или

Как се сменят актьорите, но не и правилата на играта

Невинността като национална технология

Българската история рядко се разказва като собствено действие. Тя почти винаги идва отвън – като нашествие, предателство, заговор, чужда воля, наложена върху иначе невинно тяло. Османското владичество ни е причинено. Комунизмът ни е донесен. Преходът ни е наложен. Европейският съюз ни диктува. Америка ни използва. Русия ни изоставя. Брюксел ни унижава. Глобализмът ни разтваря. Имената се сменят, но структурата остава една и съща: историята е нещо, което се случва на нас, а не нещо, което правим ние.

Това не е просто пропаганден навик, а една от най-устойчивите технологии на българското самосъзнание. Нацията се мисли преди всичко като пострадал субект. Дори когато побеждава, тя побеждава като жертва; дори когато упражнява насилие, тя го преживява като принудена защита. В тази логика няма място за идеята, че историята може да бъде и наше дело. Ние не грешим – ние биваме подвеждани. е избираме погрешно – винаги сме предавани. Не носим вина – към нас се извършва несправедливост.

Точно тук се крие една от големите трудности на българския публичен език: той трудно понася идеята за собствена историческа отговорност. Отговорността предполага деятел. Тя изисква признание, че нещо е било не просто претърпяно, но и извършено; че определени решения са били подкрепени, определени режими – приети, определени илюзии – доброволно избрани. Това е много по-тежко от външното обвинение. Да кажеш „съсипаха ни“ е поносимо. Да кажеш „участвахме“ е разрушително.

Затова и националният разказ предпочита съдбата пред действието. Съдбата не изисква морална отговорност. Тя е трагична, но удобна. Тя позволява едновременно страдание и морално превъзходство. Народът е беден, но чист; унижен, но прав; победен, но нравствено непокварен. Това е дълбоко привлекателна позиция. Тя освобождава от необходимостта да се мисли политически. Ако всичко се решава от външни сили, тогава историята не е поле на избор, а сцена на търпение.

Затова антифашизмът и антикомунизмът в България толкова често си приличат, въпреки че претендират за взаимно изключване. И двете позиции работят чрез един и същ механизъм: изнасяне на вината навън. В единия случай злото идва от „монархофашизма“, наложен от реакционни елити и чужди интереси; в другия – от „съветската окупация“, която прекъсва иначе естествения път на страната. И в двата случая обществото остава невинно. Историята отново е чуждо престъпление, извършено върху безгласна национална жертва.

Но това е не само интелектуална измама, то е и психологическа защита. Народ, който трябва да приеме, че не просто е страдал, а многократно е участвал в собствените си катастрофи, трябва да понесе огромна вътрешна тежест. Много по-лесно е да се живее с образа на предадената невинност, отколкото с онзи на споделената отговорност. Невинността е поносима. Отговорността разрушава биографии, семейни легенди, цели поколения на морална самозащита.

Именно затова споровете около 9 септември 1944 не могат да бъдат разбрани само като спорове за комунизма. Те са много по-дълбоко огледало. В тях виждаме не само смяна на режим, а неспособността си да мислим историята като собствено действие. Въпросът не е кой е дошъл с танковете, а защо толкова много хора са били готови да приемат онова, което идва с тях. Не по-малко важен е въпросът какви стари навици на държавата и обществото са направили това възможно.

Истинската работа започва там, където престанем да питаме „кой ни го причини?“ и започнем да задаваме въпроси от рода на „защо това отново беше възможно при нас?“. Такива въпроси са много по-опасни. Защото те не търсят външен виновник, а вътрешна структура. Именно затова българската политическа култура ги избягва толкова упорито.

Държавното насилие като българска приемственост

9 септември 1944 обикновено се представя като абсолютен разлом – моментът, в който „нормална“ България изчезва и на нейно място идва нещо чуждо, внесено отвън, несъвместимо с предишната държавна логика. Тази картина е удобна. Тя позволява комунистическото насилие да бъде мислено като историческа аномалия, като руска болест, временно отклонение от иначе естествения национален път. Но именно тук започва една от най-големите фалшификации на българската памет.

Политическият режим безспорно се променя радикално. Променят се идеологията, собствеността, международната ориентация, езикът на властта. Но много по-слабо се променя нещо друго: самият начин, по който българската държава разбира упражняването на власт. Там приемствеността е далеч по-неприятна.

Сравнението, което почти никой не иска да прави, е между 1923–1926 и 1944–1948. Не защото двата периода са еднакви – те не са, и всяка механична симетрия тук би била фалшива – а защото и в двата случая държавата реагира на политическия конфликт по сходен начин: не чрез включване, а чрез ликвидиране на противника. В първия случай – преврат, разгром на земеделското движение, масово преследване на левицата, извънсъдебни убийства, физическо обезвреждане на политически и интелектуални противници. Във втория – Народен съд, ликвидация на старите елити, унищожаване на десницата, репресия срещу автономните обществени центрове, систематично премахване на възможната конкуренция. Разликите в мащаб, организация и идеологическа рамка са огромни; структурният рефлекс обаче остава разпознаваем.

Комунистическият режим не просто повтаря стария модел, а го централизира, радикализира и превръща в постоянна технология на управление. Именно затова той не бива да бъде омаловажаван чрез лесни аналогии. Но също толкова фалшиво е да бъде представян като историческо падане от небето. Самият принцип не се появява от нищото. Той вече съществува: държавата не като арбитър между конфликти, а като инструмент за окончателно решаване на конфликта чрез елиминиране на едната страна.

Това е ключовият рефлекс. Не плурализъм, а обезвреждане. Не политическо съперничество, а морално делегитимиране на противника. Не временна победа, а изтриване на самата възможност за алтернатива. В такава система опонентът не е конкурент, а опасност за самото съществуване на държавата. Следователно неговото отстраняване не е престъпление, а форма на държавна необходимост.

Интелигенцията попада в центъра на тази логика. Не защото е „лява“ или „дясна“, а защото всяка автономна интелектуална среда представлява потенциален източник на нелоялност. Университетът, независимият печат, професионалните общности, свободният културен авторитет – всичко това създава алтернативен център на легитимност. За държава, свикнала да мисли властта като монопол, това е структурно непоносимо. Затова ударът срещу интелигенцията не е идеологическо изключение, а повторяем модел.

Удобният мит гласи, че комунистическото насилие е внесено отвън и следователно не принадлежи на българската история, а само я заразява. Това ни освобождава от много тежък въпрос: какво в самата българска държавна култура е направило тази форма на управление толкова лесно разпознаваема и функционална? Ако всичко е просто „руска болест“, тогава не се налага да гледаме собствените си административни инстинкти, собствената си традиция на превантивно насилие, собствената си слабост към държавата като наказващ баща.

Тъкмо тук 9 септември става неудобен. Той показва не само прекъсване, а и приемственост. Не само чужда окупация, а местна готовност. Не само нов режим, а стар навик в нова форма. Това не оправдава комунистическия терор – напротив, прави го по-страшен. Защото означава, че той не е просто историческа катастрофа, дошла отвън, а радикализирано проявление на нещо, което вече е било тук.

И ако това е вярно, тогава моралният комфорт изчезва. Не можем повече да кажем: това не сме били ние. Трябва да кажем нещо много по-трудно: системата се смени, но правилата на играта си останаха познати. Смениха се актьорите, но не и сцената.

Социализмът като биографична легитимация

Една от най-големите грешки на българския разговор след 1989 беше убеждението, че социализмът може да бъде описан единствено като система на репресия, лъжа и икономическа неефективност – и че това описание е достатъчно, за да бъде историческият спор приключен. От гледна точка на моралната присъда това изглежда логично. От гледна точка на социалната памет – не. Защото огромна част от обществото не преживяваше този режим преди всичко като идеология, а като първата форма на собствена историческа видимост.

След 1989 публичният разказ беше доминиран от среди, за които социализмът действително означаваше загуба: загуба на собственост, на семейна приемственост, на социален статус, на символен капитал, на право върху собствената биография. Това беше реален опит и той произведе мощен морален език. Но той не беше универсален. Много често той се представяше като национална истина, въпреки че за огромни маси от хора – особено извън старите градски и наследствени елити – преживяването беше друго.

За милиони българи социализмът означаваше не отнемане, а първо влизане в историята. Поколения, излезли от селото, влязоха в града. Хора без наследствен капитал получиха образование, апартамент, административна позиция, пенсия, институционална тежест. Не защото системата беше справедлива, а защото за пръв път държавата ги включваше като видими. Те не четяха режима като философска конструкция. Те го живееха като биографично изкачване.

Тук се появява нещо, което грубият антикомунизъм почти никога не разбира: достойнството често е по-силно от икономиката. Хората не помнят БВП. Те помнят, че баща им е бил никой, а те са станали инженери. Че семейството е живяло в кал, а после е имало апартамент. Че името им е започнало да значи нещо в институционалния свят. Това не е статистика. Това е морална памет.

Да, равенството често е било фалшиво. Да, системата е била изградена върху страх, цензура и лъжа. Но социалното усещане за достойнство може да бъде напълно реално дори в икономически илюзорна конструкция. Унижението и признанието не се измерват само с доход. Те се измерват с това дали животът ти изглежда легитимен в очите на света.

Точно затова грубият антикомунизъм се проваля. Когато кажеш на милиони хора, че са живели в една изцяло фалшива система, ти не критикуваш просто режим. Ти делегитимираш собствения им живот. Не атакуваш партията – атакуваш спомена за родителите им, труда им, усещането им, че не са били излишни. Това не се преживява като исторически анализ, а като лично унижение.

Затова и защитата на социализма толкова често няма нищо общо с реална защита на диктатурата. Повечето хора не защитават Държавна сигурност, цензурата или лагерите. Те защитават нещо много по-дълбоко: смисъла на собствената си биография. Отказват да приемат, че целият им живот трябва да бъде прочетен като историческа грешка.

Точно тук започва разпадането на удобната морална схема „жертви срещу виновни“. Историята става по-неудобна. Един режим може едновременно да бъде репресивен и да дава чувство за социална форма. Една система може да бъде несправедлива и въпреки това да бъде преживяна като достойнство. Ако не разберем това, никога няма да разберем защо 1989 не беше преживяна само като освобождение.

Оттук започва следващото унижение – не политическо, а биографично. Защото когато един режим падне, не пада само неговата институция. Пада и моралната легитимност на живота, изживян вътре в него. А това е много по-трудно за преживяване от всяка смяна на властта.

1989 като второ историческо анулиране

В българския публичен разказ 1989 почти винаги стои като освобождение – връщане към нормалността, към Европа, към истинската история, прекъсната от 1944. Това описание е частично вярно и в същото време дълбоко недостатъчно. Защото за огромна част от обществото преходът не беше само освобождаване, а второ историческо анулиране на собствения живот.

Първото анулиране дойде с комунизма. Предвоенните биографии – особено на старите градски слоеве, на собствениците, на наследствените професионални и културни елити – бяха морално и социално делегитимирани. Отнето беше не просто богатството, а самото право да разказваш живота си като легитимен. Старият свят беше обявен за експлоататорски, реакционен, исторически виновен. Цели семейни памети станаха подозрителни.

След 1989 механизмът се повтори в обратна посока. Сега социалистическата биография беше тази, която трябваше да бъде пренаписана. Новият официален разказ казваше: живели сте в лъжа. Вашата сигурност е била фалшива. Вашата кариера – продукт на дефектна система. Вашето чувство за ред – морално компрометирано. Вашата нормалност – историческа заблуда.

Това е второто унижение. И то често е по-тежко именно защото идва в старостта, когато човек вече няма време да построи нова версия на себе си. Младите могат да сменят езика на света. Старите трябва да гледат как целият им живот бива преведен в чужд морален речник. Не просто бедност, а ретроспективно обезсмисляне.

Тук се ражда онова, което толкова често и толкова лениво се нарича „носталгия по комунизма“, сякаш става дума за любов към диктатурата. В повечето случаи това е грубо неразбиране. Хората не защитават режима. Те защитават правото животът им да не бъде обявен за исторически отпадък. Те не казват: искаме обратно партията. Те казват: не ми обяснявай, че всичко, което съм бил, е било нищо.

Затова преходът беше преживян не само като икономическа катастрофа, но и като морална присъда. Приватизацията, безработицата, разпадането на институциите бяха само видимата част. Под нея стоеше нещо по-дълбоко: усещането, че светът внезапно отказва да признае предишната ти форма на съществуване. Че житейският ти опит вече не струва и стотинка. Че езикът, в който си разбирал себе си, е отменен.

Това обяснява странната устойчивост на носталгията дори там, където никой не иска реално връщане към стария режим. Носталгията не е политическа програма. Тя е защита срещу унижението. Тя е опит да се запази поне моралната стойност на преживяното. Да се каже: да, системата беше такава, каквато беше, но животът ми вътре в нея не беше лъжа.

Тук се появява най-неприятната симетрия. И комунизмът, и преходът работят чрез сходен механизъм: официален разказ, официална морална присъда, официална амнезия. Всеки нов ред започва с моралното анулиране на предишния. Първо се изтрива предишният свят в името на новия. После новият свят бива изтрит в името на следващия. Всеки режим обявява предходния не просто за погрешен, а за морално невалиден.

Така обществото остава в постоянен режим на ретроспективно самоотричане. Никога няма натрупване, а само периодични амнистии и нови обвинения. Никой не е наследник – всички са или жертви, или обвиняеми.

Това прави 1989 толкова трудно място за честен разговор. Защото истинският въпрос не е дали преходът е бил необходим. Бил е, разбира се. Въпросът е защо освобождението трябваше отново да бъде преживяно като унижение. И защо всяка нова историческа легитимност в България изглежда възможна само чрез унищожаването на предишната.

Носталгията като отказ от морално унищожение

Фразата „едно време беше по-добре“ обикновено предизвиква автоматично презрение. Тя се чува като политическа слепота, като отказ от свободата, като доказателство за провинциална привързаност към диктатурата. Но много често тя означава нещо съвсем различно. Не идеологическа позиция, а последен опит човек да спаси моралната стойност на собственото си съществуване.

Хората рядко тъгуват по режима като абстрактна система. Те тъгуват по разбираемостта на света. По усещането, че животът има форма, че правилата – дори лоши – са разбираеми, че утрешният ден е част от някакъв предвидим ред. Свободата сама по себе си не е достатъчна утеха, ако идва заедно с усещането, че светът е престанал да бъде обитаем.

Предвидимостта е не само икономическа категория. Тя е морална. Човек може да живее трудно, но ако знае какво означава неговият труд, къде стои в обществото, какво може да очаква от утрешния ден, той притежава форма на достойнство. След 1989 много хора изгубиха не само доход. Те изгубиха координатите, чрез които разбираха себе си.

Равенството на ниското ниво също има морална сила, която либералният триумфализъм често отказва да разбере. Защото тук не става дума за богатство, а за липса на унизително сравнение. Бедността е поносима, когато е обща; тя става разрушителна, когато се превърне в постоянно публично доказателство за собствена некадърност. Новият свят донесе не просто неравенство, а непрекъсната видимост на чуждото превъзходство. Това е психологически много по-жестоко.

След 1989 мнозина не преживяха само обедняване, а разпад на света като структура. Изчезна заводът. Изчезна институцията. Професията престана да значи това, което е значела. Пенсията стана унижение. Градът се промени. Смени се езикът на уважението. Човек не просто изгуби работа – той изгуби форма на съществуване. Това не се компенсира с абстрактната фраза „вече сте свободни“.

Затова носталгията често е защита срещу презрение. Тя казва: не ми обяснявай, че целият ми живот е бил грешка. Не ми отнемай последното право да вярвам, че усилията ми са имали смисъл. Не превръщай собственото ми минало в доказателство за малоценност.

В този смисъл носталгията е не отказ от реалност, а отказ от морално унищожение.

И тук се връщаме към най-дълбокия проблем: българската невинност. Ако всичко е било наложено отвън – комунизмът, преходът, бедността, корупцията, провалът – тогава никой не носи отговорност. Нито за избора на режима, нито за търпението към него, нито за начина, по който беше разрушен, нито за онова, което дойде след това. Остава само една безкрайна нация-жертва, която чака следващия външен виновник.

Това е последният отказ от отговорност. И той е най-опасният. Защото прави историята безкрайно повторяема. Народ, който не може да признае съучастието в собствените си катастрофи, е обречен да ги преживява отново под нови имена.

Истинският въпрос никога не е бил „кой ни го причини?“. Този въпрос е удобен именно защото за него винаги има готов отговор и почти никога не се изисква самопризнание. Истинският въпрос е друг: кога ще признаем, че ние сме участвали в процеса на избиране, понякога с истински, неподправен ентусиазъм? Не във всичко. И не сами. Не в пълна свобода. Но достатъчно, за да носим отговорност.

9 септември не е просто дата. Той е тест за историческа зрялост. И точно затова се превръща в огледало. Най-неприятното в него не е чуждата сила, а собственото ни отражение.

Златко Енев е български писател и издател на „Либерален Преглед“. Досега в България е публикувал седем книги (трилогията за деца „Гората на призраците“ (2001–2005), романите за възрастни „Една седмица в рая“ (2004) и „Реквием за никого“ (2011),  есеистичния сборник „Жегата като въплъщение на българското“ (2010), както и автобиографичната повест „Възхвала на Ханс Аспергер“ (2020). Детските му книги са преведени на няколко езика, между които и китайски. Живее в Берлин от 1990 г.

Книгите му могат  да се намерят в безплатни електронни издания тук на сайта.