Получих днес кратичко съобщение във Фейсбук, след като бях публикувал там още по-кратичко траурно съобщение, „Мълча…“
Та ми пише, значи, една бойна дама с нежното име Кети Костадинова, следното:
Защо мълчи либералът, който размахваше пръст срещу нас и грубиянстваше срещу нашата „нетолерантност“?!!
Разгневих се, не ще и дума, припомних си и прословутото писмо на Айнщайн[1] – моят вечен пример в случаите, в които се почувствам атакуван от бойни дами, във Фейсбук или другаде – накокошиних се и се приготвих да отговоря в някакъв подобен стил, да се присмея, доколкото мога, на бойната Кети.
А после открих, отново във Фейсбук, ето това съобщение на Манол Пейков, добър познат, известен човек, издател и хуманист, от когото често се уча на различни неща:
Питат ме дали терористичните актове в Париж не са ме убедили, че трябва да затворим границите си за бежанците. Отговарям им, че събитията в Париж ме убеждават именно в противното: че трябва да бъдем съпричастни в ъ п р е к и терора. Това е сърцевината на цивилизацията, от която сме избрали да бъдем част. Да се откажем от тези си възгледи означава да се откажем от нея.
И се замислих, и ми премина гневът, и си замълчах.
Но все пак си реших да предам и на вас тази кратка случка. Решавайте сами дали ви ползва нещо или не.
Поздрави,
Златко Енев
[1] През 1932 някоя си мисис Рандолф Фротингам, по онова време председателка на „Женската патриотична корпорация“ в САЩ, пише дълго писмо до правителството на страната, като изисква Алберт Айнщайн да бъде прогонен от Америка, защото „е свързан с повече анархистки и комунистически групи от самия Йосиф Сталин“. Обвиненията срещу Айнщайн обхващат 16 страници и включват неща като „[Той е] германец, който не може да говори английски“.
След като узнава за това, Айнщайн отговаря с едно – днес вече считано за класическо – отворено писмо, което е публикувано тогава в Ню Йорк Таймс.
А ето и текста на самото писмо:
3 декември, 1932
Още никога не бях преживявал толкова решително отхвърляне на всичките ми аванси от страна на нежния пол; или, ако съм го преживявал, то никога от толкова много наведнъж.
Но не са ли те напълно прави, тези будни гражданки? Защо човек би трябвало да отваря вратите си за някой, който поглъща закоравели капиталисти със същия апетит и удоволствие, с които Минотавърът от Крит, в отдавана отминали времена, е поглъщал пищни гръцки девици? Че и, отгоре на всичко това, отхвърля всеки вид война, освен неизбежната война със собствената съпруга?
Така че, вслушайте се внимателно в своите умни и патриотично настроени жени, и си припомнете, че Капитолият на могъщия Рим някога е бил спасен от крякането на своите верни гъски.
Алберт Айнщайн
(Източник: Einstein on Politics)