През 2006 г. учителка по английски език в гимназията помолила учениците да пишат на известен автор и да го помолят за съвет. Кърт Вонегът бил единственият, който отговорил.
Автор(и): Кърт Вонегът
Идеше Нова Година, бяха ни насъбрали около нажежената печка в едната от двете стаички и този път, по изключение, възпитателките ни нямаха проблеми с опазването на стадото зайчета, защото чакахме... Дядо Мраз!
Автор(и): Златко Енев
Конституционно уточнение: Всеки президент да си знае гьола. Българският президент руски гьол си знае, руски гьол си бае.
Президентът на Русия и президентът на България: пагони на раменете – партенки в главата.
Президентът: Ни Лукойл ял, ни Лукойл мирисал.
Автор(и): Никита Нанков
На крак искам да разкажа за първото украинско семейство, с което се запознахме. Случи се в ситуационния бежански център в София само минути след като стъпихме там преди няколко седмици. Още в първия ден на агресията, Аня събрала две чанти, качили се на малката си Киа и потеглили. Сергей бил с разрешение да излезе от страната, защото имат 3 деца. Имали къща до Киев, ябълкова градина и лозе, собствен бизнес в строителството, свястно училище, близост до родителите, спокойствие. „Имахме всичко“, казваше жената, нямаше търпение да се върне отново у дома. Говори чудесен английски, за разлика от Сергей, който не разбира и дума, но пък е усмихнат и иска да те разбере, с него общуваме на нещо между руски и жестомимичен, но ясните му очи и грижовни ръце говорят повече от думи. Това са скромни, ведри, ненатрапчиви хора, гледат да не притеснят, да не са в тежест, питат, извиняват се, благодарят за всичко.
Автор(и): Захари Карабашлиев
С риск да разпаля ненужни страсти, ще се опитам тук да представя собственото си разбиране за „механиката на избора“ в случаи като този (а вероятно и всичко друго, което правим като избори).
1. Реалните мотиви рядко са ни ясни. Може би и никога. Защо човек избира една или друга страна е въпрос, чийто отговор(и) са оплетени в такава мрежа от (не)осъзнавани мотивации, че разплитането ѝ най-вероятно е невъзможно. Само един пример: фактите говорят, че в Украйна – страна с 44 милиона население – поддръжката за крайно-националистически партии и формации на последните избори е била около 2%. Самият Азовски полк (или по-скоро батальон) наброява около 800 души – и това по данни на руската Уикипедия. Откъде-накъде тогава човек ще избере позицията „тия са нацисти“ е нещо, което не подлежи на рационално обяснение. И все пак тази позиция е факт, включително и в нашите разговори. И защо би трябвало изобщо да се обръща каквото и да било внимание на путиновата теза за необходимостта от „денацификация“ на Украйна също си остава мистерия. Хайде, да речем, че в Русия населението тъне в мъгла от водка и безутешност. Но ние? Ние къде сме, какви сме, ако приемаме нещо подобно като чиста монета, при това по отношение на страна, която е сред най–големите жертви на нацизма, откъдето и да го погледне човек.
Автор(и): Златко Енев
Виждам, че много български интелектуалци (никакъв ироничен подтекст) изказват повече или по-малко принципни съмнения в смисъла на това човек да се придържа към някакви стандарти на „рационалност“ или „научно мислене“ в опитите си да намираме някакви упования за нормално човешко съществуване сред джунглата от мнения, в която се лутаме буквално всеки миг. Сега едно, след две минути две други, половин час по-късно – сто, хиляда, милион! На какво да вярва човек в края на краищата? Ваксини, максини, мокасини – гаранция-Франция. Какъв смисъл от това да вярваме на „учените“, когато техните постулати в края на краищата се оказват също толкова несигурни, колкото и всички останали? Гаранция няма в нищо, откъде-накъде тогава трябва да вярваме в „науката“, а не във врачки и баячки?
Автор(и): Златко Енев
Неспособността ни да се учим от собственото си минало е поразителна. Бих могъл да разбера всякакви приказки за „зелен фашизъм“ и пр., ако биха идвали от хлапета. Но когато ги чувам от зрели хора, които са преживели комунизма, които на собствен гръб са изпитали какво точно се случва, когато науката бъде превърната в слугиня на някаква идеология и безброй много глупави, та преглупави политики, неволно се присвивам.
Бедната, бедна България! Вечно последна, вечно недоучена, вечно ошашавена от всевъзможни суеверия, баяния, средновековни страхове, дребни зависти, провинциални боричкания – всичко друго, но не и някакъв отворен, бистър, информиран поглед към света и онова, което той междувременно е постигнал. Че зад ваксините стоят научни пробиви, напълно немислими допреди десетина години, че те са свързани с технологии, които в мъничката и невежа България не съществуват (а следователно не може и да ги има!), че хората по света избират да вярват не в конспиративни теории за могъщи злодеи, които се опитват да ни инжектират с „чипове“, а в доказани неща като научно мислене и разумно направляван прогрес – всичко това има в днешна България също толкова малко значение, колкото го имаше и в тогавашната, когато беше нужно само да ни кажат, че нещо си е „вражеско“, за да настръхнем начаса и се превърнем от група хора в ято жилещи оси.
Автор(и): Златко Енев
Преди малко повече от три месеца – на 26 март, за да бъдем съвсем точни – направих нещо като публично изявление, в което се казваше следното:
Днес, 28 юни (два дни преди срока, който си дадох), цифрите изглеждат така:
Естествено, изводът от всичко това изглежда напълно неизбежен, поради което правя второто публично изявление, с което се обвързах тогава:
Автор(и): Златко Енев
Безумно трудно е да се каже нещо срещу сегашната истерия, защото основанията за нея изглеждат толкова разумни, толкова човешки, толкова близки до ума. Да, именно.
Само дето работата е там, че в историята НЯМА големи истерии, които да са изглеждали другояче по време на протичането си. В това е и същността на истериите – те изглеждат толкова убедителни, толкова неизбежни, толкова себепонятни.
Гледали ли сте онази снимка, на която всички са вдигнали ръка за „Хайл“, само един хубостник е скръстил ръце – и с това е останал в историята.
Аугуст Ландмесер, един обикновен работник. Не интелектуалец, забележете това!
Знам, знам, нерде „хайл“, нерде „КОВИД“? Всичко изглежда толкова по-различно, нали? Тук става дума за болест, а не за идеология, как е възможно изобщо да се правят толкова глупашки, толкова цинични, толкова безсмислени сравнения?
И едва когато мине достатъчно време – господ знае колко, но обикновено са десетилетия – хората (тоест не същите хора, а децата и внуците им) изведнъж някак започват да се съгласяват, отначало по малко, после на все по- и по-големи групи, че „идеологията“ май всъщност е била болест.
Или „болестта“ – идеология.
Автор(и): Златко Енев
Роден съм, за добро или зло, с инстинкти, различни от онези на „хората“. Инстинктите човешки, така ми се привижда, са сила, в някакъв смисъл подобна на магнитната – те привличат частиците от човешки маси едни към други, карат ги да се подреждат, без сами да го осъзнават, в странни, но тайнствено-красиви и някак не съвсем понятно-смислени силови полета, превръщат ги от частици в сила, обща сила. Ако могат.
Е добре, но има и частици, които по рождение са натоварени с някакъв друг вид заряд, друга енергия, господ я знае каква е, която ги тегли не към, а встрани, горе, долу, просто по-далеч, от останалите. Инстинктите на тия хора са не притегателни, ако и не точно отблъсквателни или центробежни, те просто са различни. Там, където всички теглят в определена, инстинктивно подсказвана посока – по-близо, по-близо, заедно, заедно – ония ми ти синковци, различните, инстинктивно се дърпат и теглят настрана. Те не могат заедно, или поне не толкова лесно и самопонятно, колкото това е за мнозинството от останалите. И животът им, не ще и дума, не става от това ни най-малко по-лесен или дори, ако питате мен, по-разбираем, някак по-обясним. Различна им работа – и това е.
Майка ми разказва, че съм ревял до посиняване, когато се опитвали да ме опаковат в хубава бебешка бохчичка, както повелявало самопонятното разбиране за гледане на бебета в ония мътни български времена, отпреди шейсетина години. Сигурно всички сте виждали на снимки подобни бебета – опаковани плътно в пелени, които са всъщност нещо като миниатюрни усмирителни ризки. Лежи си значи парченцето човешка плът, грижливо увито в чаршафче, така че не може да помръдне и клепач, подобно на току-що опечено сомунче хляб, върху което някой е залепил бебешко личице. Лежи си – и кротува, къде ще ходи? Кротува, ама не и Златко. Ревяло бебето до скъсване, та не давало мира ни на родители, ни на съседи, додето накрая се видели принудени да го облекат в това ново и чуждо за времето изобретение – бебешките ританки, след което то се поуспокоявало, щото вече можело да маа гащи на воля. Рита бебето във всички земни и звездни посоки, рита докато му свършат силиците и инатчето бебешко – след което най-после заспива, та оставя нàмир преуморените си родители. Де да знаело, че някой ден всичко това тъпкано ще му се връща…
Автор(и): Златко Енев
Добро утро от острова на чумавите! Не забравяйте, това хоро, на което сме се хванали, се казва маратон, а не спринт. В нашата с вас категория в него оцеляват не ония, които припкат най-бързо, а такива, които намерят начин да не паднат някъде по трасето.
Та, в тази връзка, няколко простички съвета към мъжката част от населението (към която принадлежа и аз):
1. Не оставайте без занимание. Нищоправенето е най-страшният вирус на тоя свят. Прекопавайте градинката. Ако тя липсва, разглобете прахосмукачката, а след това я лакирайте отвътре. Гледайте филми, но умерено и БЕЗ пуканки. Тупайте редовно килимите. Не седете! Не седете! Не седете!
2. Ощастливявайте редовно булката. Ако не ви хване полицията по пътя, може и нечия чужда. Никакви целувки и, по възможност в пози, които не са лице в лице. Не забравяйте, вирусът не спи!
Автор(и): Златко Енев
Отраснахме къща до къща на улица „Кукуш“, разделени от една нисичка стена. Тухлите в нея бяха подредени шахматно, само ъгълчета им се застъпваха, и дупките по нея бяха точно толкова големи, колкото и самите тухли. Ролята ѝ беше по-скоро да бележи някаква въображаема граница, отколкото да разделя.
Така и я възприемахме – като въображаема. Прескачахме а по всяко време, без да имаме нужда от конкретен повод. В техния двор изучавахме бараката с инструментите. В нашия играехме кегли или се люлеехме на зелената метална люлка, на която имаше място за две деца, които да седнат с гръб едно към друго, ала ние рядко сядахме, почти винаги стояхме прави, лице в лице, и се редувахме да засилваме люлката с леко приклякване, аз, той, аз, той, аз, докато държачите започнеха да се удрят в опорната греда, а дядо ми се провикваше, ще я счупите бе, маскари с маскари, а ние съвсем леко забавяхме темпото, успокоявахме ритъма, преди отново да излетим към небето. Точно там научихме таблицата за умножение, за нула време, съвсем като на шега, пак двамата заедно, сигурно защото умът полита къде-къде по-лесно, докато и тялото е в полет.
Автор(и): Манол Пейков
1986. Аз съм на 25 години. В мазето на кооперацията, в която живеех тогава, на две крачки от университета, бяха се завъдили доста котки, а от тях навсякъде плъзнаха бълхи. Просто да подлудееш, събуждат те бълхи през втората половина на 20 век! Видях се в чудо, по едно време се обадих в СНП (така се наричаше тогавашната санитарна служба) и поръчах да дойде специален екип, който да напръска долу в мазето. Дотук всичко добре, само че имах глупостта едновременно с това да сложа бележка на входа, в която съобщавах на маститите си съжители (все големи клечки, кооперацията беше баровска) какво съм направил. Че и се подписах най-отдолу.
Автор(и): Златко Енев
Една мисъл обаче не ме напуска. Все повече деца се превръщат пред очите ми в категорични граждани. След Грета Тунберг всеки петък на софийския булевард Витоша се събират от месец време гимназисти. И те си искат планетата. Минувачите бащински им се усмихват, като попораснете, ще забравите да викате и ще станете като нас. Ще са ви сладки и вкусни ресурсите, апетитът ви ще е пораснал. Ще се возите на бързи коли, а климатичните промени кучета ги яли. Моето поколение, например, повече четеше книги за италианския ренесанс, пишеше рецензии за балкона на Ромео и Жулиета и насън да го пипнеш можеше да изрецитира Шекспиров сонет – ако се налага. Обаче останахме посредствени граждани. Времето на тоталитаризма изтичаше пред очите ни, но къде ти да вдигнем плакати срещу нещо!
Автор(и): Юлиана Методиева
Следващите текстове представляват рехава сбирка от мисли и наблюдения, появили се хаотично по различни времена и поводи.
Като бях дете, в моето малко градче турци, българи и цигани живееха заедно (ако и не непременно в обятията едни на други), та една цяла година седях на един чин с циганче. Види се, бай Тошо отрано се беше усетил с туй малцинство и ги беше „прекръстил“ още преди Европата да за почне да му се кара, та момчето се казваше (и все още се казва) Илия, макар и да предпочиташе името Алико. Аз бях доста криво хлапе и, де ме прощава добродушният Илийчо, много го дразнех, като все му виках „Илия – циганска филия“ (да ме питаш откъде съм я изкопал тая дивотия). Карахме се ние двамата, та от време на време се и посбийвахме, но, гледай ти – сега, повече от тридесет години по-късно, се поздравяваме най-приятелски когато се видим при редките ми посещения в къщи. Та даже се и прегръщаме, ако щете ми вярвайте. Илия малко се е повпиянчил, горкият, но инак си е все същия веселяк и аз си умирам от смях с неговите лафове. Такива ми ти работи. Да ме пита човек защо не съм се научил и аз като хората да мразя истински...
Автор(и): Златко Енев
На Живко Желев
НЕДОВОЛСТВАМ ОТ ЖИВОТА не, а от отношението
към него, не ми е брат и нямам чувство, че сме сестри
от две - три майки, не ми е никакъв да го обичам, да
го закрилям, да се втурвам да го пазя - един познат
от многото познати: плачат, молят се, понякога се
хилят, не ми е никой, за да го бисирам, да го къпя или
подсушавам с топла кърпа, не ми е никой – казвал
съм му здрасти, как си, купи ли си тази книга, искаш
ли да пием бира, не ми е никакъв, преспивал е при мене
тъжен, не, дори изплашен за черния си дроб и
бъдещето днешно, за влака, който тича срещу влака,
за някаква жена, която ражда, за сто и пет милиарда
мили случки, за уличната кучка, може, браво, и си
влиза в старите обувки, вонящ по неговия нервен
начин, и ще си ходи, хайде, стига, вратата хлопва,
друга се разтваря на пирони, душата на пирона пита:
как си, две-три капки имаш ли за мене, да бе, да бе,
голяма суша, ръждясала съм от пъпа до устата, знам
давай, и недей да плачеш, повече ръждясвам, моля,
добре че си живот, обичаш всички мои, добре че си
живот, че можеш да се движиш, добре че си от друго
естество и нямаш нищо...
Автор(и): Румен Леонидов
Ницше беше го формулирал така: Болката винаги пита за причината, докато удоволствието е склонно да остава при самото себе си и да не гледа назад. Именно, именно. Откак се помня, само това се и опитвам: да избягвам болката. Да, да, да: човек съм, без особени мераци за „über“ отпред. Но въпреки това всеки път, когато животът ме превърне в болезнено кълбо от нерви и заквича като нарицателното настъпено псе, и започна да се проклинам за това и онова, и по-онова, тоест за всичко, което ме е запокитило във водовъртежа на това удавническо усещане, липсата на земя под краката… Да, всеки път, някъде из задния двор на съзнанието ми винаги започва да мъждука и нещо друго, нещо, което съм неспособен да формулирам другояче освен като особения мазохизъм на човека, лишен от избор – онзи, който винаги е принуден да майстори живота си от онова, което е останало след поредната катастрофа, поредния провал…
Автор: Златко Енев
Ще нося пола. Дълга до земята, широка като лъка. Ще гледам денят да е летен, за да може вятърът нежно да милва гениталиите ми.
Искам това, за когато съм жена, защото го искам и сега, докато съм мъж, но не мога да си го позволя, защото за съжаление в София е опасно за мъж да ходи с пола поради евентуални близки срещи от много тъп вид, с изключително срамни потребители на футболни отбори, Хитлер и омраза от всякакъв род.
Автор: Стефан Икога
Мълча и си трайкам като нарицателния заек в голо поле, откъде ще ме удари някой зъл куршум, все това ми е на ума. Възраст, казват хората. Няма по-голям тиранин от опита житейски на тоя свят. Знам, че няма по-добър начин да поканиш злото от това да му покажеш, че те е страх от него, но въпреки това не мога да се надвия, страх ме е и това си е. Страх ме е, че ще оставя душата си в ръцете ти и след това пара-парче не мога събра, хем да не ми е за пръв път? На твоята възраст всичко е толкова лесно – изпуснеш един влак, качиш се на друг, колко му е, хей, поле широко? А какво прайвам аз, ако ме направиш на парчета, а? Ще мога ли да се изправя отново, ще събера ли душа, ще оцелея ли? Не че си правя илюзии някакви – и да се опъвам, и да не, все тая. Друг шанс едва ли ще ме пресрещне вече, то да бяха само годините, ами характера чворест къде да го крия, какво да правя с него, като прогонвам всичко живо през девет планини, щом само се докосне нещо до мен и се убоде на бодлите, корави и дъъълги, майко мила.
Автор: Златко Енев
Толкова сте много, навсякъде сте, а всъщност толкова малко, нищожно… пространството ехти, сякаш току що ударено у гонг. Всичко дава вид на нещо с плънка, но в момента в който го захапах то се схруска и изчезна в небитието. Полюшвам си тихичко краката на перваза и наблюдавам гноясалите облаци, които като космичен кораб са обгърнали целия ни прашен град. Мисля си за какво ли не, боря се срещу какво ли не…правя опити да си обяснявам. Опити…
Автор: Ива Тихолова
Как е възможно вечерта да слушаш Шуберт, а на другия ден да хвърляш живи хора в пещите? Според Джордж Стайнър обяснението трябва да се търси именно в Шуберт: колкото повече се култивира човек, толкова повече се отдалечава от хората. Това е есенцията и на „диалектиката на Просвещението“ на Адорно, който пък открива нейната ядка у циничния просветител маркиз Дьо Сад: „Сама по себе си жестокостта е просто издънка на изтънчеността и колкото повече душите ни се проникват от последната, толкова по-страшни кръвопролития извършваме.“ Перспективата, която открива утешителната мъдрост на Йохан Хьойзинха: „За щастие човекът няма последната дума“, остава непрогледна за онези – мнозинството днес, – които веднага ще попитат: „А кой тогава?“
Автор: Стоян Гяуров
Разбирам, че няма как всичко, което ще ви кажа след малко, да не прозвучи някак, простете, едно такова сополиво, но въпреки това не мога да не го напиша. Просто наоколо няма никой друг, с когото да го споделя – а за споделяне то просто пищи, както сами ще видите.
Нощта протече както обикновено напоследък. Искам да кажа, не се оплаквам от лош сън, но безсънието, или по-скоро ранното пробуждане, малко по малко си става част от еженощието, какво толкова да си обясняваме? И така, пробудих се някъде по петляно време, повъртях се малко в леглото, колкото да изпитам зъбите на безсънието – може и да си отиде по някое време, знае ли човек – а после си поех юларчето и клекнах. Посегнах към телефона, модерната забавачница, щракнах пощата…
Автор: Златко Енев
Уди Алън беше казал, че „когато слуша Вагнер му иде да превземе Полша“. При мен се случва нещо подобно. Когато слушам някой български политик да говори какво ще направи за България, ми иде да се напия с полска водка и да превзема Бавария. Това винаги е здравословно за мен, защото си представям как се къпя във вана с пшенична бира в баварския замък Нойшванщайн, а на ухо ми свири Вагнер.
Автор: Коста Костов
Ненавиждам, разбира се, всяко лицемерие, но при срещите с моето родно изпадам в състояния, които често ме водят до един вид (безсилен) пароксизъм. В такива моменти обикновено пиша бързо, непремислено и гневно, в резултат на което получавам в отговор от читателите си епитети като „боклук“ или „тъпанар“.
Но защо пиша всичко това в началото точно на един възпоменателен текст? Работата е там, че от всички видове нашенско лицемерие най-непоносим ми се струва онзи, чрез който премазваме всичко различно и от малко-малко талантливо изпомежду си. Приживе – нито дума на подкрепа или някаква що-годе положителна оценка. След смъртта – (евентуални) потоци от лицемерни хвалебствия, след дъжд качулка. Вековната злоба на роба ни друса и днес все тъй силно, както го е правила комай през всичките нам колко века от съществуването ни като осъзната народностна група.
Автор: Златко Енев
По средата на замъка Храдчани в Прага стои катедралата Свети Вит. Строежът й е започнал през 1344г., завършена е през 1929г. Близо шест века кралете на Бохемия и техните приемници са строили това готическо чудо. Архитектите започвали работа на катедралата като младежи, след тяхната смърт ги наследявали учениците им, после – децата на учениците… Всеки достроявал, довършвал, прибавял елементи. Нямало е общ план, но внимавали да не се наруши красотата, общата композиция, хармонията на сградата. Никому, дори през ум не е минавало да събори направеното преди него и да започне наново… Какво би било, ако тази катедрала беше започната в обладаните от страстта на отрицанието наши земи?…Тази мисъл ми се въртеше из главата преди много години, докато чаках да се появи иззад мъглата пражкото слънце, да освети витража на Алфонс Муха, за да го снимам с моя „Зенит“.
Автор: Любомир Калудов
Има дни, в които съм щастлива и летя на крилата на софийското щастие. усмихвам се на всеки минувач, радвам се на малките дечица, на влюбените ученици, на нагласените бабчета с пазарски торби. има дни, в които и напуканите стари къщи в центъра ми се струват примамливи и живописни. по принцип съм оптимист и вярвам, че живеем в рая.
Автор: Теодора Иванова – Додо
Бих искал, в знак на подкрепа към Бунта ви, да ви разкажа три кратки истории. Три истории, които, надявам се, ще укрепят решителността ви да следвате пътя, който поемате днес, независимо от това какви ще бъдат резултатите от тази – за мен – толкова въодушевяваща Окупация.
Автор: Златко Енев
Да, представи си! Преди години в хола на една хижа в Гармиш Баден-Вюртемберг, с Брехт отдавна отново седяхме зад чашката. Той отново ми разказваше нещо. Нещо безмислено. Беше събеседник от висока класа, като да играеш шах със Самуел Книпер, но той е евреин. Но при все това, мога да кажа, никога не съм виждал по-скучен човек от Брехт. Говори динамично, красиво и леко, без да се лигави – но само безмислици!
Автор: Тома Марков
Всеки ден съм на площада. Ходя, защото не искам повече да ме управляват лъжци, крадци и прасета. Искам да видя в затвора всички, които ограбват и изнасилват държавата вече 30 години. В предния протест не повярвах, този обаче, подкрепям още от първия ден.
Автор: Люба Немирова
Приказката прочете заглавието си и се уплаши не на шега – та детски приказки с такова заглавие изобщо няма!
Автор: Никита Нанков
Тъй. Сега вече мога и да започна. Заговорих с теб за Бога, за дъщеря ми и за нещата, които малко по малко започвам да достигам в тоя живот – все странни, почти невъзможни за споделяне неща...
Автор: Златко Енев
Съвместима ли е вярата с науката? Интересува ли се науката от вярата? Трябва ли учените да мислят за вярата докато правят научните си теории, научни експерименти, научни … Но тук вече започвам да губя вяра в способността си да задавам този въпрос ...