби „тонът на примирие“.

Но това пък до известна степен още значи и самопризнание, че досега революционният комитет не само не е спечелил поддържката на всички слоеве на обществото, също и на по-видните партии в българската интелигенция, но е дори възбудил против себе си враждата на много от тях. Ето защо комитетът е трябвало за в бъдеще да води примирителна политика или, по-точно казано, да съсредоточи своите усилия само върху туй: как да спечели за своята кауза всички наранени дотогава слоеве и обществени течения.

Ясно е, после това, да се разбере, че подобно едно различие е нищо друго, освен „въздушна природа“. В историята не се знае случай, дето самопризнанието за малък сторен грях да мине за нова политическа програма.

И после, да проповядваш примирение между разни партии в една страна, дето идеите не са оформени, дето делата и личностите са неделими и дето страстите и чувството на дълга се вият в мъгла и прахове – да искаш да постигнеш това не ще ли рече, да не знаеш ни себе си, ни хората и да гониш звездите?

И наистина, откак „Знаме“ издигна глас за примирие, много гласове отпосле издигаха знаме за същата цел, ала партиите останаха и до днес – не се примириха и враждата не угасна. И хомеопати, и хигиенисти, и гимнастици еднакво ритат против „консилиума на българската свобода“ и на българското щастие, ритат отпосле, както ритаха от преди. Ето защо програмата на „Знаме“ за примирие беше само празна мечта, а като такава, тя не бе в състояние да донесе нищо ново на революционния комитет. Вместо чувства и пожелания трябваше да се работи, трябваше да се издигне някаква сила, която липсваше.

Но появяването на „Знаме“ има туй практическо последствие, че водителството на революционната партия малко по-малко фактически преминава съвсем в ръцете на Ботев.

Едновременно, щом обстоятелствата се сложиха тъй, че Кубратовци не можеха да поемат в ръцете си напълно работата из вътрешността, водителството мина към асеновците. Така че Стамболов, приятел на Ботев и другар негов по стихотворство, изпъкна незабелязано като заместник на Левски.

Събранието, което в протокола от август било уговорено за декември, действително се състоява по Коледа^[1] макар и „без никакъв резултат“, както се изразява сам Ботев за него. Все пак обаче в туй събрание се бе извършило нещо особено.

Там присъствал и Каравелов. Трябва да забележим, че великият революционер не заряза изведнъж и съвсем комитетските работи, а следеше ги с интерес, макар и малко отдалече. Сега той направил в събранието, между друго, и едно предложение, което е твърде характерно. Сломеният духом борец поискал да се избере из България едно пълновластно лице, което само да върши всичко: да основава комитети, да влиза в споразумение с държави и правителства и пр. Разбира се, че другите представители не се съгласили да приемат това.

Навярно, с туй си предложение Каравелов се опитвал да възкреси стария ред, завещан от Левски, като, види се, не е съзирал ясно, че работите вече вървят по нови пътища. Тия нови пътища имат в себе си нещо своеобразно, което отпосле, както ще видим, изпъква все по-силно, по-ярко и по-определено.

Събранието, като не било издържано достатъчно, издържано от вътре и отвън, като било досущ безсилно, за да вземе какво да е определено решение, отложило своите дела до друго събрание през март. Стамболов присъствал и сам, но потърсил пари и не намерил. Безсилието притискало от всички страни. Избрали комисия, състояща от: Каравелов, Цанков, Адженов и Тома Пантелеев, която имала за единствена задача да свика на 1 март ново събрание. Пантелеев, който живееше в Свищов, оставил за свой заместник Ботев?^[2]

Стамболов се върнал в България, снабден с пълномощно от комитета, че е негов представител във вътрешността. Един сандък револвери, които трябвало да се предадат на негови хора и да се прехвърлят в България, били хванати в Гюргево от ромъните, и турското правителство могло да узнае, че революционерът е преминал в България. От тази минута Стамболов го затърсили „под листо“^[3] Стамболов отишъл в Стара Загора и оттам, през Харманли, с помощта на Ради Иванов, чиновник по железницата, заминал през Одрин за Цариград, отдето руският консул, граф Игнатиев, го снабдил с паспорт за Одеса.^[4] В началото на април той вече бил стъпил на руския бряг.^[5]

Събранието на 1 март не се състояло, защото работите във вътрешността, следствие на преследванията против Стамболова, били съвсем разстроени. Трите главни комитетски центрове: Шумен, Русчук и Търново, не стрували по туй време нищо. Волов лежал в русчушките затвори поради някакво момиче, което се оженило за френски инженер от железницата – случка, която направи голям шум по онова време.

Обретенов от Русчук се скарал, поради никаква история от интимен характер, с Грекова и съвсем не искал да чува за революция: „хванал го вроденият му инат, та не щял за нищо да знае“. А на Стамболова и така вече били свързани ръцете.

Към всичко туй скоро дойде, като на панагон, и враждата между Каравелова и Ботева, която нямаше нищо красиво в себе си. А когато тая вражда се разпали до упорита борба, тя вече сама беше достатъчна да отблъсне казаните сърца от всяко дело.

Нека посветим тук няколко думи на тоя твърде нещастен епизод. Като спираше издаването на „Независимост“, Каравелов не ще да е мислил, че по един или друг начин ще повреди на революционното дело. Той дори от начало предлагал на Ботева да поеме и да продължи „Независимост“, но поетът се отказал.^[6] А когато Ботев почнал „Знаме“ през декември, Каравелов се явява още и като негов сътрудник. Също така, два месеци „Знаме“ се реди безплатно в печатницата на Каравелова. И ето че, след това, изведнъж избухва острият оня разрив между двамата отлични борци. По-близкото запознаване с него не е предмет на нашите изследвания тук. Ние ще отбележим само най-характерната страна на въпроса. Във всяка среда, където едно и също политическо течение образува изключителна сила, образува изключителен култ, почвата за нетърпимост е дадена: идейното различие довежда скоро до лична вражда.

Ботев търпял смирено оня прелом, който се извърши в душата на Каравелова, само додето последният не бил тръгнал още по противоположна посока. Щом обаче „Знание“ иде на свет със своята чудновата програма за „азбуки“, личната вражда не могла да не избухне.^[7] На 16 март работата узряла: струната между двамата била вече скъсана окончателно.^[8]

II
Млади сили. Събранието през август 1876. Каравелов вън от комитетската среда. Нов период и разделение на силите. Многовластна организация. Състав на комитета. Решение за въстание. Окръжно.

Непосредствено следствие от раздора на двамата водители беше, че се разкъса революционната емиграция във Влашко. Комитетът няколко време дори престана и да съществува. Неуредицата и безначалието са били пълни. Стамболов едничък бе човекът, който съумя да спаси положението. На 2 май той е вече в Букурещ.^[9]

Още от Одеса бъдещият регент на България препоръчал на Ботева за свой заместник във вътрешността Панайота Семерджиев, който и минал Дунав.^[10] Изобщо грижата за вътрешните комитети, па и за цялото дело не напуща ни на минута Стамболова. През юни той вече тръгва из Влашко, за да подготви едно общо събрание.^[11]

Малко по малко в Букурещ се събират млади, отбрани сили. Групирани около Ботева, те съставляват на първо време неговия щаб в борбата против Каравелова. Но едновременно тези сили образуват и оная нова ядка, която с нова мощ повежда напред комитетските дела.

В началото на юли в Букурещ се прибира Ив. Драсов – сега вече завинаги. Ботев сам в своите писма често го кани да се прибира по-скоро. Драсов тъкмо тогава свърши реалната гимназия в Прага.^[12] При рядкостта на образовани хора по онези времена, Драсов, с пълно гимназиално свидетелство в ръка, обещаваше да бъде една крупна сила в лагера на Ботева.

Амбицията на борец против вредния авторитет на Каравелова тика певеца на „Хаджи Димитър“ да вербува грижливо добри съпартизани.

Драсов, както знаем, изтеклата година беше един вид заместник на Панайот Хитова в общото заседание на 21 август 1874. Той сътрудничи после в „Знаме“, превежда книгата „Мацини“, с една дума, той е вече една малко-много известна сила между емиграцията. Така се обяснява защо именно Ботев с такова нетърпение го очаква да се прибере час по-скоро в Букурещ.

Към средата на март в румънската столица се бил прибрал от Мала Азия и Стоян Заимов, беглец от Диарбекир, който през руска Армения и Цариград, след дълго и мъчително скитане, туря крак най-после на обетованата влашка земя.^[13] Той беше заточен по хасковската афера. Заимов сега открито застава на страната на Ботева. През юни той е вече редактор в Браила на сатирическия лист „Михал“. А там сътрудничили както сам Ботев, така и Стамболов. Вестникът се пълнил със закачки против Каравелова.

Случката в Шумен с онова момиче, влюбено във френския инженер, пропъди оттам Волова и П. Енчева, учители дотогава. Прочее, скоро и те се намират също във Влашко.

В началото на юли месец тези млади хора, събрани в къщата на Д. Ценович в Букурещ, решили да свикат бърже едно общо събрание, подготвено вече от обиколката на Стамболова из Влашко.

Събранието станало на 12 август.

Забележително е това събрание. Първи път сега в него Каравелов не е вече между комитетските хора. Първи път настъпва действително разцепление сред чисто революционната емиграция, тъй единодушна още от времената на Раковски в своята ядка.

И така, първи път Каравелов не е в средата на революционната емиграция, и първи път революционната емиграция се вижда наедно без досегашния си водител. Ето защо това събрание образува един прелом в историята на революционния комитет; то е край на един период в тази история и начало на друг.

Ако целият период досега наречем по името на неговия водител – период на Каравелова, то новопостъпилият сега период в живота на организацията би трябвало да носи името на Ботева.

Но в това събрание изпъква нещо по-характерно, за което и напред позагатнахме някъде.

Работата е, че редом с Каравелова браздите на организацията държеше в ръце Левски, който в същност беше и фактическата нейна сила. След неговата смърт наследиха го няколко души подред и заеха неговото име на апостол, ала неговото място не можеха да запълнят. Когато една велика сила напусне сцената, нейното наследство обикновено страда от две неща: от амбицията на наследниците, както и от безсилието им. Една дребна глава и един дребен скелет не могат да понесат шлема и щита на гладиатора. И после, додето гигантът е един, наследниците са по много и нито един от тях не може да се наложи на другите. Каравелова наследи Ботев, но до него стои Стамболов с еднаква амбиция на поет и водител. Стамболова не признават над себе си други млади, които стоят близо до него и т. н. Ето защо Ботев, който е действително най-голямата интелектуална сила в новата организация, не е и не се нарича в това събрание формено председател на комитета, защото за това пречи от една страна порасналият авторитет на Панайот Хитов, а от друга също и амбицията на Стамболова. Във вътрешността Стамболов е също пак непризнат още за изключителен водител, защото и там влиянието е разделено.

Сега, ако по-старата организация, под водителството на Каравелова и Левски, наречем едновластна, или двувластна, то новата би трябвало да носи име на многовластна организация.

Пред вид на обстоятелството, че съдбоносни събития се развиваха вън от България, събранието от 12 август нямаше време да се занимае по-дълго със самата организация на комитета. Времената искаха да се почне дело във вътрешността и то тъй скоро, колкото може някой да се помисли. Ето защо и най-важният характерен признак на новия ред трябва да се нарече пак тая бързина, с която хората сега от думи в едно събрание веднага преминават към дело, и то без да имат началници.

През юли 1875 избухна в Босна и Херцеговина въстание, което скоро взема небивали дотогава размери. Черна Гора и Сърбия съдействаха открито на своите въстанали братя. Предвиждаше се една обща война на Балканския полуостров.

Юначната борба на въстаналия роб съживи вледенените от несполуки и нещастия сърца на нашата емиграция, и тя сега се залавя трескаво и с нови сили за работа.

Общото събрание било наречено „извънредно“, поради бързия му характер. На събранието присъствал тоя път вече и сам Панайот Хитов, дошъл от Белград. Воеводата сега се опълчваше толкова за българско, колкото и за сръбско дело, та и не е могъл да не се яви. Той беше сръбски пенсионер, а сърби бяха и ония, които се биеха в Босна и Херцеговина. Там трябваше помощ.

Разбира се, че го е подканяло и самото сръбско правителство да си гледа работата. Той дошъл сега, придружен и от Дедо Цеко, също един от поддържаните от сръбското правителство наши воеводи.

Из България дошли до десетина представители.^[14] Централният комитет бил възобновен в състав от пет души членове, както е казано в окръжното на комитета, което по-долу привеждаме. Тези петима са: Д. Ценович, Андрей Шопов, Хр. Ботйов, Ив. Драсов и Д-р Чобанов.^[15] Комитетските членове, ако смеем да вярваме записките на Драсова, провъзгласили помежду си Д. Ценовича за председател – това значи, че всички са председатели. На Андрей Шопов била поверена касата на комитета.

Като се взело предвид, че енергичната борба на херцеговинци непременно ще тури източния въпрос на сцената, решили единодушно да се използва сгодния момент, като се провъзгласи, колкото се може по-скоро, въстание и в България, та и българският въпрос да изскочи на видело. Мислило се, и не без основание, че ако революцията в България избухне със същата сила, както в Босна и Херцеговина, и източният въпрос бъде турен на дипломатическата маса, то българският народ не ще да остане без правдини. Даваме тук второто окръжно на комитета, с датата от 21 август, в което се споменува бързото и категорично решение на събора за бунт в България.

БЪЛГАРСКИ РЕВОЛЮЦИОНЕН КОМИТЕТ
В БУКУРЕЩ.

Август 21 1875 год.

Господа родолюбци!

Обещахме ви се в първото си да ви съобщим някои подробности върху народните ни дела. Ето днес изпълняваме обещанието си. Извънредното ни народно събрание от важните за всеки южен славянин обстоятелства, което свърши заседанията си на 12 т. м. под председателството на почитаемият ни войвода П. Хитов, съгласно с Централният Български Революционен Комитет в Българско, реши едногласно революция. Вашият благоприятен отзив с бързите ви доброволни пожертвувания доказва, че и вие оценявате сгодната минута и съгласявате за едно всеобщо въстание в българско. За тая цел са избра петочленен комитет, който заседава всеки ден. Каква е задачата му, вам е известно. Неговите действия за сега са ограничени да приготви тая революция. И понеже тя трябва да избухне от вътре, първата ни грижа беше да свържем народните си сили и улесним началото, а това стана като изпратихме няколко решителни и влиятелни пред народът ни апостоли. Всичко това, господа, с вашата помощ са нареди, и сполуката, която са очаква от това народно движение ще ви даде точен отчет за всичко. Но това, господа, не е достатъчно. Вие, вярваме, сте съгласни, че е неизбежно нужно да са изпратят и от тука няколко чети добре организувани, от които ако и да се не очаква много, но пак щат да подкрепят силите на отсрещните ни братя и щат ги не малко насърчат. Следователно за тяхната организация са изисква огромни суми; а тия суми, разумява са, ще са събират пак измежду ни, та за това вие трябва да имате винаги на разположението си една сума, та щом стане нужда, да са употребят за гдето трябва. Ние вярваме, че в всеки град и в околността му са намират доста юнаци, които би отишли с радост да пролеят кръвта си за своята собствена свобода. Като е тъй, ваша длъжност е да са постарайте още от сега и ни явите, до колко юнака би са намерили при вас и са готови да отидат, щом стане нужда. Освен това, ще ни явите, ще ли могат тия момци себе си, или частно вие да ги въоръжите, понеже трябва да знаем, колко и какви юнаци имаме на разположението си и готови ли са в всеки случай да тръгнат. За тия и подобни работи трябва да ни пишете с осигурени на пощата писма или с особен човек, инак е опасно за да не падне нещо в ръка и са открие делото ни. Също ако познавате някой лица достойни за войводи, пратете ги тук при нас с особена препоръка за споразумение, понеже са нуждаем от предводители.

Длъжни сме да ви явим и това, че емигрантският ни вестник „Знаме“, на който по-после мислим и името да са промени, стана чист комитетски лист, който ще да са занимава изключително с народните ни интереси. Никакви лични нападения няма да са срещнат в него. Комитетът ще да са труди дано може да са издава два пъти в неделята. Маловажните неспоразумения между някой тук лица, като например Ботйов, Цанков и др., престават за винаги, и тия лица днес работят съгласно в полза на народното ни предприятие. Пращаме ви също и печатни разписки срещо приетите пари, ръкописите ще ни върнете. Здравейте.^[16]

III
Възникването на революционни окръзи. Централното положение на Търново. Обстоятелствена история (генеалогия) на окръзите от времето на Левски.

Сега, нека набързо се повърнем пак към многоначалието, което легна в основите на всички решения, произлезли от тоя събор, и да определим по-точно неговия дух.

Несъмнено, едно от най-важните дела на това събрание е признаването на революционни райони. Цялата страна се разделя на административни единици, наречени революционни окръзи, и на всеки окръг се изпраща по един апостол от вънка. Тази система, и по своите преимущества, тика революционната организация една стъпка напред. Окръзите са: Търново, Ловеч и Стара Загора, които съответстват на Източна, Западна и Южна България. Към Търново се числят още Русчук и Шумен, които, види се, не са още достатъчно узрели за самостоятелни окръзи. Ловеч си бе старата революционна столица на Левски, а Стара Загора се избира като най-надеждният и най-важен център в Южна България.

В Търново още от години достойно ръководеше делата Ив. Хаджи Димитров, роден в 1845 в Стара Загора, а от 1863 притежател на бакърджийска кантора в Търново. Ив. Х. Димитров беше един от верните хора на Левски, с когото се знаял още от Стара-Загорското училище. В 1873 той присъства, като представител от Северна България, на събранието, което Узунов държал в Стара Загора и за което споменахме на друго място. Както на Узунова, така и на Греков и Стамболов – заместници на Левски, – Ив. Х. Димитров е давал най-мощното съдействие и вярна препоръка не само за търновско, но и за всички околни центрове.

За Шумен бил определен Н. Обретенов, но там се показвал още и Иларион Драгостинов, който живееше по туй време в Русчук.

Ловеч бил предоставен на Петр Волов, който избрал за свое седалище Троянския манастир, а Стара Загора взел Стамболов.

По тоя начин, окръзите са три: Търновски, Ловчанско-Троянски и Старо-Загорски.

Централното географическо положение, което занимава Търново, давало на старата столица отлична възможност да се сношава лесно с всички околни центрове изведнъж, без да прескача някой, защото всички бяха почти еднакво далеч от него. С тази си географически преимущества, Търново изпосле зае малко по-малко и централно положение в цялата организация. Всеки от революционните окръзи, било от север, било от юг, лесно се допитва до тук, а от Търново, като централна станция, лесно беше, през Свищов, и споразумението с Централния комитет. А също лесно беше на последния пак през Търново да се споразумява с цяла България.

Тази почти първенствуваща роля на Търново си остана неизменно както за 1875, така и за 1876 година. Тук може да е играла някаква роля и старото обаяние на всичкия български свет към древната столица, но трябва да приемем, че географическото положение било най-главният фактор.

По числен ред на изброяването, ако може да има важност това, окръзите са били броени по следния ред: първи Търновски, втори Ловчански (Троянски) и трети Старо-Загорски или обратно: втори Ст.-Загорски и трети Ловчански. Сметало се да има и четвърти окръг в Пловдив, та да бъдат симетрично по два в Северна и в Южна България, но за сега не се намерил апостол за там.

Тъй като в въстанието в 1875, както и в онова в 1876, революционните окръзи играят видна роля, то важно е да определим по-точно тяхната генеалогия.

Може да се приеме, че произхождението на окръзите датува от по-рано. Зачатъци за тяхното въвеждане видим още в последните времена от дейността на Левски. Първоначално обаче апостолът планираше деление на по-голямо. Още в 1871, в лицето на Ангел Кънчев той бе намерил един свой помощник и на този помощник повери Северна България. После вече той търсеше свой заместник за Южна България, защото като любима мечта му бе станало да прехвърли един ден революционната мрежа тъй също и отвъд Рила. В лицето на Узунова той смяташе, че е намерил апостол за Тракия, но енергично се възпротиви на кандидатурата на Общи за Македония.^[17]

През септември 1872 Левски вече определено говори „окръжен център“. Такъв той бил устроил в орханийско и, както сам пише, този център трябвало да съдържа 15 частни комитети „села, един град и две паланки“^[18]

Когато през ноември Левски се срещна с Узунова в Сливен, мисълта и на двамата тия апостоли гони едни и същи пътища по тоя въпрос. Узунов, според както лично ни разказва сам и сега, настоявал е дори да се образуват, под име окръзи, по-малки административни центрове. Това твърдение на Узунова, както и въобще идеята, че между него и Левски ставало дума за окръзи, може да приемем като истина, защото отговаря на реда на работите и защото се потвърждава и от някои документи.

В сливенската архива на комитета има запазено едно писмо от 9 ноември, писано с ръката на Узунова, а диктувано бездруго от самия Левски, което лесно се вижда. Подписът Аслан Дервишоглу Кърджалъ, който носи писмото, е саморъчно на Левски. Освен това, писмото е адресирано до Сливенския комитет, комуто се съобщава, че Т. Ц. комитет намерил за добре да назначи града им за окръжен център. Самичък Узунов не можеше да адресира писмо до Сливен от страната на Т. Ц. комитет. Но като се вземе предвид, че в онуй време – 9 ноември – Узунов бил в Сливен, а там бил и Левски, това писмо, както и решението за окръг ще да е плод на частните съветвания между двамата, за което Узунов сам не помни положително. Мисълта обаче за окръжни центрове, като е живо занимавала апостола още от време, което и видяхме, то той сега, навярно, намира и случай, в хармония с Узунова, да ѝ даде нарочно и по-силен израз. Ето самото писмо, което е един твърде важен документ, непубликуван до сега.

1872 – 9 ноември
№ 45

Братя членове на Ц. Б. Р. К.
в Стамболу Мехмед ефенди.

Бързайте и внимателно! И нищо от предаденото на устава няма да вършите, а по съдържанието му, всичко трябва да се върши и скоро! ... Ето какво. Ц. к-т, всичко българско свързва с окръжни центрове, чрез които места по-лесно, по-скоро, с по-малко разноски и по-сигурно да прави споразумение, т. е. (да взема и да дава) с Ц-те к-ти. Та Ц. к-т, по местоположението между тукашните страни, намира за добро, за окръжен център да бъде тук, което вий на драго сърце ако приемете, ще си приготвяте полека-лека и тайни войници, от решителни и постоянни юнаци, които ще се намират за всякакъв случай. Ако вий, членовете на тоя окръжен център, ще нареждате способни работници, да свързват по малките градове и села на това окръжие за тук, от всяко село по двама души: председателят и един от по-първите им юнаци, и тия двамата трябва да се познават помежду си, че когато се съобщи на председателя нещо, то той пак трябва да го съобщи на главнокомандващия юнак, който пак ще гледа за по-нататък. И така, като се забележат от всяко място в кондиката по двама таквизи, и в същото време ще им промените и имената в други, несъществуващи там, и ще им кажете да броят в селото си от първи номер, вместо имената, които влизат в работа, и под същия № всеки един ще взема и дава за всичко до край. После вий от тук, от време на време, ще им искате номерата, колкото са придобивани, без имената им, освен дето ще познавате само председателя и един от по-първите им юнаци – също така от време на време ще искате и печалбата им откъм пари, срещу които ще им давате разписки от Ц. к-т, с печат централни. Пък всеки, който когато дава в касата, ще му се дава от частните разписки, на които разписки трябва да има ударен печатът от същото място, под което зависи, който печат окръжният център да се припознае, и това писмо трябва да се крие на здраво място.

За малки разправии и неспоразуменията ще съди окръжният център по най-добри разглеждания, и относително до смъртните наказания ще се явява и на Ц-т к-т, ако времето допуска, инак за всяка смърт ще се иска отговор (фактично).

На всяко село трябва да се промени и името, както напр. виждате вашето. Също и писмата по тоя начин: на същото име на човека и на селото няма да се взема и дава, и на писмото надписът като че ни е за това село. За всичка тая работа ще минува в две кондики: едната ще бъде ключ на другата, която ще бъде всеки ден в ръцете на членовете, и в нея ще се взема и дава без имена и с номер. Другата, която ще носи име: „Ключ на всичко“, и от която ще се оправя дневната, защото в нея (в ключа) ще бъде записано и правото име на селото със замененото, и правото име от селото на председател и на по-първия им юнак и пр. От който ключ дневната кондика ще се поправя, ако би нещо да се е забравило – па и друг, който не е писал ни в едната, ни в другата, като ги вземе, да може да разбере всички действия. В ключа и в дневника трябва да се пише на всяко село всичките му работи – селото от кога е постъпило, кога, какво е принесло и какво е изработило.

В коя година, месец и ден, така също и всяко село ще бележи за вътрешните си действия за всичките речени горе доходи и разходи от всичко това окръжие, като се приключват от време на време в окръжния център заедно и с по-добивите, и от тоя град ще се предават в Ц-т к-т, когато се поиска.

Ще кажете и това: всеки член по-скоричко да гледа да принесе десятъка си от всичкото си имане, веднъж за всякога, освен за това, да прибързат по-скоро да дадат и по 10 (десет) лири, т. е. за пушка игленна, която ще му се даде. Десятъкът на всеки член оставя се на всекиму по чистата му съвест да пресметне всичкото си имане и да даде дълга си. Чисто народният мъж дава всичко, па и себе си жертва.

Аслан Дервишооглу Кърджалъ.

Щом като самичък Узунов е бил партизанин на по-малки окръзи, Левски, види се, ще да е бил увлечен също от добрата негова идея и незабавно го назначил за апостол в току що определения сливенски център. Ето защо и такъв характер ще да е носило и онова разпределение на дейността между Греков и Узунов, за което споменахме на свое място: първият останал като деятел в града, а вторият вземал грижата за околността.

В такъв дух е написано и едно пълномощно на името на „Къдир Афъз“ – Таню Стоянов, с дата 15 ноември, което се намира в препис пак в сливенската архива и който препис носи почерка на Грекова; в оригинал това пълномощно ще да е носило подписа, а може би и почерка на самия Левски, който го е бил издал.

Таню Стоянов, на когото е било дадено то, беше началник на тайната полиция в окръга, близък човек на Левски. Личен юнак и верен на революционното дело докрай, Таню загина незаслужено в 1876 година, за което ще споменем на свое място. Пълномощното говори ясно и какво устройство са имали окръжните центрове и допълня по-първото писмо на апостола до сливенския революционен център, като ни определя донякъде и границите на окръга до Осман-Пазар, Ески-Джумая и Добрич. Ето пълномощното.

Б. Р. Ц. К.
месец ноември 15 – 1872 г., в България

ПЪЛНОМОЩИЕ

Носещият това писмо, под име Къдир Афъз (Т. С.) – Таню Стоянов, което име той според обстоятелствата може да си го изменя, като предварително яви за това в окръжния център, под дето зависи, ще взема и дава за всичко. Същото лице се препоръчва като искрен деятел и постоянен работник за постигането святата ни народна цел – освобождението на милото ни отечество България. Като такъв нему се поръчва и се упълномощава да работи и действа в Джумайско, Османпазарско, Хаджиоглу Пазарджишко и в Котленската околност: Медвен, Градец, Жеравна, Ичера, като съставя частни революционни комитети според устава. От тия места той ще взема имената по три лица, и тия имена ще ги явява на окръжния център в двоен вид, сиреч истинското им име и ново даденото.

На упълномощеното лице се дава пълно доверие в работата му, затова приканва се всеки от речените места да уважават указанията му и всичко каквото се е взело да се даде с това лице да се яви на окръжния център, от дето пак ще се предава сметка в Ц. К. за всичките действия, които се съвпадат в окръжния център.

Пълномощното лице ще ви разясни за всичко как трябва да се работи и писменните споразумения под какви бележки трябва да стават, щото неприятелят нищо да не може да разбере, ако би нещо да му падне в ръцете.

Централният революционен комитет с всички речени места ще взема и дава чрез окръжния център, а затова всеки един, за каквото и да иска да се отнесе до Ц. Б. Р. К., нека се отнесе чрез окръжния център. Стамболу Мехмед ефенди.

Подпис: Аслан Дервишоглу Кърджалъ

Левски планирал да основе още един окръжен център към Пловдивско, но това той не успя да направи, защото смъртта го превари. Когато в началото на 1873 настана междуцарствие и внезапно Узунов беше принуден да заеме мястото на загиналия апостол, той преместил окръжния център от Сливен в Стара Загора, със съображение да бъде по-близо до Чирпан и Пловдив и въобще по-близо до оня западен тракийски ъгъл. Там, в Стара Загора, Узунов успя дори да свика едно местно събрание, за което споменахме на свое място. На събранието присъствали представители между друго от Чирпан, Пловдив, Казанлък и др., за които места, засега, Стара Загора представлявал същински окръжен революционен център.

Ето защо, с една дума, бихме могли да кажем, че разпределението на три окръга, което приело общото събрание на 12 август 1875 в Букурещ, е почивало отчасти върху стари данни. И трите центрове: Търново, Троян и Стара Загора са били още отпреди дадени. Левски считал Ловеч за седалище на революционната администрация за целия западен край, а в началото дори и за цяла Северна България. Търново, благодарение на дейността на Ив. Хаджи Димитров и на централното си географическо положение, се издига в ред години и заема почти ръководно положение, а Стара Загора, както виждаме сега, заема също такова централно положение в Тракия и дължи още на Узунова издигането си в окръжен център.^[19]

От по-новите привърженици на окръжните центрове, след Узунова е известен Стамболов. На декемврийското събрание в Букурещ 1874, дето за пръв път той изпъкна като апостол във вътрешността, Каравелов предлагаше да се избере едно неограничено лице, което с пълна власт да взема и да дава за всички комитетски нужди. Събранието обаче отхвърли това предложение, а Стамболов, както казахме, бил един от видните вече водители в това събрание, следователно, бил е също и за децентрализацията. Когато през пролетта Стамболов беше в Одеса, той препоръча до Ботева един свой заместник за в България, някой си Петков, за когото споменахме на свое място. Тоя Петков, в хармония с упътванията на Стамболова, изложил въодушевено Ботеву, както последният сам пише, своите планове за бъдещето реорганизиране на комитетските работи във вътрешността. Между многото мерки, планирани от Петкова, влизало, съгласно писмото на Ботева, още и това: „да се провождат ту едни, ту други пропагандисти в България в по-голямо количество, за да се приготвят по-скоро духовете“.^[20] Разбира се, че „по-голямото число“ пропагандисти не щяха да вървят вкупом, а да се разделят по пунктове или окръзи.

Най-после, сам Узунов спомня, че той и Заимов, двамата като затворници през 1873 в Одрин, оживено мечтали, как да се раздели България на повече окръзи, да се разпръснат апостоли, та да тръгне работата по-живо. В 1875 Заимов беше вече свободен във Влашко, а на свое място означихме, че той е бил и един от ярките единомишленици на Ботева и Стамболова, та и той, заедно с тях, ще да е гласувал против предлаганата от Каравелова централизация, гласувал е за издигането на отделни окръзи.

По тези данни, струва ни се, генеалогията на окръзите, които играят тъй видна роля в 1875, а особено в 1876, се установява до прилични размери.

^[1] „Биографията на Ботева“. Писма до Драсова, 223.

^[2] Писмо на Ботева до Драсова „Биография“, 217.

^[3] Писмо на Ботева до Драсова, писмото носи дата 16 март. „Биография“, 217.

^[4] Боман „Биография“ на Стамболова, стр. 17.

^[5] Писмо на Ботева от 12 април до Драсова, „Биография“ 228.

^[6] Писмо до Драсова от 22 септември 1874, „Биография“ 106.

^[7] Ср. „Свадата между Ботева и Каравелова“ в „Христо Ботев“ – критически опит от Д. Т. Страшимиров 1897.

^[8] Писмо до Драсова, „Биография“ 295.

^[9] Ibid., писмо до Горова, 231.

^[10] Ibid., 227.

^[11] Ibid., писмо до Драсова, 232.

^[12] Той напразно бележи в своите записки (стр. 1), че свършил на 10 юни; на 28 юни Ботев още му пише в Прага и чака го да дойде („Биография“).

^[13] Писмо на Ботева до Драсова („Биография“, 227).

^[14] Записки на Ив. Драсов, стр. 3.

^[15] З. Стоянов, „Биография“, 258. Драсов в своите записки притуря още Стамболов, Тома Пантелеев, Волов, Енчев и Боню Райков. Стамболов минал в България и Волов също. Ако такива, що са били определени за вътрешността, се числиха в комисията на комитета, пръв щеше да бъде вписан в нея Панайот Хитов, но тя се състояла само от лица, живущи в Букурещ. Заимов също означава за „членове“ на комитета повече от пет лица: председател Хр. Ботйов, касиер Д. Шопов, секретари Ив. Драсов и Петр Енчев, членове: Д-р Чобанов, Кавалджиев, К. Цанков, Ст. Стамболов, Ст. Заимов, Н. Обретенов, Ил. Драгостинов и Панайот Волов („Етюди“, 177). Председател на събранието (по старшинство) бил Панайот Хитов (Ibid., 178).

^[16] 3. Стоянов, „Биография“, 259.

^[17] „Писма“, стр. 18.

^[18] Ibid, 26, Писмо до Д. Хр. Попов.

^[19] Първичният източник на идеята за революционни „центра“, както се изразява Левски, ще да се крие в някое сръбско ръководство, каквото е напр. „Четование“. Последното е било добре известно на апостола. А може би, Каравелов сам ще да се е запознал с някой революционни руски устави, а от него идеята минава после у Левски. Въобще, въпросът за произхода на нашата въстаническа организация чака, както много други подобни въпроси, своя майстор и образува интересна тема за цяла една научна монография.

^[20] 3. Стоянов, „Биография на Ботева“, стр. 229.

Димитър Тодоров Страшимиров е историк на Българското възраждане и специално на Априлското въстание, писател, педагог и обществен деятел. Брат е на писателя Антон Страшимиров и левия политик Тодор Страшимиров.