Войната на ужким

Някъде в края на 70-те или началото на 80-те, по време на онзи кратък и днес почти забравен момент, в който социалистическият свят трябваше да изпитва правилна омраза към Китай, в София се организираха спонтанни прояви на народно възмущение пред китайското посолство. Групи студенти отиваха да хвърлят камъни – под строгия и напълно видим надзор на милицията, разбира се. Спонтанността беше внимателно режисирана, както почти всичко важно в ония времена.

Телевизията също беше там, за да документира народния гняв. Спомням си, една репортерка разговаряше с няколко особено гневни младежи, които с готовност обясняваха колко недопустимо е китайското поведение и как народът няма да търпи подобна провокация. Един от тях, видимо по-настървен от останалите, говореше с особен плам. Репортерката, вероятно доволна от драматургията, реши да натисне още малко и го попита дали би бил готов лично да отиде да воюва срещу китайците.

Момчето, разбира се, каза „да“. Пък и какво ли друго да каже? Но в същия миг по лицето му мина нещо много по-интересно от правилния отговор – кратка, много видима и много жалка уплаха от собствените му думи. За секунда той сам се чу – и всичко увисна във въздуха.

Този миг струва повече от много исторически анализи. В него има цяла малка теория на българския публичен живот. Не защото онова момче беше особено лицемерно, по-скоро защото беше съвършено нормално. От него не се очакваше позиция, а правилна интонация. Не готовност за война, а готовност да изглежда готов за война.

Точно тук започва интересното. Защото зад шумната войнственост в българския обществен живот много често стои не готовност за действие, а нещо значително по-познато: старото и добро българско „на ужким“. Войната е символична, героизмът е декоративен, а рискът – оставен на някой друг. Най-добре на историята, която и без това отдавна е свикнала да върши мръсната работа вместо нас.

Ние обичаме да говорим за борбата по начин, който предполага, че вече сме дали жертви. Истината обикновено е по-скромна: дали сме мнение. Понякога дори не и това – само правилната интонация. Ако звучиш достатъчно възмутено, достатъчно непримиримо и достатъчно готов да „не отстъпиш нито крачка“, обществото рядко пита какво всъщност вършиш.

Това не е просто лицемерие. Лицемерието предполага съзнателна измама. Тук става дума за нещо по-дълбоко: култура, в която жестът постепенно е заменил действието, а публичната поза е започнала да изпълнява функцията на морална биография. Не е важно как живееш, а как звучиш. Не какво понасяш, а какво заявяваш.

Тази подмяна е толкова стара и толкова разпространена, че днес вече почти не я забелязваме. Тя се отнася не само до политиката, а до самото ни колективно себепреживяване. Ние разказваме себе си като народ на непокорни, борбени, вечно готови за историческа битка хора – и едновременно живеем с тихото, всекидневно знание за това колко малко общо има този героичен разказ с баналната реалност на приспособяването, заобикалянето и спасението поединично.

Може би точно тук се ражда най-устойчивият български фалш: не в лъжата към другите, а в постоянната необходимост да поддържаме един образ за себе си, в който самите ние не можем да повярваме. А когато едно общество живее достатъчно дълго между патоса на официалния разказ и цинизма на личния опит, позата постепенно престава да изглежда като фалш. Тя започва да изглежда като нормалност.

Героичният разказ и баналната реалност

Българската национална история, поне в нейната официална училищна и патриотична версия, е разказ за народ с почти патологична склонност към героизъм. Там българите са упорито непокорни, естествено бунтовни, морално непримирими и някак биологично предразположени към саможертва. Историята ни прилича на непрекъсната поредица от въстания, възрожденски пробуждания, революционни комитети и героични поражения, от които по някакъв мистичен начин винаги се ражда национално достойнство.

Този разказ е толкова познат, че почти не го забелязваме. Той живее не само в учебниците, а в езика, в интонацията, в автоматичните реакции. Ние не просто знаем тази история – ние сме възпитани да се разпознаваме в нея. Българинът трябва да бъде човек, който не търпи унижение, който пази свободата си, който не се прекланя лесно пред властта и който, ако се наложи, предпочита загубата с чест пред спокойното приспособяване.

Проблемът е, че реалната историческа маса изглежда значително по-прозаично. Повечето хора в повечето епохи не правят революции. Те оцеляват. Плащат, когато трябва да плащат, мълчат, когато трябва да мълчат, приспособяват се, когато откритото противопоставяне означава лична катастрофа. Това не е българска особеност, а нормална човешка статистика. Историята на всеки народ е написана от малцината активни и изтърпяна от мнозинството предпазливи.

Истинският проблем не е в самото приспособяване. Малките общества, особено такива с дълъг опит под чужда власт, рядко оцеляват чрез постоянен героизъм. Те оцеляват чрез търпение, хитрост, заобикаляне, правилно преценяване на силите. Това не е красиво, но често е разумно. Проблемът започва тогава, когато този банален исторически реализъм трябва насила да бъде преведен в езика на непрекъснатото геройство.

Тогава се ражда странното раздвоение, което почти всеки българин познава инстинктивно. От едната страна стои каноничният разказ – величествен, патриотичен, морално задължителен. От другата – всекидневният опит, пълен с недоверие, дребен цинизъм и тихо подозрение, че нещата никога не са били точно така. Човек рецитира едното и живее другото.

Това напрежение не създава гордост, а срам. Не случайно срамът присъства толкова упорито в българския исторически разговор. Не защото сме извършили някакво особено престъпление, а защото не можем да примирим героичния образ със собственото си банално разпознаване в него.

Колкото по-голяма е тази пропаст, толкова по-силна става нуждата от компенсация. Ако реалността не отговаря на мита, митът започва да се произвежда още по-шумно. Появява се онази особена българска склонност към патетично самовъзхваляване, което почти винаги звучи леко нервно – сякаш човек убеждава не другите, а самия себе си. Колкото по-малко участие имаме в действителността, толкова по-висок става тонът на историческата реторика.

Така героизмът постепенно престава да бъде изключително действие и се превръща в морално задължителна поза. Не е нужно да участваш – нужно е да изглеждаш като човек, който би участвал. Не е нужно да носиш реалната цена – достатъчно е да владееш правилния патриотичен език. Оттук до обществената култура „на ужким“ разстоянието вече е съвсем малко.

Срамът като двигател на фалша

Срамът е едно от най-неподходящите чувства за официалната история. Историята предпочита гордост, трагедия, величие, жертва, дори поражение – всичко, което може да бъде превърнато в разказ с ясна морална стойност. Срамът е неудобен. Той не героизира, а разголва. Не мобилизира, а пита. Срамът не позволява лесен строеж на паметници.

И все пак именно той стои удивително близо до самото ядро на българския исторически разговор. Не случайно началото му минава през онова Паисиево „поради что се срамиш да се наречеш българин“. Не случайно Вазов поставя „срама по челото“ като морална присъда, а всяко поколение след това с готовност повтаря универсалното „срамота!“ като последен аргумент. Това чувство, което би трябвало да бъде периферно, някак постоянно настоява да бъде централно.

Причината не е просто в националната чувствителност, а в едно по-дълбоко несъответствие: между разказа, който поддържаме за себе си, и поведението, което ежедневно разпознаваме като свое. От нас се очаква да бъдем потомци на непокорни хора, а ние отлично знаем колко голяма част от живота ни – личен и обществен – минава не в непокорство, а в приспособяване. От нас се очаква да се разпознаваме в героичния канон, а твърде често ние се разпознаваме в дребния битов цинизъм.

Точно тук срамът престава да бъде морална реакция и се превръща в структурно състояние. Не срам от конкретно действие, а от самото разминаване между образ и реалност. Колкото по-настойчиво един народ се описва като изключително свободолюбив, толкова по-болезнено става усещането за собственото му историческо търпение. Колкото по-тържествено се говори за достойнство, толкова по-видима става баналната готовност за унижение, когато то е удобно.

Това е мястото, където започва колективният фалш. Не защото хората съзнателно лъжат, а защото едно общество не може безкрайно да живее в открит конфликт със собствения си мит. То трябва или да преработи мита, или да започне да компенсира реалността. Ние традиционно избираме второто.

Срамът, който не може да бъде признат, почти винаги се превръща в комплекс. А колективният комплекс обича две неща: високия тон и моралната поза. Така стигаме до онзи особен български стил на обществено поведение, в който патосът служи не за действие, а за прикритие. Не за истина, а за защита от нея.

Революция без революционери

Някои от най-важните думи в българския обществен речник звучат така, сякаш са дошли от друга историческа биография. Революция. Освобождение. Демокрация. Това са понятия, които в повечето модерни общества предполагат едно основно нещо: масово и лично участие. Те имат смисъл само ако зад тях стои готовността на достатъчно много хора да поемат риск, цена и отговорност за общия ред.

Без това те се превръщат в декор.

Революцията, например, по принцип означава не просто бунт, а момент, в който достатъчно голяма част от едно общество решава, че повече няма да живее по стария начин и е готова да плати за това. Свободата не е подарък, а последствие от действие. Демокрацията не е процедура по търпене на чужда власт, а режим, в който гражданинът носи част от тежестта на управлението.

В българската историческа версия тези понятия често живеят по странен, почти театрален начин.

„Революцията“ най-често се свежда до серия от малки, разпокъсани, героични, но слабо масови бунтове, които post factum биват превърнати в разказ за всеобща национална воля. Историята се разказва така, сякаш цял народ е бил на крачка от въстание, а не сякаш малцина са се опитвали да изтръгнат останалите от дълбокия инстинкт за оцеляване.

„Освобождението“ носи този парадокс още по-ясно. То идва като външно събитие – като чужда армия, чужда геополитика, чуждо решение на империи. Това не отменя неговата историческа необходимост, но прави самата дума неудобна. Освобождение без достатъчно собствено освобождаване неизбежно оставя след себе си не само благодарност, но и особена форма на зависимост. Народът започва да чака следващия освободител така, както човек чака поредния ремонт на покрива – с надежда, подозрение и готовност по-късно да обясни защо всичко е било направено лошо.

„Демокрацията“ също често се преживява не като участие, а като наблюдение. Не като право да управляваш, а като задължение да търпиш нечие управление, за което по презумпция знаеш, че е нечисто. Класическата формула е проста: те лъжат, че управляват, ние лъжем, че участваме. Да живее всеобщото недоверие.

Тук не става дума за национален дефект, а за едно по-дълбоко разминаване между език и опит. Българският публичен живот обича понятия, които предполагат участие, но историческият ни опит много често е произвеждал участие на ужким – символично, делегирано, ретроспективно героизирано.

И тогава възниква неприятният въпрос, който рядко си задаваме честно: как е възможно революция без революционери? Как е възможна свобода без масова готовност за свобода? Каква точно демокрация е това, ако гражданинът по начало се възприема не като носител на власт, а като неин изпълнен с подозрителност зрител?

Отговорът, разбира се, е болезнено прост. Възможни са – но само като разказ. Само като език, който компенсира липсата на реално участие. Само като морална поза, необходима за поддържането на колективното самоуважение.

Точно затова тези думи у нас често звучат едновременно тържествено и леко кухо. Ние ги уважаваме, без да им вярваме напълно. Рецитираме ги с патос и живеем около тях с подозрение. Те са част от официалната биография на народа, но рядко и от личната биография на гражданина.

А когато едно общество живее твърде дълго с големи думи, зад които стои малко лично участие, то постепенно започва да бърка самата способност да произнася тези думи с наличието на съответната реалност. И тогава революцията става жанр, свободата – сантимент, а демокрацията – лош навик, който търпим, защото не сме намерили по-удобна форма на взаимно недоверие.

Циркът на моралното превъзходство

Оттук нататък вече не е трудно да разберем защо българският публичен живот толкова лесно се превръща в спектакъл. Ако в продължение на поколения големите думи са служили повече за поддържане на самоуважението, отколкото за описание на реално участие, тогава обществото постепенно започва да живее не в режим на действие, а в режим на демонстрация.

Не е важно какво правиш. Важно е как изглеждаш, докато говориш за него.

Това обяснява странната еднаквост между иначе напълно противоположни политически лагери. Патриотът, който всеки ден спасява отечеството от предатели, и моралният прогресист, който всеки ден спасява цивилизацията от варварите, често си приличат повече, отколкото биха искали да признаят. И двамата живеят в постоянна извънредност. И двамата говорят така, сякаш лично държат фронтовата линия. И двамата черпят морално самочувствие не толкова от реално действие, колкото от правилно заетата поза.

Врагът винаги е абсолютен. Компромисът е предателство. Съмнението изглежда подозрително. Нюансът мирише на капитулация. Общественият разговор започва да прилича на лош исторически филм, в който всеки герой е или напълно чист, или напълно продажен, а единствената допустима интонация е патетичната.

Тук социалните мрежи просто направиха видимо нещо, което отдавна съществуваше. Те не създадоха този стил, а му дадоха идеалната сцена. Facebook не е причина за българския обществен театър; той е неговата естествена архитектура. Там позата най-накрая получи своята технологична утопия: свят, в който правилното възмущение може да се произвежда до безкрайност, без риск, без цена и почти без памет.

Особено красив е жанрът на войнствения човек, който никога не би допуснал реалната война да наруши удобството му. Той е готов да унищожи врага до последния човек – стига последният човек да не е самият той. Понякога врагът е Русия, понякога Западът, понякога либералите, понякога фашистите, понякога Истанбулската конвенция. Съдържанието се сменя, формата остава. Това е морална мобилизация без лична цена.

Именно тук циркът става опасен. Не защото е смешен, а защото постепенно унищожава способността да различаваме сериозното от театралното. Когато всички говорят като в последна битка, истинската битка престава да се разпознава. Когато всяко несъгласие е обявено за цивилизационна катастрофа, реалните катастрофи започват да звучат като поредната фейсбук-реторика.

Резултатът е не героизъм, а цинизъм. Хората престават да вярват, че зад публичните думи стои нещо повече от социална стратегия. Всяка кауза изглежда подозрителна, всяка принципност – театрална, всяка морална позиция – предварително компрометирана. И това е може би най-успешният триумф на културата „на ужким“: тя не просто произвежда фалш, а прави искреността да изглежда наивна.

Така обществото постепенно се разделя на две еднакво безплодни групи: хора, които играят ролята си с прекалено голямо удоволствие, и хора, които вече не вярват на никого и наричат това реализъм. Между патоса и цинизма остава много малко място за нормален граждански живот.

А без такъв живот всички големи думи – революция, свобода, демокрация, достойнство – остават това, което твърде често са били и досега: красиви декори в един стар, добре поддържан провинциален театър.

По-малко героизъм, повече реалност

Най-лесният финал на подобен текст би бил патриотичният: да призовем българите най-сетне да станат истински герои, да престанат да хитруват, да се изправят, да поемат съдбата си в ръце и прочие задължителни упражнения по национално самовъзбуждане. Подобен завършек би бил напълно в духа на проблема и точно затова би бил фалшив.

Не, на България не ѝ липсва още героизъм. Липсва ѝ нещо много по-скромно и много по-трудно: нормалност.

Липсва ѝ обществен живот, в който правилното поведение не изглежда като героична саможертва, а като обикновена хигиена. Да си плащаш данъците, да не търсиш „човек“, да не приемаш всяко правило като лична обида, да не превръщаш всяко несъгласие в морална война – това не са подвизи. Именно затова са толкова трудни.

Голямата ирония е, че обществата, които най-много уважаваме заради тяхната „уреденост“, обикновено не са изградени от по-героични хора. Те са изградени от хора, които са се научили да не превръщат всяка дребна гражданска добродетел в драматична сцена от национален епос. Там институцията не е враг, който трябва да бъде надхитрен, а скучна рамка, която позволява животът да не зависи постоянно от лични връзки, настроение и исторически комплекси.

Това е може би най-трудното за приемане: зрелостта рядко изглежда красиво. Тя не произвежда легенди. Не предлага удобна поза. Тя е скучна, повтаряема и често неблагодарна. Много по-приятно е да бъдеш въображаем революционер, отколкото реален гражданин.

Но именно тук минава границата между обществото на жеста и обществото на действието. Не в големите думи, а в малките последователности. Не в патоса на историческата памет, а в способността да живееш така, сякаш общият ред наистина зависи и от теб.

Проблемът на българския публичен живот не е, че в него има твърде малко герои. Проблемът е, че има твърде много хора, които се държат така, сякаш героизмът е въпрос на правилна интонация. А когато моралът се превърне в театрална техника, обществото неизбежно започва да прилича на сцена, на която всички говорят за съдба, но никой не иска да плати сметката.

Изходът не е в повече възмущение. Не е в още патриотични клетви, още исторически обиди или още символични войни. Изходът започва в момента, в който престанем да се интересуваме толкова от това как изглеждаме в собствените си речи и започнем да се интересуваме от това как живеем в действителност.

Това звучи почти обидно просто, защото е такова. И може би именно затова е толкова трудно.

Истинската противоположност на българското „на ужким“ не е героизмът. Тя е отговорността.

А тя, за съжаление, няма нито красиви лозунги, нито удобна публика.

Златко Енев е български писател и издател на „Либерален Преглед“. Досега в България е публикувал седем книги (трилогията за деца „Гората на призраците“ (2001–2005), романите за възрастни „Една седмица в рая“ (2004) и „Реквием за никого“ (2011),  есеистичния сборник „Жегата като въплъщение на българското“ (2010), както и автобиографичната повест „Възхвала на Ханс Аспергер“ (2020). Детските му книги са преведени на няколко езика, между които и китайски. Живее в Берлин от 1990 г.

Книгите му могат  да се намерят в безплатни електронни издания тук на сайта.