От езика, далеч повече от картините, се очаква и изисква да служи като средство за комуникация и разбирателство. И когато, следвайки същия път, който е поела и живописта някъде от около стотина години насам, езикът се опита да изрази онова, което не може да бъде изречено, резултатът най-често е колосално публично безразличие (дори не отхвърляне), прикрито или неприкрито от различни форми на колективно преструванство.
Нещо такова се случва в момента, с отдаването на Нобеловата награда на един човек, чието творчество е посветено – доколкото мога да разбера, тъй като не съм чел и ред от него – именно на това най-неблагодарно от всички човешки начинания: да се опиташ да уловиш в думи и звуци онова, което не може да бъде изказано. Първият голям мъдрец в историята на начеващата модерност, рицарят от Ла Манча, беше предпочел да се бие с вятърни мелници, вместо да пилее усилия в опити да обясни на съ-човеците си онова, което те отказват да му признаят и до днес: че е прогледнал през всичките воали и покривала на човешките опити за взаимно разбиране, и е достигнал мястото, където завършват всички човешки опити да се изрази неизразимото – пълното мълчание.
Но мълчанието е прекалено мъчително, прекалено непоносимо състояние за едно същество, надарено с глас – и така човеците продължават безумната битка и до днес, ако и не винаги, или поне рядко, по очевидно безумния начин, който беше предпочел Дон Кихот. И дори когато, подобно на Лудвиг Витгенщайн, те се откажат възможно най-решително от опитите за по-нататъшно говорене и завършат живота си някъде накрая на света, в най-близкия мислим еквивалент на необитаем остров, след тях все пак остават знаците и следите на тяхната борба с неизказуемото – най-сизифовата от всички сизифови битки, най-неблагодарната от всички неблагодарни човешки работи.
Нещо такова се случва в момента, с отдаването на една от най-видимите форми на обществено признание – Нобеловата награда за литература – на един човек и едно творчество, които преследват именно целта, начертана с невидими линии някъде в най-дълбоките дебри на нашето неосъзнавано: преследването на неуловимото, изказването на неизказуемото, надвиването на непобедимото.
Но защо? Защо, все пак?
„Отказвам да приема края на човека“, беше казал преди доста време един друг носител на същата награда, един друг преследвач на същата тази, или някаква подобна цел. И в това „Отказвам!“, поне според мен, се крие и единственото, ако и напълно достатъчно, обяснение за продължаващото ни колективно преклонение пред дългата редица от рицари на печалния образ, пред хората, които продължават и продължават привидно безсмислената борба, ако и да знаят сами, че в края на краищата резултатът ще бъде все същия. В съществуването на хората, искаме или не, съществува една-единствена, неотменима и безусловна истина, пред която накрая се изправяме всички.
Но независимо от това колко ясно и по неизбежност всички ние може да осъзнаваме логичността на този единствено възможен край, отказът да го приемем безропотно, без да изкрещим в лицето му това толкова безсмислено, толкова детинско „Отказвам!“, си остава една от малкото ни надежди да покажем (тъй като няма възможност да го докажем), че краят, колкото и неизбежен, колкото и неотменим, колкото и безумно-несправедлив (като всеки край), не е нещо, което заслужаваме.
Отказвайки, ние си запазваме надеждата за безсмъртие. И в това, мисля, се крие смисъла на усилията на хора като Юне Фосе (и хилядите други като него, оставащи невидими по липса на достатъчно много Нобелови награди).
Отказвам!
Берлин, октомври 2023
