Както много други, живели в Съветския съюз през 70-те години, и аз имам лично отношение към Александър Солженицин, макар никога да не сме се срещали. То е изпълнено с безгранично възхищение. Като студент в Москва четях с възторг самиздат-копия на неговите творби: Един ден на Иван Денисович – груб, но блестящ шедьовър, който въведе езика на ГУЛАГ в руската литература; Архипелаг ГУЛАГ – едновременно красиво и ужасяващо описание на системата от трудови лагери; Дъбът и телето – често много забавни мемоари за дуела му с режима, изпълнени с презрение към господарите на Кремъл; и, разбира се, В първиq кръг – епопея в духа на Толстой, един от най-великите руски романи.
С тези съкровища в съзнанието си подходих с известно безпокойство към след-съветските речи на Солженицин. И наистина – както Достоевски и Толстой преди него – той се оказа по-убедителен като творец, отколкото като пророк. Повечето текстове в сборника Престанахме да виждаме смисъла, редактиран от сина му Игнат, са изнесени, докато Солженицин живее в Америка – между изгнанието му от СССР през 1974 г. и завръщането му през 1994 г.
Критиката му към модерността отеква в мисълта на онези, които Исая Бърлин нарича мислители на „контрапросвещението“ – като пруския теолог и романтик Йохан Готфрид Хердер или контрареволюционния християнски писател Франсоа-Рене дьо Шатобриан.
В събраните тук речи Солженицин осъжда „пагубния наклон на Късното Просвещение“ и бичува безбожния „хуманистичен индивидуализъм“, либерализма и рационализма на философите от XVIII век, които, според него, въздигнали Човека като „мерило на всички неща“ и „върховна слава на вселената“. Той обвинява „вкаменените формули на Просвещението“ и „прилива на секуларизъм“, който те са предизвикали, че са направили човешкото щастие върховна цел – за сметка на „отговорността“ към Бога и обществото.
Резултатът, според него, е Запад без „духовна яснота“ – общество, разяждано отвътре от „безрелигиозно хуманистично съзнание“.
Много от неговите упреци все още жегват. Не посрещаме ли често „ръмжащата варварщина с отстъпки и усмивки“? Не сме ли все още жертви на „ленива масова слепота“ и „доброволна самозаблуда“? Не е ли Западът все така „потискан преди всичко от необходимостта да защитава свободата си“? А Европа – като „сцена от картонени декори, където хората наддават кой ще похарчи по-малко за отбрана, за да остане повече за охолен живот“?
Но не всичките му предупреждения устояха. През 1978 г. той каза на студентите от Харвард, че Западът трудно може да „устои на Изтока“ (разбирай: съветския комунизъм), понеже и двата режима се кланят на материалния напредък. Петнайсет години по-късно историята отсъди друго. Именно привлекателността на западните свободи – ограничената власт на държавата, зачитането на човешките права, свободата на словото – доведе до краха на съветския режим и неговите сателити.
Къде сбърка пророкът?
С оскъден английски и само няколко години в Америка, Солженицин – като повечето новодошли – се дразнеше от повърхностни неща: „гнусната агресия на рекламата“, „нетърпимата музика“, лошата телевизия и сякаш неограничената свобода да се угажда на всяка прищявка.
Приемайки награда във Вали Фордж през 1976 г., той осъди свободата на тийнейджърите „да се наслаждават на безделие“, свободата на адвокатите да защитават виновни, свободата на медиите да разпространяват „лъжливи слухове“ и свободата на политиците да „гласуват каквото и да е, щом избирателите го искат“.
Лесни мишени. „Свободата е свобода“ – отбелязва Исая Бърлин – „не равенство, справедливост, култура или щастие.“
Седемдесетте хранеха мрачни пророчества: отвличания и убийства от палестински и баски терористи, Червените бригади, Баадер-Майнхоф, армията на Симбионезе, оттеглянето от Виетнам, намесата на Куба в Ангола. Солженицин виждаше в това все доказателства за един „жалък“ и „безпомощен“ Запад, разкъсван от „анархия“ и „неизбежно хлъзгащ се в бездната“.
Но и пророците изпитват когнитивен дисонанс, дори по-силно от обикновените хора. Може би той виждаше на Запад това, което искаше да види – и от което искаше Русия да се отвърне.
Когато, след четири години в Америка, заяви в Харвард, че не може да препоръча „вашето общество“ като „идеал за преобразяването“ на Съветска Русия, той просто повтаряше това, което вече бе писал за читателите си в самиздат. В своя принос към сборника Изпод развалините от 1974 г. той твърдеше, че западната парламентарна демокрация страда от опасни, дори фатални, слабости: политическа криза и духовно объркване. Що се отнася до авторитаризма – той може да бъде „добър“ или „отличен“. Всичко зависи от неговата конструкция и функциониране.
Затова и питаше своите руски читатели: не би ли било по-естествено – и по-малко болезнено – да се извърши преход от една авторитарна система към друга, отколкото към демокрация?
Много от идеите в тези речи вече са остарели. Но Нобеловата му лекция от 1970 г. ще продължим да препрочитаме – заради красотата на езика и отдадеността на изкуството. Може ли литературата да донесе утеха на модерния свят, питаше той. Може ли да свърже нашата подозрителна, раздробена планета чрез съчувствие и солидарност? „Красотата ще спаси света“, повтаряше Солженицин след Достоевски. Един от най-великите творци и граждани, той направи всичко, което можа, за да превърне това пророчество в истина.
https://www.wsj.com/arts-culture/books/we-have-ceased-to-see-the-purpose-review-solzhenitsyn-against-liberty-feccb33f
