Двама опитват да се бунтуват. Против великите сили, против вечните победители от 1945 насам, против първосвещениците на международното право. Двамата, това са Турция и Бразилия. Те се одързостяват да не оставят съдбата на света единствено в ръцете на Съвета за сигурност при ООН и Съединените Щати.
Пусковата проба се състоя миналата седмица в Техеран. Високо вдигнати ръце, буря от фотографски светкавици, сладки усмивки от страна на държавните кормчии. И нито един постоянен член на Съвета за сигурност при всичко това. Турция и Бразилия сключват с Иран споразумение за съхраняване на слабо обогатен ирански уран в Турция. В замяна на това Иран ще получава високо обогатен уран, под постоянен контрол, за да не може да построи бомба. Пробив в патовата ситуация? Западът не вярва в това споразумение. Външната министърка на САЩ обявява изострени санкции срещу Иран, в съгласие с Русия и Китай. Във вторник вечерта все още е неясно какъв ще бъде резултатът от взаимното премерване на силите. Двама съвсем нови играчи, Турция и Бразилия, успяват да извършат онова, което старите велики сили не успяха в продължение на цели месеци – да принудят иранците към компромис.
Турското ръководство не страда от липса на самочувствие
Такива сделки са част от новата непрегледност. Регионални сили сключват сделки от глобално значение – без участието на Запада. Американският публицист Фарид Закарая нарича това „the rise of the rest“ – възходът на останалите. Китай, Индия, Бразилия. А сега и Турция? Страната преживява исторически възход под ръководството на премиера Реджеп Ердоган. Само преди пет години страната изглеждаше като почти недостоен кандидат за ЕС, днес този костюм вече е прекалено тесен за Анкара. Дали Турция е на път да се превърне във водеща сила между средиземно море и Азия? От липса на самочувствие турското ръководство и религиозно-консервативната партия АКП не могат да се оплачат. И никой не въплъщава тази нова гордост по-добре от винаги усмихнатия Ахмет Давитоглу. Външният министър е не само човек на делата, той с удоволствие разсъждава „стратегически“ върху ролята на Турция. И това звучи така: „Турция притежава уникално разположение между земните маси на Африка, Европа и Азия.“ Голямата страна е централна държава, която „обединява множество идентичности“ и може да маневрира в много региони едновременно. „По този начин ние разширяваме влиянието си“, казва Давитоглу.
Новата самоувереност се инсценира по пищни начини на международни конференции в Истанбул. Турците канят мюсюлманския свят в османските палати на Босфора, те събират араби и иранци с израелци и американци. Тук, в културната столица на Европа за 2010 г., се провеждат дни на Африка и азиатски срещи на високо равнище. А някои от участниците захвърлят вечерно време вратовръзките, за да избягат от палатите – в хладните барове или грандиозните танцови тераси над покривите на града. Истанбул блести. Всичко това променя силно образа на Турция по света. И предоставя на страната една по-рано непозната свобода на движение. Само допреди десет години Турция се считаше за брониран с титан, негостоприемен самолетоносач на НАТО в Близкия изток. Приятел тъкмо на Израел, разглеждана или с подозрение, или със страх от останалите си съседи.
Всичко това се промени радикално. Турция беше разделена от Русия чрез Студената война, както и в резултат от столетното съперничество в Кавказ и в Централна Азия. Днес премиерът Владимир Путин е личен приятел на Реджеп Ердоган, между руснаци и турци се сключват стотици хиляди бракове, Русия доставя две трети от употребявания в Турция природен газ, а между Москва и Истанбул има по четири полета дневно. По-рано Турция беше разделена от Гърция чрез вековна вражда. При триумфалното посещение на Ердоган в Атина през миналата седмица, на което присъстваха министри и бизнесмени, беше сключено споразумение за по-добри отношения между двете страни: по-малко въоръжение в Егейско море, повече търговия.
Допреди десет години Турция се намираше във война със Сирия, днес тя е нейната свободна от визи врата към света и най-предпочитаният съсед. Преди време турската армия навлизаше когато си поиска в Ирак, днес кюрдите в Ербил и арабите в Багдад ценят високо приятелствата си с турски политици и бизнесмени.
Сред арабския свят демократично избраното правителство на АКП, с неговите корени в политическия ислям, се наслаждава на определени предимства в сравнение със светските диктатори от Египет или Сирия. Двете страни смятат, че се познават. Президентът Абдула Гюл е работил осем години като банкер в саудитската Джида. Ердоган е героят на арабския свят. Неговата добре инсценирана караница с израелския премиер-министър Шимон Перес по време на Световния икономически форум в Давос през 2009 г. и реторичното му застъпничество в полза на палестинците се оказаха особено полезни в това отношение. А също и фактът, че той е вярващ мюсюлманин и, за разлика от Ататюрк, пие портокалов сок, а не уиски. Един турски телевизионен канал излъчва денонощно новини на арабски език. Арабският свят се наслаждава всяка вечер на романтични турски телевизионни сериали.
Не войници, а бизнесмени са онези, които постигат тези успехи
Тази популярност придава на Турция нова убедителна сила в региона. Вместо армейски операции и заплахи, днес страната изнася нова „гъвкава сила“, както с удоволствие се изразява външният министър Давитоглу. При това турците използват празнотите, които другите са оставили след себе си. Например това, че американците все още отработват ипотеките от войните на Буш. Или това, че от солидарността на Меркел с Израел, в съчетание с ориенталските експедиции на Саркози, не могат да се направят ясни изводи за някаква последователна европейска близкоизточна политика. Както и това, че саудитците и египтяните не изпълняват водещата си роля сред арабите. Как използва Турция всичко това?
По същество по три начина: чрез посредничество, упоритост и търговия. През последните години турските дипломати често успяват да постигнат повече от западните посредници, особено ония от САЩ, сред минираното близкоизточно поле. Турците посредничеха в Ливан. Пътуванията на Ердоган и Гюл до Техеран изглежда се отплащат в момента, ако и все още да съществува възможност за пропадане на компромиса около иранската атомна програма. Преди две години Турция доведе сирийците и израелците до по-успешни преговори от който и да било друг посредник в това столетие. Но Ердоган затръшна тази врата чрез продължаващата караница с Израел – което кара някои западни наблюдатели да правят заключението, че той се доближава до Сирия и Иран по религиозни причини.
При това успехите на Запад често биват изпускани от поглед. На Балканите турците успяха там, където не успя Европейският Съюз. Президентът Гюл покани в края на април сръбските и босненски държавни ръководители в Истанбул, където те отпразнуваха нормализирането на отношенията си. Това е добре. Не толкова добре е, че на Турция липсва посредник като самата нея при отработването на собствените й стари грехове. Помирението с кюрдите отново е в застой. Границите и посолствата с арменците все още са затворени, въпреки многобройните сърцераздирателни прегръдки. В Кипър един новоизбран турски водач не цени за пет пари политиката на „никакви проблеми“ на Давитоглу и вместо това се придържа към политика на никакъв напредък с кипърските гърци. Това се дължи до голяма степен на факта, че кюрдите, арменците и гърците са въпроси на турската вътрешна политика и любими теми на опозицията и АКП (!). В противоположност на това турската външна политика без съмнение се намира почти над всякаква критика.
Този консенсус се основава не само на престижа, на който турците се радват в голяма степен, но и на печалбата. Подобно на немците, носители на турските успехи по света са не войници, а бизнесмени. През последното десетилетие Турция до голяма степан се превърна в магазин и търговска къща на света, от шоколадови блокчета през товарни камиони и химически продукти, та чак до гигантски строителни проекти, например небостъргачи в Дубай и пристанища в Азия и Африка. Турция се числи към страните от G-20, тя е най-големият кандидат за членство в ЕС и е свързана с Брюксел чрез митнически съюз. А с икономическата криза се справя много по-добре от немалко страни-членки на ЕС. Икономическият ръст се е увеличил повече от три пъти при това правителство. Но това не е достатъчно.
Цифрите решават дали в бъдеще Турция ще се намира в една и съща лига с Бразилия и Индия. Онова, което обединява тези големи страни е не експортът на някаква идеология, а икономическата мощ и независимостта. Русия също се числи към тях, благодарение на енергийния си износ, а не поради разпространението на путинизма в Узбекистан. Възходът на Турция също зависи от нейните икономически успехи, а не от религиозните възгледи на водачите на АКП. Икономиката й все още не е дори наполовина толкова голяма, колкото бразилската. Но по въпроса се работи. Оттук и усилията за подобряване на отношенията с Иран – една съседна страна, един бъдещ пазар, както и огромно експортно пространство за шоколад и пороци. Сирия, Судан, Нигерия, Русия – също. Подозрението, че Турция се ръководи от съображения на ислямска солидарност, е наивно. Гюл и Ердоган винаги вземат със себе си бизнесмени по време на пътуванията си. Преди посещенията в чужбина премиерът първо разговаря с шефове на концерни, на които има доверие. За проповедници на корана няма място на тази световна сцена.