Когато бях на 12, едно момче с очила, рошава коса и ръка в гипс ми подари първата книга за Хари Потър. Бяхме на онази възраст, когато подаръците не изискват особен повод, а това отбеляза последния ден от първата ни година в гимназията. Беше 1999 г. и книгата беше непозната за мен. Леко ме смути детската ѝ акварелна корица, но прилежно я прибрах в чантата си, когато два дни по-късно семейството ми отлетя за Иран за шестседмичната ни лятна ваканция. Върху големите, избелели подови възглавници в апартамента на баба и дядо в централната част на Техеран, четях книгата на глас, заобиколена от по-малките си сестри близначки, докато възрастните си почиваха следобед, а през щорите против комари проникваха горещ въздух и автомобилни клаксони. Влюбихме се в книгата, подкрепяйки Хари, когато той беше изтръгнат от живота си на аутсайдер в мрачен килер от предградията и отнесен в тайния свят на магията, където откри приятелство, приключения и принадлежност.

През следващите години четях всяка следваща книга на сестрите си. Още от самото начало те бяха твърде големи, за да им се чете на глас, но беше по-приятно и сплотяващо да следим историята на Хари заедно, а освен това винаги можехме да се сдобием само с едно копие. От време на време някоя от нас въздишаше: „Не ти ли става тъжно, когато те жегне мисълта, че Хари Потър не е истински?“ Живеехме в Саутенд-он-Сий и учехме в местното училище, което не се отличаваше с добри резултати и се помещаваше в бруталистична сграда на ръба на голям общински имот. Повечето ученици бяха бедни, мнозина – недохранени, което пораждаше плътна мъгла от безнадеждност, срам и тревожност. Деца с различен цвят на кожата почти нямаше, а расизмът процъфтяваше редом с множеството други ежедневни жестокости. С нашите пакети за обяд и летни почивки ние бяхме щастливките (както често ни напомняха родителите ни), но въпреки това живеехме с надеждата, че прозаичният, безсърдечен свят около нас е само началната сцена на история с по-силна сюжетна линия, по-добри герои и справедливостта на магията.

Когато се връщахме от Иран, започвахме новата учебна година в Есекс, изпълнени с тайни, докато превеждахме необичайните си подвизи в по-обикновени разкази. Международният статут на магьосническата тайна изисква магьосниците да се прикриват сред мъгъли (онези без магически способности), да се обличат и държат като тях и да не будят подозрение. Така и Хари, когато всяко лято се връщаше при леля си и чичо си, Петуния и Върнън Дърсли, трябваше да понася тяхното лошо отношение и тормоза на братовчед си, без да прибягва до магии и без да има утехата да им каже, че е специален в другия свят. Както знае всеки мигрант или човек със смесен произход – онова, че си ценен „там“, няма стойност „тук“. Телата мигрират; ценността, също като домашното сладко, не пътува добре.

Ние старателно пазехме в тайна двойния си живот; твърде много неща зависеха от това. Корпусът на Ислямската революционна гвардия защитава режима, следейки, наред с друго, спазването на ислямския дрескод [начин на обличане] на публични места. (Веднъж бях смъмрена от гвардейци, че съм сложила шапка на Манчестър Юнайтед вместо забрадката си.) Но за нас защитата на закона от страна на революционната гвардия беше нищо в сравнение с безмилостната дисциплина на учениците в Есекс, за които всяка различност беше дефицит. Един септември някакъв съученик предположи, че си измислям, че ходя в Иран, защото не било ли там пустиня и защо никога не се връщам с тен. Онемях. Шах и мат. (Произлиза от персийското „шах мат“ – „царят е объркан“.) Как можех да обясня на тази група луничави бели деца, отгледани в домове с флагове на Свети Георги, че вървя по улиците на Техеран със забрадка и манто и че когато навън е 40 градуса, човек отива в планината с тава долма – лозови листа, пълнени с агнешко, ориз и леща – и се прави пикник след мрак, пеейки „ай долма долма долма/казанакай ле колма“ („ей долма долма долма, тавата е на рамото ми“)? Замълчах, казах, че просто не обичаме много да се излежаваме на слънце.

Едно момиче от горния клас ме попита защо ходя на почивка в зона на война. Можех да ѝ кажа, че последната война в Иран е приключила, когато бяхме още бебета, но и двете знаехме, че тя има предвид друго: ти си странна, а странността ти е обагрена с опасност. Замълчах. Наши английски роднини звъняха по телефона, за да упрекват майка ми, че ни води на почивка на място, „където режат ръце“. Тя само въртеше очи, а перото на писалката ѝ раздираше листа до телефона, докато драскаше в безмълвно раздразнение.

Наскоро една от близначките ми се обади да каже, че срещнала иранско момче в студентското си общежитие. Когато разбрал, че е наполовина иранка, той я нарекъл mудблъд – „мътнокръвна“, подчертавайки, че британската майка ни прави наполовина мъгъли. И двете се смяхме: толкова дълго бяхме „твърде чужди“, а сега вече не бяхме достатъчно чужди. Малко след това разбрах, че другата ми сестра си е измислила име за белите британци с дребнав, конформистки мироглед. Не „мъгъли“, което би било твърде приятелско, твърде безобидно. Не, те са „Дърсли“, а ние бяхме израснали в гъстотата на тяхното осъждане.

Годишните ни пътувания бяха белязани от важни ритуали. Преди да отлетим, получавахме по няколко лири за харчене на летището. По-голямата ми сестра купуваше брой на Smash Hits и пакет бонбони Opal Fruits, докато аз пазех парите си, прибавяйки ги към спестяванията си от рождения ден и Невруз (Кюрдската нова година), за да ги похарча на базара [в Иран], където стигаха по-далеч. Бях научила иранските цифри, разчитах сама цените и подканях баща си да спира и да се пазари за часовник или чифт маратонки.

Smash Hits беше централната част от пътуването. У дома в Англия парите, похарчени за нещо толкова дребно като списание, се смятаха за разхищение. В граничното пространство на летището тези правила отпадаха. Сестра ми не го разгръщаше, докато не пристигнем, предпочитайки, като мен, да се наслади изцяло на вълнението от полета – радостта от непрестанно появяващите се малки подаръци [на самолетната компания], които прибирахме неотворени в чантите си: моделче на самолет, солени ядки, мокри кърпички, слушалки – и от шепота за другите пътници или смеха над забавните имена на местата, над които малката самолетна иконка прелиташе на картата. Пътниците ни изглеждаха груби и разглезени. Оплакваха се, че близначките шават на седалките си, че бебетата плачат, че оризът в храната е некачествен. Те бяха стари, кисели и се чувстваха неудобно, докато ние бяхме безкрайно щастливи, летейки обратно към нашето царство в големите плюшени кресла. Когато самолетът навлизаше в иранското въздушно пространство, жените прибързано започваха да вадят забрадките си от ръчния багаж. Майка ни подаваше копринени шалове и ние ги връзвахме под брадичките си.

Иран беше нашият Хогуортс, Терминал 3 на Хийтроу – нашата платформа 9¾, а големият тромав „джъмбо джет“ с грифон на опашката – нашият блестящ „Хогуортс Експрес“. Принизени от учтивите подмятания на Дърсли-тата в югоизточен Есекс, в Иран се чувствахме като дребни знаменитости. Първите дни от пътуването преминаваха в безкраен поток от роднини, които ни посещаваха в апартамента на баба и дядо. Поздравявахме ги с две или три целувки по бузите (обичай, наречен рубуси), получавахме разкошна кутия с фини сладкиши и после помагахме да им се поднесе шербет (сироп от розова вода), чай и плодове (които първоначално отказваха, в съответствие с обичая таароф).

След седмица-две вече навлизахме в рутина: излизахме на разходка късно сутрин в нажежения градски въздух. Майка ми казваше всеки път едно и също: „Само англичани и луди излизат по обяд на такова слънце“ – и това ни караше да се чувстваме радостни и лекомислени, докато крачехме по пустите тротоари покрай надутите клаксони на Пайкан-ите. Баща ми удряше с длани по капаците на опушените коли и те спираха, за да ни пуснат да пресечем. Понякога отивахме в интернет кафе, където родителите ни чакаха до бръмчащи вентилатори, докато ние водехме абсурдни разговори с приятели по MSN messenger за скъпи 15 минути. Сестрите ми молеха за бастани и накрая получаваха богато украсени чаши сладолед. Аз си купувах варена царевица от уличен продавач, който топваше пукащия се кочан в кофа със солена вода за кратко шипящо овкусяване и ми го поднасяше. После всички се втурвахме в банята и с бидето отмивахме чернилката от пръстите на краката си, докато се карахме чии са по-мръсни – както у дома спорехме чии Coco Pops са направили млякото най-кафяво.

Обядът беше последван от градската сиеста. Гъста летаргия обземаше апартамента, докато баба и дядо и родителите ни затваряха вратите на стаите си, оставяйки нас, децата, сами с купчина постелки, подпрени в ъгъла на кабинета на дядо. Той беше слаб и крехък и не можеше да спи с включен климатик, така че тихите стаи бяха оставени на милостта на градската жега, която изкарваше прашния аромат от килимите и диваните и залепваше косата ни за слепоочията, докато шепнехме планове за следобеда без надзор.

Това беше моментът за Smash Hits. Понеже списанието беше нейно, по-голямата ми сестра го държеше в скута си, докато ние се настанявахме от двете ѝ страни, като се щипехме и побутвахме с лакти в очакване. Властта замъгляваше главата ѝ. Тя решаваше кога да се обърне страницата или чии потни пръсти имат право да оставят петна, докато посочвахме със смях една или друга фотография. Ако се заядяхме, затваряше списанието строго. Най-важното – тя решаваше кои страници се „падат“ на кого. Крайната съдба на списанието беше да бъде нарязано на парчета, със снимките и текстовете на песни разделени между нас и най-близката ни братовчедка Парасту, която за наше щастие имаше съвсем различен вкус за музика и мъже. Дотогава то вече беше толкова прелиствано и смачкано, че аз се научих да моля сестра ми да ми отдели частите по-рано. Когато получавах изрезките си, ги пазех между страниците на книга, за да ги залепя по-късно в ученическия си дневник, когато започнеше новата учебна година.

В Иран семейството ни се преобразяваше по магически начин. Плахата ми по-голяма сестра обличаше блестящи дрехи, за каквито у дома нямаше място, и танцуваше до малките часове, прелитайки по персийските килими в апартаментите на роднините ни, а аз наблюдавах в почуда, недоумявайки откъде е научила да се движи толкова омагьосващо, винаги готова да избягам при най-малкия намек, че и от мен се очаква същото.

Майка ми, която обикновено беше тиха и сдържана, беше причаквана от желаещи да упражнят английския си, и започваше да разказва по най-различни теми, слисвайки ги с редки ланкаширски поговорки, докато обясняваше особеностите на британската храна или пазаруване. Беше израснала в работническо семейство в Стокпорт, а първото ни семейно пътуване до Иран беше едва вторият полет в живота ѝ. И все пак прие без усилие непознатите обичаи и ентусиазираните роднини, търсейки прилики там, където други биха се вторачили в различията, и наслаждавайки се, в отсъствието на чай с мляко и бисквита, на непрестанните почерпки с чай и газ (шамфъстък). Има семейно видео, в което ние, децата, пищим в басейна на чичо ми, докато водата прелива през ръбовете от смях и плясъци. Невидима на кадъра, но доминираща в звука, майка ми с огромна старателност обяснява разликите в твърдостта на водата в различни части на Обединеното кралство. Всяко лято тя се оказваше обсипана с внимание. Сините ѝ очи и румените бузи бяха ценени от иранските ни роднини, но също и нейната откритост и липса на претенции. Тя нямаше интерес към бижута, дрехи или статус, което я правеше симпатична и очарователна дори в очите на онези, които имаха такъв интерес. „Ако всички в Британия бяха като нея – какво открито, просто и щастливо място щеше да е това.“

Баща ми емигрирал във Великобритания през 1976 г., три години преди Ислямската революция. Тогава на 25, твърде красив за собственото си добро, той бил изпратен от по-големия си брат да „постигне нещо“. Учил фотография, графичен дизайн, а после и педагогика. Както повечето имигранти, научил се също да заема възможно най-малко място, да се смалява дотолкова, че да бъде търпян. Британската мъжественост изисква дръзка, груба безочливост, което поставяше внимателния ми и чувствителен баща в неравностойно положение. Срещите му с мъже на име Руфи Джон и Биг Дейв се въртяха около футбол и домашни ремонти, докато по-сложното му „аз“ оставаше настрана, запазено за по-благоприятни условия.

В Иран той отново ставаше човекът, който някога е бил – и това ни даваше особено чувство на гордост и сигурност, макар и от онзи съмнителен вид, който носи възстановената мъжественост. Подобно на животно в плен, пуснато обратно в дивата природа, ние гледахме с удивление как той процъфтява без нас. Ние пък се запъвахме в разговорите си с роднини, усвоявайки изкуството да опростяваме и да изговаряме внимателно английските думи, да използваме преувеличени жестове и малкия си запас от кюрдски и фарси. Раждаха се много комични сцени: майка ми се оплаква на озадачената ми баба от „газман“ (имала предвид магас – мухите); баба ми пита майка ми дали искаме „кухненски“ [kitchen] кебап за вечеря (имала предвид пилешки [chicken]). В Иран нашето общуване ставаше елементарно, докато духовитостта и умът на баща ми се изостряха в родните му езици. Той караше цялата стая да се превива от смях, имитирайки различните регионални акценти на Иран, и разказваше дълги, разгръщащи се анекдоти, нa които ние се наслаждавахме косвено – по лицата и възклицанията на роднините си.

Иранската мъжественост е осезаема и интимна. Баща ми беше побутван, закачан и потупван по гърба по начини, които у дома биха ни изнервили. Побеждаваше братята си на табла, правеше огнища за печене на кебап, спеше навън с износена вълнена шапка, помагаше да се ловят змии и скорпиони и ни даваше да дъвчем дървесна смола. Съкрушителната тежест на живота на чужденеца беше на 3000 мили от нас и чакаше да бъде прибрана в багажното отделение при завръщането ни.

Когато си спомням близначките през онези ваканции, ги виждам в онази дива фаза, позволена единствено на най-малките деца в големи семейства. Те тичаха на свобода в ярки рокли, докато накрая не ги пъхнеха в леглата на чужди хора, когато празненствата се проточеха до късно през нощта. Често ги виждаха да носят по една огромна ролкова кънка, да се въртят замаяно из верандата и да разхвърлят всички обувки, или да се люлеят в басейна с няколко плаващи дини.

Аз бях средното дете, оставено да си намери място в широкия промеждутък между зрелостта на по-голямата сестра и безкрайното бебешарство на близначките. Възхваляваха ме за нахалството и дързостта ми, наричаха ме намакѝ („соленичка“), и с едно щипване по бузата ми се даваше свобода, която по-късно щеше да посее яростна независимост в зрелостта ми. Нормите за пол и приличие от живота във Великобритания бяха отложени, а без тях пред мен се откриха нови измерения на пакостта. Ровех из вещите на роднините или скитах навън, като палех огньове с лупата си или разгарях изоставени барбекюта, върху които хвърлях пластмаса, докато наблюдавах как буквите се свиват в краищата, а задушливи цветове се впиваха в дробовете ми.

Един по-голям братовчед ме научи да правя коктейли „Молотов“, които хвърляхме безрезултатно над високата стена на вилата на чичо Хосров в покрайнините на Техеран, към прашната пустош отвъд. След плуване изоставях хавлията и лягах гола до грапавата, нажежена мазилка на задната стена на вилата, слънцето пречупваше лъчи през капчиците по миглите ми, а аз бях опиянена от светлината и въздуха върху голата си кожа. Чупех цигарите на чичовците и ги връщах в кутиите им, пусках кубчета краставица върху минувачите под апартамента на дядо, ядях дни наред само пиле и пуканки. През август лежах будна до зори, притисната между братовчедите върху метални легла под откритото небе, броях метеори, докато Земята преминаваше през потока Персеиди, виках всеки път, когато някой от тях проблясваше, и бях закачана от снизходителни лели.

Всяко лято нервното ни малко семейство се превръщаше в сърцето на разрастваща се общност. В наша чест се устройваха празненства. Роднини, обикновено разделени от социален статус или стари вражди, за първи път в годината седяха на една трапеза. Моите плахи, прекалено грижовни родители безмълвно преустановяваха спазването на домашните правила, като прехвърляха отговорността си на глутница възрастни и по-големи братовчеди. Ние се радвахме на настъпилия хаос и оставахме будни до два часа през нощта, пренебрегвайки богатите ястия заради ягодово желе и чипс. В Англия пиехме внимателно разреден кордиал от касис, толкова блед, че беше почти сив. В Иран изсмуквахме потни бутилки Parsi Cola или Shad Noosh портокалова лимонада. Iran Air ни превръщаше от тъмни, странни, рошави и нисички деца с лоши дрехи във високи, готини и световни. Ако имаше магия на този свят – тя беше това.

Цяло лято бяхме обсипвани от обич. Далечни роднини ме сграбчваха за китката и възкликваха „Бах, бах!“ [уау!], докато ме разглеждаха с възхита. Аплодираха ръста ми (макар че бях на долния ред в училищната снимка), светлината на косъмчетата по ръцете ми (в училище бях свръхсъзнателна за дебелината им и не обичах да запретвам ръкави), светлата ми конска опашка (която британските приятели закръгляха към „черна“). Истината е, че бяхме обичани, защото бяхме семейство, но бяхме почитани, защото бяхме по-бели и живеехме в място на белота, място на пари и възможности. Тогава бяхме твърде млади, за да го видим, но същата сила, която изпълваше дните ни в Есекс с тревога, ни обгръщаше със самоувереност в Иран.

Щяха да минат години, преди да намеря думите за това, но през лятото ние имахме привилегия – а привилегията е чудесно нещо за израстващи момичета. Тя подхранваше надеждата, която носехме в неспокойните си тийнейджърски черупки, докато станем достатъчно големи, за да престанем да се безпокоим и да подбираме по-внимателно компанията си. За разлика от спестяванията ми, привилегията не беше валута, която може да се пренася, но, както и срамът, тя хвърляше дълга сянка. Стискахме зъби през хомогенността на училището, ушите ни горяха от расизма, бушувахме срещу изискването да се правим на по-малки, ставахме все по-умни и по-умни, защото нямаше какво друго да правим, подкрепяни от знанието, че специалната относителност приема и метафорични форми. Иран ни даваше утехата, че да си специален е нещо относително, и ние растяхме нетърпеливо към светлината на други светове.

Когато напускаш къща в Кюрдистан, домакините изливат кофа вода върху прага. Това е суеверие, заклинание ако щете, което прави осезаема надеждата, че скоро ще се върнеш. Аз свалях хиджаба си и го пусках да се развее от прозореца, докато колата потегляше към летището и наблюдавах тъмното петно върху стъпалата, докато не се скриеше от погледа ми.

Тупването, когато самолетът кацнеше върху дъждовната писта на „Хийтроу“, ни връщаше в мрачната действителност на живота във Великобритания. Служителите на летището ни изглеждаха като карикатури на британскостта: пълни, зачервени хора с дребни бледи очи, които коригираха поведението ни със студени, отсечени тонове. Почти можеше да усетиш вълните на задържано подозрение, излъчвани, докато тези рошави момичета подскачаха покрай тях с вглъбената си майка и мустакатия баща. Беше озадачаващо, че в страна, където всичко работеше така добре, всички изглеждаха вечно раздразнени.

През първите няколко дни Великобритания ни измъчваше. По-голямата ми сестра тихо хълцаше, докато се прибирахме към Саутенд, с реалността на мъгълския свят и униженията му, които отново изплуваха на преден план. Никоя от нас не се опитваше да я утеши. Аз гледах встрани – към стерилните, оловни линии на М25, в това безароматно място, където нищо не значеше нищо. Какво бихме могли да кажем? Магията беше разчупена; сестра ми трябваше да живее с това. Баща ми тихо шепнеше молитва на кюрдски, докато се препъвахме през купчината пощенски пликове към киселия въздух на къщата, а дебелите килими изглеждаха чужди под краката ни. Всичко беше толкова приглушено. Тук не можеше да се случи нищо величествено.

Висях безполезно наоколо, докато родителите ми разкопчаваха куфарите, а из въздуха се разнасяше тежкият дъх на сушени лимони и сминдух. Ваканцията беше свършила, но оставаше вълнението от оглеждането на фалшивата ми маркова ученическа раница, обувки и маратонки. В техеранския Базар-е Божорг те изглеждаха толкова истински и завидни, а баща ми се беше пазарил ожесточено за тях, докато аз стоях наоколо, изнервена всеки път, когато той се преструваше, че си тръгва. Но извадени измежду торбите със сушени плодове и сребърните чашки за чай, и поднесени на слаба светлина в трапезарията, те изглеждаха кичозни, криви и евтини, твърде лъскави, за да минат за истински. И все пак, една фалшива ученическа чанта „Найк“ беше единственото ми оръжие в бруталната статусна икономика на нашето училище, а ментетата „Тимбърланд“ щяха да тропат по паркета в коридорите, докато дървените им подметки ми направиха такива мазоли, че родителите ми ме принудиха да нося немарков чифт от дискаунт магазина на главната улица.

Годините в училище се точеха жестоко, прекъсвани единствено от онези дълги, неземни лета. Бяхме като тропически растения на притъмнял перваз, избуяващи и увяхващи със сезоните. Бъдещето ни притискаше отвсякъде, и ставаше все по-трудно да намерим време и заедност, за да планираме и осъществяваме онези дълги пътувания. Водата на надеждата на прага на роднините ни отдавна беше пресъхнала. Толкова от възрастните, чийто кокалест захват още усещам на раменете си, починаха, а ние не казахме нито сбогом, нито благодаря, нито извинявай. Престанахме да ходим в Иран и той заживя в подсъзнанието ми като неизпълнено обещание. Понякога мимолетно обърквах нисък облак на хоризонта в Източна Англия със сива планинска верига и сърцето ми се свиваше от загубата. Казват, че кюрдите нямат други приятели освен планините – значи ние, мътнокръвните, сме наполовина без приятели, остава ни само да гледаме облаците.

Връзките между Иран и Британия се вкиснаха, станаха опасни. През 2006 г. бяха наложени международни санкции, а братовчедите ми навлизаха в зрелост в страна с обезценена валута, раздути цени и свити заплати. Докато светът се отваряше за нас, за тях той се затваряше. През 2011 г. Великобритания прекъсна връзките си с иранските банки след доклад за ядрената програма на страната. Изпращането на пари, писма и подаръци стана невъзможно и ни се налагаше да разчитаме на приятели или познати да освободят място в куфарите си и да се срещнат с нашите роднини на летището. Британският посланик беше изгонен, а иранското посолство в Лондон беше затворено, което превърна частно насажданото несъгласие в нещо конкретно и плашещо. В един момент самолетите на Iran Air бяха лишени от право да зареждат гориво във Великобритания, а British Airways преустанови полетите си. Нашият „Хогуортс Експрес“ изчезна. Докато политиката ни лишаваше от единия дом, тя ни маргинализираше в другия. Дърсли-тата на Есекс заковаваха расизма си на показ отново и отново. Антиимигрантски брошури кацаха на прага ни, знамена на Ukip се появяваха по прозорците, а две от петте най-гласували за „Leave“ общини се намираха само на няколко мили от дома ни.

И така, порталът на платформа 9¾ се затвори безцеремонно, докато ние бяхме заети с други неща, обричайки ни на пълно работно време в света на мъгълите – оцелявайки благодарение на спомените, които споделяме помежду си. Не съм се връщала в Иран и въпреки че по принцип нищо не може да ме спре, сложността на ориентирането в двете идентичности като възрастен човек  – лична и политическа – доведе до състояние на страх, вина, сърдечна болка и носталгия, което е равносилно на вид изгнание. На всеки мигрант, който казва, че ще се върне, но никога не го прави, се пада по един смесен човек, който казва, че ще бъде и двете, но може да бъде само едно. Мислите ми често се спират на този провал – като количката, заседнала в тухлите на „Кингс Крос“, цяла нито в единия свят, нито в другия, с една дебела стена по средата.

Източник

Ариан Шахвизи е старша лекторка по етика в медицинската школа в Брайтън и Съсекс. Първата ѝ книга, посветена на философията на социалната справедливост, беше публикувана от Penguin през 2022 г.