СТРАННО, но неизтощимо е стремление­то на човешкото знание да си поставя невъзможни цели и да върви към тях с преда­ността на фанатик. Попитайте някой механик за смисъла на живота му, ще ви от­говори категорично: вечният двигател. Ако ли пък е математик -квадратурата на кръ­га. Ако е химик – философският камък. Физикът търси първичната субстанция, а фи­лософът – първопричината. Недостижими са тези цели и точно затова са измамно примамливи. Те са върхът на мисловното напрежение и неговото крушение.

Обществената мисъл също има своята Голгота – идеалната държава. Можем да я наречем и така: държавата на идеалите. Ние, европейците, поставяме в началото „Тимей“ и „Държавата“ на Платон, защото сме деца на Елада, но още по-рано Изтокът търси абсолютната хармония на междучовешките отношения. Когато през декември 1516 г. Томас Мор издава в Льовен сво­ята „Утопия“, висшата и благородна цел на социалната мисъл получава своето назва­ние. Може да се спори дали Утопия означа­ва „Нигдения“ или „Блажено място“ – все едно, оттук нататък тази думичка ще кон­центрира в себе си неистовите усилия на мозъка да намери мястото на Рая върху земната повърхност. И не е чудно, че едни го виждат в идеалното робовладелство, други – в идеалния феодализъм, трети – в просветената монархия, четвърти – в аб­солютната анархия ... Просто е, менят се времената, менят се идеалите. Всеки има свой стил на изкачване, но върхът остава неизменен.

По дългия път на освобождаването ни от илюзиите има разпилени много утопии. На­писани от светли умове и стоплени от вис­ше благородство: Мюнцер, Кампанела, Мабли, Сен Симон, Фурие, Оуен. Те събаряха идоли, за да въздигнат нови в своя умори­телен поход към хартиения Едем. Те искаха да прекроят историята, за да ушият най-съвършената й дреха. И едва ли някой от тях е подозирал, че много, много по-късно ще бъдат обявени за „утопични социалис­ти“, а делото им – за „един от трите източника и съставна част на марксизма“.

Но, питам ви: какво може да изгради ед­на идеология, която се подхранва от утопии? Нищо друго, освен общества-утопии. Но вече не в Нигдения, а на четири конти­нента. И вече не като Блажено място. Тъй пише изумителният Николай Бердяев: „Най-страшното на утопиите е, че се сбъд­ват.“

Утопичните социалисти изградиха уто­пичен социализъм.

Социализъм – защото ние го нарекохме така, и утопичен – в сми­съла на невъзможен.

Всяка утопия се гради върху някаква де­формация или някаква екстраполация. Вся­ка утопия въздига някакъв социален еле­мент в култ: монарха или равенството, бо­гатството или бедността, труда или хедонизма, борбата или несъпротивенето. Нашият утопичен социализъм въздигна в култ... самия себе си. Защото не разполага­ше с нищо друго – нито с равенство, нито с богатство, нито с труд, нито с борба. Той се самоизмисли като обществена ре­алност и се самообожестви като социал­на практика. Той превърна себе си в собст­вената си абсурдна цел, както вечният дви­гател за механиката. От другите утопии той открадна само негативите: от монархизма – образа на Вожда, от феодализма – образа на Тълпата, от християнската държава – бедността и примирението, от дес­потизма – здравата ръка.

И тогава се случи парадоксалното. Хиля­долетия светлите умове пишеха утопии – мъдри съчинения за земния Рай. А точно ко­гато този рай беше построен, по-точно – когато си самовнуши, че вече е построен, още по-точно – когато оръдейно обяви, че е построен – точно тогава други светли умове започнаха да пишат книги за земния Ад и ги нарекоха антиутопии, дистопии. Прекрасни мислители и писатели: Хъксли, Оруел, Замятин, Платонов, Булгаков. А парадоксалното беше в това, че описваните от тях антиутопични светове поразител­но приличаха на социализма, построен спо­ред утопиите. Построеното според чертежите на Рая се оказа Пъкъла – как да обяс­ниш този абсурд?

Всъщност сериозните изследователи от­давна знаеха – утопиите са разновидност на фантастичната литература. В този смисъл Кампанела, Сен Симон и Фурие са точно толкова писатели-фантасти, колкото и Циолковски, Кларк, Азимов и Ефремов. Просто защото пишат за неща, които са невъзможни (и затова – не бива!) да се сбъдват. Прекрасни или мрачни – все едно, те са неосъществими. Бедата е, че ние не знаехме това, не го разбрахме – ние повярвахме. Ние решихме да съградим кула до не­бето според чертежи, направени от писа­тели, а не от архитекти. Нашата драма бе­ше нашата наивност – да построим с вяра великолепната държава Химерия.

И я построихме. Може би не съвсем така, както се искаше Нам, но съвсем така, как­то се искаше Тям. И точно когато остава­ха крачки до Рая (а според прогнозите вече трябва да сме подминали), се оказа, че сме го построили наопаки. Цяла държава с ко­мините надолу. Тези, които я построиха, са готови да я дадат на наемателите, а нае­мателите не я искат, защото не могат да живеят с главата надолу.

Тъжна гледка – Раят е построен според указанията, а да се живее в него е тягост­но.