Започвам този текст с доста ясното съзнание, че чрез него извършвам един вид ултимативна версия на онзи първороден философски грях – contradictio in adjecto, противоречие в определението. Елитността на аспергерското съществуване, така както я чувствам – и както ще се опитам да я представя по-нататък – се състои именно в пълното отрицание на всякакво говорене, дори мислене на… м-да, елитност. Да се говори за нея следователно не е нищо друго освен съзнателен, заявен и пряко поддържан акт на анти-елитност, не-елитност. Такова поне е намерението ми. Говорейки за елитността, аз по неизбежност се разграничавам от нея. И това е добре така, точно така.

Но защо изобщо го правя? Причините са сложни, но ще се опитам да ги изложа просто. Първо – защото през последните години прекалено много хора ме питаха дали самият аз се причислявам към някакъв вид елит. И второ – защото изпитвам настоятелна потребност да се разправя с онова малко същество в мен, което би искало понякога да се види облечено в… дрехите на краля, предполагам.

И така, за да разчистим концептуалния терен, преди да започнем: елитността, за която искам да говоря тук, няма нищо общо с принадлежността към някоя от утвърдените в разговорния език форми на това понятие: „политически елит“, „индустриален елит“, „интелектуален елит“ (чети: „хора с власт“, „хора с пари“, „хора с положение в обществото“). Елитността, за която ще говоря, е онзи акт на (вероятно непостижима) идентичност между битие и истина, който, по липса на по-подходящи думи, ние сме свикнали да определяме с думата „автентичност“. Елитността, това е пълната невъзможност да бъдеш нещо друго освен самия себе си. Живот без избор. Живот, прекосен не непременно по собствена воля. Живот, определян от неизказуемото.

Елитността, както повечето важни неща в този свят – истина? съдба? предопределение? – може би най-добре се улавя в известното изречение на Лудвиг Витгенщайн: „За което не може да се говори, за него трябва да се мълчи.“ В такъв смисъл единствено възможният отговор на въпроса, който цитирах по-горе, „възприемаш ли себе си като принадлежащ към някакъв елит?“, може да бъде само един-единствен: „това не може да бъде нещо, което ме занимава.“ Акцентът, както се опитах да покажа чрез подчертаването, трябва да бъде поставен върху думите „не може“, при това в един напълно буквален смисъл, както например във фразата „не може да се ходи по тавана, с главата надолу“. Невъзможността на този мисловен акт произтича от самото естество на елитността, такава, каквато тя е представяна тук, а именно, като нещо, което с неизбежност бива разрушено от всеки опит за себеопределяне, словесен или мисловен. Елитността е окончателният акт на бъдене, битие, съществуване, актуалност. Тя може единствено да бъде, в най-простия, най-елементарен смисъл на думата, като нещо, което Е – но което Е по такъв начин, че просто не може да бъде нищо друго, нищо по-различно от себе си. Елитността, както казах, е пълна липса на избор. И способност да се живее с това.

Първото, и най-директно следствие от всичко казано дотук би трябвало да бъде, че елитността не е непременно нещо желателно. Прометей, един от прототипите ѝ, онагледява това твърдение директно: той притежава онова, за което човешкият род си мечтае открай време – вечността – но кой би си пожелал една такава вечност? Именно в този смисъл – като вид привилегированост, чиято реалност много скоро се оказва непоносима от каквато и да е нормална човешка гледна точка – елитността разкрива себе си като съдба, която няма нищо общо с пожелаването, с каквато и да е разбираема форма на свободен избор. Човек не може да пожелае да принадлежи към този елит. Още по-малко може да заяви, че принадлежи към него – в такъв случай, както се опитвам да покажа през цялото време, заявлението е автоматично равно на неистина, на себеизключване от феномена. Единственото основание, единствената необходимост, за такъв тип елитност, може да бъде търсено в метафизико-мистични понятия от вида „Бог“, „вселенски разум“, „пан-теос“.

Изглежда очевидно, че тя съществува. Очевидно изглежда и това, че нещо в света има нужда от нея. Очевидно е обаче също, че тя не бива определяна от актове на човешки избор, индивидуални или колективни. Ние не можем да „обявим“ елитните хора за такива, това просто не е нещо, което е в рамките на нашите възможности като вид. Също толкова малко могат да го направят и самите те. Елитността, като някакъв вид неразпознаваема аберация, отклонение от „нормалното“, може единствено да бъде „регистрирана“ по някое време, обикновено далеч след физическото изчезване на носителя ѝ (нерядко значително подпомогнато от ближните му, които, по някаква потребност на вида, не могат да толерират за дълго време реалните ѝ проявления).

Но какъв тогава е смисълът на цялото това размишление, ако всичко, което произтича от него, е постулирането на базисната неразпознаваемост на елитността? Ако тя изгуби единствено полезната си за човешкия род функция – онази на ориентир, на еталон, на мащаб за всички останали – то какъв смисъл от нея? Не е ли по-добре в такъв случай да си останем при по-простичкия ѝ, разговорен вариант („хората с пари“ и т. н.)? Отговорът тук, струва ми се, е „и да, и не“. Работата е там, че елитността, ако и да не подлежи на някакво точно определение, все пак притежава характеристики, специфични черти, които могат да помогнат при търсенето ѝ. Те не могат да гарантират някакъв положителен резултат, но все пак са по-добре от нищо.

Първата и най-важна характеристика на елитността е нейната несъзнателност. Аспергерският човек не знае, че е елитен. По-точно казано: той отказва да го знае. За да разберем това, нека използваме метафора. Ултимативният акт на елитност може да се представи така: човек, който ходи насън по ръба на двадесететажна сграда, с абсолютна сигурност, с пълна грация – но само докато не знае какво прави. В момента, в който го осъзнае, той е загубен. (Втората метафора е просто по-остър вариант: познатият герой от анимационен филм, който може да върви във въздуха – но само докато не го забележи.) В точно този смисъл трябва да се разбира и казаното по-горе: Аспергерският човек не си забранява нищо, той няма нужда да си поставя капаци на очите. За него въпросът за собствената (или чуждата) елитност не е „забранен“ – той просто е безсмислен. Човекът, който мисли за елитността, не е елитен. Точно толкова ясно, точно толкова просто. Аспергерският човек просто Е – и ако това битие се окаже от онзи крайно специфичен, крайно рядък вид – то и това не е негова работа.

Втората важна особеност на елитността е, че поради самата си природа – като нещо трудно уловимо, трудно регистрируемо – тя може най-лесно да бъде разпозната чрез противопоставяне и сравнение с онова, което НЕ е; а това в повечето случаи означава: в актове на отказ, в не-правенето на нещо, което е не-елитно. Затова една от най-важните ѝ характеристики е мълчанието. А в по-широк смисъл: не-участието. Аспергерският човек обикновено не става част от онова, което вълнува, задвижва и мотивира хората около него (и далеч от него). И това е не защото му липсва интерес. Липсата тук е от много по-дълбок, съдбовен характер: на него просто не му е дадена онази форма на съпреживяване, която повечето от неговите събратя по вид очевидно притежават.

Съвременната наука се опитва да улови това в разбираеми и измерими понятия – като „прекалено висок КИ“ или „синдром на Аспергер“ – но реалността на тази форма на живот вероятно се улавя по-добре от заплашително звучащата дума „аутизъм“, тоест някаква форма на неспособност за нормална човешка комуникация. Да, елитността изглежда по особен начин свързана с аутизма (моята дъщеря например е едно от най-елитните, най-автентични същества, които познавам – именно защото нейният аутизъм никога не ѝ позволява, дори за миг от живота, да извърши какъвто и да е акт на преструвка, на неистинност).

Оттук и лекотата, с която могат да се приведат примери: Айнщайн с изплезен език (човек не може да говори докато се плези – а и плезенето е окончателна форма на отказ за говорене); Махатма Ганди над чекръка си, с обета за мълчание; майката на всеки от нас – в смисъла, в който майката е едно от най-елитните неща на този свят – като онази, която ще застане между теб и която и да е заплаха, преди изобщо да е отворила уста; Мона Лиза, бюстът на Волтер, космическото бебе от 2001: A Space Odyssey… Впрочем – не започвам ли вече да се отклонявам?

Третата важна характеристика на елитността се състои в това, че поради тясната си връзка с усещането за липса на избор, с предопределеността на онова, което елитният човек Е, тя става особено видима в екстремни, лишени от възможност за избор ситуации. Дали защото е привикнал към усещането за неизбежност във всеки момент от живота си, или просто поради безсмислието на страха в един свят, в който всичко изглежда непоносимо предопределено: Аспергерският човек е особено пригоден за ситуации, в които се изискват неуловимо бързи, интуитивни решения, чиито последици са напълно непредсказуеми. (Между другото, бавните ситуации не правят изключение – във всички съдбовни моменти от живота си този човек действа, без да е в състояние да обясни причините за решенията си, без да ги разбира.) Той не знае – той просто Е, както обикновено. Това, което го движи в такива моменти, не е нито знание, нито интелект. Бихме могли да го наречем „особено чувствителна антена за вселенски вибрации“, „маша в ръцете на господа“ или просто „idiot savant“, но вероятно дълбоко в себе си всеки от нас подозира, че в такива моменти чрез него до нас се докосва нещо, което няма как да разберем, няма как да познаем… Самата Госпожа Елитност – в случай, че все пак се нуждаем от някаква дума.

Четвъртата и последна, достъпна за мен характеристика на елитността е нейната тясна връзка със смъртта. Това не означава, че Аспергерският човек умира по-рано от другите или че животът му е изпълнен с непрекъснати мисли за смъртта. Не – присъствието на тази неизбежна гостенка (колко хубаво, че в българския език тя е жена, не мислите ли?)… присъствието на тази неизбежна гостенка е нещо, с което той е свикнал по начин, който е едновременно лесен за описание и труден за разбиране.

Казано възможно най-просто: за него смъртта не е заплаха (в такъв смисъл възрастта е състояние, което някак с неизбежност ни приближава до елитността, защото повечето истински възрастни хора рано или късно губят страха пред смъртта, дори и ако той инак ги е съпровождал цял живот). Може да прозвучи банално, но за него смъртта е вид приятелка. Страхът от болката, разбира се, остава – но дори той е притъпен, защото този човек (да, може би трябваше да спомена това по-рано) е непоправим оптимист. Той знае – или по-точно усеща – че по някакъв начин светът е неразбираемо сложна функция на собственото му съществуване, мислене, сигнализиране – и именно поради това рядко изпитва страх от възможния срив на собствените си очаквания; просто защото отсъствието на страх е добра предпоставка за отсъствие на срив.

Накратко: Аспергерският човек осъзнава границите на възприятията си – но вместо да превърне това в повод за оплакване, го превръща в основа на своята непреклонност. „Не всичко, което ме убива, ме прави по-слаб.“ Това е неговото мото – и фактът, че то не е нищо друго освен разширение на известния ницшев афоризъм, не го прави по-малко уверен в истинността му.

Той просто Е – както винаги.

Златко Енев е български писател и издател на „Либерален Преглед“. Досега в България е публикувал седем книги (трилогията за деца „Гората на призраците“ (2001–2005), романите за възрастни „Една седмица в рая“ (2004) и „Реквием за никого“ (2011),  есеистичния сборник „Жегата като въплъщение на българското“ (2010), както и автобиографичната повест „Възхвала на Ханс Аспергер“ (2020). Детските му книги са преведени на няколко езика, между които и китайски. Живее в Берлин от 1990 г.

Книгите му могат  да се намерят в безплатни електронни издания тук на сайта.