Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Опитвайки се да определя върховото постижение сред всички съвършенства на Daytripper, аз се затруднявам серизоно. В тази творба има толкова много прекрасни неща, че опитът да се издигне едно от тях над останалите изглежда младежки, задачка за деца, които не са загрижени да възприемат книгата такава, каквато е.

Автор(и): Сет Т. Хане

След позорните години на нацизма австрийската средна класа се опитва да си осигури неправдоподобна почтеност. Бернхард изучава членовете ѝ. Кога ли е разбрал, че най-добрият начин да се проникне в определен тип общество може би е да бъдеш трън в плътта му?

Автор(и): Тим Паркс

 

Когато става дума за художествена литература, хуморът е сериозна работа. Ако трагедията въздейства на емоциите, то остроумието въздейства на ума. „Трябва да знаеш къде е смешното“, казва писателката Шийла Хети, „а ако знаеш къде е смешното, знаеш всичко.“

Автор(и): Дуайт Гарнър, Александра Джейкъбс, Дженифър Салай

Публикуването на [романа] До август добавя изненадващ обрат към наследството му и може да предизвика въпроси за посмъртните издания, които противоречат на указанията на писателя.

Автор(и): Александра Алтер

Ясно си спомням, че писането на първия ми разказ беше изключително болезнено. Можех да пиша само нощем, а тогава нямаше тоалетни в къщите на хората – трябваше да вървиш пет, шест минути, за да намериш обществена тоалетна. За щастие, когато всички спяха, можех да изтичам до реката и да пикая в нея.

Автор(и): Ю Хуа, Майкъл Бери

През 1974 г. Филип К. Дик пише писмо до ФБР за опасността, пред която е изправена американската научна фантастика. Тази опасност е Станислав Лем. Дик предупреждава, че Лем е „абсолютен партиен функционер“ и че „вероятно е по-скоро съставен комитет, отколкото личност“, защото пише в толкова много стилове и изглежда знае толкова много различни езици.

Автор(и): Ривка Галхен

Като носител на наградите „Солженицин“, „Голямата книга“ и „Ясная поляна“, както и на номинации от шортлистите за Националната награда за бестселър и руската награда „Букър“, в очите на мнозина Евгений Водолазкин се превърна в най-значимия жив руски писател.

Автор(и): Гари Сол Морсън

Защо му е било нужно на Златко Енев да пише детска фантастика? Той е философ по образование, издател на елегантно онлайн списание за либерални теории, история и публицистика, но ето че след 2003 година издава за втори път своята Червенокоска в гората на Призраците!

Автор(и): Юлиана Методиева

Формалното образование на Фокнър със сигурност е минимално. Той отпада от гимназията още в първия гимназиален клас (родителите му изглежда не са вдигали шум) и макар че за кратко посещава университета в Мисисипи, това става само благодарение на разрешението за завръщане на военнослужещи.

Автор(и): Дж. М. Кутси

Писателката е била внимателна наблюдателка на своето време. Днес читателите биха искали да я превърнат в огледало на нашето собствено.

Автор(и): Луи Менанд

Великият Гетсби е синоним на партита, блясък и разкош – но това е само едно от многото недоразумения около книгата, които започват още с първото ѝ публикуване.

Автор(и): Хефзиба Андерсън

Макар че десетилетието на 1930-те години може да се е сторило на Бекет като години на [психически] блокаж и стерилност, в ретроспекция можем да видим, че те са били използвани от по-дълбоки сили в него, за да положат художествените и философските – а може би дори и житейските – основи на големия творчески изблик, който идва в края на 40-те и началото на 50-те години.

Автор(и): Дж. М. Кутси

Норвежкият писател [и тазгодишен носител на Нобелова награда] създава десетилетия наред странни и почитани творби. Но той все още не знае откъде идва писането.

Автор(и): Мерве Емре

Няма неутрална дума за това, което хората произвеждат поне веднъж на ден, обикновено безотказно. Не съществува дефекационен еквивалент на неутралното и безобидно „секс“.

Автор(и): Дуайт Гарнър

Необичайната кариера на Кормак Маккарти, който почина миналата седмица на 89-годишна възраст, е добре известна. Първите пет романа, публикувани в продължение на две десетилетия, му спечелват значително уважение от страна на критиката, но са комерсиални провали. В един момент всичките му книги, включително шедьовърът му от 1985 г. „Кървав меридиан“, са излезли от печат.

Автор(и): Дан Синкин

Човек бива дърпан, понякога влачен, от прозата на Феранте с интензивност, която изглежда едновременно напълно концентрирана и успокояващо разпръсната. Четенето на романите ѝ означава да усещаш, че черпиш от резервоар на споделени емоции – гняв, отвращение, съжаление, възмущение, нежност, за които по някакъв начин, тайно, си допринесъл.

Автор(и): Мерве Емре

Понастоящем, както изглежда, Джейн Остин е по-гореща от Куентин Тарантино. Но преди да се опитаме да установим какво представлява феноменът Остин, нека първо да установим какво той не представлява.

Автор(и): Мартин Еймис

Мартин Еймис беше син на трима бащи – един истински родител и двама литературни предшественици – Кингсли Еймис, Владимир Набоков и Сол Белоу.

Автор(и) Салман Рушди

Международната награда „Букър“ обявява първия си български победител

Автор(и): екип на в. „Гардиън“

След почти смъртоносното намушкване с нож и десетилетия на заплахи писателят говори за писането като акт на противопоставяне срещу смъртта.

Автор(и): Дейвид Ремник

В трилърите му от поредицата „Слау Хаус“ неудачниците спасяват положението – а между комедията и катастрофата преминава невидимо тънка граница.

Автор(и): Джил Лепор

Как да се справим с идеологията на „Ана Каренина“, „Евгений Онегин“ и други любими книги.

Автор(и): Елиф Батуман

Не е задължително героят на Мураками да завърши романа, след като е научил толкова много, още по-малко пък да се намира в състояние на съвършено щастие. Книгите на Мураками сякаш казват, че животът може и да е странен, но кошмарите свършват. Можете да намерите изгубената си котка.

Автор(и): Оливър Бъркман

Не знам кой е казал, че романистите четат чуждите романи само за да разберат как са написани. Аз вярвам, че това е вярно. Ние не се задоволяваме с тайните, разкрити на повърхността на страницата: обръщаме книгата, за да открием шевовете. По начин, невъзможен за обясняване, ние разграждаме книгата до основните ѝ части, а след това я сглобяваме отново, след като разберем тайните на собствения ѝ часовников механизъм. В книгите на Фокнър усилието е обезкуражаващо, защото той сякаш няма органична система за писане, а вместо това върви сляпо из библейската си вселена, като стадо кози, пуснати в магазин, пълен с кристал. След като е разглобил някоя негова страница, човек живее с впечатлението за останали пружини и винтове, които е невъзможно да се сглобят отново в първоначалния вид. Хемингуей, напротив, с по-малко вдъхновение, с по-малко страст и по-малко лудост, но с великолепна суровост, оставя винтовете напълно открити, както са при товарните вагони. Може би по тази причина Фокнър е писателят, който има много общо с душата ми, но Хемингуей е онзи, който има най-много общо с моя занаят – не просто заради книгите, а заради изумителното си познание за аспекта на занаятчийството в науката на писането.

Автор(и): Габриел Гарсия Маркес

Детективската история е измислена от Едгар Алън По, макар че той е написал само четири от тях, преди да загуби интерес. Други писатели продължават там, където той е спрял, но първият „професионален“ практикуващ жанра, който е важен за нас и днес, е Артър Конан Дойл, чиято поредица за Шерлок Холмс излиза от 1887 до 1927 г. По времето на Кристи вече са установени поне две конвенции. Първата е ексцентричността на детектива. (Холмс, когато не преследва престъпник, лежи на дивана си, повален от скука и кокаин, и стреля с куршуми в стената на кабинета си). Второто правило е абсолютно централната роля на разсъждението. Детективът, когато работи, не показва почти никакви емоции. Това, което той показва – и което представлява основното удоволствие от разказите – е индуктивното разсъждение.

Агата Кристи, която започва да публикува детективски романи тридесет и три години след Конан Дойл, като цяло следва тези правила, но ги доразвива, създавайки описания по-горе сценарий – малкото място, разпитите, разкритието – и го използва сравнително последователно в шестдесет и шест детективски романа, публикувани между 1920 и 1976 г. Според редица източници книгите ѝ, преведени на около четиридесет и пет езика, са продадени в повече от два милиарда екземпляра, което я прави най-четения писател в историята. Непрекъснато се издават и книги за нея. През изминалата година излязоха още две: „Херцогиня на смъртта: (Phoenix) от Ричард Хак, който преди това е писал живота на Майкъл Джексън и Джей Едгар Хувър, и „Тайните тетрадки на Агата Кристи: (HarperCollins) от Джон Къран, всеотдаен фен. В случая с Кристи става дума не толкова за литературна фигура, колкото за широкообхватен културен феномен, като Барби или Бийтълс.

Автор(и): Джоан Акосела

Художествената литература е загубила доверието на читателите, тъй като лъжата се е превърнала в опасно оръжие за масово унищожение, макар и все още да е примитивен инструмент. Често ми задават този невероятен въпрос: „Наистина ли това, което сте написала, е истина?“ И всеки път усещам, че този въпрос вещае края на литературата.

Този въпрос, невинен от гледна точка на читателя, звучи в ухото на писателя наистина апокалиптично. Какво трябва да кажа? Как да обясня онтологичния статус на Ханс Касторп, Анна Каренина или Мечо Пух?

Смятам този тип читателско любопитство за регрес на цивилизацията. То е сериозно увреждане на многоизмерната ни способност (конкретна, историческа, но и символична, митична) да участваме във веригата от събития, наречена наш живот. Животът се създава от събитията, но те се превръщат в преживяване едва когато сме в състояние да ги интерпретираме, да се опитаме да ги разберем и да им придадем смисъл. Събитията са факти, но опитът е нещо неизразимо различно. Именно опитът, а не някое събитие, е материалът, който съставлява нашия живот. Опитът е факт, който е интерпретиран и разположен в паметта.

Автор(и): Олга Токарчук

Според Тим Паркс, дългогодишен преводач и критик на италианската литература, Колоди е бил страстен пияница, комарджия и женкар. Освен това е бил легендарен мързеливец и е мразел да преработва. Последната черта, според мен, е най-важната. Много от главите изглеждат така, сякаш са написани в последния половин час, преди да бъдат предадени в печатницата. На моменти Колоди прилича на устен поет, дори на рапър, който си измисля всичко в движение. Можеш да чуеш дъха му, да усетиш как енергията му се покачва и спада. Акула? Давай! Майстор Череша, забравен? На кого му пука! Да прескочиш от нещастния Пинокио до „истинското момче“, щастливо като на празник? Защо не? Публиката е просто група деца. Дали изобщо ще го забележат?

Автор(и): Джоан Акосела

Сутринта на 25 февруари, ден след като руските бомби започват да падат върху страната му, Андрей Курков, най-известният жив украински писател, получава телефонно обаждане в дома си близо до площад „Независимост“ в центъра на Киев. Обаждането е от стар приятел, бизнесмен с близки връзки в правителството, който току-що се е сдобил с поверителна информация: Курков, дългогодишен критик на Владимир Путин, е включен в списък на „проукраински активисти“, изготвен от Кремъл, чиито сили могат да превземат столицата за броени дни. Той трябва да се измъкне колкото се може по-скоро.

Случва се така, че точно в този момент Курков работи върху роман за едно по-ранно руско нахлуване, т.нар. съветско-украинска война от 1917-21 г., в която украинските националисти, подпомагани от различни западни сили, за първи път в историята си създават независима република – само за да я видят бързо погълната от новата комунистическа империя, която се издига на изток. Романът, третият от поредица книги за този бурен период, е вдъхновен от тайно полицейско досие, което дъщерята на бивш офицер от КГБ завещава на Курков няколко години по-рано. Документите разказват с подробности за ужаса на живота под руска окупация, както и за неговите пикантни абсурди. Курков, лукав сатирик в традициите на Гогол и Булгаков, с особено удоволствие научава за руския данък върху бельото, според който всяко украинско семейство е трябвало да дари три чифта бельо на зле екипираната Червена армия. Същото важи и за руския данък върху мебелите, според който украинските домакинства могат да притежават само толкова столове, колкото са членовете на домакинството, плюс един за гостите; останалите се реквизират.

Автор(и): Джайлс Харви

В саркастичния си роман „Денят на опричника“ Владимир Сорокин си представя една богата, господстваща, свръхмодерна, но реваншистка Русия през далечната 2028 година господня. Възстановен е царскo-подобен монарх, комунизмът се помни като времето на „червените беди“, а Червеният площад е пребоядисан в бяло. Вътрешният кръг на Негово Величество се състои от около дузина весело-аморални олигарси, които убиват по заповед на Кремъл. Терминът за тези хора – опричници – ще върне руския читател назад към кървавото управление на Иван Грозни (1547-84 г.), когато опричникът е бил член на огромната царска гвардия – група верни хора, които са тероризирали руското цивилно население, пристигайки за поредната си задача на коне, с отрязани кучешки глави, прикрепени към седлата им, за да напомнят за кучетата на ада.

Сорокин иска да си представи в какво може да се превърне Русия, ако бъдещето на страната се определя от нейните най-твърди традиционалисти и реакционери – особено от политическия философ Александър Дугин, но също и от Владимир Путин, който е все още нов президент, когато романът излиза през 2006 г. Нахлуването в Украйна е досегашният най-жестокият и зловещ израз на политическите виждания на двамата мъже и с всяко официално извинение за войната, с всяко ирационално оправдание, Путин и хората му сякаш разкриват още малко от своята дугинистка фантазия. Путин отхвърли идеята за украинска националност, той обича да напомня на публиката си за предишните векове на руския империализъм, а външният му министър Сергей Лавров дори заяви, че настоящата война ще отбележи края на американския „еднополюсен свят“ – една от специфичните мании на Дугин. Разглеждайки всичко това от гледната точка на днешния ден, сигурно си струва да се замислим какво е имал предвид Сорокин преди повече от петнадесет години.

Автор(и): Майкъл Скот Мур

След като руските войски навлязоха дълбоко в Украйна, бомбардираха Харков, Киев и други градове, а безпрецедентната вълна от западни санкции доведе до рекордно нисък курс на рублата, за всеки от нас е трудно да откъсне очи от новините. Но историческите течения, довели до тази криза, са дълбоки и сложни и се разбират по коренно различен начин в Москва и Киев.

Автор(и): Оливър Бълоу

За най-амбициозен роман на Токарчук – Шведската академия го нарече неин „magnum opus“ – отдавна се счита „Книгите на Яков“, публикуван за първи път в Полша през 2014 г. Сега той е тук. С почти 1000 страници той наистина е с магнум-размер.

Дори подзаглавието му (рядко срещано за роман) е трудно за произнасяне. Първата му третина гласи: „Фантастично пътешествие през седем граници, пет езика и три основни религии, без да се броят дребните секти“.

Ако изпитвате усещането, че сте на път да навлезете в епос с мечове и сандали, плюс входно антре, няма да сгрешите съвсем. Ако пък сте усетили спасителна, ухаеща на копър нотка на сатира, също няма да сгрешите.

Действието на „Книгите на Яков“ се развива в средата на XVIII век и разказва за харизматичния, самопровъзгласил се месия Яков Франк – млад евреин, който пътува из Хабсбургската и Османската империя, привличайки и отблъсквайки в еднаква степен тълпите и властите.

Автор(и): Дуайт Гарнър

Може ли една американка от азиатски произход да напише голям американски роман? Трябва ли големият американски роман да се разпростира от Ню Йорк до Хаваите, пропускайки Средния Запад? Може ли да премине от реализъм към антиутопия? И – може би най-важното от всичко – може ли в центъра му да бъдат гейове?

Значителна заслуга на Ханя Янагихара е, че новият ѝ роман повдига точно тези въпроси. В повече от 700 страници и с продължителност 200 години „Към рая“ започва в Ню Йорк през 1893 г. Имаме патриарх, богатство, деца; има уговорен брак, наследство, истинска любов, класово разделение и значителен поврат. Умело разгърната и разумно детайлизирана, историята се справя с конвенциите на романа от XIX век. Но това не е всичко. Със спираща дъха дързост Янагихара пренаписва Америка, в която Гражданската война е създала не обединена държава, а конгломерат от територии, включително една, наречена Свободни щати. В тази държава в държавата гей браковете са разрешени – макар че, (и това придава допълнителна дълбочина на картината), уговорените бракове също са разрешени.

Автор(и): Гиш Джен

Литературните награди са видимият връх на един айсберг, който се състои от кариерите на писателите – често дълги, усърдни и неспоменати – от усилията на издателите и книготърговците, както и от творческата екология на страните, езиците и регионите. Както отбелязва по повод на тазгодишните победи Ела Уакатама, главна редакторка в издателство Canongate и председателка на наградата AKO Caine за африканска литература: „Това не е момент, който се е случил внезапно. Това е момент, който се е случил благодарение на много работа за отваряне на пространства.“ И тази работа няма да приключи, казва тя, „докато не се стигне до момента, в който писателите се публикуват в достатъчен обем, за да могат да се борят за наградата „Букър“ като част от нашата култура, а не като нещо странно и уникално“.

Автор(и): Алекс Кларк

„Винаги съм знаела, че един ден ще напиша книга за семейството си“, пише Мария Степанова в глава от „В памет на паметта“, озаглавена „За началото“. Повечето от нейните предци – руски евреи – са били обикновени хора, които са посветили живота си на това „да останат невидими, да постигнат желаната незабележимост, да се скрият в приглушената домашна светлина и да се държат настрана от широкия поток на историята“. Тя, от друга страна, е поетеса и журналистка, „първият и единствен човек в семейството, който е имал причина да говори с лице обърнато навън“. Нейната работа, а може би и цел на живота ѝ, е да „изгради паметник на тези хора, като се увери, че те не са се разсеяли просто във въздуха, незапомнени и незабелязани“.

Автор(и): Юрий Слезкин

Дори като казахте това, за Монтен, вие се усмихнахте, защото мисля, че ни доставя удоволствие като читатели да си кажем: Ах, знам какво прави той! Това разпознаване на интертекстуалността до известна степен ни запознава отново един с друг като читатели. Ние четем едно и също нещо и това дава усещане за споделена текстуалност, а мисля, че това е приятно, само по себе си. Но по друг начин, разбира се, те осигуряват много удобно ехо или резонанс, така че да не се налага да изобретяваш колелото наново. Тъй като съществува тази споделена текстуалност, това означава, че можеш да направиш жест към друг текст и той да обогати този, но също така, според мен, обогатява разбирането на читателя за това, което се случва там. И предполагам, че тук можеш да направиш няколко неща: можеш да замаскираш всичко това, така че да се изисква подходяща научна и литературна детективска работа, за да откриеш паралелите; или можеш да го направиш интересно, като го преоткриеш по такъв начин, че да е подобно, но изместено по определен начин, така че да не е очевидно ехо, или резонанс, или илюзия, ако искаш.

Автор(и): Абдулразак Гурна, Тина Щайнер

Прочетете още...

Магия и вина

Ина Хартвиг 07 Сеп, 2008 Hits: 16749
Напрегнатата и мъчителна кореспонденция…