Част 15: От класов терор към етническо инженерство

ПОСТУЛАТИ

• След 1944 националният проект не изчезва.
  
  
• Той губи външния си хоризонт.
  
  
• Картата престава да бъде поле на действие.
  
  
• Населението се превръща в новото поле.
  
  
• Класовият терор разчиства пространството.
  
  
• Интернационализмът приглушава националната логика.
  
  
• Москва временно държи капака затворен.
  
  
• Старите подозрения остават в администрацията.
  
  
• Различието започва да се мисли като проблем.
  
  
• След 1956 държавата отново получава свобода за действие.
  
  
• Етническото инженерство заменя войната.
  
  
• Националното насилие се връща като грижа, модернизация и ред.

⸻ ❦ ⸻

Сменя се режимът. Сменя се езикът. Сменят се жертвите. Но не изчезва основната логика: държавата трябва да довърши онова, което смята за незавършено: националния проект.

Разликата е в посоката.

До 1944 националният проект гледа навън. Македония. Беломорието. Граници. Карта. Войни. Корекция на историята чрез сила. След войната този хоризонт е затворен. България вече няма пространство за териториален ревизионизъм. Няма легитимен инструмент. Няма външна възможност.

Под формата на експанзия националната програма е мъртва. Но проектът не е мъртъв. Той се обръща навътре.

Там, където вече няма територия за присъединяване, се появява население за уеднаквяване. Там, където границите не могат да се местят, започва работа върху хората вътре в тях. Външната експанзия отстъпва място на вътрешното прочистване.

Това е пост-фазовият режим. Фаза C е приключила като война. Но нейното наследство продължава като администрация.

Комунистическият режим не прекъсва тази линия. Той ѝ дава нов език. В първите години този език е класов. Народен съд. Лагери. Унищожаване на стария политически, военен и културен елит. Насилието вече не говори за нация. То говори за „фашисти“, „буржоазия“, „врагове на народа“.

Но функцията остава разпознаваема.

Идеята, че след 1944 г. българската история е прекъсната отвън, не издържа. Фактите показват друго. Комунистическият класов терор не въвежда непознат механизъм, а използва вече наличен модел на вътрешнодържавно насилие: идентифициране на враг, изключване от легитимната общност, административно и физическо унищожаване, последвано от пренаписване на паметта.

Сменят се ролите. Не се сменят правилата.

Онези, които вчера са били преследвани, днес преследват. Онези, които вчера са били жертви, днес стават съдии, следователи и палачи. Но логиката остава същата: политическият противник не се побеждава, а се премахва. Конкуренцията не се допуска, а се прочиства. Държавата не търси съгласие, а подчинение.

Класовият терор разчиства социалното поле. Унищожава автономни центрове на памет, власт и авторитет. Премахва конкуренцията. Създава пространство, в което държавата може да управлява обществото без прегради.

Това не е отказ от националната логика, а нейно временно прикритие.

Националният проект остава в резерв, защото външната среда не позволява откритото му връщане. След 1945 Москва държи капака затворен. Балканските национализми са опасни за съветския ред. България е под наблюдение. Старите ревизионистки импулси трябва да бъдат приглушени.

Затова идва „интернационализмът“. Дружба между народите. Класово братство. Буржоазните предразсъдъци са „преодолени“. Това е официалният език. Под него обаче остава друг код.

Надеждни и ненадеждни групи. Гранични райони. Демографска опасност. Религиозни общности. Езикови различия. Населения с връзки отвъд границата. Това не са нови категории. Това са старите национални подозрения, запазени в новата държава.

Турци. Помаци. Македонци. Различни казуси. Една логика.

Режимът не ги признава като стабилна различност. Той ги управлява като проблем. Понякога с отстъпки. Друг път с натиск. Понякога с език на равенство. Друг път с език на подозрение. Но никога като напълно легитимна автономия.

Това е важно. Интернационалисткият покой между 1948 и 1956 не е нормалност. Той е пауза. Пауза между открития класов терор и по-късното етническо инженерство.

След 1956 г. тази пауза започва да привършва. Десталинизацията не води до истинска либерализация. Тя отваря пространство за автономно държавно мислене. А там, където българската държава получи пространство, старите национални категории се връщат.

Но вече не като война.

Като „модернизация“. Като „културно сближаване“. Като „преодоляване на изостаналостта“. Като „грижа“. Като „ред“.

Тук започва етническото инженерство.

Не веднага с открито насилие. Първо с училища. С език. С културни институции. С религиозен натиск. С административни решения. С формули като „България не е многонационална държава“.

Това изречение не е описание. То е заповед.

От този момент различието престава да бъде временно допустимо състояние. То става препятствие. Езикът, религията и паметта вече не са сфери на живот, а зони за обработка. Малцинствата не трябва просто да бъдат лоялни. Те трябва да бъдат пренаписани.

Държавата вече не се стреми да разшири границите си. Тя започва да нормализира населението вътре в тях. Това е новият режим на насилие.

Той не винаги изглежда като насилие. Не винаги крещи. Не винаги убива. Често говори с езика на помощта, развитието, просветата и социалистическото бъдеще. Но резултатът е същият: редуциране на различието, ограничаване на автономията, подчиняване на всички идентичности на една национална рамка.

След 1960 г. тази логика вече е готова.

По-късно тя ще се радикализира. Ще мине през помаците. През ромите. През турците. Ще стигне до своя най-груб израз в последните години на режима.

Но началото е тук. Не през 1984. Не в някакво внезапно безумие. Не като отклонение на късния комунизъм. Началото е в следвоенния преход от класово прочистване към етническо подреждане.

Това е неудобното за признаване статукво.

Комунизмът не е чуждо тяло, паднало върху „нормална“ българска история. Той е нов режим, който наследява стари импулси, стари страхове и стари навици на държавно насилие. Дава им друга граматика. Друга администрация. Други средства.

Но не ги създава от нищото. Така следвоенната история на България НЕ Е ПРЕКЪСВАНЕ. Тя е трансформация.

Националното насилие губи фронта – и намира службата. Губи войната – и намира училището. Губи картата – и намира името.

Оттук нататък въпросът вече не е дали националната логика ще се върне. Тя вече се е върнала.

Въпросът е само кого ще започне да поправя.

Златко Енев е български писател и издател на „Либерален Преглед“. Досега в България е публикувал седем книги (трилогията за деца „Гората на призраците“ (2001–2005), романите за възрастни „Една седмица в рая“ (2004) и „Реквием за никого“ (2011),  есеистичния сборник „Жегата като въплъщение на българското“ (2010), както и автобиографичната повест „Възхвала на Ханс Аспергер“ (2020). Детските му книги са преведени на няколко езика, между които и китайски. Живее в Берлин от 1990 г.

Книгите му могат  да се намерят в безплатни електронни издания тук на сайта.