Година 0

Жена ти те хваща в изневяра. (Е, всъщност е годеницата ти, но айде – след малко това няма да има никакво значение.) Можеше да те хване с една sucia, можеше да те хване с две, но понеже си пълен откачен cuero, който никога не чисти кошчето на електронната си поща, тя те хваща с петдесет! Е да, за период от шест години, но все пак. Петдесет шибани жени? Мамка му! Може би, ако беше сгоден за някоя суперотворена blanquita, щеше да го преживееш – но ти не си сгоден за суперотворена blanquita. Твоята жена е кораво salcedense момиче, което не вярва в нищо „отворено“; всъщност единственото нещо, за което те беше предупредила, единственото, за което се беше заклела, че никога няма да прости, беше изневярата. Ще те нарежа с мачете, беше обещала. И, разбира се, ти се беше заклел, че няма да го направиш. Закле се, че няма. Закле се, че няма.

И го направи.

Тя остава още няколко месеца, защото сте заедно от много, много време. Защото сте минали през толкова много заедно – смъртта на баща ѝ, твоята лудост около получаването на постоянен договор, нейния адвокатски изпит (взет от третия път). И защото любовта, истинската любов, не се изхвърля толкова лесно. В продължение на мъчителен шестмесечен период летите заедно до Доминиканската република, до Мексико (за погребението на приятел), до Нова Зеландия. Вървите по плажа, където са снимали „Пианото“ – нещо, което тя винаги е искала да види, и сега, в покаятелно отчаяние, ти ѝ го даваш. Тя е безкрайно тъжна на този плаж и върви сама нагоре-надолу по блестящия пясък, босите ѝ крака в ледената вода, и когато се опитваш да я прегърнеш, тя казва: Недей. Гледа скалите, които стърчат от водата, вятърът отнася косата ѝ право назад. По пътя към хотела, нагоре по онези диви стръмнини, качвате двама автостопаджии – двойка, толкова пияна от любов, че едва не ги изхвърляш от колата. Тя не казва нищо. По-късно, в хотела, плаче.

Опитваш всеки номер от учебника, за да я задържиш. Пишеш ѝ писма. Караш я до работа. Цитираш Неруда. Съставяш масов имейл, в който се отричаш от всичките си sucias. Блокираш имейлите им. Сменяш телефонния си номер. Спираш да пиеш. Спираш да пушиш. Твърдиш, че си сексзависим и започваш да ходиш по сбирки за взаимопомощ. Обвиняваш баща си. Обвиняваш майка си. Обвиняваш патриархата. Обвиняваш Санто Доминго. Намираш си терапевт. Закриваш си Фейсбука. Даваш ѝ паролите за всичките си имейл акаунти. Започваш да ходиш на салса, както винаги си се кълнял, за да може двамата да танцувате заедно. Твърдиш, че си бил болен, твърдиш, че си бил слаб. И на всеки час, като по часовник, казваш, че ти е толкова, толкова жал. Опитваш всичко, но един ден тя просто сяда в леглото и казва: Стига, и: Ya, и те моли да се изнесеш от харлемския апартамент, който делите, когато не преподаваш в Бостън. Обмисляш да не си тръгваш. Обмисляш окупационен протест. Всъщност казваш, че няма да си тръгнеш. Но накрая си тръгваш.

Известно време бродиш из града, като второразреден бейзболист, който мечтае да го повикат в първия отбор. Звъниш ѝ всеки ден и оставяш съобщения, на които тя не отговаря. Пишеш ѝ дълги, чувствителни писма, които тя връща неотворени. Дори се появяваш пред апартамента ѝ в странни часове и на работата ѝ в центъра, докато накрая ти се обажда малката ѝ сестра – тази, която винаги беше на твоя страна – и ти го казва ясно: Ако опиташ да се свържеш със сестра ми още веднъж, тя ще ти издейства ограничителна заповед.

За някои Negroes това не би означавало нищо.

Но ти не си такъв Negro^[1].

Спираш. Връщаш се в Бостън. Никога повече не я виждаш.

Година 1

Отначало се преструваш, че няма значение. Така или иначе си трупал куп оплаквания срещу нея. Да, точно така! Не правеше добър орален секс, мразеше мъха по бузите ѝ, никога не си епилираше путката, никога не чистеше апартамента и т.н. За няколко седмици почти си вярваш. Разбира се, връщаш се към пушенето, към пиенето, зарязваш терапевта и групите за сексзависими и тичаш след курвите, сякаш пак са старите хубави времена, сякаш нищо не се е случило.

Върнах се, казваш на аверите си.

Елвис се смее. Все едно изобщо не си си тръгвал.

Добре си, горе-долу една седмица. После настроенията ти стават хаотични. В единия момент трябва да се сдържаш да не скочиш в колата и да не тръгнеш да я видиш, а в следващия звъниш на някоя sucia и ѝ казваш: Ти си тази, която винаги съм искал. Започваш да си изпускаш нервите с приятели, със студенти, с колеги. Плачеш всеки път, когато чуеш Monchy y Alexandra, любимата ѝ музика.

Бостън – градът, в който никога не си искал да живееш, където се чувстваш като в изгнание – се превръща в сериозен проблем. Трудно ти е да се нагодиш към него на пълен работен ден – към влаковете, които спират да вървят в полунощ, към унилостта на жителите му, към шокиращата липса на сечуанска храна. Почти като по сигнал започват да се случват куп расистки простотии. Бели хора спират до теб на светофари и ти крещят с грозна ярост, сякаш едва не си прегазил майка им. Страшно е, по дяволите. Преди да разбереш какво става, ти показват среден пръст и изчезват с мръсна газ. Случва се отново и отново. Охранители те следят по магазините и всеки път, когато стъпиш на територията на Харвард, ти искат документ. Три пъти пияни бели типове в различни части на града се опитват да се сбият с теб.

Приемаш всичко много лично. Дано някой пусне шибана бомба върху този град, беснееш. Ето защо никой цветнокож не иска да живее тук. Затова всичките ми черни и латино студенти си тръгват веднага щом могат.

Елвис не казва нищо. Роден и израснал е в Jamaica Plain и знае, че да защитаваш Бостън от обвинения в бездушие е като да спреш куршум с филия хляб. Добре ли си? пита накрая.

Чудесно съм, казваш. Mejor que nunca.

Само че не си. Загубил си всички общи приятели, които имахте в Ню Йорк (те отидоха при нея), майка ти не ти говори (харесваше годеницата повече, отколкото харесваше теб) и се чувстваш ужасно виновен и ужасно сам. Продължаваш да ѝ пишеш писма, чакайки деня, в който ще можеш да ѝ ги дадеш. Продължаваш да ебеш всичко, което мърда. На Деня на благодарността се оказваш сам в апартамента си, защото не можеш да се изправиш пред майка си, а мисълта да приемаш милостинята на други хора те вбесява. Бившата – както вече я наричаш – винаги готвеше: пуйка, пиле, pernil. Отделяше всичките крилца за теб. Тази вечер се напиваш до безпаметност, после два дни се възстановяваш.

Мислиш си, че по-зле от това няма как да стане. Грешиш. По време на финалните изпити върху теб се стоварва депресия, толкова дълбока, че се съмняваш дали изобщо има название. Усеща се така, сякаш бавно те притискат в менгеме, атом по атом.

Спираш да ходиш на фитнес и да излизаш на по питие; спираш да се бръснеш и да си переш дрехите; всъщност спираш да правиш почти всичко. Приятелите ти започват да се тревожат за теб, а те по принцип не са от тревожните. Добре съм, казваш им, но с всяка изминала седмица депресията се задълбочава. Опитваш се да я опишеш. Като че ли някой е разбил самолет в душата ти. Като че ли някой е разбил два самолета в душата ти. Елвис седи shivah с теб в апартамента; потупва те по рамото, казва ти да се пазиш. Четири години по-рано един Humvee джип е избухнал под него на магистрала край Багдад. Бил е притиснат под горящите останки толкова дълго, че му се е сторило цяла седмица, така че разбира нещо от болка. Гърбът, задникът и дясната му ръка са толкова обезобразени от белези, че дори ти, мистър Коравия, не можеш да ги гледаш. Дишай, казва ти. Дишаш без прекъсване, като маратонец, но не помага. Малките ти писма стават все по-жалки. Моля те, пиши. Моля те, върни се. Сънуваш, че тя ти говори както преди – на онзи сладък испански от Сибао, без следа от гняв или разочарование. После се събуждаш.

Спираш да спиш и в някои нощи, когато си пиян, те хваща щурата мисъл да отвориш прозореца на апартамента си на петия етаж и да скочиш долу на улицата. Но (а) ти не си от типа, който се самоубива; (б) твоят човек Елвис е у вас през цялото време и стои до прозореца, сякаш знае какво ти минава през главата; и (в) имаш тази нелепа надежда, че може би един ден тя ще ти прости.

Тя не го прави.

Година 2

Извлачваш се през двата семестъра, едва-едва. Това наистина е дълга и скапана отсечка и после, най-накрая, лудостта започва да отстъпва. Като да се събудиш от най-лошата треска в живота си. Не си старото аз (ха-ха!), но можеш да стоиш близо до прозорци, без да те връхлитат странни импулси, и това вече е нещо. За съжаление си качил двайсет и три кила. Не знаеш как е станало, но е станало. Само един чифт дънки ти става – и нито един костюм. Прибираш всички стари снимки с нея, сбогуваш се с нейните черти на Жената-чудо. Отиваш на бръснар, за пръв път от векове си бръснеш главата и махаш брадата.

Свърши ли? пита Елвис.

Свърших.

Една бяла баба ти крещи на светофара и ти затваряш очи, докато се махне.

Намери си друга жена, съветва Елвис. Държи дъщеря си внимателно. Clavo saca clavo.

Клин клин избива, отговаряш. Никоя няма да е като нея.

Добре. Но все пак си намери жена.

Дъщеря му се е родила през февруари. Слага я в ръцете ти. Намери си добра доминиканка, казва.

Държиш бебето несигурно. Бившата ти никога не искаше деца, но към края те накара да си направиш спермограма, за всеки случай, ако реши да си промени мнението. Допираш устни до коремчето на бебето и духваш.

Те съществуват ли изобщо? питаш.

Ти имаше една, нали?

Така беше.

Започваш да си оправяш живота. Спираш с всички стари sucias, дори с иранката, с която си спал през цялото време, докато беше сгоден. Искаш да обърнеш нова страница. Отнема ти време, но накрая се откъсваш и тогава се чувстваш по-лек. Трябваше да го направя преди години, заявяваш, а приятелката ти Арлени, която никога, ама никога не си е лягала с теб (Слава Богу, промърморва), извърта очи.

Чакаш, какво, седмица, да се разсее лошата енергия и после започваш да излизаш по срещи. Като нормален човек, казваш на Елвис. Без никакви лъжи. Елвис не казва нищо, само се усмихва.

Отначало е О.К. Получаваш телефонни номера, макар и от нищо, което би завел у дома. После, след първоначалния наплив, всичко пресъхва. Не е просто суша, а е шибан Арракин. Навън си постоянно, но никой не клъвва. Дори мацките, които се кълнат, че обичат латино мъже. Едно момиче, като ѝ казваш, че си доминиканец, буквално отвръща: В никакъв случай, и хуква към вратата. Сериозно ли? казваш. Започваш да се чудиш дали нямаш някаква тайна марка на челото.

Бъди търпелив, увещава Елвис.

Той работи за един гето-хазяин и започва да те взима със себе си в деня за събиране на наеми. Оказва се, че си отличен бекъп. Само като видят мрачната ти физиономия, длъжниците плащат веднага.

Един месец, два месеца, три месеца, и най-после – малко надежда. Казва се Ноеми, доминиканка от Бани, и се запознавате в „Софияс“ в последните месеци преди да затвори. Не е и наполовина като бившата ти, но не е и зле. Медицинска сестра е и когато Елвис се оплаква от гърба си, тя започва да изрежда всичко, което може да му има. Едра е, с кожа, каквато не си виждал, и най-хубавото – изобщо не privar; всъщност изглежда мила. Често се усмихва и когато се изнерви, казва: Кажи ми нещо.

Минуси: винаги е на работа и има четиригодишно дете, Джъстин. Показва ти снимки; хлапето изглежда сякаш всеки момент ще издаде албум. Има го от един banilejo, който има още четири деца от четири други жени. И по каква причина си решила, че този тип е добра идея? питаш. Бях глупава, признава. Къде го срещна? На същото място, където срещнах и теб, казва тя. Навън.

По принцип това би било твърдо „не“, но Ноеми е не само мила, а е и готина. От онези секси майки, и за пръв път от повече от година насам се вълнуваш.

Неделя е единственият ѝ почивен ден – тогава Бащата-на-Пет-Деца гледа Джъстин, или по-скоро го гледат той и новата му приятелка. С Ноеми си изграждате малък ритуал: в неделя я извеждаш на вечеря – тя не яде нищо дори малко авантюристично, така че винаги е италианско – и после остава да преспи.

Колко сладко беше онова toto? пита Елвис след първото преспиване.

Изобщо не беше сладко, защото Ноеми не ти даде. Три недели подред преспива и три недели подред – nada. Малко целувки, малко пипане, но нищо повече. Носи си собствена възглавница, от онези скъпите с пяна, и собствена четка за зъби, и в понеделник сутринта си ги взима. Целува те на вратата, когато си тръгва; всичко ти се струва прекалено целомъдрено, прекалено без обещание.

Никакво toto? Елвис изглежда леко шокиран.

Никакво toto, потвърждаваш. Какво съм аз, в шести клас ли?

Знаеш, че трябва да си търпелив. Знаеш, че просто те изпитва. Вероятно е имала много лош опит с типовете „чук-чао“. Пример – бащата на Джъстин. Но те вбесява, че на някакъв безработен, необразован нищожник му е дала без проблем, а сега теб те кара да скачаш през огнени обръчи.

Ще се видим ли в неделя? пита тя при следващото обаждане и ти почти казваш „да“, но после идиотизмът ти надделява.

Зависи, казваш.

От какво? Тя моментално настръхва и това още повече те дразни. Къде беше тази предпазливост, когато е оставила banilejo-то да я ебе без презерватив?

От това дали смяташ скоро да ми дадеш задника си.

О, каква класа. В момента, в който го изричаш, знаеш, че току-що си се погребал.

Ноеми мълчи. После казва: Нека затворя, преди да кажа нещо, което няма да ти хареса.

Това е последният ти шанс, но вместо да молиш за милост, изръмжаваш: Добре.

След час те е махнала от приятелите си във Фейсбук. Пращаш ѝ един пробен текст, но никога не получаваш отговор.

Две години по-късно ще я срещнеш на Dudley Square, но тя ще се направи, че не те познава, и ти няма да настояваш.

Браво, казва Елвис. Аплодисменти.

Двамата бутате количката на дъщеря му на площадката край Columbia Terrace. Той се опитва да те успокои. Тя имаше дете. Вероятно не беше за теб.

Вероятно.

Дори тези малки раздели са гадни, защото те връщат право при мислите за бившата. Право обратно в депресията. Този път се търкаляш в нея шест месеца, преди да се върнеш към света.

След като се съвземаш, казваш на Елвис: Мисля, че ми трябва почивка от кучките.

Какво ще правиш?

Ще се фокусирам върху себе си за малко.

Добра идея, казва жена му. Освен това, винаги става, когато не го търсиш.

Това всички го повтарят. По-лесно е да кажеш това, отколкото: Тази работа е пълни лайна.

Тази работа е пълни лайна, казва Елвис. Това помага ли?

Не особено.

Докато се прибираш пеша, профучава един джип; шофьорът ти крещи: шибан towelhead. Една от бившите sucias публикува онлайн стихотворение за теб. Казва се „Puto“.

Година 3

Вземаш си почивката. Опитваш се да се върнеш към работата си, към писането. Започваш три романа: един за pelotero, един за narco и един за bachatero – и трите са пълна скръб. Взимаш се насериозно с лекциите и заради здравето си започваш да тичаш. Навремето тичаше и сега си мислиш, че ти трябва нещо, което да те извади от главата ти. Явно ти е трябвало яко, защото щом влизаш в ритъм, започваш да тичаш по четири, пет, шест пъти седмично. Това е новата ти зависимост. Тичаш сутрин и късно вечер, когато по алеите край Чарлз няма никого. Тичаш толкова здраво, че сърцето ти се чувства сякаш всеки момент ще блокира. Когато идва зимата, част от теб се страхува, че ще се пречупиш – бостънските зими са направо терористични – но ти трябва движение повече от всичко, така че продължаваш дори когато дърветата остават голи, алеите се изпразват и студът стига до костите ти. Скоро сте само ти и още няколко лунатици. Тялото ти, разбира се, се променя. Сваляш всичкия алкохолен и цигарен гъз, а краката ти изглеждат сякаш са на някой друг. Всеки път, когато се сетиш за бившата, всеки път, когато самотата се надигне в теб като врящ, горящ континент, връзваш маратонките и излизаш по алеите – и това помага. Наистина помага.

Към края на зимата вече познаваш всички редовни сутрешни бегачи и има дори едно момиче, което ти вдъхва надежда. Разминавате се по няколко пъти седмично и е удоволствие да я гледаш – направо газела. Каква икономия на движението, каква походка и какъв невероятен шибан cuerpazo. Всеки път ти се усмихва, когато се разминавате. Обмисляш да се строполиш пред нея – Кракът ми! Кракът ми! – но това ти се струва безкрайно cursi. Продължаваш да се надяваш, че ще я срещнеш някъде из града.

Тичането върви страхотно и после, шест месеца по-късно, усещаш болка в десния крак. По вътрешната дъга на свода, парене, което не минава и след няколко дни почивка. Скоро куцаш дори когато не тичаш. Отиваш в Спешното и фелдшерът натиска с палец, гледа как се гърчиш и обявява, че имаш плантарен фасциит.

Нямаш никаква идея какво е това. Кога ще мога пак да тичам?

Той ти дава брошура. Понякога отнема месец. Понякога шест месеца. Понякога година. Прави пауза. Понякога и повече.

Това те натъжава толкова, че се прибираш и лежиш в леглото на тъмно. Страх те е. Не искам да падам пак в дупката, казваш на Елвис. Тогава не падай, казва той. Като твърдоглавец продължаваш да опитваш да тичаш, но болката се изостря. Накрая се отказваш. Прибираш обувките. Започваш да спиш до късно. Когато видиш други хора да тичат по алеите, се обръщаш на другата страна. Хващаш се, че плачеш пред магазини за спортни стоки. Изведнъж, от нищото, звъниш на бившата, но разбира се тя не вдига. Фактът, че не си е сменила номера, ти дава странна надежда, въпреки че си чувал, че излиза с някого.

Елвис те насърчава да пробваш йога, от полу-Бикрам вида, който преподават в Сентръл Скуеър. Пълно е с шибани hos там, казва той. Говоря за курви с тонове. Макар че в момента не си точно в настроение за hos, не искаш да изгубиш цялата форма, която си натрупал, затова решаваш да пробваш. Namaste простотиите спокойно можеш и без тях, но влизаш в ритъм и скоро дърпаш vinyasa-та като най-добрите. Елвис със сигурност е бил прав. Пълно е с hos, всичките с вирнати задници, но нито една не ти хваща окото. Една миниатюрна blanquita все пак опитва да те закачи. Изглежда впечатлена, че от всички мъже в класа ти единствен никога не си сваляш тениската, но ти се изнизваш от царевичната ѝ усмивка. Какво, по дяволите, ще правиш с една blanquita?

Ще я ебеш яко, предлага Елвис.

Ще ѝ се изпразниш в устата, допълва твоят човек Дарнел.

Дай ѝ шанс, предлага Арлени.

Но не правиш нито едно от тия неща. В края на занятията бързо се отдалечаваш да си забършеш постелката и тя схваща намека. Повече не те закача.

Всъщност ставаш доста обсебен от йогата и скоро започваш да носиш постелката си навсякъде.

Най-накрая започваш работа по апокалиптичния си роман за осемдесетте – „започваш“ означава, че пишеш един абзац – и в пристъп на самоувереност започваш да се занимаваш с една млада morena от Харвардската школа по право, с която се запознаваш в „Enormous Room“. Тя е на половината на твоята възраст, от онези супер-гении, които завършват бакалавър на деветнайсет, и е наистина прекрасна. Елвис и Дарнел одобряват. Ас, казват. Арлени се колебае. Тя е наистина много млада, нали?

Да, наистина е много млада и се ебете много, и по време на акта двамата се вкопчвате един в друг, сякаш животът ви зависи от това, но после се отлепвате, сякаш ви е срам. През повечето време подозираш, че те съжалява. Казва, че харесва ума ти, но като се има предвид, че е по-умна от теб, това звучи съмнително. Това, което явно харесва, е тялото ти – не може да държи ръцете си далеч от него. Трябва да се върна към балета, казва тя, докато те съблича. Тогава ще изгубиш дебелото, отбелязваш ти, и тя се смее. Знам, това е дилемата.

Всичко върви чудесно, направо великолепно, и после, по средата на едно sun salutation, усещаш разместване в кръста и пау – все едно внезапно спира тока. Губиш всякаква сила, налага се да легнеш. Да, да, насърчава те инструкторката, почини си, ако трябва. Когато часът свършва, ти трябва помощ от дребната бяла мацка, за да се изправиш. Искаш ли да те закарам някъде? пита тя, но ти поклащаш глава. Пътят обратно до апартамента ти е направо някакъв Батаан. При „Plough and Stars“ се сриваш до един пътен знак и звъниш на Елвис.

Той идва светкавично, с мацка под ръка. Истинска кембриджка кабовердианка. Коя е тая? питаш, а той клати глава. Влачи те в Спешното. Докато се появи лекарката, вече си се превил като старец.

Изглежда е спукан диск, обявява тя.

Ура, казваш.

Две пълни седмици си в леглото. Елвис ти носи храна и седи с теб, докато ядеш. Говори за кабовердианката. Има, буквално, перфектната путка, казва той. Все едно си пъхаш хуя в горещо манго.

Слушаш го малко и после казваш: Само недей да свършваш като мен.

Елвис се ухилва. Мамка му, никой не може да свърши като теб, Джуниър. Ти си оригинал от Доминиканската Република.

И така, сега вече са и краката ти, и гърбът, и сърцето. Не можеш да тичаш, не можеш да правиш йога, дори карането на колело ти разбива кръста. Затова се придържаш към ходенето. По един час всяка сутрин и по един час всяка вечер. Няма напор към главата, няма разкъсване на дробовете, няма масивен шок за организма, но е по-добре от нищо.

Месец по-късно студентката по право те напуска заради един от състудентите си, казва ти, че е било страхотно, но вече трябва да стане реалистка. Превод: Трябва да спра да се еба със стари пичове. По-късно я виждаш с въпросния състудент в Ярда. По-светъл е от теб, но си е безспорно черничък. И е, примерно, два и половина метра висок и сглобен като анатомичен атлас. Вървят хванати за ръце и тя изглежда толкова щастлива, че се опитваш да намериш място в сърцето си да не ѝ завиждаш. Две секунди по-късно охраната идва при теб и иска документ за самоличност. На следващия ден едно бяло хлапе на колело захвърля по теб кенче от диетична кола.

Започват занятията и дотогава квадратчетата на корема ти са се прибрали обратно, като малки острови в надигащо се море от сланина. Оглеждаш новите асистентки за евентуална възможност, но няма нищо. Гледаш много телевизия. Понякога Елвис ти прави компания, понеже жена му не позволява да пуши трева вкъщи. Той вече е започнал йога, след като е видял какво направи тя с теб. Опитваш се да не го мразиш. Какво стана с кабовердианката?

Коя кабовердианка? казва той сухо.

Правиш дребни опити. Започваш да правиш лицеви опори и набирания и дори някои от старите си йога движения, но много внимателно. Вечеряш с две жени. Едната не те харесва, другата е омъжена и адски секси, в онзи стил на късни трийсет, доминиканска средна класа. Личи си, че обмисля да спи с теб, и през цялото време, докато ядеш ребрата си, се чувстваш като на пристан. В Санто Доминго никога не бих могла да се срещам с теб така, казва тя с огромна щедрост. Почти всички нейни разговори започват с „В Санто Доминго“. Тя е за една година в бизнес училището и колкото и да се възторгва от Бостън, си личи, че ѝ липсва Д.Р. и че никога не би живяла никъде другаде.

Бостън е много расистки, подхвърляш ориентиращо.

Тя те гледа сякаш си луд. Бостън не е расистки, казва. Подиграва се и на идеята за расизъм в Санто Доминго.

Значи доминиканците сега обичат хаитяните?

Това няма нищо общо с расата. Произнася отчетливо всяка сричка. Това е въпрос на националност.

Естествено, озовавате се в леглото и не е зле, с изключение на това, че тя никога, ама никога не свършва и прекарва много време в оплаквания от мъжа си. Скоро започваш да я развеждаш из града и наоколо: до Сейлъм на Хелоуин и един уикенд до Кейпа. Никой никога не те спира или не ти иска документи, когато си с нея. Навсякъде, където отидете, тя прави снимки, но никога на теб. Пише картички на децата си, докато ти си в леглото.

В края на семестъра се връща у дома. Моят дом, не твоят, казва раздразнено. Постоянно се опитва да доказва, че не си доминиканец. Ако аз не съм доминиканец, тогава никой не е, отвръщаш, но тя се смее. Кажи го на испански, предизвиква те и, разбира се, не можеш. В последния ден я караш до летището и няма никаква смазваща целувка от „Казабланка“, само усмивка и една леко педалска прегръдка, и фалшивите ѝ гърди се притискат в теб като нещо необратимо. Пиши, казваш ѝ, а тя отговаря: Por supuesto, и, разбира се, нито един от вас не го прави. В крайна сметка изтриваш контактите ѝ от телефона си, но не и снимките, които си направил в леглото, докато е била гола и заспала – никога тях.

Година 4

По пощата започват да пристигат сватбени покани от бившите sucias. Нямаш никаква идея как да си обясниш тази berserkería. Какво става, да ви шибам, казваш си. Арлени обръща картичките, цитира Оутс: Отмъщението е да живееш добре, без теб.

През тази година ръцете и краката започват да ти създават проблеми, от време на време изтръпват, премигват и угасват като спад на напрежението там, на Острова. Странно усещане, като иглички. Какво, по дяволите, е това? чудиш се. Дано не умирам. Сигурно тренираш прекалено много, казва Елвис. Ама аз почти не тренирам, възразяваш. Вероятно е просто стрес, казва сестрата в Спешното. Надяваш се да е така, стискаш и отпускаш ръцете си, тревожиш се. Наистина се надяваш.

През март летиш до Залива да изнесеш лекция, която не минава добре. Почти никой не идва, освен онези, които са били принудени от преподавателите си. После отиваш сам в една корейска кръчма и се тъпчеш с kalbi, докато си готов да се пръснеш. Качваш се в колата и караш безцелно, просто за да усетиш града. Имаш няколко приятели там, но не им звъниш, защото знаеш, че ще искат да говорят само за старите времена, за бившата. Имаш и една sucia в града и накрая ѝ се обаждаш, но като чува името, тя ти затваря.

Когато се връщаш в Бостън, студентката по право те чака във фоайето на сградата. Изненадан си, развълнуван и малко предпазлив. Какво става?

Като лоша телевизия е. Забелязваш, че е подредила три куфара във входното пространство. И, като се вгледаш по-добре, че нелепо персийските ѝ очи са зачервени от плач, а спиралата ѝ е прясно нанесена.

Бременна съм, казва тя.

Отначало изобщо не го регистрираш. Опитваш да се пошегуваш: „Е и?“

Гъз такъв. Тя започва да плаче. Сигурно е твоето тъпо шибано дете.

Има изненади, има изненади, а после има и това.

Не знаеш какво да кажеш или как да се държиш, затова я качваш горе. Мъкнеш куфарите въпреки гърба си, въпреки крака си, въпреки премигващите си ръце. Тя не казва нищо, само притиска възглавницата си до пуловера с логото на „Хауърд“. Тя е южнячка с безупречно изправена стойка и когато сяда, имаш чувството, че се готви да те интервюира. След като ѝ сервираш чай, питаш: Ще го запазиш ли?

Разбира се, че ще го запазя.

А Кимати?

Тя не схваща. Кой?

Твоят кениец. Не можеш да се накараш да кажеш „гадже“.

Той ме изгони. Знае, че не е негово. Тя човърка нещо по пуловера си. Ще разопаковам, става ли? Кимаш и я гледаш. Тя е изключително красива. Сещаш се за онази стара приказка: Покажи ми красива жена и ще ти покажа някой, на когото му е писнало да я ебе. Съмняваш се обаче, че на теб някога би ти писнало от нея.

Но може да е негово, нали?

Твое е, ясно ли е? проплаква тя. Знам, че не искаш да е твое, но е твое.

Изненадваш се колко изпразнен се чувстваш. Не знаеш дали трябва да покажеш ентусиазъм или подкрепа. Прокарваш ръка по оредяващата четина на главата си.

Трябва да остана тук, ти казва тя по-късно, след като двамата се тормозите с неловък секс. Няма къде да отида. Не мога да се върна при семейството си.

Когато разказваш всичко на Елвис, очакваш го да избухне, да ти нареди да я изгониш. Страх те е от реакцията му, защото знаеш, че нямаш сърце да я изгониш.

Но Елвис не избухва. Плясва те по гърба, грее от радост. Това е страхотно, брат.

Какво значи „това е страхотно“?

Ще ставаш баща. Ще имаш син.

Син? За какво говориш? Няма дори доказателство, че е мое.

Елвис не слуша. Усмихва се на някаква вътрешна мисъл. Проверява дали жена му не е наблизо. Помниш ли последния път, когато бяхме в Д.Р.?

Разбира се, че помниш. Преди три години. Всички си изкараха страхотно, освен теб. Ти беше по средата на големия срив, което означаваше, че прекарваше повечето време сам – да се носиш по гръб в океана или да се напиваш в бара, или да ходиш по плажа рано сутрин, преди някой да се е събудил.

Какво за това?

Е, забремених една мацка, докато бяхме там.

Шегуваш ли се, по дяволите?

Той кимва.

Бременна?

Кима пак.

Роди ли го?

Рови в телефона си. Показва ти снимка на съвършено малко момче с най-доминиканското лице, което си виждал.

Това е моят син, казва Елвис гордо. Елвис Ксавиер Джуниър.

Пич, ти сериозно ли? Ако жена ти разбере…

Той настръхва. Няма да разбере. Удря те по ръката. Бебетата са адски скъпи. Така че се стягай, пич, да си разорен като стар виц.

Когато се връщаш в апартамента, студентката по право вече е превзела два от гардеробите ти и почти цялата баня, и, най-важното, е заявила права върху леглото. Сложила е възглавница и чаршаф на дивана. За теб.

Какво, нямам право да спя с теб в едно легло ли?

Не мисля, че е добре за мен, казва тя. Ще е прекалено стресиращо. Не искам да пометна.

Трудно е да се спори с това. Гърбът ти изобщо не понася дивана, така че сега се събуждаш сутрин в по-голяма болка от всякога.

Само някоя цветна кучка идва в Харвард, за да забременее. Белите жени не го правят. Азиатските жени не го правят. Само шибаните черни и латино. Защо да си правиш труда да влезеш в Харвард, само за да те натоварят? Можеше да си останеш в квартала и да вършиш същите глупости.

Това пишеш в дневника си. На следващия ден, когато се връщаш от занятията, студентката по право ти хвърля тетрадката в лицето. Мразя те, шибано те мразя, проплаква тя.

Отива в кухнята и започва да си налива шот, а ти се хващаш как издърпваш бутилката от ръката ѝ и изливаш съдържанието в мивката. Това е абсурдно, казваш. Още една лоша телевизия.

„Дарих всичките си дипломи на ‚Лекари без дипломи‘.“

Тя не ти проговаря цели две шибани седмици. Прекарваш колкото можеш повече време или в кабинета си, или у Елвис. Всеки път, когато влезеш в стаята, тя щраква лаптопа си и го затваря. Не ровя, казваш. Но тя изчаква да се махнеш, преди да се върне към писането на каквото там пише.

Не можеш да изхвърлиш майката на детето си, напомня ти Елвис. Това ще съсипе това дете за цял живот. Освен това е лоша карма. Изчакай да се роди бебето. Тя ще се оправи.

Минава месец, минават два. Страх те е да кажеш на когото и да било другиго, да споделиш – какво? Добрата новина? Арлени, знаеш, ще нахлуе и ще ѝ бие шута.

Гърбът ти е в агония, а изтръпването в ръцете започва да става постоянно. Под душа, единственото място в апартамента, където можеш да си сам, си прошепваш: Maмка му, Нетли. В ада сме.

По-късно всичко това ще изглежда като кошмарна трескава халюцинация, но в момента се движи толкова бавно, усеща се толкова конкретно. Водиш я по прегледите. Помагаш ѝ с витамините и другите глупости. Плащаш почти за всичко. Тя не говори с майка си, така че има само две приятелки, които са в апартамента почти толкова често, колкото и ти. Те са членки на Групата за подкрепа при двурасова идентичност и те гледат без особена топлина. Чакаш студентката по право да се размекне, но тя държи дистанция. Понякога, докато тя спи, а ти се мъчиш да работиш, си позволяваш удоволствието да се чудиш какво дете ще имаш. Момче или момиче, умно или затворено. Като теб или като нея.

Мислил ли си за имена? пита жената на Елвис.

Още не.

Таина за момиче, предлага тя. А Елвис за момче. Хвърля закачлив поглед към мъжа си и се смее.

Харесвам си името, казва Елвис. Бих го дал на момче.

През трупа ми, казва жена му. И освен това, тази фурна е затворена.

Нощем, докато се опитваш да заспиш, виждаш светлината от компютъра на студентката по право през отворената врата на спалнята, чуваш пръстите ѝ по клавиатурата.

Трябва ли ти нещо?

Добре съм, благодаря.

Няколко пъти отиваш до вратата и я наблюдаваш, с надеждата да те повика, но тя винаги те гледа злобно и пита: Какво, по дяволите, искаш?

Само проверявам.

Пети месец, шести месец, седми месец. Преподаваш „Въведение във фикцията“, когато получаваш съобщение от една от приятелките ѝ, че е започнала да ражда, шест седмици по-рано. Вътре в теб започват да се блъскат всякакви ужасни страхове. Продължаваш да ѝ звъниш, но тя не вдига. Звъниш на Елвис, но и той не отговаря, така че тръгваш сам към болницата.

Вие ли сте бащата? пита жената на гишето.

Аз съм, казваш неуверено.

Водят те из коридорите и накрая ти дават дрехи и ти казват да си измиеш ръцете. Дават ти инструкции къде да застанеш и те предупреждават за процедурата, но щом влизаш в родилната зала, студентката по право писва: Не го искам тук. Не го искам тук. Той не е бащата.

Не си мислил, че нещо може да боли толкова много. Двете ѝ приятелки се втурват към теб, но ти вече си излязъл. Видя тънките ѝ сивкави крака и гърба на лекаря и почти нищо друго. Радваш се, че не видя повече. Щеше да се почувстваш, сякаш си нарушил безопасността ѝ или нещо такова. Сваляш болничната престилка; чакаш известно време, после осъзнаваш какво правиш и, най-накрая, се прибираш у дома.

Новините не идват от нея, а от приятелката ѝ, същата, която ти писа за раждането. Ще дойда да взема багажа ѝ, става ли? Когато пристига, оглежда апартамента предпазливо. Няма да откачиш, нали?

Не, няма. След пауза настояваш: Защо би казала такова нещо? Никога не съм наранявал жена през живота си. После осъзнаваш как звучи това – като тип, който наранява жени постоянно. Всичко се връща в трите куфара и после ѝ помагаш да ги свали и натовари в нейния S.U.V.

Трябва да си облекчен, казва тя.

Не отговаряш.

И това е краят. По-късно чуваш, че кениецът е посетил студентката по право в болницата и когато видял бебето, се стигнало до разплакано помирение и всичко било простено.

Това ти беше грешката, казва Елвис. Трябваше да имаш дете с онази твоя бивша. Тогава нямаше да те напусне.

Щеше да те напусне, казва Арлени. Повярвай ми.

Останалата част от семестъра се оказва супер-дупер пълен ад. Най-ниските оценки за преподаването ти за всичките шест години като професор. Единственият ти цветнокож студент този семестър пише: Той ни казва, че не знаем нищо, но не ни показва никакъв начин да се справим с тези дефицити. Една вечер звъниш на бившата си и когато гласовата поща се включва, казваш: Трябваше да имаме дете. После затваряш, засрамен. Защо го каза? питаш се. Сега със сигурност никога повече няма да ти проговори.

Не мисля, че телефонното обаждане е проблемът, казва Арлени.

Виж това. Елвис вади снимка на Елвис Джуниър с бухалка. Това дете ще стане звяр.

По време на зимната ваканция летиш до Д.Р. с Елвис. Какво друго, по дяволите, ще правиш? Не ти остава нищо друго, освен да размахваш ръце всеки път, когато изтръпнат.

Елвис е извън себе си от вълнение. Има три куфара пълни с подаръци за момчето, включително първата му бейзболна ръкавица, първата му топка, първата му фланелка на „Босокс“. Около осемдесет кила дрехи и други боклуци за майката на детето. Скри ги в твоя апартамент. Ти си у тях, когато той се сбогува с жена си, тъщата и дъщеря си. Дъщеря му не изглежда да разбира какво става, но когато вратата се затваря, тя изпуска вой, който се увива около теб като бодлива тел. Елвис е хладнокръвен до крайност. Това бях аз някога, мислиш си.

Разбира се, че я търсиш в самолета. Не можеш да си помогнеш.

Предполагаш, че майката на детето ще живее някъде в бедност, като Капотильо или Лос Алкарисос, но не си представял, че ще е в Надаландс. Бил си в Надаландс няколко пъти преди; по дяволите, твоето семейство е излязло от такива места. Сквотърски махали без пътища, без ток, без течаща вода, без мрежа, без нищо, където всяка набързо скована къща е върху друга, където всичко е кал, бараки, мотори, блъсканица и навсякъде – слаби, усмихнати копелета, като да падаш от ръба на цивилизацията. Оставяте наетата jípeta на последния участък асфалт и се качвате отзад на два motoconchos, с целия багаж балансиран на гърбовете ви. Никой не зяпа, защото това не са истински товари: виждал си един-единствен мотор да носи семейство от пет души и прасето им.

Накрая спирате пред мъничка къща и оттам излиза Майката на детето – сигнал за щастливо завръщане. Иска ти се да кажеш, че я помниш от онова отдавнашно пътуване, но не я помниш. Тя е висока и много едра, точно както Елвис ги харесва. Не е по-възрастна от двайсет и една, двайсет и две, с неустоима усмивка на Джорджина Дулук, и като те вижда, те прегръща здраво. Значи кръстникът най-после реши да дойде на гости, провъзгласява тя с онзи висок, дрезгав селски глас. Запознаваш се и с майка ѝ, баба ѝ, брат ѝ, сестра ѝ, тримата ѝ чичовци. Изглежда, че на всички им липсват зъби.

Елвис вдига момчето. Mi hijo, пее той. Mi hijo.

Момчето започва да плаче.

Домът на Майката на детето е едва две стаи – едно легло, един стол, малка маса, една-единствена крушка отгоре. Повече комари, отколкото в бежански лагер. Сурови канални води отзад. Малкото семейни снимки по стените са петносани от вода. Когато завали – Майката на детето вдига ръце – всичко отива.

Не се тревожете, казва Елвис, ще ви изкарам оттук този месец, ако успея да събера парите.

Щастливата двойка ви оставя с роднините и Елвис Джуниър, докато обикалят разни negocios, за да уреждат сметки и да купят най-необходимото.

Така че седиш на пластмасов стол пред къщата с детето в скута си. Съседите те гледат с весело усърдие. Започва се игра на домино и ти се сработваш с мрачния брат на Майката на детето. Отнема му по-малко от пет секунди да те навие да поръчате няколко grandes и бутилка „Бругал“ от близкия colmado. Също и три кутии цигари, парче салам и малко сироп за кашлица за една съседка с хриптящо дете. Ta muy mal, казва тя. Разбира се, всички имат сестра или prima, с която искат да те запознаят. Que tan más buena que el Diablo, гарантират. Едва си довършил първата бутилка romo, когато някои от сестрите и primas наистина започват да идват. Изглеждат поочукано, но трябва да им признаеш, че се стараят. Каниш ги всички да седнат, поръчваш още бира и малко лошо pica pollo.

Само ми кажи коя харесваш, прошепва един съсед, и ще го уредя.

Елвис Джуниър те гледа с внушителна сериозност. Ужасяващо сладко carajito. Краката му са целите в ухапвания от комари, а на главата има стара засъхнала коричка, която никой не може да ти обясни. Изведнъж те залива желание да го покриеш с ръцете си, с цялото си тяло.

По-късно Елвис-старши те въвежда в Плана: След няколко години ще го закарам в Щатите. Ще кажа на жената, че е бил инцидент, еднократно нещо, когато съм бил пиян, и че чак сега съм разбрал.

И това ще мине?

Ще мине, казва той раздразнено.

Братле, жена ти изобщо няма да го купи.

А ти какво, по дяволите, знаеш? казва Елвис. Все едно твоите работи някога да са се получавали.

Няма какво да възразиш. Вдигаш момчето. Гледаш го в очите. То гледа в твоите. Изглежда неестествено разумно. Кандидат за МИТ, казваш, докато се разрошваш косата му като зърна черен пипер. Тогава той се разревава и ти го оставяш долу, гледаш го как тича наоколо.

Горе-долу тогава го разбираш.

Вторият етаж на къщата е недовършен, арматурите стърчат от бетонните блокове като ужасни, възлести фоликули, а ти и Елвис стоите горе, пиете бири и гледате отвъд края на града, отвъд огромните антени като радиочинии в далечината, към планините на Сибао, Кордилера Сентрал, където е роден баща ти и откъдето е цялото семейство на бившата ти. Спира дъха.

Той не е твой, казваш на Елвис.

Какво говориш?

Момчето не е твое.

Не бъди задник. Това дете прилича точно на мен.

„Ето ти твоя собствена кукла, за да видиш колко е уморително да отглеждаш дете.“

Елвис. Слагаш ръка на рамото му. Стига глупости.

Дълго мълчание. Но прилича на мен.

Брат, изобщо не прилича на теб.

На следващия ден товарите момчето и се връщате в града, обратно в Гаскуе. Буквално трябва да отблъсквате семейството, за да не тръгнат с вас. Преди да тръгнете, един от чичовците те дръпва настрана: Трябва да им купиш хладилник. После братът те дърпа: И телевизор. После майката те дърпа: И гребен за изправяне на коса.

Трафикът към центъра е като Ивицата Газа и на всеки петстотин метра има катастрофа, а Елвис непрекъснато заплашва да обърне. Игнорираш го. Гледаш кашата от натрошен бетон, продавачите с целия боклук на света, преметнат през раменете им, прашните палми. Момчето се държи здраво за теб. В това няма значение, казваш си. Това е рефлекс от типа Моро, нищо повече.

Не ме карай да го правя, Джуниър, моли Елвис.

Ти настояваш. Трябва, точка. Знаеш, че не можеш да живееш в лъжа. Няма да е добре за момчето, няма да е добре и за теб. Не мислиш ли, че е по-добре да знаеш?

Но аз винаги съм искал син, казва той. Цял живот само това съм искал. Когато бях в онази каша в Ирак, си мислех: Моля те, Боже, остави ме да живея само толкова, че да имам син, моля те, а после можеш да ме убиеш веднага. И ето, Той ми го даде, нали? Даде ми го.

Клиниката е в една от онези къщи, построени в Международния стил по времето на Трухийо. Двамата стоите на гишето. Държиш момчето за ръка. То те гледа с каменоделска настойчивост. Калта чака. Ухапванията от комари чакат. Нищото чака.

Давай, казваш на Елвис.

Честно казано, си мислиш, че няма да го направи, че тук ще свърши всичко. Ще вземе момчето, ще се обърне и ще се върне към jípeta-та. Но той носи малкия в стая, където една сестра взема натривки от устите и на двамата, и всичко е готово.

Питаш: Колко време ще отнеме да излязат резултатите?

Четири седмици, казва лаборантката.

Толкова дълго?

Тя вдига рамене. Добре дошъл в Санто Доминго.

Четири седмици след пътуването Елвис ти съобщава, че тестът е отрицателен. Мамка му, казва горчиво, мамка му, мамка му, мамка му. И след това прекъсва всякакъв контакт с детето и с майката. Сменя си номера на мобилния телефон и електронната поща.

Разбира се, чувстваш се ужасно. Мислиш за начина, по който момчето те гледаше. Поне ми дай номера ѝ, казваш. Мислиш, че можеш да ѝ хвърляш по малко пари всеки месец, но той не иска и да чуе. Мамка ѝ на тая лъжлива кучка.

Предполагаш, че някъде дълбоко в себе си той е знаел, може би дори е искал ти да взривиш всичко, но го оставяш така, не го разследваш. Сега ходи на йога по пет пъти седмично, в най-добрата форма в живота си е, докато ти, от своя страна, пак трябва да си купуваш по-големи дънки.

С него сякаш нищо не се е случило. Иска ти се да можеше да си толкова флегматичен.

Мислиш ли някога за тях?

Той поклаща глава. Никога. И никога няма да мисля.

Изтръпването в ръцете и краката ти се засилва. Връщаш се при лекарите и те пращат при невролог, който те праща на ядрено-магнитен резонанс. Изглежда имаш стеноза по цялата дължина на гръбнака, докладва лекарят, видимо впечатлен.

Лошо ли е?

Не е страхотно. Работили ли сте някога тежък физически труд?

Освен да разнасям билярдни маси, имате предвид?

Това е напълно достатъчно. Лекарят се взира в снимките. Нека пробваме с физиотерапия. Ако не стане, ще говорим за други варианти.

Като например?

Той се заглежда замислено в пръстите си. Операция.

Оттам нататък и малкото живот, който ти е останал, тръгва надолу. Един студент се оплаква пред университета, че псуваш прекалено много. Налага се да седнеш на разговор с декана, който повече или по-малко ти казва да си държиш лайната. Спират те полицаи на три поредни уикенда. Веднъж те карат да седнеш на бордюра и гледаш как всички останали коли профучават, а пътниците те зяпат. В метрото се кълнеш, че в часа пик виждаш бившата в навалицата и за секунда коленете ти омекват, но се оказва просто още една латиноамериканска mujerón в костюм по мярка.

Разбира се, че сънуваш нея. В Нова Зеландия си, или в Санто Доминго, или, невероятно, пак в колежа, в общежитията. Искаш да произнесе името ти, да те докосне, но тя не го прави. Само поклаща глава.

Ya.

Искаш да продължиш напред, да прогониш демоните, затова намираш нов апартамент от другата страна на площада, с изглед към силуета на Харвард. Всички онези невероятни кули, включително и любимата ти – сивия кинжал на старата баптистка църква в Кеймбридж. В първите дни след нанасянето орел каца на мъртвото дърво точно пред прозореца ти на петия етаж. Гледа те право в очите. Това ти се струва добър знак.

Месец по-късно студентката по право ти изпраща покана за сватбата си в Кения. Има снимка на двамата, облечени в нещо, което предполагаш, че са традиционни кенийски одежди. Тя изглежда много слаба и е с много грим. Очакваш бележка, някакво споменаване на това, което си направил за нея, но няма нищо. Дори адресът е напечатан на компютър.

Може би е грешка, казваш си.

Не е грешка, уверява те Арлени.

Елвис накъсва поканата и я хвърля през прозореца на пикапа си. Мамка ѝ на тая кучка. Мамка им на всички кучки.

Успяваш да спасиш малко парче от снимката. Ръката ѝ.

Работиш по-усърдно, отколкото си работил някога – преподаването, физиотерапията, обикновената терапия, четенето, ходенето пеш. Продължаваш да чакаш тежестта да си отиде. Продължаваш да чакаш момента, в който никога повече няма да мислиш за бившата. Той не идва.

Питаш всички, които познаваш: Колко време обикновено отнема да го преживееш?

Има много формули. Една година за всяка година, в която сте били заедно. Две години за всяка година. Просто е въпрос на воля – денят, в който решиш, че е свършило, е денят, в който е свършило. Никога не го преживяваш.

Една зимна нощ излизаш с всички момчета в някакъв пълен гето латино клуб на Матапан Скуеър. Навън е почти нула градуса, а вътре е толкова горещо, че всички са се съблекли до тениски и миризмата е гъста като афро. Има едно момиче, което постоянно се блъска в теб. Казваш ѝ: Pero mi amor, ya. А тя казва: Ya yourself. Тя е доминиканка, жилава и адски висока. Никога не бих излизала с някой толкова нисък като теб, информира те още в началото на разговора. Но в края на вечерта ти дава номера си. През цялото време Елвис седи мълчаливо на бара и пие шот след шот Rémy. Току-що се е върнал от бързо самостоятелно пътуване до Доминиканската република – разузнаване тип призрак. Не ти е казал нищо, докато не се върна. Опитал се е да намери майката и Елвис-младши, но те са се изнесли и никой не знае къде са. Нито един от номерата, които е имал за нея, не работи. Надявам се да се появят, казва.

И аз се надявам.

Правиш най-дългите разходки. На всеки десет минути падаш и правиш клекове или лицеви опори. Не е бягане, но вдига пулса. После нервната болка е толкова силна, че едва се движиш.

Някои нощи сънуваш „Невромансър“ сънища, в които виждаш бившата и момчето и още една позната фигура, която ти маха отдалеч. Някъде, съвсем близо, смехът, който не беше смях.

Накрая, когато усещаш, че можеш да го направиш, без да се взривиш на горящи атоми, отваряш папка, която си държал скрита под леглото. Книгата на Страшния съд. Копия от всички имейли и снимки от дните на изневерите, онези, които бившата е намерила, събрала и ти е изпратила месец след като е приключила с теб. „Скъпи Джуниър, за следващата ти книга.“ Вероятно последният път, когато е написала името ти.

Прочиташ всичко от кора до кора (да, тя е сложила корици). Изненадан си колко скапан страхливец си. Убива те да го признаеш, но е вярно. Поразен си от дълбините на собствената си лъжливост. Когато свършваш книгата за втори път, казваш истината: Постъпила си правилно, негра. Постъпила си правилно.

Тя е права – това би станало убийствена книга, казва Елвис. Двамата сте спрени от полицай и чакате Офицер Тъпанар да приключи с проверката на книжката ви. Елвис вдига една от снимките.

Колумбийка е, казваш.

Той подсвирква. Que viva Colombia. Връща ти книгата. Наистина трябва да напишеш наръчника на измамника в любовта.

Мислиш ли?

Мисля.

Отнема време. Виждаш се с високото момиче. Ходиш по още лекари. Празнуваш защитата на докторската дисертация на Арлени. И после, една юнска нощ, надраскваш името на бившата плюс: „Периодът на полуразпад на любовта е вечен.“

Надраскваш още няколко неща. После навеждаш глава.

На следващия ден поглеждаш новите страници. За първи път не ти се иска да ги изгориш или да се откажеш завинаги от писането.

Начало е, казваш на стаята.

Това е горе-долу всичко. В месеците, които следват, се навеждаш над работата, защото тя ти прилича на надежда, на благодат – и защото в лъжливото си, изневеряващо сърце, знаеш, че понякога едно начало е всичко, което някога получаваме.

^[1] В текста авторът използва думата negro като форма на лична и културна самоидентификация. В доминиканския и по-широкия карибски контекст терминът функционира различно от българската и европейската употреба и не обозначава биологичен „цвят на кожата“, а социално и исторически натоварена идентичност, използвана тук съзнателно и автоиронично.

Източник

Жуно Диас е доминиканско-американски писател, преподавател по творческо писане в Масачузетския технологически институт и белетристичен редактор на списание Boston Review. Той е носител на наградата „Пулицър“ за романа „Краткият чуден живот на Оскар Уао“ (2008 г.)