Еко започва кариерата си като учен в областите на медиевистиката и семиотиката. А после, през 1980, на четиридесет и осем годишна възраст, публикува роман, Името на розата. Той се превръща в международна сензация, като продава повече от десет милиона екземпляра. Професорът се превръща в литературна звезда. Преследван от журналисти, ухажван заради културните си коментари, почитан заради обширната си ерудиция, Еко започва да се разглежда като най-значителния жив италиански писател. В годините оттогава той продължава да пише причудливи есета, научни работи и още четири романи-бестселъри, сред които Махалото на Фуко (1988) и Тайнственият пламък на кралица Лоана (2004).
Следвайки корема си, който показва пътя, с крака, шляпащи по пода, Еко влиза във всекидневната. През прозорците се вижда средновековна крепост, очертаваща гигантски силует срещу миланското небе. Очаквах гоблени и италиански антики, но вместо тях откривам модерна мебелировка, няколко стъклени витрини, пълни с морски раковини и редки комикси, лютня, колекция от магнетофони, колаж от четки за рисуване. „Тази тук, от Арман, е посветена специално на мен…“
Сядам на голям бял диван; Еко потъва в един от фотьойлите, с пура в ръка. Преди е пушел до шестдесет цигари дневно, казва той, но сега има само незапалената си пура. Докато задавам първите си въпроси очите му се присвиват и превръщат в тъмни цепки, отварящи се внезапно, когато дойде негов ред да говори. „Развих страст към средните векове“, казва той, „по същия начин, по който някои хора развиват страст към кокосовите орехи“. В Италия той е добре известен със своите battute, комични речеви похвати, които подхвърля при почти всеки поврат на заплетените си изречения. Гласът му изглежда става все по-висок, колкото по-дълго говори. Скоро вече оформя серия от точки, сякаш говори пред някаква увлечена школска аудитория: „Номер едно: когато пишех Името на розата, аз разбира се не знаех, тъй като никой не знае, какво се крие в изгубения том от аристотеловата Поетика, прочутия том върху комедията. Но по някакъв начин, в процеса на писане на романа, аз го открих. Номер две: детективският роман задава централния въпрос на философията: кой го е сторил?“ Когато счита слушателя си за достатъчно интелигентен, той вметва бързи професионални оценки: „Е добре. Но аз бих добавил също, че…“
След първоначалния ни двучасов разговор пристига Марио Андреозе, литературният директор на Bompiani, италианския издател на Еко, за да ни вземе за вечеря. Ренате Рамж, съпруга на Еко от четиридесет и четири години, сяда на предната седалка до Андреозе, докато Еко и аз сядаме отзад. Еко, който само допреди минути е преливал от остроумие и жизненост, сега изглежда намръщен и сдържан. Но настроението му се оправя скоро след като влизаме в ресторанта и пред нас поставят поднос с хляб. Той хвърля поглед към менюто, колебае се и, когато келнерът пристига, бързо си поръчва калцоне и чаша скоч. „Да, да, знам, че не бива, не трябва…“ Към масата ни се приближава сияещ читател. „Вие Умберто Еко ли сте?“ Il professore повдига вежди, усмихва се и подава ръка. След това, най-после, разговорът се подновява и Еко се впуска във възбудени забележки за папа Бенедикт XVI, падането на Персийската империя и последния филм за Джеймс Бонд. „Знаехте ли“, пита той докато забива вилицата си в калцонето, „че веднъж публикувах структурен анализ на архетипния сюжет на Ян Флеминг?“
Интервюираща: Къде сте роден?
Умберто Еко: В градчето Алесандрия. Известно е със своите бомбета „Борсалино“.
От какво семейство произхождате?
Баща ми беше счетоводител, а неговият баща беше словослагател. Баща ми беше най-голямото от тринадесет деца. Аз съм първият син. Моят син е първото ми дете. И неговото първо дете е син. Така че, ако случайно някой открие, че семейство Еко са наследници на Византийската империя, моят внук е дофинът[1]!
Дядо ми имаше особено голямо влияние върху живота ми, макар че не го посещавах много често, тъй като живееше на около пет километра извън градчето и почина когато бях на шест години. Беше забележително любопитен човек и четеше много книги. Чудесното нещо беше, че когато се пенсионира той започна да подвързва книги. Така че в жилището му тук и там лежаха голямо количество неподвързани книги – стари, красиво илюстрирани издания на популярни романи от деветнадесети век, от Готие и Дюма. Това бяха първите книги, които видях. Когато почина през 1938, мнозина от собствениците на неподвързаните книги не си ги поискаха обратно и семейството ги сложи в голяма кутия. И съвсем случайно тази кутия се оказа в мазето на родителите ми. От време на време ме пращаха до мазето, да донеса въглища или някоя бутилка вино. Един ден отворих тази кутия и открих съкровище от книги. Оттогава започнах да посещавам мазето доста често. Оказа се също, че дядо ми е събирал броевете на едно великолепно списание, Giornale illustrato dei viaggi e delle avventure di terra e di mare – илюстрирано списание за пътешествия и приключения по суша и море – посветено на странни и жестоки истории, развиващи се в екзотични страни. За нещастие изгубих всички тези книги и списания, но в хода на десетилетията постепенно си набавих екземпляри от тях от антикварни книжарници и пазари от втора ръка.
Ако не бяхте виждали книги преди да отидете на гости у дядо си, означава ли това, че родителите ви нямаха никакви?
Странно е, наистина. Баща ми е бил страстен читател като млад. Тъй като дядо и баба ми са имали тринадесет деца, семейството е водело постоянна борба за насъщния и баща ми не е можел да си купува книги. Така че отивал до местния киоск и четял докато стоял на улицата. И когато на собственика му писнело да го гледа да виси наоколо, той отивал до следващия киоск, там четял следващата част от книгата, и т. н. Това е образ, който аз пазя като съкровище. Упоритото преследване на книгите. Вече като възрастен, баща ми имаше свободно време само вечерта и четеше най-вече вестници и списания. У дома имахме само няколко романа, но те не се намираха по лавици, бяха в килера. Понякога виждах баща ми да чете книги, заети от приятели.
И какво мислеше той за това, че вие сте станали учен на такава ранна възраст?
Ами той умря много рано, през 1962, но не преди да бях публикувал няколко книги. Бяха академични неща и най-вероятно объркващи за баща ми, но открих, че много късно вечерта той се опитваше да ги чете. Отвореното произведение беше публикувана точно три месеца преди смъртта му и беше рецензирана от големия поет Еудженио Монтале в Corriere della Sera. Беше смесена рецензия – любопитна, приятелска, но и заядлива – и все пак това беше рецензия от Монтале. и аз мисля, че за баща ми не е било възможно да си представи нещо повече. В определен смисъл бях изплатил дълга си и, в края на краищата, имам чувството, че съм изпълнил всичките му желания, макар че мога да си представя, че би чел романите ми с по-голямо удоволствие. Майка ми живя десет години след това, така че тя знаеше, че съм написал много други книги и че бях канен да преподавам от чуждестранни университети. Беше много болна, но беше щастлива, макар и да не мисля че разбираше какво точно се случва. Знаете ли, една майка винаги се гордее със сина си, дори и ако той е много глупав.
Били сте дете когато фашизмът процъфтява в Италия и започва войната. Как възприемахте тези неща тогава?
Беше странно време. Мусолини беше много харизматичен и, като всеки италиански ученик по онова време, аз бях включен във фашисткото младежко движение. Всички бяхме задължени да носим униформи във военен стил и да посещаваме манифестации в събота, от което бяхме щастливи. В наше време това би било като да облечете някое американско момче в униформа на морски пехотинец – то сигурно ще го сметне за много забавно. Цялото движение беше за нас децата нещо естествено, като снега през зимата и жегата през лятото. Не можехме да си представим, че би могло да има и друг начин на живот. Спомням си този период със същата нежност, с която всеки си припомня детството. Спомням си с нежност дори бомбардировките и нощите, които прекарвахме в скривалището. Когато всичко свърши през 1943, с първия колапс на фашизма, открих в демократичните вестници съществуването на различни политически партии и гледища. За да избегнем бомбардировките от септември 1943 до април 1945 – най-травматичните години в историята на нашата нация – майка ми, сестра ми и аз отидохме да живеем в провинцията, горе в Монферато, едно пиемонтско селце, което беше център на съпротивата.
Видяхте ли някаква част от боевете?
Спомням си, че наблюдавах схватки между фашисти и партизани, и почти си желаех да мога да се присъединя към данданията. Спомням си дори как в един момент сам трябваше да се крия от куршуми и се хвърлих на земята от наблюдателната си позиция. А после, откъм селцето в което бяхме, си спомням как всяка седмица наблюдавахме как бомбардираха Алесандрия, където баща ми все още работеше. Небето се пръскаше като портокал. Телефонните линии не работеха, така че трябваше да чакаме до края на седмицата, когато той си идваше вкъщи, за да разберем дали е жив. През този период, живеейки в провинцията, младият човек се виждаше принуден да се учи как да оцелява.
Имаше ли войната някакво влияние върху решението ви да започнете да пишете?
Не, между тези неща няма директна връзка. Бях започнал да пиша преди войната, независимо от нея. Като юноша пишех комикси, защото четях много такива неща, както и приключенски романи, чието действие се развиваше в Малайзия и Централна Африка. Бях перфекционист и исках да ги правя така, че да изглеждат сякаш са били напечатани, така че ги пишех с главни букви и правех заглавни страници, резюмета, илюстрации. Беше толкова уморително, че никога не успях да довърша някой до края. По онова време бях велик автор на недовършени шедьоври. Очевидно обаче, когато започнах да пиша романи, спомените ми за войната са играли определена роля. Но всеки човек е обсебен от спомените от младостта си.
Показвали ли сте на някого онези ранни книги?
Възможно е родителите ми да са виждали какво правя, но не мисля, че съм ги давал на някой друг. Беше самотен порок.
Разказвали сте по-рано, че през това време сте опитвали да пишете поезия. В едно есе върху писането казвате „поезията ми имаше същия функционален източник и същата формална конфигурация като тийнейджърско акне“.
Мисля, че на определена възраст, да речем петнадесет или шестнадесет, поезията е като мастурбация. Но по-късно в живота добрите поети изгарят ранната си поезия, а слабите я публикуват. За щастие аз се отказах доста бързо.
Кой ви окуражаваше в литературните ви начинания?
Баба ми от майчина страна – тя беше страстна читателка. Имаше само петокласно образование, но беше членка на местната библиотека и ми носеше вкъщи по две или три книги седмично. Можеше да бъдат и възможно най-евтини издания на Балзак. В нейните очи нямаше особена разлика – всички те бяха очарователни. Майка ми, от друга страна, имаше образованието на бъдещ дактилограф[2]. Беше учила малко френски и немски, и макар че беше чела доста в младите си години, по-късно изпадна в един вид леност и четеше само любовни романи и женски списания. Така че аз не четях онова, което четеше тя. Но тя говореше красиво, с добър италиански стил, и пишеше толкова красиво, че приятелките й я молеха да пише писмата им. Имаше великолепен усет за езика, макар и да беше напуснала училище на ранна възраст. Мисля, че съм наследил нещо от нейния автентичен вкус за писане, както и първите елементи на стила.
До каква степен романите ви са автобиографични?
По същия начин, по който е всеки роман. Когато си представите някой герой, вие му отдавате някои от личните си спомени. Отдавате част от себе си на герой номер едно, а друга – на герой номер две. В този смисъл аз не пиша никакъв вид автобиография, но романите ми са моя автобиография. Има разлика.
Има ли много образи, които сте пренесли директно? Мисля си например за Белбо, който свири на тромпет в гробището от „Махалото на Фуко“.
Тази сцена е абсолютно автобиографична. Аз не съм Белбо, но това ми се случи и то беше толкова важно, че сега ще разкрия нещо, което не съм казвал никога преди. Преди три месеца си купих висококачествен тромпет за около две хиляди долара. За да свирите на тромпет, трябва да тренирате устните си в продължение на много дълго време. Когато бях на дванадесет или тринадесет години бях добър свирач, но изгубих умението и сега свиря много лошо. Но го правя всеки ден дори и така. Причината е, че искам да се върна обратно в детството. За мен тромпетът е свидетелство за това какъв човек съм бил като млад. Не изпитвам нищо към цигулката, но когато погледна към тромпета, чувствам как във вените ми се разиграва цял един свят.
Намирате ли, че успявате да свирите мелодиите от детството си?
Колкото повече свиря, толкова по-добре си припомням мелодиите. Със сигурност има пасажи, които са прекалено високи, прекалено трудни. Повтарям ги по няколко пъти, опитвам се, но знам, че устните ми просто не реагират по правилния начин.
Същото ли се случва с паметта ви?
Странно е, но колкото повече остарявам, толкова повече помня. Ще ви дам един пример: родният ми диалект е алесандрино, един хибриден пиемонтски диалект с елементи от ломбардски, емилиански и генуезки. Не говорех този диалект, защото семейството ми произхожда от дребната буржоазия и баща ми смяташе, че аз и сестра ми трябва да говорим само литературен италиански. Но помежду си родителите ми говореха на диалект. Така че разбирах всичко перфектно, но не можех да го говоря. Половин век по-късно, най-внезапно, от пещерата на корема ми или от подсъзнанието ми, диалектът започна да расте и когато се срещах с приятелите си от Алесандрия аз изведнъж можех да го говоря! Така че с хода на времето в собствения ми живот аз бях в състояние не само да извличам от паметта си неща, които бях забравил, но и такива, за които смятах, че никога не съм научавал.
Защо решихте да изучавате средновековна естетика?
Имах католическо образование и по време на университетските си години ръководех една от националните католически студентски организации. Така че бях запленен от средновековната схоластична мисъл и от раннохристиянската теология. Започнах да пиша дисертация върху естетиката на Тома Аквински, но точно преди да свърша във вярата ми се получи травма. Това беше сложна политическа афера. Принадлежах към по-прогресивната част от студентската организация, което означава, че се интересувах от социални проблеми, социална справедливост. Дясното крило беше покровителствано от папа Пий XII. Един ден моето крило от организацията беше обвинено в ерес и комунизъм. Дори официалният вестник на Ватикана ни нападна. Това събитие ме накара да проведа философска ревизия на вярата си. Но продължих да изследвам средните векове и средновековната философия с голям респект, да не говорим пък за любимия ми Аквински.
В послеслова към „Името на розата“ пишете „Виждам този период навсякъде, прозрачно положен върху ежедневните ми грижи, които не изглеждат средновековни, макар и да са“. По какъв начин са средновековни ежедневните ви грижи?
През целия си живот съм имал многократни преживявания за пълно потапяне в средните векове. Например, докато подготвях дисертацията си, на два пъти ходих на едномесечни посещения до Париж, където продължавах изследванията си в Bibliothèque Nationale. И реших, че през онези два месеца ще живея само в средните векове. Ако смалите картата на Париж, избирайки само определени улици, вие наистина можете да живеете в средните векове. А след това започвате да мислите и чувствате като човек от средните векове. Спомням си например, че женя ми, която е голяма градинарка и познава имената на кажи-речи всички билки и цветя по света, винаги ме укоряваше, преди Името на розата, че не съм се вглеждал истински в природата. Веднъж в провинцията си запалихме огън и тя каза, погледни към искрите, които летят сред дърветата. Разбира се, аз не обърнах внимание. По-късно, когато четеше последната глава от Името на розата, в която описвам един подобен огън, тя каза, значи все пак си погледнал искрите! А аз отговорих, не, но пък познавам начина, по който един средновековен монах би гледал към искрите.
Мислите ли, че наистина би ви доставяло удоволствие да живеете в средните векове?
Е, ако го правех, на моята възраст вече бих бил мъртъв. Предполагам, че ако живеех в средните векове, чувствата ми за този период биха били драматично по-различни. Предпочитам да си ги въобразявам.
За непрофесионалиста средновековната епоха е проникната от мистериозност и далечност. Какво ви привлича към нея?
Трудно е да се каже. Защо човек се влюбва? Ако трябваше да го обяснявам, бих казал, че е така защото този период е точно обратното на онова, което хората си представят. За мен няма Тъмни векове. Те са светло време, благодатна почва, от която се появява Ренесанса. Период на хаотичен и искрящ преход – раждането на модерния град, банковата система, университета, на нашата модерна идея за Европа, с нейните езици, нации и култури.
Казвали сте, че в книгите си никога не правите съзнателни паралели между средните векове и модерните времена, но изглежда, че за вас това е част от привлекателността на този период.
Да, но човек трябва да бъде изключително предпазлив с аналогиите. Веднъж писах есе, в което направих някои паралели между средните векове и наше време. Но ако ми дадете петдесет долара, ще ви напиша есе за паралелите между нашето време и онова на неандерталците. Винаги е лесно да се откриват паралели. И все пак си мисля, че да се интересуваш от история означава да правиш ерудирани паралели с настоящето. Признавам, че съм чудовищно старомоден, но все още вярвам, също като Цицерон, че historia magistra vitae: историята е учителката на живота.
Но защо като млад медиевист изведнъж се заехте с изучаване на езика?
През всичкото време, за което мога да си спомня, съм се интересувал от това да разбера как функционира комуникацията. В естетиката въпросът беше „Що е произведение на изкуството и как произведението на изкуството комуникира с нас?“ Аз бях особено очарован от това „как“. Нещо повече, ние се разпознаваме като човешки същества само до степента, в която сме в състояние да произвеждаме език. Така се случи, че незабавно след дисертацията си започнах да работя за италианската държавна телевизия. Това беше през 1954, само няколко месеца след като бяха излъчени първите телевизионни предавания. Беше началото на епохата на масовата визуална комуникация в Италия. Така че започнах да се чудя дали не притежавам някакъв вид странно раздвоение на личността. От една страна се интересувах от най-напредничавите функции на езика в експерименталната литература и изкуство. От друга страна бях пристрастен към телевизията, комисиите и детективските истории. Естествено, че се питах „Възможно ли е интересите ми наистина да са толкова различни?“
Обърнах се към семиотиката защото исках да обединя различните нива на културата. Започнах да разбирам, че всичко, произведено от масовите медии, може също да бъде обект на културен анализ.
Веднъж казахте, че семиотиката е теория на лъжата.
Вместо „лъжа“ трябваше да кажа „казването на обратното на истината“. Хората могат да разказват приказки, да си въобразяват нови светове, да правят грешки – а освен това можем и да лъжем. Езикът ни дава всички тези възможности.
Лъженето е специфично човешка способност. Едно куче, което следва диря, следва миризма. Нито кучето, нито миризмата „лъжат“, така да се каже. Но аз мога да ви излъжа и да ви кажа да отидете в тази посока, а тя не е посоката, за която сте ме попитали, и вие ще ми повярвате и ще отидете в погрешна посока. Причината за това е, че ние зависим от знаци.
Някои от враговете на семиотиката като изследователска област твърдят, че в края на краищата тя прави всякаква реалност да изчезва.
Това е позицията на така наречените деконструктивисти. Те не само допускат, че всичко е текст – дори тази маса ето тук – но и че всеки текст може да бъде интерпретиран до безкрайност, но освен това те следват идеята, идеща от Ницше, който казва, че няма факти, има само интерпретации. Напротив, аз следвам Чарлз Сандърс Пиърс, несъмнено най-големият американски философ и баща на семиотиката и теорията на интерпретацията. Той казва, че чрез знаците ние интерпретираме фактите. Ако не би имало факти, а само интерпретации, то какво тогава би останало за интерпретиране? Това е, което аз поддържам в Границите на интерпретацията.
В „махалото на Фуко“ вие пишете, „Колкото по-изплъзващ се и двусмислен е един символ, толкова повече той придобива значимост и мощ“.
Една тайна е мощна когато е празна. Хората често споменават „Масонската тайна“. Но какво по дяволите е Масонската тайна? Никой не може да каже. Докато си остава празна, тя може да бъде изпълнена с всяка възможна представа и притежава мощ.
Бихте ли казали, че работата ви като семиотик е напълно отделна от онази като романист?
Може и да изглежда невероятно, но никога не мисля за семиотиката докато пиша романите си. Оставям другите да вършат тази работа след това. И винаги съм изненадан от резултатите, когато го направят.
Още ли сте обсебен от телевизията?
Предполагам, че няма сериозен учен, който да не обича да гледа телевизия. Аз просто съм единственият, който си признава. А освен това се опитвам да я използвам като материал за работата си. Но не съм някой лакомник, който поглъща всичко. Не изпитвам удоволствие от каквато и да е телевизия. Обичам драматичните серии и не харесвам траш-шоута.
Има ли някои предавания, които обичате особено много?
Полицейските серии. Старски и Хатч например.
Това шоу не съществува вече. То е от седемдесетте години.
Знам, но чух, че цялата серия току-що е била пусната на DVD, така че мисля да си я купя. Освен него харесвам На местопрестъплението, Miami Vice, ER, а най-много от всички, Коламбо.
Чели ли сте „Кодът ДаВинчи“?
Да, и в това съм виновен.
Този роман изглежда като странен малък израстък от „Махалото на Фуко“.
Авторът, Дан Браун, е герой от Махалото на Фуко! Аз го измислих. Той споделя заслепенията на моите герои – световната конспирация на розенкройцерите, масоните и йезуитите. Ролята на рицарите-тамплиери. Херметичната тайна. Принципът, че всичко е свързано едно с друго. Подозирам, че Дан Браун може би не съществува.
Тази идея, за вземането на сериозно на измислени предпоставки, изглежда присъства в много от романите ви. Измислиците някак си придобиват субстанция и истинност.
Да, измислицата може да породи реалност. В Баудолино, четвъртият ми роман, става дума точно за това. Баудолино е дребен мошеник, който живее в двора на Фридрих Барбароса, императорът на Свещената римска империя. И момчето си измисля огромен брой неща – от легендата за Светия граал до узаконяването на управлението на Барбароса от болонските съдии. Правейки това, той произвежда фактически последици. Фалшификациите или грешките могат да създадат реални исторически събития. Също като писмото на презвитер Йоан: то е фалшификация – и в моя роман то не е измислено от никой друг, а от самия Баудолино – но то наистина е подбудило към средновековни експедиции в Азия, защото описва едно чудотворно християнско кралство, процъфтяващо някъде в мистериозния Ориент. Или вземете например Христофор Колумб. Неговата представа за земята е напълно погрешна. Той е знаел, също като всеки човек от античността, включително и опонентите му, че земята е кръгла. Но е смятал, че тя е много по-малка. Воден от тази погрешна представа, той открива Америка. Друг прочут пример са Протоколите на Ционските мъдреци. Те са фалшификация, но тя е подкрепяла нацистката идеология и в определен смисъл подготвя пътя към Холокоста, понеже Хитлер използва този документ като оправдание за унищожението на евреите. Може и да е знаел, че това е фалшификат, но в ума си е описвал евреите точно такива, каквито е искал да бъдат – и затова го е приел като автентичен.
Баудолино заявява накрая, че „Царството на Презвитера е реално, защото аз и моите спътници посветихме две трети от животите си да го търсим“.
Баудолино фалшифицира документи, измисля утопии, конструира въображаеми схеми за бъдещето. Лъжите му стават реалност когато приятелите му се впускат радостно в реално пътешествие към легендарния Изток. Но това е само една страна от разказваческия бизнес. Другата е, че можете да използвате реални факти, които в рамките на един роман изглеждат невероятни и абсолютно измислени. В романите си съм използвал безброй много реални ситуации, защото ги намирам далеч по-романтични или дори по-романни, от всичко, което съм чел когато и да било в така наречената белетристика. В Островът от предишния ден например има една част, в която отец Каспар прави някакъв странен инструмент, за да наблюдава спътниците на Юпитер, и резултатът е чиста фарсова комедия. Но този инструмент е описан в писмата на Галилео. Аз просто си представих какво би се случило ако инструментът на Галилео действително би бил създаден. Но читателите ми приемат всичко това като комична измислица.
Какво ви накара да пишете романи, основаващи се на исторически събития?
Историческият роман е за мен не толкова измислена версия на реални събития, колкото измислица, която действително се опитва да ни снабди с по-добро разбиране за реалната история. Освен това аз обичам да комбинирам историческия роман с елементи от образователния. Във всички мои романи винаги има един млад герой, който израства, учи се и страда чрез поредица от преживявания.
Защо не започнахте да пишете романи преди четиридесет и осем годишна възраст?
Това не беше чак толкова голяма промяна, колкото изглежда смятат всички, защото дори и в докторската си дисертация, тори и когато теоретизирах, аз вече създавах разкази. Дълго време смятах, че онова, което правят повечето философски книги е да разказват историята на своето изследване, по същия начин, по който учените обясняват как са стигнали до главните си открития. Така че живея с усещането, че съм разказвал истории през цялото време, само че в малко по-различен стил.
Но какво ви накара да смятате, че трябва да напишете роман?
Един ден през 1978, една приятелка ми каза, че желае да ръководи публикуването на поредица от малки детективски романи, написани от автори-аматьори. Отговорих, че по никакъв начин не бих могъл да напиша детективска история, но ако все пак някога го направя, то това би било книга от петстотин страници със средновековни монаси за герои. На този ден, след като се върнах вкъщи, започнах да правя списък от имена на фиктивни средновековни монаси. По-късно в ума ми внезапно се появи образа на отровен монах. Всичко започна оттам, от този образ. Превърна се в неудържим импулс.
Много от романите ви изглежда се основават на остроумни концепции. За вас това естествен начин ли е да преодолеете пропастта между теоретичната работа и писането на романи? Веднъж сте казали, че „нещата, за които не можем да теоретизираме, трябва да разказваме“.
Това е шеговита алюзия за едно изречение от Витгенщайн. Истината е, че съм написал безброй много есета върху семиотиката, но мисля, че изразявам идеите си по-добре в Махалото на Фуко, отколкото в есетата си. Някоя идея, която може да ви хрумне, може и да не е оригинална – Аристотел винаги ще е мислил за това преди вас. Но чрез създаването на роман от тази идея, вие я правите оригинална. Мъжете обичат жени. Това не е оригинална идея. Но ако по някакъв начин напишете страхотен роман за нея, то чрез едно литературно жонгльорство тя става абсолютно оригинална. Аз просто вярвам, че в края на краищата една история винаги е по-богата – тя е идея, разширена до равнището на събитие, одухотворена от характер и направена жива чрез изкусен език. Така че, най-естествено, когато една идея бъде превърната в жив организъм, тя се превръща в нещо напълно различно и, вероятно, далеч по-изразително.
От друга страна, противоречието може да бъде ядрото на един роман. Да се убиват възрастни жени е интересно. С подобна идея ще получите двойка за есе по етика. В един роман тя се превръща в Престъпление и наказание, прозаически шедьовър в който героят не може да каже дали да се убиват стари жени е нещо добро или лошо, и в който тази двусмисленост – самото противоречие в нейното изказване – се превръща в поетичен и предизвикателен въпрос.
следва продължение...