Или: защо отказваме да мислим собствената си история като нормален исторически процес

България като „изключение“

Българите много често мислят собствената си история като нещо почти мистично и несравнимо с останалия свят. Теориите на национализма спокойно се прилагат към Франция, Германия, Италия или Латинска Америка, но когато разговорът стигне до България, внезапно започват да действат други правила. Българската нация почти автоматично се представя като вече съществуваща историческа същност, която просто е била „събудена“ от Паисий, Левски или Априлското въстание.

Проблемът е, че модерните теории на национализма описват съвсем различна логика. Бенедикт Андерсън например показва как т.нар. креолски елити в Латинска Америка първоначално изобщо не мислят себе си като отделни нации. Те са локални елити вътре в една имперска структура. Постепенно обаче – чрез печат, администрация, образование, комуникация и политически конфликти – те започват да се възприемат като отделни исторически общности. Националното съзнание не се появява наведнъж. То се сглобява постепенно.

И точно тук започва интересният разговор за България. Защото българският случай следва удивително сходна логика. При всяко внимателно разглеждане на историческите факти ние не откриваме някаква готова „спяща нация“, която чака своя будител. Вместо това откриваме бавен процес на разграничаване, комуникация, институционализация, организационно ускоряване и накрая – масова емоционална мобилизация.

Това не прави българската нация „фалшива“, то я прави историческа. А историята става много по-интересна, когато престанем да я разглеждаме като религия и започнем да я разглеждаме като процес.

Паисий – символното разграничаване

Паисий много често се представя като човекът, който „събужда българската нация“. Само че това описание пренася назад във времето представи, принадлежащи на много по-късен исторически етап. Светът на Паисий все още не е светът на модерния национализъм. Той е православен, имперски и религиозно-цивилизационен. В него липсват почти всички основни елементи на модерната национална реалност – масова политика, национално гражданство, модерна държава, масова етническа мобилизация и централизирана образователна система.

Паисий не мисли в категориите на модерната нация-държава. Неговият проблем не е как да организира българите като модерна национална маса. Проблемът му е по-ранен и по-елементарен: как изобщо да възстанови чувството за различимост и достойнство в една среда, в която гръцкото културно влияние доминира православния свят.

Именно затова „История славянобългарска“ е преди всичко акт на символно разграничаване. Паисий не казва: „Ние сме модерна нация“, защото по негово време този начин на мислене още не е достигнал Балканите. Вместо това той казва нещо много по-базисно: „Ние не сме гърци. Имаме собствена памет. Имаме собствено историческо достойнство.“

Това е огромна историческа крачка, но тя все още не е модерният национализъм. По-скоро виждаме ранна форма на колективно самоназоваване, което ще започне да се социализира, институционализира и политизира едва при следващите поколения.

Именно тук българската историография често прави големия скок: тя ретроспективно превръща Паисий в пълноценен модерен националист, защото по-късната държава има нужда да представи националната история като непрекъснат и почти предопределен процес. Историческият процес обаче е много по-бавен, по-сложен и по-интересен.

Софроний – излизането на „българското“ от манастира

Ако при Паисий виждаме началното символно разграничаване, при Софроний започва нещо ново: българската идентичност постепенно напуска затворения свят на монашеската памет и започва да навлиза в по-широко социално обращение. Това е огромна промяна, макар и често подценявана.

Софроний все още не е модерен националист и при него също липсва идеята за масова национална държава. Но вече ясно се вижда движение към по-практически език, по-градска комуникация и по-непосредствен контакт с реалното общество.

Тук „българското“ започва постепенно да се превръща не просто в историческа памет, а в комуникативна среда. Това е много важен преход, защото модерните нации не се създават само чрез героични текстове и символични жестове. Те възникват тогава, когато идентичността започне да циркулира в ежедневието чрез езика, книгите, училището, проповедта и новите градски мрежи.

Именно тук Софроний играе решаваща историческа роля. Той започва да превръща ранното културно различаване в нещо по-социално, по-повторимо и по-достъпно извън тесния кръг на духовниците.

Това е и моментът, в който българската идентичност постепенно започва да се отделя от чисто религиозната рамка. Процесът е още ранен и непълен, но посоката вече е видима: „българското“ започва да се преживява не само като православна принадлежност, а като отделна културна общност със собствен език и собствена комуникационна среда.

Така между Паисий и Софроний вече се вижда първото важно ускорение: преходът от символна памет към социална циркулация. Именно това подготвя следващата фаза – изграждането на инфраструктурата на модерната нация.

Берон, Бозвели и Априлов – инфраструктурата на нацията

Истинският прелом в българското национално формиране започва тогава, когато „българското“ престава да бъде само памет и започва да се превръща в инфраструктура. Именно тук се появяват фигури като Петър Берон, Неофит Бозвели и Васил Априлов. При тях вече става дума не просто за достойнство, историческа памет или символно разграничаване, а за изграждане на механизми, чрез които една идентичност може да се възпроизвежда ежедневно и масово.

В центъра застават училището, учебникът, езикът, печатът, грамотността и църковната организация. Тук започва истинската инфраструктурна революция на българския национален проект.

„Рибният буквар“ на Берон е важен не просто като културен жест, а като инструмент за стандартизация и масово обучение. Априлов вече мисли националното не само като чувство, а като система: училища, учители, учебни програми, трайно образователно възпроизводство. Бозвели постепенно превръща църковния въпрос в институционален конфликт за автономия и отделна колективна организация.

Тук българският случай започва много ясно да следва общата логика на модерното национално изграждане, описвана от Андерсън и Хрох. Нацията вече не е само символна общност. Тя започва да се превръща в ежедневно възпроизвеждана социална реалност.

Това е решаващият момент, защото модерните нации не се създават основно чрез героични възторзи, а чрез повторение: едни и същи текстове, един и същ език, едни и същи учебници, едни и същи исторически образи и едни и същи институции.

Именно тук „българското“ започва да става масово годно за обучение. А когато една идентичност стане масово усвоима, тя вече може да започне да се превръща в модерна нация..

Раковски, Каравелов и Левски – организационното ускорение

При Раковски, Каравелов и Левски българският национален проект навлиза в нова фаза: от културно и инфраструктурно изграждане към активна политическа мобилизация. Но тук е важно да се направи съществено уточнение: по-късната национална митология представя тези фигури така, сякаш вече действат вътре в напълно оформена национална общност. Историческата реалност е много по-сложна.

Огромната част от българското население по онова време си остава селски-, локално- и религиозно-ориентирана. Масова модерна национална интеграция все още няма. Именно затова революционната дейност изглежда толкова трескава и напрегната: тя се опитва ускорено да произведе политическа общност, която още не съществува.

Раковски е преходна фигура, в която се смесват романтичен героизъм, православно-месиански елементи, балкански революционен универсализъм и ранно политическо национализиране. При Каравелов виждаме идеологическа нестабилност и множество възможни варианти на бъдещето – либерализъм, демократизъм, федерализъм, балкански идеи, русофилство и революционност съществуват при него едновременно.

Това е важно, защото показва, че българският национален проект все още не е окончателно стабилизиран. Посоката не е напълно решена.

Най-интересен е Левски, защото той мисли не толкова романтично, колкото организационно. Комитетите, мрежите, дисциплината и координацията вече представляват опит за изграждане на реална политическа инфраструктура. И именно тук започва да се вижда нещо много важно: революционното поле все още не е напълно стабилизирано в по-късната етнонационална форма, чрез която българската държава впоследствие ще го канонизира. Показателен е един почти неизвестен пасаж от протоколите към разпитите на Левски пред османския съд, в който става дума за разпространяване на турскоезични брошури сред възможни „мюсюлмански комитети“. Доколко това свидетелства за реален опит за над-етническа или социална революционна мобилизация е трудно да се каже. Но самото наличие на подобни следи показва нещо важно: идеологическото поле все още не е окончателно затворено и фиксирано в по-късната национална форма.

И точно тук се появява големият парадокс. По-късната държава използва Левски като доказателство, че българската нация вече е била напълно формирана. Исторически той по-скоро показва обратното: колко отчаяно и ускорено трябва да бъде организирана и произведена такава национална общност – тепърва.

Априлското въстание – големият прелом

Априлското въстание променя не просто българската история, а самия режим, в който започва да се преживява българската национална идентичност. Именно тук настъпва големият прелом. Дотогава българският национален проект се развива главно чрез културно разграничаване, образование, институции, печат, църковни конфликти и организационни мрежи. След 1876 г. в центъра постепенно застава нещо друго: масовата жертвена мобилизация.

Това е огромна промяна. За първи път българската кауза започва да се организира около страданието, мъченичеството, катастрофата, моралната екзалтация и сакрализацията на жертвата. Във военно отношение самото въстание е неуспешно и сравнително ограничено по мащаб. Историческото му значение идва от начина, по който реалното насилие и последвалата в Европа морална реакция започват да функционират символно и политически.

Именно тук се появява новият модел на национално преживяване. Българската идентичност започва все повече да се изгражда не само чрез училището или революционната организация, а чрез образа на страдащата и жертвена общност. Батак постепенно се превръща не просто в исторически епизод, а в морално ядро на националното въображение.

Това е и моментът, в който българският въпрос се интернационализира. Репортажите на Макгахан, европейската преса и огромната вълна от международно възмущение превръщат българската кауза в европейски спектакъл на страданието. Оттук нататък българската идентичност започва да придобива легитимност и чрез международно признатата жертва.

Точно тук според мен се ражда моделът, който по-късно ще стане господстващ за българското национално себепреживяване. Нацията вече не е само културна или политическа общност. Тя започва да се преживява като общност на страданието, жертвата и историческата незавършеност. И този емоционален режим постепенно ще надживее историческите условия, които първоначално са го породили.

След 1876 – как извънредното става нормално

Априлското въстание и последвалото насилие създават нов модел на национално себепреживяване. Българската идентичност започва все повече да се организира около страданието, жертвата, историческата незавършеност и усещането за прекъсната справедливост. Историята вече не се преживява просто като минало, а като постоянно отворена рана, която изисква бъдещо поправяне.

Това променя дълбоко логиката на националното въображение. Националната общност започва да се мисли не толкова като пространство за нормален граждански живот, а като исторически обсадено цяло, живеещо в състояние на постоянна непълнота. Именно затова след Освобождението толкова бързо централно място заемат Сан Стефано, Македония, „националният идеал“, реваншизмът и темата за историческата несправедливост.

Постепенно се оформя специфичен емоционален стил на национално съществуване. Героизацията, жертвата, катастрофата, предателството и мобилизацията срещу външна заплаха започват да изглеждат почти естествено състояние на историята и нацията. Извънредното се нормализира. А когато една нация трайно започне да преживява себе си по този начин, нормалността постепенно започва да изглежда подозрителна, дори недостойна за историята.

Държавата универсализира модела след Освобождението

След Освобождението българската държава постепенно започва да превръща този нов емоционален режим в трайна институционална система. Жертвено-мобилизационната логика вече не се възпроизвежда само спонтанно чрез паметта за Априлското въстание, а систематично чрез механизмите на модерната държава.

Това става чрез училището, армията, официалната историография, празничния календар, паметниците, учебниците, читанките и публичните ритуали. Именно тук националният разказ започва да придобива стабилна всекидневна форма. Още от ранна възраст българите започват да усвояват една и съща символна карта на историята: Шипка, Батак, Сан Стефано, Македония, „националният идеал“, националните катастрофи.

Особено важна роля играе Санстефанският мит. Сан Стефано постепенно престава да бъде конкретен дипломатически момент и започва да функционира като почти сакрална териториална утопия. Реалната държава постоянно изглежда недостатъчна спрямо една въобразена и „отнета“ България. Така усещането за национална незавършеност започва да се възпроизвежда ежедневно и институционално.

Именно тук държавата окончателно универсализира извънредния модел. Историята започва да функционира не просто като памет, а като постоянен емоционален ресурс за политическа мобилизация и обществено организиране. Националната общност постепенно свиква да преживява себе си като ощетена, недовършена и исторически длъжна на самата себе си.

Така моделът, възникнал около кризата от 1876 г., престава да бъде временна историческа реакция и започва да се възпроизвежда като трайна структура на българското национално въображение.

Финал – проблемът не е в митологията, а в постоянната мобилизация

Проблемът на българския национален проект не е просто в това, че митологизира историята. Всички модерни нации митологизират собственото си минало в една или друга степен. Проблемът е по-дълбок. В българския случай един извънреден, кризисен и жертвено-мобилизационен режим постепенно започва да се превръща в постоянен модел на национално съществуване.

Това има огромни последици. Когато една общност дълго време преживява себе си основно чрез страдание, незавършеност, катастрофа, героична жертва и историческа обида, нормалният граждански живот започва да изглежда недостатъчен. Политиката трудно остава просто управление на реалността. Тя почти неизбежно започва да се превръща в морална и историческа драма.

Така постепенно се появява една много специфична чувствителност: постоянно търсене на предателство, подозрение към „нормалността“, нужда от историческа екзалтация, склонност към морален максимализъм и усещане, че историята никога не е приключила окончателно. Дори десетилетия след изчезването на първоначалните исторически условия този емоционален режим продължава да функционира.

Именно затова толкова много български политически конфликти и до днес толкова лесно се превръщат в битки за историческа идентичност. Настоящето непрекъснато се преформулира чрез езика на миналото. Всяка криза започва да изглежда съдбовна, всяко несъгласие – почти национално предателство, а всяка критика – заплаха за самото съществуване на общността.

Това според мен е истинската трудност пред България днес. Не „липсата на национално чувство“, а точно обратното: невъзможността националният проект да излезе от режима на постоянна историческа мобилизация. Докато това не се случи, нормалността ще продължава да изглежда слаба, прозаична и почти недостойна за национално въображение.

Златко Енев е български писател и издател на „Либерален Преглед“. Досега в България е публикувал седем книги (трилогията за деца „Гората на призраците“ (2001–2005), романите за възрастни „Една седмица в рая“ (2004) и „Реквием за никого“ (2011),  есеистичния сборник „Жегата като въплъщение на българското“ (2010), както и автобиографичната повест „Възхвала на Ханс Аспергер“ (2020). Детските му книги са преведени на няколко езика, между които и китайски. Живее в Берлин от 1990 г.

Книгите му могат  да се намерят в безплатни електронни издания тук на сайта.