Последните най...


Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Не е задължително героят на Мураками да завърши романа, след като е научил толкова много, още по-малко пък да се намира в състояние на съвършено щастие. Книгите на Мураками сякаш казват, че животът може и да е странен, но кошмарите свършват. Можете да намерите изгубената си котка.

Автор(и): Оливър Бъркман

Не знам кой е казал, че романистите четат чуждите романи само за да разберат как са написани. Аз вярвам, че това е вярно. Ние не се задоволяваме с тайните, разкрити на повърхността на страницата: обръщаме книгата, за да открием шевовете. По начин, невъзможен за обясняване, ние разграждаме книгата до основните ѝ части, а след това я сглобяваме отново, след като разберем тайните на собствения ѝ часовников механизъм. В книгите на Фокнър усилието е обезкуражаващо, защото той сякаш няма органична система за писане, а вместо това върви сляпо из библейската си вселена, като стадо кози, пуснати в магазин, пълен с кристал. След като е разглобил някоя негова страница, човек живее с впечатлението за останали пружини и винтове, които е невъзможно да се сглобят отново в първоначалния вид. Хемингуей, напротив, с по-малко вдъхновение, с по-малко страст и по-малко лудост, но с великолепна суровост, оставя винтовете напълно открити, както са при товарните вагони. Може би по тази причина Фокнър е писателят, който има много общо с душата ми, но Хемингуей е онзи, който има най-много общо с моя занаят – не просто заради книгите, а заради изумителното си познание за аспекта на занаятчийството в науката на писането.

Автор(и): Габриел Гарсия Маркес

Детективската история е измислена от Едгар Алън По, макар че той е написал само четири от тях, преди да загуби интерес. Други писатели продължават там, където той е спрял, но първият „професионален“ практикуващ жанра, който е важен за нас и днес, е Артър Конан Дойл, чиято поредица за Шерлок Холмс излиза от 1887 до 1927 г. По времето на Кристи вече са установени поне две конвенции. Първата е ексцентричността на детектива. (Холмс, когато не преследва престъпник, лежи на дивана си, повален от скука и кокаин, и стреля с куршуми в стената на кабинета си). Второто правило е абсолютно централната роля на разсъждението. Детективът, когато работи, не показва почти никакви емоции. Това, което той показва – и което представлява основното удоволствие от разказите – е индуктивното разсъждение.

Агата Кристи, която започва да публикува детективски романи тридесет и три години след Конан Дойл, като цяло следва тези правила, но ги доразвива, създавайки описания по-горе сценарий – малкото място, разпитите, разкритието – и го използва сравнително последователно в шестдесет и шест детективски романа, публикувани между 1920 и 1976 г. Според редица източници книгите ѝ, преведени на около четиридесет и пет езика, са продадени в повече от два милиарда екземпляра, което я прави най-четения писател в историята. Непрекъснато се издават и книги за нея. През изминалата година излязоха още две: „Херцогиня на смъртта: (Phoenix) от Ричард Хак, който преди това е писал живота на Майкъл Джексън и Джей Едгар Хувър, и „Тайните тетрадки на Агата Кристи: (HarperCollins) от Джон Къран, всеотдаен фен. В случая с Кристи става дума не толкова за литературна фигура, колкото за широкообхватен културен феномен, като Барби или Бийтълс.

Автор(и): Джоан Акосела

Художествената литература е загубила доверието на читателите, тъй като лъжата се е превърнала в опасно оръжие за масово унищожение, макар и все още да е примитивен инструмент. Често ми задават този невероятен въпрос: „Наистина ли това, което сте написала, е истина?“ И всеки път усещам, че този въпрос вещае края на литературата.

Този въпрос, невинен от гледна точка на читателя, звучи в ухото на писателя наистина апокалиптично. Какво трябва да кажа? Как да обясня онтологичния статус на Ханс Касторп, Анна Каренина или Мечо Пух?

Смятам този тип читателско любопитство за регрес на цивилизацията. То е сериозно увреждане на многоизмерната ни способност (конкретна, историческа, но и символична, митична) да участваме във веригата от събития, наречена наш живот. Животът се създава от събитията, но те се превръщат в преживяване едва когато сме в състояние да ги интерпретираме, да се опитаме да ги разберем и да им придадем смисъл. Събитията са факти, но опитът е нещо неизразимо различно. Именно опитът, а не някое събитие, е материалът, който съставлява нашия живот. Опитът е факт, който е интерпретиран и разположен в паметта.

Автор(и): Олга Токарчук

Според Тим Паркс, дългогодишен преводач и критик на италианската литература, Колоди е бил страстен пияница, комарджия и женкар. Освен това е бил легендарен мързеливец и е мразел да преработва. Последната черта, според мен, е най-важната. Много от главите изглеждат така, сякаш са написани в последния половин час, преди да бъдат предадени в печатницата. На моменти Колоди прилича на устен поет, дори на рапър, който си измисля всичко в движение. Можеш да чуеш дъха му, да усетиш как енергията му се покачва и спада. Акула? Давай! Майстор Череша, забравен? На кого му пука! Да прескочиш от нещастния Пинокио до „истинското момче“, щастливо като на празник? Защо не? Публиката е просто група деца. Дали изобщо ще го забележат?

Автор(и): Джоан Акосела

Сутринта на 25 февруари, ден след като руските бомби започват да падат върху страната му, Андрей Курков, най-известният жив украински писател, получава телефонно обаждане в дома си близо до площад „Независимост“ в центъра на Киев. Обаждането е от стар приятел, бизнесмен с близки връзки в правителството, който току-що се е сдобил с поверителна информация: Курков, дългогодишен критик на Владимир Путин, е включен в списък на „проукраински активисти“, изготвен от Кремъл, чиито сили могат да превземат столицата за броени дни. Той трябва да се измъкне колкото се може по-скоро.

Случва се така, че точно в този момент Курков работи върху роман за едно по-ранно руско нахлуване, т.нар. съветско-украинска война от 1917-21 г., в която украинските националисти, подпомагани от различни западни сили, за първи път в историята си създават независима република – само за да я видят бързо погълната от новата комунистическа империя, която се издига на изток. Романът, третият от поредица книги за този бурен период, е вдъхновен от тайно полицейско досие, което дъщерята на бивш офицер от КГБ завещава на Курков няколко години по-рано. Документите разказват с подробности за ужаса на живота под руска окупация, както и за неговите пикантни абсурди. Курков, лукав сатирик в традициите на Гогол и Булгаков, с особено удоволствие научава за руския данък върху бельото, според който всяко украинско семейство е трябвало да дари три чифта бельо на зле екипираната Червена армия. Същото важи и за руския данък върху мебелите, според който украинските домакинства могат да притежават само толкова столове, колкото са членовете на домакинството, плюс един за гостите; останалите се реквизират.

Автор(и): Джайлс Харви

В саркастичния си роман „Денят на опричника“ Владимир Сорокин си представя една богата, господстваща, свръхмодерна, но реваншистка Русия през далечната 2028 година господня. Възстановен е царскo-подобен монарх, комунизмът се помни като времето на „червените беди“, а Червеният площад е пребоядисан в бяло. Вътрешният кръг на Негово Величество се състои от около дузина весело-аморални олигарси, които убиват по заповед на Кремъл. Терминът за тези хора – опричници – ще върне руския читател назад към кървавото управление на Иван Грозни (1547-84 г.), когато опричникът е бил член на огромната царска гвардия – група верни хора, които са тероризирали руското цивилно население, пристигайки за поредната си задача на коне, с отрязани кучешки глави, прикрепени към седлата им, за да напомнят за кучетата на ада.

Сорокин иска да си представи в какво може да се превърне Русия, ако бъдещето на страната се определя от нейните най-твърди традиционалисти и реакционери – особено от политическия философ Александър Дугин, но също и от Владимир Путин, който е все още нов президент, когато романът излиза през 2006 г. Нахлуването в Украйна е досегашният най-жестокият и зловещ израз на политическите виждания на двамата мъже и с всяко официално извинение за войната, с всяко ирационално оправдание, Путин и хората му сякаш разкриват още малко от своята дугинистка фантазия. Путин отхвърли идеята за украинска националност, той обича да напомня на публиката си за предишните векове на руския империализъм, а външният му министър Сергей Лавров дори заяви, че настоящата война ще отбележи края на американския „еднополюсен свят“ – една от специфичните мании на Дугин. Разглеждайки всичко това от гледната точка на днешния ден, сигурно си струва да се замислим какво е имал предвид Сорокин преди повече от петнадесет години.

Автор(и): Майкъл Скот Мур

След като руските войски навлязоха дълбоко в Украйна, бомбардираха Харков, Киев и други градове, а безпрецедентната вълна от западни санкции доведе до рекордно нисък курс на рублата, за всеки от нас е трудно да откъсне очи от новините. Но историческите течения, довели до тази криза, са дълбоки и сложни и се разбират по коренно различен начин в Москва и Киев.

Автор(и): Оливър Бълоу

За най-амбициозен роман на Токарчук – Шведската академия го нарече неин „magnum opus“ – отдавна се счита „Книгите на Яков“, публикуван за първи път в Полша през 2014 г. Сега той е тук. С почти 1000 страници той наистина е с магнум-размер.

Дори подзаглавието му (рядко срещано за роман) е трудно за произнасяне. Първата му третина гласи: „Фантастично пътешествие през седем граници, пет езика и три основни религии, без да се броят дребните секти“.

Ако изпитвате усещането, че сте на път да навлезете в епос с мечове и сандали, плюс входно антре, няма да сгрешите съвсем. Ако пък сте усетили спасителна, ухаеща на копър нотка на сатира, също няма да сгрешите.

Действието на „Книгите на Яков“ се развива в средата на XVIII век и разказва за харизматичния, самопровъзгласил се месия Яков Франк – млад евреин, който пътува из Хабсбургската и Османската империя, привличайки и отблъсквайки в еднаква степен тълпите и властите.

Автор(и): Дуайт Гарнър

Може ли една американка от азиатски произход да напише голям американски роман? Трябва ли големият американски роман да се разпростира от Ню Йорк до Хаваите, пропускайки Средния Запад? Може ли да премине от реализъм към антиутопия? И – може би най-важното от всичко – може ли в центъра му да бъдат гейове?

Значителна заслуга на Ханя Янагихара е, че новият ѝ роман повдига точно тези въпроси. В повече от 700 страници и с продължителност 200 години „Към рая“ започва в Ню Йорк през 1893 г. Имаме патриарх, богатство, деца; има уговорен брак, наследство, истинска любов, класово разделение и значителен поврат. Умело разгърната и разумно детайлизирана, историята се справя с конвенциите на романа от XIX век. Но това не е всичко. Със спираща дъха дързост Янагихара пренаписва Америка, в която Гражданската война е създала не обединена държава, а конгломерат от територии, включително една, наречена Свободни щати. В тази държава в държавата гей браковете са разрешени – макар че, (и това придава допълнителна дълбочина на картината), уговорените бракове също са разрешени.

Автор(и): Гиш Джен

Литературните награди са видимият връх на един айсберг, който се състои от кариерите на писателите – често дълги, усърдни и неспоменати – от усилията на издателите и книготърговците, както и от творческата екология на страните, езиците и регионите. Както отбелязва по повод на тазгодишните победи Ела Уакатама, главна редакторка в издателство Canongate и председателка на наградата AKO Caine за африканска литература: „Това не е момент, който се е случил внезапно. Това е момент, който се е случил благодарение на много работа за отваряне на пространства.“ И тази работа няма да приключи, казва тя, „докато не се стигне до момента, в който писателите се публикуват в достатъчен обем, за да могат да се борят за наградата „Букър“ като част от нашата култура, а не като нещо странно и уникално“.

Автор(и): Алекс Кларк

„Винаги съм знаела, че един ден ще напиша книга за семейството си“, пише Мария Степанова в глава от „В памет на паметта“, озаглавена „За началото“. Повечето от нейните предци – руски евреи – са били обикновени хора, които са посветили живота си на това „да останат невидими, да постигнат желаната незабележимост, да се скрият в приглушената домашна светлина и да се държат настрана от широкия поток на историята“. Тя, от друга страна, е поетеса и журналистка, „първият и единствен човек в семейството, който е имал причина да говори с лице обърнато навън“. Нейната работа, а може би и цел на живота ѝ, е да „изгради паметник на тези хора, като се увери, че те не са се разсеяли просто във въздуха, незапомнени и незабелязани“.

Автор(и): Юрий Слезкин

Дори като казахте това, за Монтен, вие се усмихнахте, защото мисля, че ни доставя удоволствие като читатели да си кажем: Ах, знам какво прави той! Това разпознаване на интертекстуалността до известна степен ни запознава отново един с друг като читатели. Ние четем едно и също нещо и това дава усещане за споделена текстуалност, а мисля, че това е приятно, само по себе си. Но по друг начин, разбира се, те осигуряват много удобно ехо или резонанс, така че да не се налага да изобретяваш колелото наново. Тъй като съществува тази споделена текстуалност, това означава, че можеш да направиш жест към друг текст и той да обогати този, но също така, според мен, обогатява разбирането на читателя за това, което се случва там. И предполагам, че тук можеш да направиш няколко неща: можеш да замаскираш всичко това, така че да се изисква подходяща научна и литературна детективска работа, за да откриеш паралелите; или можеш да го направиш интересно, като го преоткриеш по такъв начин, че да е подобно, но изместено по определен начин, така че да не е очевидно ехо, или резонанс, или илюзия, ако искаш.

Автор(и): Абдулразак Гурна, Тина Щайнер

Четиридесет години са много време. Трябва да кажа, че Индия вече не е страната на този роман. Когато писах „Среднощни деца“, имах предвид една историческа арка, която се движи от надеждата за независимост – окървавена, но все пак надежда – до предателството на тази надежда в така нареченото извънредно положение, последвано от раждането на нова надежда. Според мен Индия днес е навлязла в още по-мрачна фаза от годините на извънредното положение. Ужасяващата ескалация на нападенията над жени, все по-авторитарният характер на държавата, неоправданите арести на хора, които се осмеляват да се противопоставят на този авторитаризъм, религиозният фанатизъм, пренаписването на историята, за да пасне на разказа на онези, които искат да превърнат Индия в хиндуистка, националистическа и мажоритарна държава, и популярността на режима въпреки всичко това, или, по-лошо, може би заради всичко това – тези неща насърчават един вид отчаяние.

Когато пишех тази книга, можех да свързвам големия нос на Салим с бог Ганеш, покровителя на литературата, наред с други неща, и това ми се струваше съвсем лесно и естествено, въпреки че Салим не е хиндуист. Цяла Индия принадлежеше на всички нас, или поне така вярвах, дълбоко. И все още вярвам, въпреки че възходът на едно брутално сектантство кара човек да мисли другояче. Но намирам надежда в решимостта на индийските жени и студенти да се противопоставят на това сектантство, да си възвърнат старата, светска Индия и да отхвърлят мрака. Пожелавам им успех. Но точно сега в Индия отново е полунощ.

Автор(и): Салман Рушди

Обичаме да се преструваме, че изкуството си е изкуство. Че авторът пише това, което е вдъхновен да напише, без да се интересува от нищо друго освен от гласа на музата. Това е полезна измислица. Добре е писателите да се съсредоточат най-вече върху изкуството и да се притесняват за деловата страна по-късно. Но това е измислица. Писателите са наясно с изискванията на пазара, с това какви романи предизвикват интерес и към какви теми се стремят журитата на наградите. Дори писателите с високи художествени стремежи са – съзнателно или не – изкривени от този натиск. Особено тези от нас, които се надяват да се издържат от писането си.

В неотдавнашната си статия за пазарите на литературна фантастика споменах, че през първата половина на XX в. разказът е бил икономически доминиращият вид художествена литература. Писатели като Ф. Скот Фицджералд оплакват факта, че е трябвало да пишат кратки разкази, за да субсидират писането на романи. Но през 2021 г. – а всъщност през последните 50 или повече години – динамиката е обратна. Днес писателите на разкази често (макар и предимно насаме) роптаят за това, че трябва да пишат романи, ако искат да имат някакъв шанс да печелят пари или дори само да получат агент.

Това ме накара да се замисля за една от онези рядко изказвани, но интересни за мен теми: какво определя дължината на романите?

Автор(и): Линкълн Мишел

2021 03 Zlatko Inerview Poland

Dominika Kardaś: Przeczytałam w jednej z Pana biografii, że Pana książki sprawiły, że jest Pan „dobrze znany, ale nie kochany, w swoim kraju“.

Zlatko Enev: Cóż, to prawda, że gdy tylko „Requiem dla nikogo“ zostało opublikowane, zostało odebrane jako obraza narodu bułgarskiego. Ale, szczerze mówiąc, nie było to dla mnie zaskoczeniem. Myślę, że jest to normalna reakcja każdego kraju, każdego narodu, który został uderzony w miękkie podbrzusze przez wersję swojej historii napisaną przez kogoś, kogo nie może zaakceptować, ponieważ prawdopodobnie postrzega ją jako bardzo, bardzo haniebną.

Dominika Kardaś: Więc było wiele dyskusji, kiedy Requiem dla nikogo zostało opublikowane w 2011 roku?

Zlatko Enev: Nie bardzo. Specyfiką Bułgarii i powodem, dla którego Bułgarom nie podobały się moje książki, jest sposób, w jaki traktują rzeczy, które postrzegają jako wstydliwe. Inaczej niż w Polsce, gdzie ludzie wszczynają wielkie dyskusje, a kiedy coś się dzieje, słyszy o tym cały świat. W Bułgarii, kiedy coś się dzieje, ludzie wkładają swoją historię za pupę i siedzą na niej tak długo, aż się udusi. I nic się nie dzieje. Tak właśnie było z „Requiem dla nikogo“: książka została wydana, było kilka rozmów, a ponieważ jestem tam znany, prowadzę magazyn, który jest powszechnie czytany, ludzie o tym słyszeli. Ale nigdy nie było żadnego znaku, że Bułgarzy przyjęli tę książkę. Zniknęła jak kamień w bagnie – plop! – i to wszystko. Ale rozumiem to, nie jestem zły na moich ludzi – oni żyją po swojemu, a ja byłem nieobecny przez bardzo długi czas, więc wielu z nich nie akceptuje mojej pracy: „On odszedł i stał się jakimś wielkim facetem w stylu zachodnim i próbuje nam mówić nasze drogi?!“.

„Requiem dla nikogo“ rzeczywiście opowiada o bardzo bolesnym momencie w bułgarskiej historii – zaczyna się w latach 80. od pewnego rodzaju „kulis“ procesu przymusowej asymilacji mniejszości tureckiej, po którym nastąpiła jej masowa emigracja.

Mówiąc wprost, ostatnie badania na ten temat pokazują, że ten proces „asymilacji“ był przerażająco podobny do tego, co działo się z Żydami w nazistowskich Niemczech przed 1938 rokiem. Nie wsadziliśmy Turków do komór gazowych, ale wszystko to, co Niemcy zrobili Żydom – zrobiliśmy Turkom. Odebraliśmy im godność ludzką, zmieniliśmy im nazwiska i zmusiliśmy do niemówienia w ich języku, zmieniliśmy nawet zapisy. Zmieniono podręczniki historii, aby wymazać wszystkie tureckie nazwiska! Ponieważ ogólne wyjaśnienie było takie, że ci Turcy to tak naprawdę Bułgarzy, którzy w ciągu 500 lat panowania osmańskiego stracili swoją tożsamość. Mogą myśleć, że są Turkami, ale tak naprawdę są Bułgarami! A my przywracamy im to, kim są naprawdę. Oczywiście, oni nie byli Bułgarami, byli tylko etnicznymi Turkami, którzy pozostali w naszym kraju po upadku Imperium Osmańskiego. I byli prześladowani od pierwszego dnia. Historia nienawiści jest bardzo, bardzo długa i mniej więcej co 20 lat następuje fala pewnego rodzaju prześladowań Turków, głównie o charakterze ekonomicznym, ale nigdy nie była ona tak dotkliwa – aż do lat 80-tych, kiedy to naprawdę próbowano ich zniszczyć.

Czy Bułgarzy rozmawiają na ten temat publicznie? Czy uczą swoje dzieci o tym, co się wtedy działo?

Faktem jest, że szeroka publiczność w Bułgarii jest wciąż uczulona na ten temat. W szkołach jest on tylko wspomniany, jak w paragrafie. Nie ma prawdziwej dyskusji. Chociaż ostatnio – jak już wspomniałam – pojawiło się kilka bardzo ważnych badań naukowych na ten temat. W przypadku Bułgarii chodzi o to, że ideologia narodowa została zbudowana wokół idei nienawiści do Turków. Prawdopodobnie była to konieczność historyczna w latach osiemdziesiątych XIX wieku, kiedy zostaliśmy wyzwoleni przez Rosjan. Po wyzwoleniu kraju nast±piła separacja na mocy traktatu berlińskiego w 1878 roku – Bułgaria została podzielona na kilka kawałków. Był to czas wielkiej narodowej frustracji i istniała potrzeba zjednoczenia ludzi przed wojną, która była wtedy nieunikniona – i stało się to 20 lat później, wojną na Bałkanach.

Może to zabrzmi bardzo cynicznie, ale to mogło być wtedy konieczne – ponieważ najłatwiejszym sposobem na zjednoczenie ludzi jest nienawiść, daj im kogoś do nienawiści, a zjednoczą się jak nigdy dotąd. I to zadziałało. Problem w tym, że zostaliśmy dotkliwie pobici we wszystkich późniejszych wojnach i to zamieniło się w wieczną ranę. Nie jest już widoczna, ale Bułgaria nadal bardzo cierpi z powodu przekonania, że nigdy nie osiągnęliśmy tego czy tamtego… A kto jest winny? Turcy, oczywiście! Mamy nawet taki narodowy dowcip: Cudzoziemiec przyjeżdża do Bułgarii. Dlaczego autobus się spóźnia? – pyta. No wiesz, 500 lat tureckiego jarzma. Aha, a dlaczego winda nie działa? Wiesz, 500 lat tureckiego jarzma. W Bułgarii wszystko jest 500 lat pod tureckim jarzmem. Ale tu pojawia się prawdziwy żart: Wiecie dlaczego Turcy są tacy źli? Ponieważ przez 500 lat specjalizowali się w Bułgarii.

W latach 80-tych mieszkałeś jeszcze w Bułgarii. Jak Pan pamięta tamte wydarzenia?

Miałem około 25 lat w czasie, gdy w Bułgarii miał miejsce proces asymilacji. I pamiętam do dziś, z takim głębokim wstydem… To było takie małe, senne miejsce, wszyscy byli tacy ospali, i nagle – whoa! To było jak w filmie o Drakuli, kiedy nadchodzi ciemność i on budzi się, aby pić twoją krew! I to wszystko było takie… brzydkie. Najbardziej wstydliwe wspomnienie, jakie mam, dotyczy mojego ojca, najukochańszego ojca, jakiego znałem, łagodnego człowieka, którego bardzo kochałem. Pewnego razu siedzieliśmy razem, a on powiedział do mnie: „To jest słuszne, mój chłopcze, robimy to, co słuszne. Bo inaczej oni nas pochłoną – mają tyle dzieci… A ten kraj jest bułgarski i oni muszą stać się Bułgarami. Nie gniewaj się z tego powodu“. A ja na to: „Boże, tato, o czym ty mówisz?!“. I to było wszystko, to były czasy czystego szaleństwa.

Jeśli chodzi o fakty, to moja książka jest fikcyjną historią. Ale reakcja ludzi, którzy ją czytają, jest zawsze taka sama: „Rany boskie, przecież to absolutna prawda, tak było!“. Dlatego za motto przyjąłem cytat „Połowę czasu po prostu zmyślam, a i tak okazuje się, że to prawda!“.

Moje wrażenie po przeczytaniu Twojej książki było takie, że „Requiem dla nikogo“ tak naprawdę obrazuje kraj, który ma bardzo brutalną historię, a ta przemoc wpisała się w jego struktury i została po cichu zaakceptowana. Czy zgadzasz się z tym?

Bułgaria jest krajem południowym. To gorące miejsce, które tworzy bardzo szczególną atmosferę i bardzo szczególny klimat geograficzny. W moim osobistym odczuciu Bułgaria jest bardziej podobna do takich miejsc jak południowe Włochy niż na przykład do Polski. Kiedy czytam opowiadania Eleny Ferrante, czuję się jak w domu – tu jest moje miejsce, tu się urodziłam. To jest dokładnie to samo miejsce, ludzie są tak zżyci, że nie można się wyrwać, a jednocześnie jest ono pełne agresji i przemocy.

Ale to nie jest tylko opowieść o Bułgarii. To jest sposób, w jaki wciąż działa ludzka kondycja. Nasze najgłębsze emocje, irracjonalność, którą w sobie nosimy, wydają się być głęboko związane z ideą przemocy. Oczywiście, to się zmienia, są poważni współcześni naukowcy, tacy jak Steven Pinker, którzy naprawdę udowadniają, że według statystyk i faktów przemoc w historii ludzkości maleje, pomimo faktu, że mamy coraz bardziej efektywną broń masowego rażenia. Pozostaje jednak faktem, że przemoc jest nieusuwalną częścią naszej ludzkiej kondycji, naszej kultury, naszego sposobu życia. Jest to oczywiście opowieść o Bułgarii, ale jest to również opowieść o tym, jacy wszyscy jesteśmy. To nie jest historia o „nich“, to jest historia o „nas“.

Cóż, twierdzisz, że to opowieść o „nas“, ale to, co mnie uderzyło, to fakt, że „Requiem dla nikogo“ jest pełne przemocy wobec kobiet, zazwyczaj przemocy seksualnej: kobiety są maltretowane, gwałcone i zabijane przez mężczyzn, którzy chcą je zdyscyplinować i pokazać swoją dominację. Dlaczego?

W Bułgarii było wiele reakcji, głównie ze strony młodych kobiet, które były bardzo zdegustowane tą historią, mówiły, że to brudna książka, rodzaj brudu, którego nie dotknęłyby w żadnych warunkach. I to jest duży problem, bo jeśli ludzie skupiają się tylko na bułgarskiej części tej historii, to ja robię mojemu krajowi bardzo złą przysługę. Nie taki był mój cel. I nigdy nie zgodzę się, że moja historia jest tylko o Bułgarii.

Moje ogólne odczucie dotyczące tej historii jest takie, że nie ma w niej dobrych postaci – z wyjątkiem Marii, ale ona ma wokół siebie coś w rodzaju religijnej aureoli, jest jak święta. Jest ofiarą, została złożona w ofierze, a to stawia ją w pozycji, która jest poza dobrem i złem. Jest po prostu nietykalna. Ale nie ma pozytywnych postaci męskich. I to nie jest coś, co wybrałam czy postanowiłam.

Mężczyźni tacy jak Angeł czy sędzia Kartałow używają seksu jako środka do zdobycia władzy. To jest naganne, ale w pewnym sensie zrozumiałe. Ale Nikoła – ten facet to prawdziwy potwór, dewiant seksualny i psychopata. Czy zgodzisz się, że jest on symbolicznym zgniłym owocem narodu bułgarskiego?

Nie sądzę, by Nikola był przykładem czegokolwiek więcej niż siebie samego i swojej osobistej historii. I co ważniejsze: nie uważam, że jest aż tak wielkim potworem. To znaczy, robi w tej książce wiele potworności, ale… Przede wszystkim jest prosta rzecz w pisaniu – jeśli nie jesteś w stanie utożsamić się ze swoimi bohaterami, poczuć się jak oni, postawić się w ich sytuacji, nie możesz stworzyć żadnej przekonującej historii. Flaubert powiedział: „Madame Bovary to ja“ i ja też bym powiedział: „Nikola to ja“. Wiele z impulsów, które opisuję w tej książce, wiele rzeczy, zwłaszcza z dzieciństwa Nikoli – są całkowicie autobiograficzne. Przydarzyły się mnie, a nie komuś innemu. Więc dla mnie historia Nikoli jest opowieścią o tym, co mogłoby mi się przydarzyć, gdybym nie miał gdzieś tam w górze tego Dobrego Anioła, który po prostu nie pozwolił, by moje życie potoczyło się w ten sposób.

Nie uważam też, że Nikola jest przedstawicielem Bułgarii czy swojego pokolenia. Jest po prostu człowiekiem, który miał pecha, że nigdy w życiu nie otrzymał właściwej rady od właściwych ludzi. Nie „urodził się taki“. To fatalistyczny punkt widzenia – a ja wierzę, że zawsze jest jakaś alternatywa. Przykładem tej alternatywy jest moje odczucie – na pewno mogę odczuć i mogę opisać wszystkie te sceny, bo nie są one obce mojej fantazji. Ale to oczywiście nie czyni ze mnie żadnego potwora. Zresztą, niekiedy dostawałem bezpośrednie pytania: Czy jest pan zboczeńcem seksualnym? Jak możesz myśleć i pisać o czymś tak okropnym? Centralna scena książki, scena gwałtu, jest tak malownicza i tak okrutna, że ludzie nie mogli uwierzyć, że normalny człowiek może coś takiego wymyślić. Zwykle odpowiadam: ty decydujesz.

Tak czy inaczej, „Requiem dla nikogo“ to także historia zemsty. W końcu Maria nie tylko dostaje swój własny głos i staje się współnarratorką, ale także mści się na swoim oprawcy.

Z tym zakończeniem wiąże się bardzo poetycka i bardzo fantastyczna historia, którą Wam opowiem. Ale jest to w 100% prawda, niczego nie zmyślam. Napisanie tej książki zajęło mi 5 lat, 2006-2011, co było dla mnie bardzo nietypowe. Zazwyczaj, kiedy zaczynam coś pisać, kończę to dość szybko. Ale z tą historią było poważne utrudnienie. W momencie, kiedy dotarłem do scen całej tej graficznej, brutalnej przemocy, nagle poczułem, że nie mam języka, żeby to opisać. Były one tak niewiarygodnie okrutne i nieludzkie, że bez względu na to, w jaki sposób próbowałbym to ująć, brzmiałoby to albo skrajnie medycznie, jak opisywanie procedury medycznej, albo jak rynsztokowa gadanina. A ja wiedziałem, że oba sposoby są całkowicie nie do przyjęcia. Nie wiedziałam, jak to napisać, zwłaszcza sceny z Marią w trzeciej części książki. Miałam w głowie obrazy, ale nie umiałam tego napisać. I ta książka przeleżała w mojej szufladzie kilka lat. Potem stało się coś dziwnego, i to jest prawdziwy cud. Pewnego dnia we śnie, było to wczesnym rankiem, nie byłem ani śpiący, ani obudzony, gdy nagle przyszła do mnie Maria i powiedziała coś w rodzaju: „Wiesz, wykonałeś już swoją pracę. Pozwól, że ja to przejmę. Teraz moja kolej na mówienie“. I wtedy w moim śnie zaczęła opowiadać historię swojego gwałtu. I to było takie proste, kiedy to opowiadała! To była zupełnie inna historia. Nie wiem, jak to brzmi w polskim tłumaczeniu, ale w bułgarskim naprawdę brzmi tak fajnie, tak dowcipnie, kiedy ona mówi. Co więcej, Maria posługuje się językiem bułgarskiego folkloru. A ten – jak każdy folklor – jest wyrazem wielkiego bólu i smutku, i wykształcił specjalny język. Rozmowa Marii jest jak pieśń ludowa, jest w niej ten rytm. Nie wiem, czy da się to przenieść na inny język…

Nie mówię po bułgarsku, ale w polskim tłumaczeniu rzeczywiście słychać różnicę w języku Marii i języku głównej narracji.

Chciałabym pogratulować tłumaczce, pani Hannie Karpińskiej. Jestem jej naprawdę wdzięczny, że przez 10 lat walczyła o to, by ta książka ukazała się w Polsce. Czapki z głów, ma moją dozgonną wdzięczność. Nie wierzyłem, że to się stanie, kiedyś ona po prostu przyszła do mnie i powiedziała: „Czytam tę książkę i chcę ją przetłumaczyć“. I tak się stało, choć musieliśmy na to czekać 10 lat!

Jest jeszcze jedna rzecz, o którą chciałabym Cię zapytać. W swojej książce dużo mówisz o korzeniach i o tym, jak są ważne. Jednak wydaje się Pan dość krytyczny wobec tradycji, która często staje się nośnikiem uprzedzeń, nienawiści i przemocy. Czy uważasz, że jedynym sposobem, aby zapobiec rozprzestrzenianiu się nienawiści, jest podcięcie własnych korzeni, tak jak zrobiła to Maria?

Korzenie nigdy nie mogą być czymś, co oddziela nas od Innego, chyba że sami zdecydujemy, że nasze korzenie są całkowicie nie do pogodzenia ze światem zewnętrznym, kiedy nie chcemy być dumnymi członkami narodu i jednocześnie obywatelami świata. Właściwie to jest rzecz, która uderza mnie prosto w serce, bo motyw korzeni i ich podcinania lub życia z nimi w obcym miejscu jest z oczywistych powodów jednym z głównych tematów mojego życia. A moja książka jest częścią ogromnej fali literatury pisanej przez ludzi, którzy urodzili się w jednym miejscu, a potem przenieśli się w inne – literatury światowej. Mieszkałem tak długo poza Bułgarią i poza jakimkolwiek miejscem, które mógłbym nazwać ojczyzną, że doszedłem do takiego momentu w moim życiu, w którym całe to gadanie o ojczyźnie, patriotyzmie brzmi dla mnie niewiarygodnie staroświecko. Po prostu nie obchodzi mnie żaden rodzaj patriotyzmu.

Po 30 latach emigracji nadal piszesz o Bułgarii, prowadzisz bułgarski magazyn internetowy – i nie uważasz się za patriotę?

Nie jestem bułgarskim patriotą, nie jestem też niemieckim patriotą i znajduję się w sytuacji, w której naprawdę trudno jest opisać siebie w prostych słowach. Jedynym językiem, którym się posługuję i jedyną kulturą, do której mogę się naprawdę odnieść, jest bułgarski – ale nie identyfikuję się z moją ojczyzną tak długo, że jest ona dla mnie całkiem bez znaczenia. Kiedy tam jadę – jest to po prostu obce miejsce. Myślę, że patriotyzm jest sposobem identyfikacji, który należy do przeszłości i wielu ludzi nie chce tego uznać, boi się tego procesu – i dlatego niektórzy z nich tak bardzo boją się obcokrajowców, tak jak Bułgarzy bali się Turków: „oni tu przyjdą, sprawią, że będziemy inni“. Nigdy bym się pod tym nie podpisał.

 

 

От 2000 г. изминаха 20 години – и това, между другото, е една пета от века. Време е да обобщим някои резултати. Сайтът „Полка“ организира най-голямото проучване в историята си, за да определи кои са най-добрите 100 руски книги на 21-ви век: романи, повести, сборници с разкази, нехудожествена литература. В съставянето на списъка участваха повече от сто експерти: в крайна сметка в него попаднаха както известни книги, получили награди, така и по-малко известни текстове, които въпреки това са се оказали важни за развитието на литературата. Пред вас са 100 големи нови книги, в които става дума за миналото, настоящето, бъдещето, за красотата и грозотата, за живота и смъртта, за езика и паметта – и много други неща.

Автор(и): екип на руския сайт „Полка“

Когато бях студентка и тъкмо се разкривах като лесбианка, се промъквах в едно слабо осветено, отдалечено-от-обичайните място, където знаех, че ще намеря други хора като мен – стелажите на библиотеката. Вита Саквил-Уест не беше първата спътничка, която срещнах там, но със сигурност беше най-незабравимата.

Открих я в „Портрет на един брак“, книгата на сина ѝ Найджъл Никълсън от 1973 г. за трайната и открита връзка на родителите му. Научих, че както Вита, така и съпругът ѝ, дипломатът Харолд Никълсън, са имали многобройни връзки, предимно с хора от собствения си пол, като иначе са оставали отдадени един на друг, на децата си и на прочутата си градина. В книгата е включен и разказът на самата Вита за обсебващата ѝ любовна връзка с Вайълет Кепъл в началото на брака ѝ с Харолд. Бях омагьосана от образа на Вита в Париж, която се представя за мъж, като увива главата си с каки-тюрбан – необичайна гледка точно в края на Първата световна война – и се разхожда по улиците с любовницата си. Коя е тази жена?

В края на книгата авторът разказва накратко за аферата на майка си с Вирджиния Улф. Все още не бях прочела нито едно нейно произведение, но много от моите приятелки имаха на стените си нейна пощенска картичка – ефирния портрет на Бересфорд, направен, когато е била на двадесет години. Нейната крехка красота се вписваше прекрасно в разказа за трагичната и обречена феминистка героиня, който се налагаше по онова време: тя е била гений; била е тормозена от доведения си брат; борила се е с психическо заболяване; накрая, след като е написала няколко от най-великите книги на XX век, се е удавила. В някои по-спорни среди се говорело, че е била лесбианка – смело за онези времена твърдение.

Лесбианка или не, тя е била доста силен характер. Трогна ме фактът, че като деца Найджъл Никълсън и брат му са били инстинктивно привлечени от Вирджиния. „Знаехме, че тя ще ни забележи, че ще дойде момент, в който няма да обърне внимание на майка ми („Вита, върви си! Не виждаш ли, че говоря с Бен и Найджъл“).“ В „Портрет на един брак“ научих малко за това как Вита и Харолд са преживели отношенията на Вита с Вирджиния, но се оказа, че копнея за повече прозрения за нещата, които са се случвали между тези две червенокоси жени. Исках подробности.

Автор(и): Алисън Бехдел

Когато бях млад човек, винаги се стремях да търся нови метафори. После разбрах, че истински добрите метафори са винаги едни и същи. Искам да кажа, че да сравняваш времето с път, смъртта със сън, живота със сънуване, това са великите метафори в литературата, защото отговарят на нещо съществено. Ако измислите нови метафори, те сигурно ще са способни да изненадват за част от секундата, но не и да докосват някаква дълбока емоция, каквато и да е тя. Ако мислите за живота като за сън, това е мисъл, която е реална, или поне такава, каквато повечето хора със сигурност имат, не? „Това, което често е било мислено, но никога не е било така добре изразено.“ Мисля, че това е по-добре от идеята да се шокират хората, от това да се намират връзки между неща, които никога преди не са били свързани, защото няма истинска връзка, така че цялата работа е един вид жонглиране.

Автор(и): Хорхе Луис Борхес, Роналд Крайст

Първата сцена. Жена и мъж. Мъжът изисква от жената да му докаже, че го обича. Прави го, като ѝ нарежда да яде франзела. Жената мрази франзелите и не е в състояние да погълне дори парченце. Все още не знаем защо. Изглежда абсурдно да не харесваш франзела, какво е това? Мъжът настоява. Франзелата ще се върне при вас в този роман и ще ви обясни първата сцена. Тук не се случва почти нищо и се случва много. Във въздуха виси непоносимо напрежение. Всичко това се дължи на повествователния метод на автора.

Втора сцена. Младо момиче е изпратено с две дамаджани до чешмата за вода. След известно време тя забелязва, че водата, вместо кристално чиста, тече червена от кръв. Уплашена, тя побягва. По пътя се спъва и наранява коленете си. След известно време обаче се връща, водена от любопитство и загриженост. Вижда млад циганин, който стои до реката, тежко ранен в бедрото. От собствения му брат. С брадва. Заради едно момиче. С брадва. Още не знаем какво съдбата крои на двамата.

Трета сцена. Малко момче. Откриваме го в привидно невинна сцена на игра с калинки. Когато авторът ни приближава към момчето, виждаме зловещата му усмивка. Всъщност то садистично измъчва калинките, като гори по гръбчетата им допълнителни точки с лупа. Опитът на дядо му да го хване за ухото е безполезен. Авторът ни представя всички тези герои без контекст, в детските им години, в младостта и наивността им, която вече предвещава определени техни черти като възрастни.

Автор(и): Елвира Пржиемска

Когато шестият роман на Олга Токарчук, Бегуни, беше на път да бъде публикуван във Великобритания миналата година, списанието Книжар изчурулика, че „тя е може би е една от най-великите писателки, за които никога не сте чували“. Търговският седмичник, обръщайки се конкретно към читателската аудитория в Обединеното кралство, можеше да бъде извинен за едно толкова дръзко твърдение – въпреки че тя има вече два романа, преведени на английски – тъй като едва сега, след като Бегуни беше включен в списъка за международната награда „Man Booker“, Токарчук започва да привлича в англоезичния свят онзи вид внимание, което феновете у дома ѝ биха сметнали за дължимо. Тя отдавна е една от най-известните писателки в Полша – вегетарианка и феминистка в една все по-реакционна, все по-патриархална държава, но също и публична интелектуалка, всяко изказване на която може да предизивка заглавия в новините.

Автор(и): Олга Токарчук, Клер Армистед

В Реквием за никого Вие представяте една зашеметяваща, трагична история от последното десетилетие на Народна република България, която доскоро вероятно е била известна само на малцина, поне извън страната. Наистина ли искахте вашите читатели да се изправят пред срамните моменти от осемдесетте?

Да, наистина. Да, да, да! Първоначално това беше някаква гневна реакция срещу мълчанието и колективното избягване на болезненото нещо, срещу милионите отговори „Това беше Адолф, не бях аз!“ Винаги съм се чувствал дълбоко засрамен от този период от нашата история, той беше пословичният трън в хълбока ми, но дълги години не виждах какво мога да направя срещу него, освен може би да използвам нашите цветисти псувни… А след това започнах да изучавам следвоенната история на Германия. Това промени всичко.

(Всъщност, може би рационализирам тук. Ученето дойде много по-късно, години след като стартирах Интернет списанието си. Първоначалният импулс си беше чиста ярост и срам, някаква смесица от тях).

Автор(и): Адам Слупски, Златко Енев

Съвременниците му не знаем коя е тя. Нашите внуци и правнуци ще я определят, от далечината на времето. Ние можем само да разпознаем таланта – геният, както вероятно ще го наричат след време – измежду стотиците самонарекли се писатели. Големият читателски въпрос е да се доверим или да не се доверим на таланта, че е усетил и избрал да запише най-важната история! Онези, които сме сигурни, че талантливият писател знае повече за времето ни от нас, се доверяваме. Другите, недоверчивите, са винаги повече, през цялата история на литературата са били повече. И това е може би една от причините и за най-великите книги да се е използвала реклама – защото, в последна сметка, читателите гласуват с парите си. Преди да са читатели, те са купувачи. Рекламата може да доведе книгата в дома, но коя е гаранцията, че няма да бъде сложена на лавицата без да бъде прочетена, в някои случаи – разлистена дори? Живеем във време, когато рекламата надмина всякакви поносими мерки, в много случаи тя дори затъмнява текстовете, които рекламира.

Автор(и): Златко Ангелов

Накъде се е запътил светът?

Как може да бъде спасен – в буквален и преносен смисъл – от разрушение?

Кой ще падне във все по-широката и по-дълбока пропаст между имащите и нямащите, между консуматорите и доставчиците, между благоденстващите и мизерстващите, между охолстващите и бедстващите, между богатите и бедните?

Как да се пренастроят отношенията между доминиращия Север и доминирания Юг?

Защо помощта понякога помага не толкова на получаващите я, колкото на даващите я?

Това са основните въпроси, които разискват правозащитникът Томас Гебауер и писателят Илия Троянов в книгата си „Помощ? Помощ!“, публикувана от издателство „Елиас Канети“.

Автор(и): Младен Любенов

От няколко дни на книжния пазар е третият роман на Захари Карабашлиев – „Опашката“, който, съвсем разбираемо, предизвиква голям читателски интерес. Като човек, който от години следи с внимание българската литература, нямаше как да го подмина. Без претенциите за някакъв сериозен рецензентски поглед, маркирам само няколко най-общи наблюдения и впечатления след прочита на романа.

Социално-политически трилър, роман драма, любовна история, реалистично-фантастична дистопия – всичко това са само част от характеристиките, с които може се дефинира формата на романа. Но истинската му стойност е отвъд тези квалификации.

Това е роман за властта и коварните ѝ капани, за свободата, която приемаме за даденост и чието отстояване е лична кауза и отговорност на всеки от нас; книга за промяната, за осъзнатото, а не „сомнамбулно“ участие на човек в живота; книга за изпитанията, пред които ни поставя различността, както и за избора, който произтича от тези изпитания: избор, провокиран от конкретни ситуации, но и избор екзистенциален, който ни определя като човешки същества отвъд стереотипите и социалните обусловености.

Автор(и): Ваня Майсторска

През май 1929 г. Евгений Замятин става обект на враждебни стихове, написани от поета Александър Безименски, член на Руската асоциация на пролетарските писатели. Те се появяват в ленинградското издание на престижния Литературен вестник под заглавие „Сертификат за социална евгеника“ и един от тях гласи:

Тип: Замятин.
Род: Евгений.
Класа: буржоазна.
В селото: кулак. Продукт на дегенерация.
Бележка под линия: враг.

Автор(и): Джон Грей

Бурните обрати от последната година вероятно са накарали всички ни да търсим собствени културни механизми за откриване източници на издръжливост. За мен такъв ключов механизъм беше именно четенето на романите на Джейн Остин. След като в по-младите си години бях отписвала творчеството ѝ като наивно и заплетено, с героини, на които никога не бих могла да съчувствам, сега изведнъж се оказах привлечена от творбите ѝ по начин, който никога досега не бях предполагала.

Данните за продажби подсказват, че аз далеч не съм единствената, която се осланя на нейния хумор и сърдечност като източник на сили упование в тези странни дни. В Обединеното кралство, както отбелязва Кийра О‘ׄБрайън, редакторка на класациите и данните на сайта Bookseller, между 15 юни и 7 ноември миналата година продажбите на нейните романи са се повишили с 20% в сравнение със същия период от 2019 г. През миналия декември отбелязахме 245-ата годишнина от рождението ѝ – а популярността ѝ сякаш нараства все повече.

Но защо именно нейните романи ще са толкова подходящи за тази пандемична ера? На едно определено ниво нещата могат да изглеждат очевидни: в резултат от множество лъскави телевизионни и филмови адаптации техният образ в общественото въображение изглежда е изкристализиран до степен, при която те предлагат перфектния образец за романтично бягство от действителността. (Изглежда ми съвсем неслучайно, че телевизионният мегахит на момента, Бриджъртън на Netflix, е романтична драма, поставена в периода на регентството на Остин, макар и с определено по-анимационна и сексуално-експлицитна чувствителност). Но когато се задълбочите в реалното ѝ писане, изведнъж откривате, че Остин предлага и по-неочаквани утехи. Отвъд загрижеността ѝ за неща като любов и романтика, в нейните книги има един слой от стомана, те са истински химни на устойчивостта и издръжливостта, от които можем да почерпим вдъхновение докато ги четем в собствените си дълбоко несигурни и ограничени времена.

Автор(и): Елоиз Ууд

Започвам с доста мрачни размисли за срещите ни с българската литературна класика. Извън задължителните четива, предназначени за учебната програма, нашите издателства напълно са забравили, че модерната поезия, проза и драматургия, а също и есеистиката не са се пръкнали от нищото. Никой не докосва архивите, в които „отлежават“ – може би за вечни времена – неизвестни творби на много значими писатели. Как иначе да си обясня, например, че един толкова силен и модерен роман, посветен на философията на музиката, написан от убития от така наречения „Народен съд“ Димитър Шишманов, остава заключен в прашни папки. Подготвих списък с около 150 заглавия, не се съмнявам, че те биха обогатили изключително много духовната култура на младите, които нямат представа дори от шедьоврите на Стоян Михайловски, на Йордан Йовков, на Чавдар Мутафов, на Георги Райчев, на поетите Теодор Траянов, Емануил Попдимитров, Димитър Бояджиев… С вълнение галих корицата на издадения от „Милениум“ том „Събрано“ от Атанас Далчев, като дете се радвах за представените от „Колибри“ солидни томове с избрани творби от Константин Константинов, от Елисавета Багряна и от Георги Стаматов. Възхищавам се и на отделни издания на „Фама +“. Може би пропускам някое издателство, но наистина всичко с осмислянето на традициите би било изгубено, ако го нямаше стореното от „Захарий Стоянов“. Само през 2020 година сред най-ярките културни събития – уви, останали почти невидими за пресата и телевизиите – бяха завършването на великолепните поредици със събрани съчинения на Пейо Яворов и на Димитър Талев. Появиха са епохалните томове с публицистиката на Захарий Стоянов, само за два месеца получихме прекрасно оформено полиграфически десеттомно издание на съчиненията на Иван Вазов.

Автор(и): Георги Цанков

Не си спомням дали някога съм започвал със стихотворение. Но днес не мога да се сдържа. След малко ще ви обясня защо. Ето го:

Стиховете на Цочо Бояджиев
написани в следобедния въздух по трепканията
на топлината над асфалта между листата
на смълчаните дървета
под шапката невидимка на дъждовете
на спомените върху тънката хартия на градове
приличат на дрехи изпрани от памук
не са прозрачни но са много леки
и могат да летят
или да кацнат върху облегалката
на някоя градинска пейка да бъдат с теб
или във другия до теб
да те погледнат във очите със тъга
с разбиране че всичко свършва
но не сега
но не сега
а някога

Авторът е Иван Странджев, а творбата е от новата му поетична книга „Улици на тъгата“ (издателство „Захарий Стоянов“). Мисля си, че попаднах на проникновено навлизане във вселената на професор Цочо Бояджиев. Написах „професор“ и се замислям, че това всъщност е една от многото му блестящо изиграни роли. Той е поет, фотограф, философ, медиевист, преводач, есеист, в какъвто и ред да споменавате заниманията му, няма да сбъркате, тъй като е виртуоз във всичко.

Автор(и): Георги Цанков

Миналата седмица обещах да отделя специално внимание на уникален „Универсален енциклопедичен речник“ в два тома, за който в печата и в електронните медии не срещнах нито дума. Размислих се, накрая реших, че все пак мястото му е в „книжния четвъртък“, като „черешката на тортата“, тъй като явленията в културния и в обществения ни живот трябва да бъдат проследявани внимателно. Обръща се внимание на тесен кръг от автори и от издателства, при това, разделението между „групи“, условно определяни или като „леви“ и „десни“, или като „постмодерни“ и „традиционни“ е, меко казано, карикатурно. Да, във всяка литература, и във всички епохи, е имало и ще има противопоставяне между „млади“ и „стари“, между литературни стилове и поколения, те са имали и ще имат своите идеолози, но аз не искам да бъда нито от едните, нито от другите (естествено, сред „нормалните“ идеологически разногласия, не е възможно да наредим фанатизма на болшевиките и разрушителната стихия на модерните хунвейбини, налагащи „правилния новоезик“). Навярно това ме прави „съмнителен“ – когато намеря нещо значимо сред творците от едната група, другите ме анатемосват, и обратно. Честно казано, не ми пука! Пиша не за да се харесвам, а за да изразявам онова, което чувствам. Понякога творбата, която съм забелязал, няма нищо общо с политическите ми възгледи, тогава не спестявам на автора несъгласията си, но воювам най-вече с бездарието и със снобизма. Все пак, имам си и слаби места. Също като доктор Кръстев – моя кумир в критиката, за когото пиша поредната си книга – възприемам един поет като месия – неговият Пенчо Славейков се среща с моя Николай Кънчев! Твърдо съм убеден, че превеждането му на толкова световни езици, без да заплати пукнат грош за това, е знак свише за недооценения му у нас талант. Така бях свикнал по едно време всеки ден, по обяд в Кафенето на писателите, да чета написаните му през нощта нови стихове, че имам чувството – в някакъв друг живот това чудо ще се повтори!

Автор(и): Георги Цанков

Много страшно явление е незаслуженото опозоряване на историческа, литературна личност, както, разбира се, и на всеки обикновен човек. През годините неизменно съм усещал това уродливо явление да ме преследва винаги, когато е ставало дума за Евгения Марс. Тя е сестра на прабаба ми. Още от ученическите години, слушах отвратителни небивалици за нея. Подхвърляха ми, че Вазов е умрял в прегръдките ѝ, че народният поет е писал драмите и разказите ѝ, че съпругът ѝ – рогоносец невъзмутимо е наблюдавал фарса на изневярата. Мълвата стигаше до там, че злите езици представяха сина на писателката, големия бас Павел Елмазов, незабравимия изпълнител на комични роли в операта, който винаги вмъкваше в текста злободневни реплики, за незаконен син на Вазов, макар той, горкият, да беше одрал лицето на баща си. Хайде, оставете ме мене, но представяте ли си как възприемаше това прекрасното семейство на големия певец. Но те не се предадоха. След смъртта на вуйчо Пальо, съпругата му Лиляна и двете ми „лели“ (Мария и Евгения) съумяха да защитят достойно фамилната чест. Те не само пазеха грижливо кореспонденцията между Вазов и неговата муза, но и направиха обществено достояние най-значимото от нейното творчество. Нещо повече, фармацевтката Лиляна Елмазова организира в дома си дамски литературен салон „Евгения Марс“, в който членуват някои от най-изтъкнатите съвременни поетеси и белетристки. Още юноша, подробно разпитвах баба ми за последните дни на Вазов. Да ви кажа право, тя и сестра ѝ Вера – жива енциклопедия на интелектуалния живот преди 1944 г. – не щадяха гения. Много съм се смял на оплакванията им, че по Коледа и Нова година, когато всички дарявали сурвакарчетата с парички, Вазов се задоволявал с бисквитки или с гевречета. Но в деня на неговата смърт, прабаба ми Йорданка, баба ми Катя и сестра ѝ Вера приготвяли нещо в кухнята, когато от съседната къща на улица „Бачо Киро“ при тях влетяла Евгения Марс, както никога „неглиже“, с разрошени коси и изплакала, че преди минути момче-куриер съобщило за внезапната кончина на Вазов.

Автор(и): Георги Цанков

„Така беше не само с нея, докато рисуваше картините си, а и с актьора, докато преживява чужда съдба на сцената, и с музиканта, който твори или изпълнява музиката си пред другите за да подарят всички те радост и да предизвикат, макар и за кратко, извисяването на духа с онова неуловимо докосване до вечното, напълно забравили за делника. И тогава да изпиташ и ти онова чувство на блаженство, че си допринесъл с нещо добро не само за теб самия, а и за другите, като си ги доближил до Бога.“. Това са думи от чудесния разказ „А това се случи на утрешния ден…“ от тома, наречен „Дойдох да ви прегърна“ с подзаглавие „Балканска мешавица“ от една от големите ни белетристки Весела Люцканова. Слагам ги като мото към първия си книжен преглед за тази година с риск жестоко да разгневя последователите на неодарвиниста и еволюциониста Ричард Донкинс, който като че ли повлече цялата объркана до безумие – според мене – система на политическата коректност.

Автор(и): Георги Цанков

Истински подвиг е решението на великолепната литераторка Евелина Белчева да предложи на вниманието на читателите най-съществените страници от огромните дневници на академик Петър Динеков, посветени на периода след политическата промяна в България, започнала от 1989 година.

Не виждам какво значително мога да изрека след всичко онова, което ни е известно за съкровищницата на академик Динеков, в която откриваме енциклопедия на представите за фолклора, а също и блестящи анализи на класиката. Годините специализация във Варшава и в Краков (1934-1935) го нареждат заедно с Боян Пенев, а по-късно и с Боян Биолчев, сред носителите на специфичен европейски дух – несъмнено са му повлияли възгледите за „литературните поколения“ на Казимйеж Вика, съжденията на Ян Блонски, теоретика на полския критицизъм, и много други хуманисти. Но академик Петър Динеков неотклонно вървеше по свой, неутъпкан път, следеше с огромно внимание творенията на Емилиян Станев и Йордан Радичков, на Елисавета Багряна и Блага Димитрова, ненатрапчиво, но упорито помагаше на онези, които ценеше. Самата Блага Димитрова ми е споделяла, че благодарение на мъдрите му съвети се е заела с превода на поемата „Пан Тадеуш“ от Адам Мицкевич и това творческо дело ѝ е донесло неописуемо удовлетворение.

Автор(и): Георги Цанков

Книгата, която с огромно вълнение ви представям днес, има предистория. Затова си позволявам да припомня мой текст, писан преди пет години, когато за първи път срещнах – макар и задочно – една необикновена жена. Говоря за професор Зейнеп Зафер. Биографията ѝ ще откриете в рецензията за потрисащия том „Когато ми отнеха името“, подготвен от нея и от вече покойния родолюбец и ярък демократ Вихрен Чернокожев. Той ми е разказвал много за характера на Зейнеп, но трябваше да я видя на живо, за да се убедя каква невероятна личност е тя. Обади ми се по телефона, после дойде в София. Вълнуваше се не за себе си, а за стиховете на един наистина голям турски поет, роден в България и изстрадал – заедно с хилядите си сънародници – гаврите на които ги подложиха безмилостните болшевики. Той се казва Ибрахим Камбероглу, роден е през 1952 година в село Врани кон, Търговищко. През 1981 година успява, заедно със съпругата си, да се спаси от насилието – разбира се, то беше налагано и над будните българи, които – повече то от нас – мълчаливо, а други и дръзко – понасяха почти пълната липса на въздух и невъзможността да се говори свободно. Децата на Ибрахим обаче остават като заложници. Неговата съдба е забележителна. В началото на новия век живее почти десет години във Франция, където става член на престижния клуб на поетите „Пандора“. Той е творец, който свещенодейства със словото – отлично съзнава цената му и затова досега е представил пред съда на читателите само два поетични тома – „Другият бряг на живота ми“ и „Резюме на живота ми“. От тях професор Зейнеп Зафер е направила своя страхотен подбор и ги е превела на родния ни език. В антологията „Когато ми отнеха името“ имаше негова лирика – трагична и възвишена. Преводачката му обаче мечтаеше българските читатели да получат по-пълна представа за таланта на родения в Караатлар (точния турски превод на „Врани коне“).

Автор(и): Георги Цанков

Съвсем не си представях така този книжен четвъртък. Трябваше да бъде цветен, бъбрив, озарен от светлина. Помръкна. Сгърчи се от болка. „Толкова е кратко“. Едва сега разбирам какво е искала да ни каже с антологичната си поетична книга Федя Филкова. Тя се е сбогувала по своя неповторим, деликатен, по старояпонски прекрасен и трагичен начин.

„Не разбирам:
толкова красиви знаци на съдбата,
а животът иска да си тръгне
и да ме остави.“

Малко преди това на прозореца ѝ се е приземило перо. Това, разбира се, е послание от нейния Николай:

„Една жена, когато истински заплаче,
политналата ѝ сълза е тя самата
направо от четвъртия етаж надолу.
И вече в мрака златно паяче заплита
спасителната паяжина, на която
ще падне не ребро от мъж: перо от ангел!“

При огромната си любов към него, тя никога не е била „ребро от мъж“. Ако на плочата в последното ѝ убежище трябва да пише нещо, то аз мислено си представям този поетичен портрет. Никой не може да каже по-точно какво беше тя за него. Някога, някъде Федя беше написала (едва ли цитирам съвсем точно): „Искам да съм книга.“ Истината е, че той, темерутът, срамежливият тиранин, я обичаше до полуда, само не – повече от книгите. Ще дойде време да открехнем страници от тяхната любов. Сега е достатъчно да си припомним стихотворението, което тя му посвети „Нагоре, нагоре“:

„Почакай, подай ръка,
заедно да изкачим стълбата до небето.
Земята тук като болна повръща
от неспирното колело на живота.
Без теб ми се вие свят.
Почакай, подай ми ръка!“

Автор(и): Георги Цанков

Прочетете още...