Интервю с Мишел Уелбек, от Сузана Ханиуел.
„Харесвате ли the Stooges?[1]“, попита ме Мишел Уелбек на втория ден от нашето интервю. Остави настрана електрическата си цигара (тя светеше в червено когато той опъваше, изпускайки пара вместо дим), после бавно се изправи от канапето. „Иги Поп написа няколко песни по текстове от моя роман Възможност за остров“, допълни той. „Каза ми, че това била единствената книга, която му харесала през последните десет години“. Най-известният жив френски писател отвори MacBook-а си и чакълестият глас на пънк-легендата изпълни малката кухня, припявайки: “It’s nice to be dead.”
Мишел Уелбек е роден на френския остров La Réunion, близо до Мадагаскар, в 1958. Както може да се прочете на официалния му уебсайт, бохемски настроените му родители, анестезиоложка и планински водач, „скоро изгубили всякакъв интерес към неговото съществуване“. Той не притежава снимки от детството си. След кратък престой в Алжир, при бабата и дядото по майчина линия, от шестгодишна възраст нататък той е отглеждан от баба си по бащина линия, в северна Франция. След известно време на безработица и депресии, което на няколко пъти го води до престои в психиатрични заведения, Уелбек намира работа като сътрудник по техническата поддръжка към Френското Народно Събрание. („Членовете на парламента бяха много сладки“, казва той.)Поет още от дните в университета, през 1991 той пише една добре посрещната студия за американския автор на научна фантастика Х. П. Лъвкрафт. На тридесет и шест години публикува първия си роман, Разширяване полето на борбата (1994), в който се разказва за непоносимо скучния живот на двама компютърни програмисти. Романът предизвиква появата на първите му култови последователи, най-вдъхновените сред които създават Perpendiculaire– списание, основаващо се на движението, което те наричат „депресионизъм“. (Уелбек, който приема почетно място в редакционния екип, твърди, че „никога не съм разбирал теорията им и, откровено казано, тя не ме интересува.“) Следващият му роман, Елементарни частици (1998), смесица от социален коментар и директни описания на сексуални сцени, се продава в триста хиляди екземпляра само във Франция и го прави международна звезда. Така започват яростните дебати около въпроса дали Уелбек трябва да бъде приветстван като брилянтен реалист във великата традиция на Балзак, или отхвърлен като безотговорен нихилист. Един озадачен критик от Ню Йорк Таймс нарича романа му „дълбоко отблъскващо четиво“. Друг го описва като „неприятно дебнещ някъде в пространството между сладострастието и психичното заболяване.“) Редакцията на Perpendiculaire пък е обидена от онова, което според тях е неговото реакционно отхвърляне на движението за сексуално освобождение и го премахва от състава на списанието.
Няколко години по-късно майка му, смятайки, че е била некоректно представена в някои от автобиографичните пасажи на романа, издава собствени мемоари в 400 страници. За пръв и последен живот в публичния си живот Уелбек получава широка поддръжка от френската преса, която се вижда принудена да признае, че дори и суровият портрет на майката-хипи от Елементарни частици не може да се сравнява със самовлюбената личност, появяваща се на страниците на нейната автобиография. По време на авторското си турне при представянето на книгата тя задава въпроса „Коя майка не е наричала сина си жалко лайнарче?“
През 2001 Уелбек публикува Платформата, разказващ за туристическа агенция, която активно предлага секс-туризъм в Тайланд. В романа това води до терористично нападение от страна на ислямски екстремисти. Някои от гледищата, изказвани от главния герой („Всеки път, когато чуя, че някой палестински терорист, палестинско дете или бременна палестинска жена са били застреляни в ивицата Газа, чувствам прилив на ентусиазъм при мисълта за един мюсюлманин по-малко“), водят до обвинения в женомразие и расизъм, които Уелбек все още трябва да преглъща, за най-голямо лично неудоволствие. „Откъде намирате нерви да пишете някои от нещата, които се откриват в книгите ви?“, попитах го аз. „О, това е лесно. Просто си представям, че вече съм мъртъв.“
По време на едно интервю във връзка с Платформата, Уелбек прави вече прословутото си изказване “Et la religion la plus con, c’est quand même l’Islam.” (Един неприемливо мек превод би бил „И все пак най-тъпашката религия си остава исляма“.) Той е даден под съд от група за граждански права, заради реч, насъскваща към омраза, но печели въз основа на клаузата за свобода на словото. „Не мислех, че мюсюлманите са се превърнали в група, която се обижда от всяко нещо“, обяснява той. „Знаех за евреите, които са готови да открият следи от антисемитизъм навсякъде, но при мюсюлманите, честно, там не бях на висотата на времето.“ През 2005 той публикува Възможност за остров, в който се разказва за една бъдеща раса от клонирани хора.
Имайки пред вид репутацията на Уелбек като човек, който се напива и започва да се натиска на журналистките, които го интервюират, аз се чувствах леко обезпокоена, когато натисках звънеца на скромното му жилище (под краткосрочен наем) в Париж. Но през двата дни, които прекарахме заедно, той беше скрупульозно учтив и доста стеснителен. Облечен в стар пуловер и чехли, той очевидно страдаше от пореден пристъп на хроничната си екзема. През по-голямата част от времето седеше на канапето, пушейки. (Той се опитва да намали цигарите от четири пакета дневно – оттук и електрическата цигара). Говорехме на френски и, от време на време, на английски език, който Уелбек разбира много добре. Всеки от въпросите ми беше посрещан с гробно мълчание, по време на което той издишаше дим и седеше със затворени очи. Неведнъж започвах да се питам дали не е заспал. По някое време отговорът се появяваше – в изтощително-монотонен тон, който зазвуча малко по-свежо на втория ден. Е-мейлите, които ми изпрати по-късно, бяха капризни и очарователни.
Уелбек е носител на множество от главните френски литературни награди, но не и на жадувания Гонкур, който според много хора във френския литературен истеблишмънт му е бил несправедливо отказан. Той е публикувал и няколко книги с поезия и есеистика. Някои от стиховете му са използвани за текстове на песни и Уелбек ги е изпълнявал лично в парижки нощни клубове. Първата дама на Франция, Карла Бруни-Саркози, също има песен, в която използва негова поезия. Неотдавна, Бернар-Анри Леви, другият публичен интелектуалец, когото французите обичат да мразят, написа в съавторство с него Обществени врагове, поредица от писма, за които се очаква да се появят в превод следващата зима. Последният му роман, Картата и територията, ще се появи във Франция през този септември.
В момента ерген, Уелбек е два пъти разведен и има син от първия си брак. От 2000 г. насам той живее на западното крайбрежие на Ирландия и прекарва летата във вилата си в Андалусия.
Paris Review: Кои са литературните ви предшественици?
Уелбек: Напоследък започвам да се чудя. Отговорът ми винаги е бил, че съм силно впечатлен от Бодлер, Ницше и Шопенхауер, от Достоевски и, малко по-късно, от Балзак. Всичко това е вярно. Това са хората, на които се възхищавам. Обичам и другите романтични поети – Юго, Вини, Мюсе, Нервал, Верлен и Маларме – както заради красотата на произведенията им, така и заради тяхната ужасяваща емоционална интензивност. Но we<e започвам да се чудя дали онова, което съм чел като дете, не е всъщност по-важно.
Например?
Във Франция има двама класически автори за деца, Жул Верн и Алекснадър Дюма. Винаги съм предпочитал Жул Верн. При Дюма всички тези исторически неща ме отегчаваха. А Жул Верн притежава една всеобхватна визия за света, която аз много харесвах. Всичко по света изглежда го интересуваше. Бях много силно впечатлен и от приказките на Ханс Кристиан Андерсен. Те ме объркваха. А освен това съществуваше и Кученцето Пиф, поредица от комикси, публикувани от издателство Ваян и субсидирани от Комунистическата партия. Сега, препрочитайки ги отново, за пръв път разбирам, че и в приключенията на Пиф е имало някакви комунистически оттенъци. Например, един праисторически човек побеждава местния магьосник в борба лице срещу лице, а след това обяснява на племето, че няма нужда от магьосник и че няма защо да се страхуват от светкавиците. Серията беше много новаторска и с изключително качество. Четях Бодлер на странно ранна възраст, на около тринадесет, но шокът на живота ми беше Паскал. Бях на петнадесет. Беше по време на екскурзия с класа до Германия, първото ми пътуване зад граница и, странно, бях взел със себе си Мисли на Паскал. Бях ужасен от този абзац: „Представете си редица хора във вериги, всички под смъртно наказание, някои от които биват убивани всеки ден пред очите на останалите; онези, които остават, виждат собственото си състояние в съдбата на другарите си и, оглеждайки се с мъка и отчаяние, очакват реда си. Това е образът на човешкото състояние.“ Мисля, че това ми повлия толкова силно, защото бях отгледан от баба и дядо. Изведнъж осъзнах, че те ще умрат, и вероятно скоро. Тогава открих смъртта.
Кои други автори ви повлияха?
Четях много научна фантастика. Х. П. Лъвкрафт и Клифърд Саймък. Градът е шедьовър. Също Сирил Корнблат и Р. А. Лафърти.
Какво ви привлича в научната фантастика?
Мисля, че понякога се нуждая от почивка от реалността. В собственото си писане се виждам като реалист, който преувеличава малко. Но едно от нещата в Зовът на Ктулха от Лъвкрафт ми е повлияло със сигурност: използването на различни гледни точки. Първо дневник, после записките на учен, последвани от показанията на местния идиот. Можете да откриете това влияние в Елементарни частици, където последователно преминавам от дискусии върху животинската биология към реализъм, после към социология. Ако не беше научната фантастика, всичките ми най-силни влияния щяха да идват от деветнадесетия век.
Вие сте фен на реформаторите от 19 век, особено на Огюст Конт, основателя на позитивизма.
Повечето хора намират Конт нечетивен, защото той се повтаря до полудяване. Говорейки медицински, той сигурно се е намирал недалеч от лудостта. Доколкото знам, той е единственият философ, който е опитал да се самоубие. Хвърлил се в Сена заради разбито сърце. Извадили го, след което прекарал шест месеца в санаториум. И това е бащата на позитивизма, за който се смята, че е връх на рационализма.
Казвали сте, че сте „стар калвинистки досадник“. Какво искате да кажете с това?
Склонен съм да мисля, че доброто и злото съществуват и че количеството им у всеки от нас е непроменливо. Моралният характер на хората е твърдо установен, фиксиран до смърт. Това напомня за калвинистката идея за предопределението, според която хората се раждат спасени или осъдени, без да могат да направят каквото и да е против това. А аз съм стиснат досадник, защото отказвам да се разгранича от научния метод или да повярвам, че има и друга истина освен науката.
Вие имате известно научно минало. След училище сте следвали агрономия. Какво е агрономията?
Всичко, което има връзка с производството на храна. Един малък проект, в който участвах, беше карта на растенията в Корсика, чиято цел беше да се установят местата, където могат да се отглеждат овце. Бях чел в една училищна брошура, че следването на агрономия предлага всевъзможни кариери, но се оказа, че това били смешки. Повечето хора в края на краищата се оказват в някаква форма на селското стопанство, с няколко развлекателни изключения. Двама от колегите ми например станаха свещеници.
Доставяше ли ви удоволствие следването?
Да, много. Всъщност аз почти станах изследовател. Това е едно от най-автобиографичните неща в Елементарни частици. Работата ми щеше да бъде да правя математически модели, които могат да се приложат към рибните популации в езерото Нантуа в алпийския регион. Но, странно, аз отказах, което всъщност беше глупаво, защото да се намери работа след това се оказа невъзможно.
В края на краищата сте започнали да работите като компютърен програмист. Имахте ли някакъв предварителен опит в това?
Не знаех нищо за програмирането. Но това беше по времето, когато имаше огромна нужда от програмисти и почти никакви училища за такива. Така че беше много лесно да се навлезе там. На аз го намразих начаса.
И какво ви накара да напишете първия си роман, „Разширяване полето на борбата“, за един компютърен програмист и неговият сексуално отчаян приятел?
Не бях попадал на никакъв роман, в който да се казва, че влизането в редиците на работната сила е като влизане в гроба. Че оттам нататък не се случва нищо и че трябва да се преструвате, че се интересувате от работата си. И че, освен това, някои хора имат сексуален живот, а други нямат, защото някои са по-привлекателни от останалите. Исках да кажа, че ако хората нямат сексуален живот, това е не поради някаква морална причина, а просто защото са грозни. След като веднъж сте го казали, всичко това изглежда очевидно, но аз исках да го кажа.
Бедният, нежелан от никого Тисеран е много жив герой.
Той е добър герой. Гледайки назад, се чувствам изненадан от това, че е възможно да се получи толкова интересен характер, изхождайки единствено от темата за неговата сексуална фрустрация. Успехът на Тисеран беше голямо образование.
Според разказвача от „Разширяване полето на борбата“, „човек мрази младите“.
Това е другата част от капана. Първата е професионалният живот, фактът, че нищо повече няма да ви се случи. Втората е, че сега тук се намира този човек, който ще ви замести и който ще има собствени преживявания. Това води до естествената омраза на бащата към сина.
Бащата, а не майката?
Да. Има някаква физиологическа и психическа промяна, която се случва с жената, когато тя забременее. Това е животинска биология. Но бащите не дават пет пари за поколението си. Получават се някакви хормонални промени, неща, които никаква култура не може да промени, които по принцип карат жените да обичат децата, а мъжете да не дават пет пари.
Какво ще кажете за брака?
Мисля, че при повечето хора има остър контраст между живота в университета, където те се срещат с множество други хора, и момента, в който навлизат в работната сила, когато по принцип престават да се срещат с други хора. Животът става тъп. В резултат на това хората се женят, за да имат личен живот. Бих могъл да говоря още, но мисля, че това е разбираемо за всички.
Тоест, женитбата е просто реакция към …
Към един предимно самотен живот.
Имали сте трудности при намирането на издател за „Разширяване полето на борбата“. Защо редакторите я отхвърляха?
Нямам представа. Но тя не изглеждаше много като нещата, които се публикуваха по онова време. Мисля, че Льо Клезио се считаше за велик писател, например.
Какво мислите за Льо Клезио, който получи Нобелова награда за литература през 2008?
Не съм го чел. Опитах се и ми стана скучно. Но що се отнася до нещата, които се публикуваха, имаше много изкуство заради самото изкуство – хора, пишещи в традицията на nouveau roman. Нямаше нищо за хората, работещи в офиси.
Значи вие не сте фен на „nouveau roman“?
От време на време обичам да се отдавам на малко материалистическа теория. Една от които е, че Livres de Poche [френската поредица от класически издания с меки корици] напълно е променила начина, по който се предава културата, направила го е по-интернационален и по-малко плътен. Никога не съм учил литература в университета. Nouveau roman се публикуваше в Livres de Poche, така че никога не бях чел някой от тях чак до много по-късни времена. Твърде късно, всъщност – мозъкът атрофира.
А какво ще кажете за поезията?
Мисля, че поезията е единствената област, в която може да се каже, че някой писател, когото наистина харесвате, ви е повлиял, защото четете и препрочитате поезията му толкова много пъти, че тя просто се набива в съзнанието ви. Много хора са чели Бодлер. Аз имах малко по-необичайния опит да съм чел буквално целия Корней. Никой не чете Корней, но аз попаднах на малка купчина класици, и по някаква причина я заобичах. Обичах александрина, традиционния стих в дванадесет срички. Докато бях в университета написах доста много класически стихове в тетраметри, които се харесваха на други хора. Казваха ми, хей, това не е лошо. Защо да не пишем в класически стихове? Това може да се направи.
Как виждате себе си – като поет или като романист?
Тъжно е да се каже, но когато човек пише романи, които имат известно влияние, той започва да усеща, че издателите публикуват стиховете му просто от милосърдие. И това става неудобно.
Но вие слагате поезия във всичките си романи.
Но тя не функционира. Вече съм се опитвал да пиша поезия в романите си, но никога не съм успявал.
Казвали сте следното: „Борбата между поезията и прозата е нещо постоянно в живота ми. Ако човек се подчинява на поетическия импулс, той рискува да стане нечетивен. Ако пък не му се подчини, трябва да се подготвя за кариера на честен ‚разказвач.‘“
Може да останете с впечатлението, че изпитвам леко презрение към разказваческото умение, което е вярно само донякъде. Например, аз наистина харесвам Агата Кристи. В началото тя се подчинява на правилата на жанра, но след това понякога успява да свърши истински лични неща. В моя случай, струва ми се, аз тръгвам от противоположната точка. В началото не се подчинявам, но след това от време на време си казвам, стига, все пак трябва да има някаква история. Самоконтролирам се. Но никога няма да се откажа от някой красив фрагмент, само защото той не пасва в историята ми.
Какво мислите сега за първия си роман?
Брутален е, но е добър. Това беше началото на дългата ми връзка с Les Inrockuptibles, които го харесаха начаса.
Les Inrockuptibles?
Това е списание, което е съставено от една трета музика, една трета литература и една трета всичко останало. Когато го стартираха [ежемесечно в 1986, а след това ежеседмично, в 1995], то здравата изплаши френските медии, защото беше толкова очевидно по-добро от всички останали. Традиционните седмичници с литературните си подлистници изглеждаха смешни в сравнение с него. Всеки, който се смяташе за някакъв интелектуалец в Париж, беше в краката им. За нещастие, никой от тях нямаше истинско чувство за отговорност и никой не пое истинска отговорност. В момента списанието е доста разводнено.
Какви бяха ценностите в началото?
Може да се каже, че имаше само една – малко реалност, човече! Покажи ни реалния свят, нещата, които се случват сега, в реалните животи на хората.
През 1998 публикувахте сега вече най-известния си роман, „Елементарни частици“, за трагичните любовни животи на един брилянтен учен и сексуално фрустрирания му доведен брат. Какво ви накара да го напишете?
Реалното вдъхновение бяха експериментите на Ален Аспе от 1982. Те демонстрираха парадокса, наречен EPR, според който, ако частиците си взаимодействат, то съдбите им се обвързват едни с други. Ако въздействате на една, ефектът незабавно се прехвърля върху другата, дори и ако те се намират на огромни разстояния едни от други. Това наистина ме порази, да си помислиш само: ако две неща са били свързани веднъж, те си остават свързани завинаги. Това маркира една фундаментална философска промяна. От времената на изчезването на религиозната вяра насам, властващата философия е материализмът, който твърди, че ние сме сами и свежда човечността до биология. Човекът, изчислим като топки за билярд – и напълно смъртен. Този мироглед се подкопава от парадокса EPR. Така че романът беше вдъхновен от тази идея – за нещото, което би могло да се окаже следващата метафизическа мутация. Тя трябва да бъде по-малко депресивна от материализма. Който, нека си признаем, е нещо много депресивно.
И как стигнахте от тази идея до някаква история?
Започнах с главния герой, Мишел, който е физик-изследовател. След това, понеже все още изпитвах огромно съжаление от това, че бях убил Тисеран прекалено рано в Разширяване полето на борбата, стигнах и до Бруно, който е нещо като продължение на Тисеран. Този път вече трябваше да напиша историята на живота му. Това беше истинско удоволствие. Мишел – по малко, защото трябваше да прочета всички ония книги.
Наложи ви се да прочетете много неща за изследванията в областта на квантовата теория?
О, беше ужасно. Спомням си книги, които бяха толкова трудни, че препрочитах една и съща страница по три пъти. Не е зле от време на време да се полагат интелектуални усилия, но се съмнявам, че някога отново ще направя нещо подобно.
Какво ви се искаше да постигнете най-много с този роман?
Онова, което исках най-много, беше да напиша сцени, които са, както вие казвате на английски, “heartbreaking.”
Сърцераздирателни?
Смъртта на приятелката на Мишел беше много трогателна, мисля. Наистина исках да ми се получат тези сцени, преди всичко друго.
И защо искахте да ви се получат точно тези сцени?
Защото това е нещото, което най-много обичам в литературата. Например, последните страници от Братя Карамазови: не само че не мога да ги чета без да заплача, ами дори не мога и да помисля за тях без да заплача. Това е нещото, от което се възхищавам най-много в литературата, способността й да ви накара да заплачете. Има само два читателски коментара, които ценя истински: „Това ме накара да заплача“, и „Прочетох го за една нощ. Не можах да спра.“
Разбира се, онова, което привлече вниманието на медиите, бяха многобройните секс-сцени.
Не съм сигурен, че в романа ми има чак такъв необичайно голям брой секс-сцени. Не мисля, че това беше шокиращото. Онова, което шокира хората, беше, че аз описвах секса като провал. Пишех за сексуалността по един невъзвеличаващ начин. Повече от всичко друго аз описвах една базисна реалност: човек, изпълнен със сексуално желание, което не може да задоволи. Това е нещото, за което хората не искат да чуят нищо. За секса се предполага, че трябва да бъде нещо положително. Да се показват фрустриращи сексуални сцени е нещо непристойно. Но това е и истината. Реалният въпрос е: „Кому е позволено да има секс?“ Не разбирам, например, как учителите оцеляват сред всички тези обезпокоителни млади момичета. Когато жените стават сексуални туристки, това е дори още по-скрито, срамно, табу, отколкото когато го правят мъжете. Също както, ако жена-учителка сложи ръка на бедрото на някой ученик, това е нещо много по-лошо, много по-отвратително.
Един от постоянните рефрени в романите ви е, че сексът и парите са доминантните ценности на този свят.
Странно, аз съм вече на петдесет години и все още не съм успял да реша дали сексът е нещо добро или не. Имам своите съмнения и относно парите. Така че е странно, че ме считат за идеологически писател. Според мен аз най-вече давам израз на съмненията си. Имам определени убеждения. Например фактът, че можете да платите на някое момиче. Според мен това е нещо добро. Безспорно. Огромен признак за прогрес.
Имате пред вид проститутките?
Да. Аз съм изцяло за проституцията.
Защо?
Защото всички печелят. Не ме интересува лично, но мисля, че това е нещо добро. Мнозина англичани и американци плащат за това. Те са щастливи. Момичетата са щастливи. Те правят много пари.
Откъде знаете, че момичетата са щастливи?
Говоря с тях. Много е трудно, защото те почти не говорят английски, но аз все пак говоря с тях.
Какво ще кажете за по-разпространеното гледище, че тези жени са жертви, принудени да живеят при такива обстоятелства?
Това не е вярно. Не и в Тайланд. Просто е глупаво човек да възразява срещу това.
Казват, че от политическа гледна точка вие сте десен, защото в „Елементарни частици“ изглежда се противопоставяте на либерализма на шестдесетте. Какво мислите за тази интерпретация?
Онова, което мисля по принцип, е че човек не може да направи нищо против главните обществени промени. Може и да е прискърбно това, че семейството изчезва като обществена единица. Може да се твърди, че това увеличава човешкото страдание. Но, прискърбно или не, не може да се направи нищо против това. Това е разликата между мен и един реакционер. Нямам никакъв интерес часовниците да се върнат назад, защото такова нещо не може да бъде направено. Човек може единствено да наблюдава и да описва. Винаги съм харесвал онова толкова обидно изказване на Балзак, че единствената цел на романа е да посочва катастрофите, причинявани от промяната на ценностите. Той преувеличава по много забавен начин. Но именно това е нещото, което правя аз: посочвам катастрофите, причинявани от либерализацията на ценностите.
Писали сте, че сте „Не само религиозен, но и политически атеист“. Можете ли да обясните какво означава това?
Не вярвам особено много във влиянието на политиката върху историята. Мисля, че основните фактори са технологически и – понякога, не особено често – религиозни. Не мисля, че политиците могат да имат истинско историческо значение, освен когато причиняват големи катастрофи в стил Наполеон, но това е всичко. Не вярвам и в това, че индивидуалната психология има някакво въздействие върху социалните движения. Ще откриете изрази на тази увереност във всички мои книги. Днес сутринта разговарях с някого за Белгия, една страна, която изобщо не функционира. И никой не разбира защо, от психологическа гледна точка, защото самите белгийци изглежда са много симпатични хора, изпълнени с желание да накарат нещата да функционират. И все пак това не става. Страната ще изчезне. Така че просто ни се налага да вярваме, че в ход се намират мощни социални сили, които не могат да бъдат обяснени просто чрез индивидуалната психология.
Бяхте ли изненадани от реакциите, които получихте по повод „Частиците“?
Да. Очаквах успех, сравним с този на първия ми роман. Успех сред критиците, със скромни продажби. Това беше върховен момент в живота ми, защото можех да престана да работя.
Френските критици са вбесени от вашето, според тях цинично използване на медиите за реклама на всяка от книгите ви, започвайки с „Елементарни частици“. Какво беше отношението ви към всичко това по онова време?
Тогава мислех, че човек трябва да използва силно медиите, ако иска да продава книги, а освен това наистина е вярно, че исках да печеля пари, за да мога да напусна работата си. Това е единственият смисъл в притежаването на пари, да можете да разполагате с времето си, но той е фундаментален. Сега вече не съм сигурен, че медиите продават книги.
А какво тогава ги продава?
Устната пропаганда. В момента например Марк Леви се продава най-много във Франция. А той никога не ползва медиите.
„Елементарни частици“ е и романът, който накара критиците да се вперят в биографията ви, защото героите изглежда имат много общи неща с вас. Но за вас сякаш е дразнещо това, че хората свеждат всичко до биографията.
Да, това дразни, защото то отрича най-важната черта на писането на белетристика, а именно това, че героите се развиват от само себе си. С други думи, вие започвате с няколко реални факти, а след това оставяте нещата да се развиват по собствената си инерция. И колкото по-надалеч отивате, толкова по-вероятно е напълно да изоставите реалността. Всъщност, невъзможно е да разкажете собствената си история. Можете да използвате елементи от нея – но дори не се опитвайте да си помислите, че ще сте в състояние да контролирате какво ще направи някой от героите след сто страници. Единственото, което можете да направите, е например да придадете на героя собствените си литературни вкусове. Няма нищо по-лесно от това. Просто го оставете да отвори някоя книга.
Говорейки за биографията си, наскоро писахте, че сте имали щастливо детство с баба си.
Да, баба ми по бащина линия. Живях с нея между шестата и осемнадесетата си година. Имаше два периода, първият от които беше наистина щастлив, между шест и дванадесет години. Живеехме в провинцията, в Йон. Карах колелото си. Строях бентове, Четях много. Нямаше много телевизия. Беше добре. Но след това се преместихме в Креси-ан-бри. Ако сега отидете там, няма да получите истинска представа. По онова време районът беше много по-селски. Сега вече това са бедни предградия. И все пак не се чувствах особено удобно. Имаше прекалено много хора. Обичах самотата на провинцията. Но, честно, юношеството никога не е толкова приятно колкото детството.
И баба ви беше комунистка?
Това е леко пресилено. По онова време всички хора от определена социална класа във Франция гласуваха за комунистите, без да имат ни най-малка представа за това кой е Маркс. Това беше класово гласуване.
Тя работеше ли?
Не, беше пенсионерка.
А каква е била работата й?
Работила е за железниците. Мисля, че е отговаряла за селската железопътна гара.
Бяхте ли близки с баба си?
Да. Много я обичах.
Имате забележително чувство за хумор. Тя смешна ли беше?
Не. Тя не обичаше да се шегува.
Отнасяше ли се майчински към вас?
Да. Четирите й деца я обожаваха. Тя беше много добра майка.
Виждахте ли се често с родителите си?
С майка ми – много малко. С баща ми, да. През зимните и летни ваканции.
Бяхте ли близки с него?
Не особено. Той беше труден човек, всъщност самотник. И все пак бях по-близък с него, отколкото с майка ми. Познавах го по-добре.
До шестгодишна възраст сте живели с баба си и дядо си по майчина линия в Алжир. Спомняте ли си ранното детство?
Много слабо. Имам бегли спомени за детски площадки с листа. Спомням си също и миризмата на сълзотворен газ, която ми харесваше. Спомням си някои неща за войната, като например стрелба с автомати по улиците.
Страшно ли беше?
Не, никак. Децата се забавляват от подобни неща.
Четеше ли се много в къщата, в която растяхте?
Баба ми и дядо ми изобщо не четяха. Те не бяха образовани хора.
И така, как се промени живота ви след „Елементарни частици“?
Най-важната последица от Елементарни частици, освен парите и възможността да не работя повече, беше това, че станах международно известен. Престанах да пътувам като турист, например, защото турнетата покрай книгите задоволяват цялото ми желание за пътувания. А в резултат на това посещавам и страни, в които обикновено не бихте отишли, като Германия.
Защо казвате това?
Никой не пътува за туризъм в Германия. Тя не съществува. Но хората грешат, че не го правят. Не е толкова лошо.
Туризмът е в центъра на третия ви роман, „Платформа“, в който се говори за туристическа агенция, която решава да предлага секс-туризъм.
Най-трудното нещо при писането на един роман е да се открие изходната точка, нещото, което ще го отвори. Но дори и това не гарантира успех. По принцип аз не успях и с Платформа, макар че туризмът е отлична изходна точка при опита да се разбере света.
Какво ви очарова в туристическата индустрия?
За мен е абсолютно удоволствие да чета туристически пътеводители, особено онези на Мишелин, и техните описания на места, които сигурно никога няма да посетя. Прекарвам голяма част от живота си в четене описанията на ресторанти. Обичам речника, който те ползват. Обичам начина, по който представят света. Обичам описанията на щастие и откривателство. А освен това има и някои основни въпроси, които започвам да си задавам. Китай за седем дни например. Как избират отделните части? Как превръщат реалния свят в някакъв приятен, годен за консумиране свят?
Кажете ни нещо за Патая, Тайланд, където се провеждат секс-пътешествията.
Бях напълно очарован от Патая, където се случват събитията в края на романа. Всички ходят там. Англосаксонците ходят там. Китайците ходят там. Японците ходят там. Арабите, и те ходят там. Това беше най-странното. Прочетох това в туристически пътеводител, и то ме накара да направя пътуването до Тайланд. Те казваха, че в един от хотелите в Банкок тайландските проститутки се забулвали, за да се харесват повече на арабските клиенти. Има много френски алжирци от бедните предградия, които ходят до Патая заради курвите. Така че тайландските момичета говорят френски, но с гето-сленг: „Кво, а стига бе! Кво, мамка ти!“
Има караоке-барове за японците, ресторанти с много водка за руснаците. Има и нещо особено пикантно във всичко това, нещо окончателно у всички тези хора, особено възрастните англосаксонци. Човек усеща, че те никога няма да бъдат в състояние да си отидат. А освен това и прахът следобед, когато нощните барове са все още затворени. Има нещо много пикантно в момента, когато момичетата започнат да пристигат на мотопедите си и човек вижда как старите англосаксонски туристи започват да се появяват като костенурки, вървящи през праха. Има нещо много, много странно в този град.
Терористичната експлозия в Патая в края на книгата предвещава реалната експлозия от нощния клуб в Бали, една година след излизането на книгата.
Това не беше трудно за предвиждане. Можеше да се случи и в Малайзия, друга мюсюлманска страна с много проститутки за запдняците.
Но какво остава от вашата идея, че проституцията е чудесна идея за всички?
Хм, ислямът ще трябва да изчезне. Иначе тя няма да проработи.
Значи в един перфектен свят ще има проституция, но не и ислям?
Никога не съм говорил за някакъв перфектен свят. Само казах, че той не е катастрофа.
Защо смятате „Платформа“ за неуспех?
Липсва достатъчно анализ за туристическата индустрия. И една от героините, Валери, доминира книгата прекалено много. Не че човек може да направи кой знае колко много против неща от този род. Харесвах много Валери като героиня и в резултат на това героят-мъж ми се струва посредствен.
Казвали сте, че литературните критици не отделят достатъчно внимание на героите.
Едно от най-ценните неща при обикновените читатели е, че понякога те развиват чувства към героите. Това е нещо, за което критиците никога не говорят. Което е тъпо. Англосаксонските критици правят добри резюмета на сюжета, но и те не говорят за героите. Читателите обаче го правят без задръжки.
Какво ще кажете за критиците си? Можете ли да ни кажете накратко какво най-много ви дразни във френската преса?
На първо място, те ме мразят повече, отколкото аз мразя тях. Онова, в което ги обвинявам, не са лошите критики. Обвинявам ги в това, че говорят за неща, които нямат нищо общо с книгите ми – майка ми или данъчното ми изгнание например – и ме окарикатуряват дотам, че вече съм се превърнал в символ за толкова много неприятни неща – цинизъм, нихилизъм, женомразство. Хората престават да четат книгите ми, защото вече имат собствена представа за това кой съм. До известна степен, разбира се, това важи за всички. След два-три романа един писател не може да очаква, че ще продължава да бъде четен. Критиците вече имат твърда и ясна представа.
Кога започнахте да пишете за пръв път?
Трудно ми е да кажа. В училище трябваше да пишем творчески есета, като например „опишете един есенен следобед“ и наистина аз сякаш изпитвах едно леко преувеличено удоволствие от писането им, а и си ги запазих. Освен това пишех дневник, макар и да не съм много сигурен за какво ли може да съм писал. Струва ми се, че съм бил по-склонен да описвам мечтите си, отколкото нещата от ежедневието.
Какъв е писателският ви график сега?
Събуждам се посред нощ, някъде около един часа. Пиша полубуден, в не съвсем съзнателно състояние. Постепенно, пиейки кафе, започвам да се пробуждам. И пиша докато ми писне.
Имате ли и други изисквания към писането?
Флобер казва, че трябва да имате постоянна ерекция. Не успях да открия нещо такова при себе си. От време на време имам нужда от разходка. Инак, от гледна точка на хранителните изисквания, кафето функционира, това е вярно. То ви пренася през всичките различни стадии на съзнанието. Започвате в полу-безсъзнание. Пишете. Пиете още кафе и разбирането ви се прояснява – и именно в този междинен период, който понякога може да трае часове, се случва по нещо интересно.
Мислите ли предварително за сюжетите?
Не.
Не знаете какво ще се случи от една страница до следващата?
Никога не планирам каквото и да е.
А какво ще кажете за стила си? Имате навика да правите брутални, често забавни съпоставки, като например „В деня на самоубийството на сина ми си направих омлет с домати.“
Това не е точно нещото, което аз наричам стил. То просто е начина, по който възприемам света. Притежавам определена нервност, която води до бързи съпоставки. Не е много различно от пънк-рока. Крещите, но и модулирате по малко. За стила ми са писани дисертации.
И какви са заключенията им?
Изреченията ми са от средна дължина, с богата пунктуация. С други думи, те са средни по дължина, но са накъсани по много и различни начини. Едно от нещата, които хората не обичат, са наречията. Аз използвам наречия. Това е още нещо, което иде от факта, че съм поет. Редакторите винаги искат да премахвате повторенията. Аз обичам повторенията. Повторението е част от поезията. Така че не се колебая да се повтарям. Всъщност, аз мисля, че съм най-повтарящият се романист в наши дни.
Обичате да цитирате маркови имена. Например, “loup au cerfeuil Monoprix Gourmet”[„Морски костур с кервел“].
„Морски костур с кервел“… Звучи привлекателно. Написано е добре. Използвам марковите имена и защото, обективно погледнато, те са част от света, в който живеем. Но действително обикновено избирам продукта с най-съблазнителното име, макар и да нямам никаква представа какво е това кервел. На човек му се приисква да яде нещо с кервел. Красиво е.
Писали сте, че един от източниците на вдъхновение са историите, които хората ви разказват. Очевидно, непознатите обичат да ви се доверяват.
Струва ми се, че бих могъл да бъда един от най-добрите психиатри в света, защото оставям хората с усещането, че съм безпристрастен. Което не е съвсем вярно. Понякога съм много шокиран от онова, което ми казват. Просто не го показвам.
Писал сте биография на Х. П. Лъвкрафт и аз бях силно впечатлена от приликата между неговата собствена катастрофална любовна история и ония от вашите книги.
Да, жената, която е смела и динамична, и която прави всичко възможно, за да могат нещата да проработят, и мъжът, който е нескопосан и некомпетентен.
Какво мислите за възможността от любов между мъж и жена.
Бих казал, че въпросът за това дали любовта все още съществува играе в моите романи същата роля, каквато играе и въпроса за съществуването на Бога в романите на Достоевски.
Любовта може би не съществува повече?
Това е въпросът на нашето време.
И на какво се дължи изчезването й?
Материалистическата идея е, че ние сме сами, че живеем сами и умираме сами. А това не е много съвместимо с любовта.
Последният ви роман, „Възможност за остров“, завършва в безлюден свят, обитаван от самотни клонинги. Какво ви накара да си представите това мрачно бъдеще, в което хората биват клонирани преди да са стигнали до средна възраст?
Убеден съм, че не феминизмът се намира в основата на политическата коректност. Истинският източник е много по-гаден и не смее да произнесе името си, което е просто омраза към възрастните хора. Въпросът за доминацията между мъжете и жените е сравнително второстепенен – важен, но все още второстепенен – в сравнение с онова, което се опитах да уловя в този роман, а именно, че ние сме впримчени в един свят на деца. Възрастни деца. Изчезването на родителското влияние означава, че един възрастен човек днес е просто безполезна руина. Нещото, което всички ние ценим най-високо, е младостта – което означава, че животът автоматично става мрачен, защото, като цяло, животът се състои от това да остаряваме.
В предговора към „Възможност за остров“ вие споменавате една журналистка, която ви е дала идеята за романа. Можете ли да ни обясните това?
Беше много странен момент. Бях в Берлин, в едно кафене на брега на езеро, очаквайки поредното интервю. Беше много тихо. Беше десет часа сутринта. Наоколо нямаше никой. И тогава пристига тази германска журналистка, беше много любопитно, тя не се държеше нормално. Не носеше магнетофон и не си правеше записки. И каза: „Сънувах, че вие сте в телефонна будка след края на света и че разговаряте с цялото човечество, но без да знаете дали някой ви слуша.“ Беше като във филм за зомбита.
И това ви доведе до основната идея на книгата: един клонинг, който пише дневник, предназначен за наследника му.
Мислех си за тази ситуация: намирам се в телефонна будка след края на света и изглежда, че говоря, но не знам дали от другата страна на жицата има някой или просто говоря със самия себе си, просто слушам собствения си глас. И това наистина изглеждаше като някаква поразителна метафора за всичките ми романи. Идеята се нуждаеше от известно време, за да узрее. Междувременно пишех третия си роман. А след това купих един апартамент в южна Испания и отидох там извън сезона, през януари, и там нямаше никой. Намирах се в тази празна къща на брега, което ми даваше усещането, че съм сам, на края на човечеството. Написах първите страници. В продължение на дълго време не написах нищо повече.
Как стана така, че започнахте да се интересувате от сектата Raël, на която се основава странната религиозна секта от книгата?
Купих си книги за секти. Отидох на ориентировъчна среща за не-релианци.
И какво се случи?
Имаше разговори с пророка, който ни каза, че нещата щели много да се подобрят, благодарение на науката. Това е някаква тотална смесица от оптимизъм относно научния прогрес и не-морализъм по въпросите на секса. Това е нещото, което привлича участниците. Те казват, че има извънземни, които са по-напред от нас и могат да ни дадат рецептите си за технологическо щастие.
Защо направихте от главния си герой комик?
Героят се появи в резултат на две неща. Първо, отидох на курорт в Турция и там се провеждаше едно от тия шоута за таланти, организирани от гостите. И там беше това момиче – трябва да е била на около петнадесет години – което имитираше Селин Дион и, очевидно, за нея това беше нещо много, много важно. Тогава си казах, охо, девойчето наистина желае всичко това. И беше смешно, защото на следващия ден тя седеше сама на масата за закуска и аз си мислех, о, вече самотата на звездата! Чувствах, че нещо от този род може да предопредели целия й живот. Така че комикът преживява нещо подобно на това. Той открива изведнъж, че може да кара цели тълпи да се смеят, и това променя живота му. Второто нещо беше, че познавах една жена, която беше главна редакторка на голямо списание и тя постоянно ме канеше на тези нафукани срещи с Карл Лагерфелд например. Исках да имам някой, който е част от този свят.
Подобно на комедианта, по някаква натрапчива потребност виевземате политически чувствителните теми на момента и ги използвате по начин, който е толкова непочтителен, че граничи с обидата. И това е смешно. Човек се смее, защото е шокиран.
Вие се смеете, защото обидата не прави нищо повече от това да завява очевидното. Това може и да е нещо необичайно в литературата, но то не е такова в личния живот. „Вижте, трябва да признаем, че ислямът е голяма простотия“ е нещо, което с лекота можете да кажете в частен разговор. Този вид леко оправдателни твърдения ми изглеждат като част от френската култура. Например, едно момиче ми разправяше за нейна приятелка, която била много грозна и се борела за правото на аборт. Тя описваше разговора им и по едно време каза „Не ми се ще да бъда гадна, но едва ли някой ще пожелае да я направи бременна, все пак.“ В разговорите си французите използват този вид извинителни обиди през цялото време. В това има някакъв здрав разум, който много ми харесва.
Изглежда вие имате специален талант за нанасяне на обиди. Доставя ли ви удоволствие да обиждате?
Да. Трябва да призная, че това е нещо доста удовлетворяващо.
Казвали сте, че се гордеете много от това, че сте накарали поезията да триумфира над романа в последната част от „Възможност за остров“, когато клонингът напуска забранения район без разрешение, за да броди из пустинята в търсене на някой себеподобен.
Лично аз харесвам последната част от Възможност за остров. Не мисля, че тя прилича на което и да е от нещата, които съм писал преди това, но никой критик не е споменавал това досега. Трудно е да се обясни, но аз изпитвам усещането, че има нещо много, много красиво в тази последна част. Той отваря вратата – и това е някакъв различен свят. Когато пишех този пасаж не мислех особено много за историята, бях напълно опиянен от красотата на собствените си думи.
Направих нещо специално, за да се подготвя за тази последна част. Спрях да пиша. В продължение на две седмици не правих нищо. По принцип човек не трябва да спира когато пише някой роман. Ако спрете, за да правите нещо друго, това е катастрофа. Но в този случай аз спрях и не правех нищо, само за да позволя на желанието да расте.
Казвали сте, че сте „циклотемичен“. Какво означава това?
Това означава, че човек се движи напред-назад от депресия до екзалтация. Но в края на краищата аз малко се съмнявам, че съм истински депресивен.
И какво сте тогава?
Просто не съм особено активен. Истината е, че когато си легна в леглото и не върша нищо, не се чувствам особено зле. Доволен съм напълно. Така че това не е точно депресия.
Но какво ви възпира от поддаването на онова, което сам наричате най-голямата опасност за самия себе си – да се мръщите в някой ъгъл, повтаряйки отново и отново, че всичко е ужасно тъпо?
В момента потребността да бъда обичан е достатъчна, за да ме подтиква към действие. Искам да бъда обичан въпреки недостатъците си. Не е съвсем точно да се каже, че съм провокатор. Истинският провокатор е някой, който говори неща, които не мисли, просто за да шокира. А аз се опитвам да кажа онова, което мисля. И когато почувствам, че онова, което си мисля, ще причини някому неудоволствие, бързам да го кажа с истински ентусиазъм. Но дълбоко вътре в себе си аз искам да бъда обичан въпреки това. Разбира се, няма гаранция, че това ще си остане непроменено.
Разговорите ви с Бернар-Анри Леви, сега книга със заглавие „Публични врагове“, в момента се превежда в Съединените щати. Какво ви накара да направите тази книга?
Започна се малко като на шега. Никога не бях правил нещо такова. Важното е, че в края на краищата продължихме и евентуално публикувахме книгата, което е проста работа. И двамата мислим, че резултатът се оказа интересен.
Защо не живеете във Франция?
Отчасти за да плащам по-малко данъци и отчасти, за да науча вашия красив език, мадам. И защото Ирландия е доста красива, особено западната й част.
Не за да избягате от собствената си страна?
Не. Напуснах при пълна и неоспорвана слава, без каквито и да е врагове.
И какво мислите за англосаксонския свят?
Човек вижда, че това е светът, който е изобретил капитализма. Навсякъде има частни фирми, които се конкурират за доставянето на пощата, за изхвърлянето на боклука. Финансовата част от вестника е много по-дебела от онази във Франция.
Другото нещо, което забелязвам, е че мъжете и жените тук са по-разделени едни от други. Когато например отидете в някой ресторант, вие често виждате жени, които се хранят заедно. От тази гледна точка французите са много латински. Вечеря само от единия пол би била приета като скучна. В един хотел в Ирландия видях група мъже, които разговаряха за голф на масата за закуска. Когато си отидоха, те бяха заместени от група жени, които си говореха за нещо друго. Сякаш това бяха различни видове, които се срещат случайно, само за възпроизводство. Има една мисъл, която ми харесва истински, от един роман на Кутси. Един от героите казва, че единственото нещо, от което се интересува дъщеря му-лесбийка, е сладкото от кактус. Лесбийството е само претекст. Тя и партньорката й вече не правят секс, те се посвещават единствено на украсяване на дома и готвене.
Може би в края на краищата тук има някаква потенциална истина за жените, които винаги са се интересували най-вече от сладко и завеси.
А мъжете? Какво според вас ги интересува тях?
Малки задници. Харесвам Кутси. Той също казва нещата брутално.
Какво според вас е привлекателното във вашето творчество, въпреки бруталността му?
На това има прекалено много отговори. Първият е, че то е добре написано. Другият – че човек някакси чувства, че всичко това е истина. Има и един трети, който е любимият ми: защото то е интензивно. Хората се нуждаят от интензивност. От време на време всеки има нужда да се откаже от хармонията. Да се откаже дори от истината. Вие просто трябва – когато имате нужда от това – енергично да прегърнете неща, които са крайни. Сега започнах да звуча като Свети Павел.
Какво искате да кажете?
„А сега остават тия три: вяра, надежда, любов; но най-голяма от тях е любовта.[2]“ За мен това изречение звучи така: „А сега остават тия три: красота, истина, интензивност; но най-голяма от тях е интензивността.“
Веднъж бяхте писали в биографията си на Лъвкрафт: „Никое естетическо творение не може да съществува без известна доброволна слепота.“
Да, вярно е, че човек трябва да избере семейството си, така да се каже. Трябва да се преувеличава малко.
Кой според вас е вашето семейство?
Може би ще се изненадате, но аз мисля, че съм част от великото семейство на Романтиците.
Вие осъзнавате, че това може да звучи изненадващо?
Да, но обществото се е развило, един романтик вече не е това, което е бил някога. Наскоро четох Демокрацията в Америка на Токвил. Сигурен съм, че ако вземете от една страна един романтик от старата школа и, от друга страна, онова, което Токвил предсказва, че ще се случи с литературата при развитието на демокрацията – а именно, приемането на обикновения човек като основна тема, силен интерес към бъдещето, използване на по-реалистичен речник – то бихте получили мен.
Какво е вашето определение за романтика?
Това е някой, който вярва в неограниченото щастие, което е вечно и възможно веднага. Вяра в любовта. Също вяра и в душата, която е странно упорита при мен, макар че никога не преставам да твърдя обратното.
Вие вярвате в неограничено, вечно щастие?
Да. И това го казвам не само за да провокирам.
[1] Влиятелна американска пънк-рок група, в която Иги Поп започва кариерата си. (Бел. пр.)
[2] Първо послание до Коринтяните, 13:13. (Бел. пр.)