Московски дневник

[1926/1927]

24 декември

Стаята се отоплява отвън, но поради особеното ѝ разположение подът също е топъл и при умерено студено време, щом прозорчето е затворено, вътре става задушно горещо. Сутрин преди девет, когато отоплението работи, винаги чука някой служител и пита дали прозорчето е затворено. Това е единственото нещо, на което тук може да се разчита.

Хотелът няма кухня, така че човек не може да получи дори чаша чай. А когато веднъж, вечерта преди деня, в който трябваше да отидем при Дага, помолихме да ни събудят, между портиера („швейцар“ е руското название на хотелския служител) и Райх се разигра шекспировски разговор на тема „събуждане“.

На въпроса дали могат да ни събудят, човекът отвърна:

„Ако се сетим, ще ви събудим. Ако не се сетим, няма да ви събудим. Всъщност най-често се сещаме и тогава събуждаме. Но, разбира се, понякога и забравяме, ако не се сетим. Тогава не събуждаме. Не сме длъжни, но ако се сетим навреме, все пак го правим. В колко искате да ви събудят?“

„В седем.“

„Тогава ще го запишем. Вижте, слагам бележката тук. Той все ще я намери, нали? Разбира се, ако не я намери, няма да ви събуди. Но най-често събуждаме.“

В крайна сметка, естествено, не ни събудиха, а обяснението беше: „Но вие вече бяхте будни, защо тогава да ви събуждаме?“

Изглежда, в хотела има цяла тълпа такива портиери. Неотдавна Райх попита дали има поща за мен. Човекът каза „не“, макар писмата да лежаха пред носа му. Друг път, когато някой се опитал да се свърже с мен по телефона в хотела, му казали: „Той междувременно се изнесе.“

Телефонът е в коридора и често още след един през нощта чувам от леглото си гръмки разговори. Самото легло има голяма хлътнатина по средата и скърца при най-малкото движение. Тъй като Райх често хърка нощем толкова силно, че ме събужда, спането би било трудно, ако не си лягах винаги смъртно уморен. Следобед тук заспивам.

Сметката трябва да се плаща всеки ден, защото върху всяка сметка над пет рубли се начислява данък от десет процента. Каква чудовищна загуба на време и сили означава това, се разбира от само себе си.

Райх и Ася се бяха срещнали на улицата и дойдоха заедно. Ася не се чувстваше добре и беше отказала срещата си с Бирзе за вечерта. Искаха да останат при мен. Тя носеше плата си и излязохме. Преди да отида в Музея на играчките, я изпратих до шивачката ѝ.

По пътя влязохме при един часовникар. Ася му остави часовника ми. Беше евреин и знаеше немски. След като се разделих с Ася, взех шейна до музея. Страхувах се да не закъснея, защото все още не съм свикнал с руското усещане за време.

Разгледах Музея на играчките с уредник. Директорът, другарят Бартрам^[1], ми подари книгата си „От играчката към детския театър“, която стана моят коледен подарък за Ася.

После отидох в Академията, но Коган го нямаше. За да се върна, застанах на една автобусна спирка. Тогава видях над отворена врата надпис „Музей“ и скоро разбрах, че пред мен е „Втората колекция на новото западно изкуство“^[2]. Този музей не влизаше в плана ми за разглеждане. Но след като вече се бях озовал пред него, влязох.

Пред една необикновено красива картина на Сезан^[3] ми хрумна колко погрешно е още на езиково равнище да се говори за „вчувстване“. Струваше ми се, че доколкото човек възприема една картина, той съвсем не прониква в нейното пространство; напротив, това пространство само излиза насреща му, най-напред в съвсем определени, различни едно от друго места. То се отваря към нас в ъгли и кътчета, в които ни се струва, че можем да локализираме много важни преживявания от миналото. В тези места има нещо необяснимо познато.

Картината висеше на средната стена в първата от двете зали със Сезан, точно срещу прозореца, в пълна светлина. Изобразяваше шосе, което минава през гора. От едната му страна имаше група къщи.

Колекцията от Реноар в този музей не е чак толкова забележителна, колкото голямата колекция от Сезан. Все пак и в нея има много хубави картини, особено от ранния му период. В първите зали обаче най-силно ме впечатлиха две картини на парижките булеварди, окачени една срещу друга като пандан. Едната е на Писаро, другата на Моне^[4].

И двете представят широката улица, гледана от високо; при първата гледната точка е в средата, при втората – отстрани. И то толкова отстрани, че силуетите на двама господа, наведени над парапета на балкон към улицата, навлизат в картината от края, сякаш се намират непосредствено до прозореца, от който се рисува.

Докато при Писаро сивият асфалт с безбройните екипажи заема по-голямата част от картината, при Моне половината платно е заета от светла фасада, която проблясва през есенно жълтите дървета. В подножието на сградата, почти напълно скрити от листата, едва се различават столове и маси на кафене, подобни на селски мебели в слънчева гора. Писаро пък предава великолепието на Париж – линията на покривите, осеяни с комини. Изпитах копнеж по този град.

В един от задните кабинети, редом с рисунки на Луи Льогран и Дега, имаше картина на Одилон Редон^[5].

След пътуването с автобуса започна дълго лутане и едва час след уговореното време най-сетне стигнах до малкия сутеренен ресторант, където имах среща с Райх. Тъй като вече наближаваше четири, трябваше веднага отново да се разделим и си определихме среща в големия хранителен магазин на „Тверская“.

До Бъдни вечер оставаха само няколко часа и магазинът беше претъпкан. Докато купувахме хайвер, сьомга и плодове, срещнахме Басехес, натоварен с пакети и във весело настроение. Настроението на Райх, напротив, беше лошо. Беше много ядосан заради закъснението ми, а китайската хартиена риба, която бях купил сутринта на улицата и сега трябваше да мъкна заедно с всички останали неща, никак не го развесели като свидетелство за колекционерската ми мания.

Най-сетне се снабдихме и с торта и сладкиши, както и с малка елха, украсена с панделки, и с всичко това се прибрах с шейна. Отдавна се беше стъмнило. Тълпата, през която трябваше да си пробивам път с елхата и пакетите, ме беше изморила. В стаята легнах на леглото, четох Пруст и ядях от захаросаните ядки, които бяхме купили, защото Ася ги обича.

След седем дойде Райх, а малко по-късно и Ася. Цялата вечер тя лежа на леглото, а Райх седеше до нея на стол. След дълго чакане най-сетне донесоха и самовар – отначало напразно бяхме молили за него, защото уж някакъв гост бил заключил всички самовари в стаята си и излязъл. И когато за пръв път жуженето му изпълни за мен една руска стая и можех отблизо да гледам в лицето Ася, която лежеше срещу мен, тогава, до малката елха в саксията, за пръв път от много години почувствах, че на Бъдни вечер съм на сигурно и уютно място.

Говорихме за длъжността, която Ася трябваше да приеме, а по-късно стигнахме до книгата ми за бароковата драма и аз прочетох предговора, насочен срещу Франкфуртския университет^[6]. За мен може да се окаже важно, че Ася смяташе, че въпреки всичко трябва просто да напиша: „Отхвърлено от Университета във Франкфурт на Майн.“

Тази вечер бяхме много близки. Ася много се смееше на някои неща, които ѝ казвах. Други, като идеята за статия „Немската философия като инструмент на германската вътрешна политика“, предизвикаха бурното ѝ одобрение.

Не ѝ се тръгваше. Чувстваше се добре и беше уморена. Накрая обаче още нямаше единайсет, когато си отиде. Аз веднага си легнах, защото вечерта ми беше изпълнена, колкото и кратка да беше.

Разбрах, че за нас няма самота, когато в същото време човекът, когото обичаме, също е сам, макар и на друго място, където не можем да го достигнем. Така че в основата си чувството за самота изглежда е рефлексивно явление: то ни връхлита едва когато към нас се отрази от хора, които познаваме, и най-силно от човека, когото обичаме, когато те се забавляват в компания без нас.

И дори човекът, който сам по себе си, изобщо в живота, е останал сам, се чувства самотен едва при мисълта за някоя, макар и непозната, жена или за друг човек, които не са сами и в чиято компания и той не би бил самотен.

25 декември

Примирих се, че ще трябва да се оправям с малкото руски, който успявам да изломотя, и засега няма да продължавам да го уча, защото тук времето ми е твърде необходимо за други неща: за преводи и статии. Ако някога отново дойда в Русия, разбира се, няма да е възможно без известни познания по езика, които ще трябва да придобия предварително.

Но тъй като сега не си съставям никакъв настъпателен план за бъдещето, не съм напълно сигурен и в това: при други обстоятелства, още по-неблагоприятни от сегашните, може би всичко би станало прекалено трудно за мен. Най-малкото, едно второ пътуване до Русия би трябвало да бъде много здраво обезпечено с литературни ангажименти и финансови средства.

Никога досега незнанието на руски не ми е тежало и не ме е измъчвало толкова, колкото на първия ден на Коледа. Бяхме на обяд при съквартирантката на Ася. Аз бях дал парите за една гъска и преди няколко дни това беше станало повод за кавга между мен и Ася.

Сега гъската се появи на масата на отделни порции в чинии. Беше зле приготвена, жилава. Ядяхме върху писалище, около което седяха шест-осем души. Говореше се само на руски. Студеното предястие беше добро, риба по еврейски, супата също.

След обяда отидох в съседната стая и заспах. После още известно време лежах буден на дивана, много тъжен, и пред очите ми, както толкова често в такива моменти, изплуваха картини от времето, когато като студент идвах от Мюнхен в Зеесхаупт^[7].

По-късно Райх или Ася от време на време се опитваха да ми преведат по нещо от разговора, но от това ставаше двойно по-изморително. Известно време се говореше за това, че във Военната академия бил назначен за професор генерал, някогашен белогвардеец, който по време на Гражданската война нареждал да обесят всеки пленен червеноармеец. Спореха как трябва да се оценява това. Най-ортодоксална и много фанатична в спора беше една млада българка.

Най-сетне си тръгнахме, Райх с българката отпред, Ася и аз след тях. Бях напълно изтощен. Този ден трамваите не се движеха. А понеже двамата с Райх не успяхме да се качим в автобуса, не ни остана друго, освен да извървим дългия път до Втория МХАТ пеша.

За да допълни материалите си за „Контрареволюцията на сцената“, Райх искаше да гледа там Орестия. Дадоха ни места в средата на втория ред. Още с влизането в залата ме посрещна мирис на парфюм. Не видях нито един комунист със синя рубашка, затова пък имаше няколко типажа, които спокойно биха намерили място във всеки албум на Георг Грос.

Цялото представление беше издържано в стила на напълно прашасал придворен театър. На режисьора му липсваше не само всякакво професионално умение, но и запасът от най-елементарни познания, без които човек изобщо не може да се захване с трагедия на Есхил. Някаква избеляла салонна представа за Древна Гърция изглежда изчерпваше цялото му бедно въображение. Почти без прекъсване звучеше музика, сред нея много Вагнер: Тристан, „Огненото заклинание“.

26 декември

Престоят на Ася в санаториума изглежда наближава края си. През последните дни лежането навън ѝ се отразява добре. Радва се, когато лежи увита в чувала и чува как във въздуха грачат гарваните. Смята също, че птиците са организирани много точно и водачът им съобщава какво трябва да правят; според нея определени крясъци, предшествани от дълга пауза, са заповеди, които всички изпълняват.

През последните дни почти не съм разговарял с Ася насаме, но в малкото думи, които разменяме, ми се струва, че усещам близостта ѝ до мен толкова ясно, че съм много успокоен и се чувствам добре. Не познавам почти нищо, което да ми действа толкова благотворно и същевременно с такава сила, както най-незначителните въпроси, които тя ми задава за моите работи. Разбира се, не го прави често. Но този ден например, насред обяда, докато иначе се говореше на руски, тя ме попита каква поща съм получил предишния ден.

Преди обяда играхме домино, разделени на три отбора. След яденето обаче беше много по-добре, отколкото предния ден. Пееха комунистически преработки на идиш песни, които, доколкото мога да преценя, едва ли бяха замислени като пародии. С изключение на Ася, вероятно всички в стаята бяха евреи. Имаше и един профсъюзен секретар от Владивосток, дошъл в Москва за Седмия конгрес на профсъюзите. Така около масата се беше събрала цяла колекция от евреи от Берлин до Владивосток.

Изпратихме Ася сравнително рано. Преди да се прибера, поканих Райх на чаша кафе. И той започна с това, че колкото повече се оглеждал наоколо, толкова повече виждал каква голяма напаст са децата. При другарката беше дошло на гости и едно малко, впрочем извънредно възпитано момче, което накрая, когато всички седяха около доминото, а храната вече се чакаше от два часа, беше започнало да плаче.

Всъщност Райх, разбира се, мислеше за Дага. Заговори за хроничните пристъпи на тревога на Ася, които най-често са свързани с Дага, и отново проследи цялата история на пребиваването ѝ в Москва.

В общуването му с нея често се бях удивлявал на огромното му търпение. И сега от думите му не прозираше нито раздразнение, нито озлобление, а само напрежението, което се освобождаваше в разговора с мен. Оплакваше се, че „егоизмът“ на Ася я подвежда тъкмо сега, когато за нея най-важното е да остави нещата да вървят спокойно и да се носи по течението.

Безпокойството около това къде ще живее занапред, мисълта за евентуално предстоящо преместване, я измъчвали силно. Всъщност всичките ѝ желания сега се свеждат до няколко седмици спокоен и удобен буржоазен живот, какъвто, разбира се, и Райх не е в състояние да ѝ осигури в Москва.

Аз, впрочем, още не бях забелязал това нейно безпокойство. Щях да го видя едва на следващия ден.

27 декември

Стаята на Ася в санаториума. Почти всеки ден сме там от четири до седем. Обикновено към пет часа в съседното помещение една от пациентките започва да свири на цитра и се занимава с това половин или един час. Никога не стига по-далеч от тъжни акорди. Музиката никак не подхожда на тези голи стени. Но монотонното подрънкване, изглежда, не пречи особено на Ася.

Когато идваме, тя обикновено лежи на леглото. Срещу нея, върху малка масичка, стоят мляко, хляб и чиния със захар и яйца, които Райх обикновено носи. Този ден тя му даде едно яйце за мен и написа върху него „Benjamin“.

Върху роклята си Ася носи сив вълнен санаториален халат. В по-удобната част на стаята, запазена за нея, има още три различни стола, сред тях ниското кресло, на което обикновено седя, както и нощно шкафче със списания, книги, лекарства, малка шарена купичка, която вероятно е нейна, крема Cold Cream, който ѝ донесох от Берлин, ръчно огледало, което някога ѝ подарих, а дълго време там лежеше и проектът на Стоун за корицата на Еднопосочна улица. Ася често работи върху блуза, която иска да си ушие, като изтегля нишки от плата.

Източниците на светлина по московските улици. Това са: снегът, който отразява осветлението толкова силно, че почти всички улици са светли; мощните карбидни лампи в търговските будки; и ослепителните фарове на автомобилите, които хвърлят светлината си на стотици метри напред по улицата.

В други големи градове такива автомобилни фарове са забранени. Тук трудно може да си представи човек нещо по-дразнещо от това нахално подчертаване на малкото автомобили, които, в услуга на някои непмани¹ (разбира се, също и на властимащите), преодоляват всеобщите трудности на придвижването.

За този ден няма много важно за отбелязване. Преди обяд работих вкъщи. След обяда играх шах с Райх и загубих две партии.

Ася беше в най-лошото си настроение. По-ясно от всякога досега се прояви онази зла острота, която сигурно прави изпълнението ѝ на Хеда Габлер^[8] толкова убедително. Не търпеше дори най-малкия въпрос за това как се чувства. Накрая не ни остана друго, освен да я оставим сама.

Но надеждата ни, моята и на Райх, че ще ни последва, за да играем домино, не се сбъдна. Напразно се обръщахме всеки път, когато някой влизаше в стаята за игри. След партията отново отидохме в стаята ѝ, но скоро пак се оттеглих с книга в стаята за игри и се върнах едва малко преди седем.

Ася ме отпрати много нелюбезно, но после по Райх ми изпрати едно яйце, върху което беше написала „Benjamin“.

Не бяхме отдавна в стаята ми, когато тя влезе. Настроението ѝ се беше преобърнало, отново виждаше всичко в по-добра светлина и със сигурност съжаляваше за поведението си следобед. Но ако погледна последните седмици като цяло, ми се струва, че подобрението ѝ, поне що се отнася до нервното ѝ състояние, почти не е напреднало от пристигането ми насам.

Вечерта с Райх водихме дълъг разговор за писането ми и за пътя, по който то трябва да поеме занапред. Той смяташе, че пускам текстовете си от ръце на твърде късен етап. В същата връзка формулира много точно наблюдението, че в голямата литература съотношението между общия брой изречения и броя на силните, точни, завършени формулировки е около 30 към 1, докато при мен е 2 към 1.

Всичко това е вярно. (А в последното може би дори се е запазил остатък от силното влияние, което някога Филип Келер^[9] е имал върху мен.)

Все пак трябваше да му противопоставя някои мисли, в които никога не съм се съмнявал още от отдавнашния си текст За езика изобщо и за езика на човека. Посочих му полярността, присъща на всяка езикова същност: да бъде едновременно израз и съобщение.

Тук неизбежно трябваше да засегнем онова, за което вече често бяхме говорили: „разрушаването на езика“ като тенденция в съвременната руска литература^[10]. Защото безогледното развитие на съобщителната функция на езика неизбежно води до разрушаването му. По друг път до същия край, а именно до мистичното мълчание, води абсолютизирането на неговата изразна функция.

В момента по-актуална ми се струва тенденцията към съобщението. Но под някаква форма винаги е необходим компромис.

Признах обаче критичното положение на собственото си писане. Казах му, че тъй като само конкретни задачи и трудности могат действително да ме тласнат напред, а не голи убеждения или абстрактни решения, не виждам изход от това положение.

Тогава той ми посочи записките ми за градовете. Това много ме окуражи. Започнах с по-голяма увереност да мисля за текст, посветен на Москва.

Накрая му прочетох портрета си на Карл Краус^[11], тъй като в разговора стана дума и за него.

28 декември

Мисля, че в никой друг град няма толкова много часовникари, колкото в Москва. Това е още по-странно, защото хората тук не придават особено значение на времето. Но вероятно има исторически причини. Ако човек наблюдава как се движат по улиците, рядко ще види някого да бърза, освен ако не е станало много студено. По навик се върви на зигзаг. (Много показателно е онова, което Райх ми разказа: някъде, в помещение на клуб, на стената виси назидателна табела: „Ленин е казал, че времето е пари.“ Значи, за да бъде изречена тук тази баналност, трябва да бъде призован най-висшият авторитет.) Този ден си взех часовника от поправка.

Сутринта валеше сняг, а и през деня често преваляваше. По-късно настъпи леко размразяване. Разбирам защо на Ася ѝ е липсвал снегът в Берлин и защо е страдала от голия асфалт. Тук зимата върви като селянин, облечен в бяла овча вълна, под дебел кожух от сняг.

Сутринта се събудихме късно и после отидохме в стаята на Райх. Тя е къс от дребнобуржоазно жилище, по-ужасен от което човек трудно може да си представи. При вида на стотиците покривки, конзоли, тапицирани мебели и завеси едва можеш да дишаш от притеснение; въздухът сигурно е гъст от прах. В единия ъгъл до прозореца стоеше висока коледна елха. Дори тя беше грозна, с редките си клони и безформения снежен човек на върха.

Изтощителният път от трамвайната спирка и ужасът на тази стая ме лишиха от способността да преценя трезво положението и малко прибързано приех предложението на Райх през януари да се нанеса при него.

Такива дребнобуржоазни стаи са бойни полета, през които опустошителният щурм на стоковия капитал е преминал победоносно; в тях вече не може да вирее нищо човешко. Но при моята склонност към помещения, наподобяващи пещери, може би бих работил не зле в тази стая. Трябва само да обмисля дали да се откажа от отличната стратегическа позиция на сегашната си стая, или да я запазя на всяка цена, дори ако това означава да намаля всекидневния си контакт с Райх, който е много важен за информацията ми.

После дълго вървяхме из крайградските улици. Трябваше да ми покажат фабрика, в която се произвежда главно украса за елхи. „Прерията на архитектурата“, както Райх нарича Москва, по тези улици има още по-див характер, отколкото в центъра. От двете страни на широкия булевард селски дървени къщи се редуват с вили в стил сецесион или с трезвите фасади на шестетажни сгради. Снегът беше дълбок и ако внезапно настъпеше тишина, човек можеше да си въобрази, че се намира някъде дълбоко в Русия, в затънало в зимата село.

Зад редица дървета стоеше църква със сини и златни куполи и, както винаги, с решетки на прозорците откъм улицата. Впрочем тукашните църкви често още имат изображения на светци по фасадите си, каквито в Италия се виждат само по най-старите църкви, например „Сан Фредиано“ в Лука.

Случи се така, че работничката, която трябваше да ни разведе, отсъстваше и не успяхме да видим фабриката. Скоро се разделихме.

Тръгнах надолу по Кузнецки мост и разглеждах книжарниците. На тази улица се намира най-голямата книжарница в Москва, поне ако се съди по външния ѝ вид. По витрините видях и чуждестранна литература, но на безсрамно високи цени. Руските книги почти без изключение се пускат на пазара неподвързани. Хартията тук е три пъти по-скъпа, отколкото в Германия, главно защото се внася, и затова от оформлението на книгите се пести колкото може.

По пътя, след като бях обменил пари в банката, си купих една от топлите пирожки, които навсякъде се продават по улиците. След няколко крачки към мен се хвърли малко момче. Когато най-сетне разбрах, че не иска пари, а хляб, му дадох парче.

На обяд спечелих партията шах срещу Райх.

Следобед бях при Ася. Всичко беше безцветно, както през последните дни, защото пристъпите на тревога я бяха направили апатична. Допуснах голямата грешка да защитя Райх срещу някои твърде глупави обвинения. На следващия ден той ми каза, че ще отиде при Ася сам. Вечерта обаче изглеждаше решен да се държи много приятелски.

Вече беше станало твърде късно да отидем на генералната репетиция на пиесата на Илеш, както бяхме планирали. А понеже Ася не дойде повече, тръгнахме да присъстваме на едно „съдебно заседание“ в Крестьянския клуб^[12]. Докато стигнем дотам, беше станало осем и половина и научихме, че заседанието е започнало още преди час. Залата беше препълнена и повече никого не пускаха.

Но една съобразителна жена успя да използва присъствието ми. Забеляза, че съм чужденец, представи Райх и мен като чужденци, които тя развежда из Москва, и така успя да вкара и себе си, и нас.

Влязохме в зала, тапицирана в червено, с около триста места. Беше претъпкана, мнозина стояха прави. В една ниша имаше бюст на Ленин. Заседанието се провеждаше върху подиума на сцената, обрамчен отляво и отдясно с нарисувани фигури на пролетарии, селянин и индустриален работник. Над сцената бяха съветските емблеми.

Когато пристигнахме, събирането на доказателствата вече беше приключило и думата имаше вещо лице. Той седеше с колегата си на малка маса, а срещу тях беше масата на защитника; и двете бяха разположени странично спрямо сцената. Масата на съдийския състав беше обърната фронтално към публиката. Пред нея, на стол, облечена в черно и с дебела тояга в ръце, седеше обвиняемата, селянка. Всички участници бяха добре облечени.

Обвинението беше за знахарство, довело до смърт. Селянката била оказала помощ при раждане (или аборт) и поради допусната грешка причинила трагичния изход. Аргументите около случая се движеха в крайно примитивни рамки.

Експертът даде заключението си: смъртта на жената се дължала единствено на извършената намеса. Защитникът пледира: не е имало злонамереност, а по селата липсват медицинска помощ и здравна просвета. Прокурорът поиска смъртно наказание. Селянката в последната си дума: хора винаги умират.

След това председателят се обърна към публиката: има ли въпроси? На подиума излезе един комсомолец и настоя за извънредно строго наказание. После съдът се оттегли на съвещание и настъпи пауза. Всички изслушаха присъдата прави. Две години затвор при признаване на смекчаващи вината обстоятелства. Поради това се отказаха от единичната килия. Председателят на свой ред посочи необходимостта от създаване на центрове за медицинска помощ и здравна просвета по селата.

Хората се разотидоха. Досега никога не бях виждал в Москва събрана на едно място толкова непретенциозна публика. Вероятно сред тях имаше много селяни, тъй като този клуб е предназначен преди всичко за тях.

Разведоха ме из помещенията. В читалнята, както и в детския санаториум, ми направи впечатление, че стените са изцяло покрити с нагледни материали. Тук това бяха предимно статистики, някои от които цветно илюстрирани с картинки и изработени от самите селяни: селска хроника, развитие на земеделието, производствени отношения и културни институции. Но по стените навсякъде бяха изложени също части от инструменти, машинни детайли, колби с химикали и т.н.

Любопитно се приближих до една конзола, от която ме гледаха ухилени две негърски маски. Но отблизо се оказаха противогази.

Накрая ме заведоха и в спалните помещения на клуба. Те са предназначени за селяни и селянки, поединично или на цели групи, които са получили „командировка“ в града. В големите стаи обикновено има по шест легла; през нощта всеки слага дрехите си върху своето. Умивалните трябва да са някъде другаде. В самите стаи няма възможност за миене. По стените висят портрети на Ленин, Калинин, Риков и други.

Култът към образа на Ленин тук достига необозрими размери. На Кузнецки мост има магазин, в който той е специален артикул и може да бъде намерен във всякакви размери, пози и материали. В стаята за развлечения на клуба, където в момента предаваха радиоконцерт, има много изразителен релеф, който го представя като оратор, в естествен ръст до гърдите. Но по-скромни негови портрети висят и в кухните, пералните и т.н. на повечето обществени учреждения.

Сградата разполага с места за повече от четиристотин гости. Под все по-досадния съпровод на жената, която ни беше помогнала да влезем, си тръгнахме и когато най-сетне останахме сами, решихме да отидем в една бирария, където тази вечер имаше програма.

Когато влизахме, пред вратата няколко души се мъчеха да изнесат един пиян. В не особено голямото, но все пак не съвсем пълно помещение отделни посетители и малки компании седяха на бира. Настанихме се доста близо до дъсчения подиум. Отзад той беше затворен от сладникаво размазан декор с поляна и късче руина, сякаш разтваряща се във въздуха. Декорът обаче не стигаше по цялата дължина на сцената.

След два вокални номера дойде главната атракция на вечерта, една „инсценировка“, тоест материал, произхождащ всъщност от друг жанр, епика или лирика, и приспособен за театрална сцена. Тук драматичната рамка, изглежда, служеше за свързване на поредица любовни и селски песни.

Първо се появи само една жена и се заслуша в птица. После от кулисите излезе мъж и така продължи, докато цялата сцена не се изпълни с хора и всичко завърши с хорово пеене и танц. Цялото представление не се различаваше особено от семейно забавление в приятелска компания, но вероятно тъкмо защото подобни развлечения изчезват от действителния живот, те са станали още по-привлекателни за дребния буржоа, когато ги вижда на сцената.

Към бирата сервират своеобразно мезе: миниатюрни парченца изсушен бял хляб, черен хляб, запечен със солена коричка, и сушен грах в солена вода.

29 декември

Русия започва да придобива образ за човека от народа. Предстои излизането на големия пропаганден филм „Една шеста от света“^[13]. По улиците, върху снега, лежат карти на СССР, натрупани на купчини от улични търговци, които ги предлагат на минувачите. Майерхолд използва картата в „Европа е наша!“^[14]: Западът е представен върху нея като сложна система от малки руски полуострови. Картата е на път да се превърне в център на новия руски култ към образите, също както портретите на Ленин.

Междувременно старият култ към образите продължава в църквите. По време на обиколката си този ден влязох в църквата „Казанска Богородица“, за която Ася ми беше казала, че я обича. Тя се намира на единия ъгъл на Червения площад.

Първо се влиза в просторно преддверие с няколко оскъдни икони. Изглежда, то служи главно на една жена, която надзирава църквата. Мрачно е; полумракът е подходящ за конспирации. В такива помещения човек може да обсъжда и най-съмнителните дела, а ако се наложи, и погроми.

До него е същинското молитвено пространство. В дъното има няколко стъпала, които водят към тесен, нисък подиум, по който човек се придвижва покрай иконите. През малки разстояния следва олтар след олтар, всеки обозначен от мъждукаща червена светлинка. Страничните стени са заети от огромни икони. Всички части от стените, които не са покрити с изображения, блестят в злато. От сладникаво изрисувания таван виси кристален полилей.

От един от столовете при входа наблюдавах церемониите. Това са старите обреди на иконопочитанието. Пред големите икони човек се прекръства, следва коленичене, при което челото трябва да докосне пода, а после, отново прекръствайки се, молещият се или каещият се преминава към следващата. Пред малките икони, поставени поотделно или на редици върху ниски поставки под стъкло, колениченето отпада; човек се навежда над тях и целува стъклото. Приближих се и забелязах, че върху една и съща поставка до скъпи стари образци лежат десетки безстойностни масови олеографии.

В Москва има много повече църкви, отколкото човек предполага в началото. Западноевропеецът ги търси високо горе, в техните кули. Първо трябва да свикне да събира мислено дългите стени и струпванията от ниски куполи в обширни комплекси от манастирски църкви и параклиси. Тогава става ясно и защо на много места Москва изглежда така плътно затворена като крепост: на Запад ниските кули са характерни за светските жилищни постройки.

Идвах от пощата, след това бях изпратил телеграма и накрая дълго се лутах из Политехническия музей, където напразно търсих изложбата с рисунки на душевноболни. Компенсирах си това с разходка покрай сергиите до стената на Китай-город. Тук е центърът на антикварния пазар.

Би било безполезно да се търси нещо интересно от неруска литература. Но и по-стари руски издания, ако се съди по подвързиите, не се срещат. А през последните години би трябвало да са били разпръснати огромни библиотеки. Може би само в Ленинград? А не в Москва, където вероятно са били по-редки? От една от сергиите в Китайския проезд купих на Щефан хармоника.

Още за уличната търговия. Всички коледни стоки, ламета, свещи, свещници, украса, дори елхи, продължават да се продават и след 24 декември. Предполагам, чак до второто, църковното Рождество.

Съотношението между цените по сергиите и тези в държавните магазини. „Берлинер Тагеблат“ от 20 ноември, купен на 8 декември. На Кузнецки мост едно момче удря едно в друго глинени съдове, миниатюрни чинийки и панички, за да докаже колко са здрави.

На Охотни ряд видях нещо странно: жени стоят с протегната ръка, върху която, постлано върху малко слама, лежи едно-единствено парче сурово месо, кокошка или нещо подобно, и го предлагат на минувачите. Това са продавачки без разрешително. Нямат пари да платят разрешително за сергия, нито време да чакат на опашка за такова за ден или седмица. Когато се появи милиционер, просто побягват със стоката си.

От следобеда вече не помня нищо. Вечерта с Райх отидохме на лош филм с Илински в едно кино близо до хотела ми.

30 декември

Коледната елха все още стои в стаята ми. Постепенно започвам да различавам и системата на шумовете, които ме заобикалят тук. Увертюрата започва рано сутрин и съдържа всички лайтмотиви: първо тропотът по стълбите срещу стаята ми, които водят към сутерена. Вероятно оттам персоналът се качва на работа. После започва телефонът в коридора и почти не млъква до един-два часа през нощта. Телефонната връзка в Москва е отлична, по-добра от Берлин или Париж. За три-четири секунди осъществяват всяко свързване. Особено често чувам силен детски глас да говори по телефона. Множеството номера постепенно приучават ухото към руските числителни.

Към девет часа идва един човек, чука поред на вратите и пита дали клапата е затворена. По това време пускат отоплението. Райх предполага, че през клапата в стаята ми проникват малки количества въглероден окис дори когато е затворена. Нощем понякога е толкова задушно, че това изглежда напълно възможно. Впрочем топлина идва и от пода; като вулканична земя той има места, които са направо горещи.

А ако човек още не е станал от леглото, сънят му се разтърсва от ритмично чукане, сякаш някой налага гигантски бифтеци: цепят дърва в двора. И въпреки всичко стаята ми излъчва спокойствие. Рядко съм живял в помещение, в което се работи толкова лесно.

Няколко бележки за положението в Русия. В разговорите с Райх развих мисълта колко двойствено е положението на Русия в момента. Навън правителството се стреми към мир, за да сключва търговски договори с империалистическите държави; но преди всичко се стреми да суспендира войнстващия комунизъм, да установи временно класово примирие, да деполитизира буржоазния живот, доколкото това изобщо е възможно.

От друга страна, в пионерските организации и Комсомола младежта се възпитава „революционно“. Това означава, че революционното достига до нея не като опит, а като лозунг. Прави се опит динамиката на революционния процес да бъде изключена от живота на държавата. Волно или неволно вече се е навлязло в реставрация, но въпреки това революционната енергия на младежта трябва да бъде натрупвана като електричество в акумулатор.

Това не може да стане. У младите хора, често първото поколение, получаващо нещо повече от най-елементарно образование, неизбежно трябва да се развие комунистическо високомерие, за което в Русия вече съществува и специално название^[15].

Изключителните трудности на реставрацията се проявяват особено ясно и в проблема с образованието. За да се противодейства на катастрофалната необразованост, е издигнат лозунгът за разпространяване на познанията за руските и западноевропейските класици. (Между другото, тъкмо затова на постановката на Майерхолд на „Ревизор“ и на нейния неуспех се придава толкова голямо значение.) Колко необходим е този лозунг може да се съди по факта, че наскоро в един спор Либедински^[16] казал на Райх за Шекспир, че бил живял преди изобретяването на книгопечатането.

От друга страна, самите тези буржоазни културни ценности с разпадането на буржоазното общество са навлезли в крайно критичен стадий. Във вида, в който съществуват днес, оформени през последните сто години в ръцете на буржоазията, те не могат да бъдат експроприирани, без едновременно да изгубят и последното си, колкото и съмнително, дори лошо, значение.

Тези ценности трябва сякаш да бъдат пренесени, подобно на скъпоценно стъкло, на огромно разстояние, което без опаковка никога не биха преживели. Но да ги опаковаш означава да ги направиш невидими, а това е точно обратното на популяризирането им, което партията официално изисква.

Сега в Съветска Русия се вижда, че тези ценности се популяризират именно в онзи обезобразен и безутешен вид, който в крайна сметка дължат на империализма. Човек като Валцел^[17] е назначен за член на Академията, а във „Вечерняя Москва“ Коган, нейният председател, пише статия за западната литература, която поради пълно непознаване събира произволно несъвместими неща (Пруст и Бронен!^[18]) и се опитва чрез няколко имена да предоставя „информация“ за чужбина.

Вероятно единствените културни отношения на Запада, към които Русия може да прояви достатъчно живо разбиране, за да си струва заниманието с тях, са американските. Културното разбирателство между народите само по себе си, тоест без основата на конкретни икономически отношения, е интерес на пацифисткия вариант на империализма и за Русия представлява явление на реставрацията.

Впрочем изолацията на Русия от чужбина извънредно затруднява получаването на информация. По-точно: връзката с чужбина минава основно през партията и засяга предимно политически въпроси. Едрата буржоазия е унищожена; възникващата нова дребна буржоазия нито материално, нито духовно е в състояние да посредничи в отношенията с чужбина. В момента визата за пътуване зад граница, когато то не е по държавно или партийно поръчение, струва 200 рубли.

Несъмнено в Русия знаят за чужбина много по-малко, отколкото в чужбина знаят за Русия, може би с изключение на романските страни. Но тук преди всичко са заети със създаването на връзки между отделните националности в самата огромна територия и най-вече между работниците и селяните.

Може да се каже, че малкото, което в Русия се знае за чуждата култура, прилича на червонеца: в самата Русия той е много скъпи пари, а в чужбина никой не го котира.

Изключително показателно е, че един твърде посредствен руски филмов актьор като Илински, безскрупулен и не особено грациозен подражател на Чаплин, тук има славата на голям комик просто защото филмите на Чаплин са толкова скъпи, че не могат да се гледат. Руското правителство по принцип отделя малко средства за чуждестранни филми. То разчита на интереса на конкуриращите се киноиндустрии да завладеят руския пазар и купува евтино, като получава филмите почти даром, нещо като рекламни мостри.

Самото руско кино обаче, ако оставим настрана върховите му постижения, средно взето не е особено добро. То се бори за сюжети. Филмовата цензура е строга и, за разлика от театралната, вероятно с оглед на чужбина, силно ограничава кръга от допустими теми. Сериозна критика срещу съветски дейци тук, за разлика от театъра, е невъзможна. Но невъзможно е и изобразяването на буржоазния живот.

Няма място и за американската гротескова комедия. Тя се основава върху необуздана игра с техниката. А всичко техническо тук притежава ореол; нищо не се приема по-сериозно от техниката.

Преди всичко обаче руското кино не знае нищо за еротиката. Омаловажаването на любовния и сексуалния живот, както е известно, принадлежи към комунистическото кредо. Ако във филм или театрална пиеса бъдат представени трагични любовни усложнения, това би било възприето като контрареволюционна пропаганда.

Остава възможността за сатирична обществена комедия, чиято мишена би била преди всичко новата буржоазия. Дали върху тази основа киното, една от най-предните машини за империалистическо господство над масите, може да бъде експроприирано, е твърде спорно.

Сутринта работих, а после с Райх отидохме в Госфилм. Пански обаче отсъстваше. Отидохме в Политехническия музей. Входът за изложбата с картини на душевноболни беше откъм една странична улица. Самата изложба представляваше умерен интерес; материалът почти без изключение беше художествено безинтересен, но добре подреден и несъмнено използваем от научна гледна точка.

Докато бяхме там, се проведе кратка беседа, но от нея не научихме нищо повече от онова, което вече беше написано върху малките бележки до експонатите.

Оттам Райх отиде в Дома на Херцен, а аз го последвах, след като първо минах през Института, за да си взема билети за Таиров за вечерта. Следобедът при Ася отново беше еднообразен. Райх взе назаем от санаториума, от украинеца, кожух за следващия ден.

Пристигнахме навреме в театъра^[19]. Играеха „Любов под брястовете“ на О'Нийл. Постановката беше много лоша; особено разочароваща и напълно безинтересна беше Коонен^[20]. Интересно, макар Райх с право да посочи, че е неуместно, беше раздробяването на действието на отделни сцени, неговото „кинофициране“, чрез спускане на завесата и смяна на осветлението.

Темпото беше много по-бързо от обичайното тук и се усилваше допълнително от динамиката на декора. Той показваше едновременно три помещения в разрез: на партера голяма стая с изглед и изход навън. На определени места стените ѝ се отваряха на 180 градуса и тогава изглеждаше, сякаш откритото пространство нахлува отвсякъде. Другите две стаи бяха на първия етаж, а стълбата към тях минаваше през конструкция от летви, обърната към публиката. Беше увлекателно да се следи как фигурите се качват и слизат през тази решетка.

Върху противопожарната завеса в шест рубрики беше изписана програмата за следващите дни. (Понеделник тук е почивен ден.)

По молба на Райх тази нощ спах на дивана и му обещах на следващата сутрин да го събудя.

31 декември

Този ден Райх отиде при Дага. Към десет часа дойде Ася, аз още не бях готов, и отидохме при шивачката ѝ. Цялото излизане беше вяло и безцветно. Започна с упреци: че мъкна Райх със себе си насам-натам и го изморявам. По-късно ми призна, че през всичките тези дни ми била бясна заради копринената блуза, която ѝ бях донесъл. Още първия път, когато я облякла, тя се скъсала. Глупаво от моя страна беше да добавя, че съм я купил от Вертхайм^[21]. (Една полулъжа – което винаги е глупаво.)

Но и без това нямах какво особено да кажа, защото постоянното, изтощително очакване на известие от Берлин вече започваше да ми действа. Накрая седнахме за няколко минути в едно кафене. Но все едно не бяхме сядали. Ася мислеше само за едно: да се върне навреме в санаториума. Не знам защо през последните дни всичко живо изчезна от времето, което прекарваме заедно, и от погледите ни един към друг. Но безпокойството, в което се намирам, не ми позволява да го прикривам. А Ася изисква такова безразделно, почти заклинателно внимание, каквото не мога да проявявам без никакво насърчение и доброжелателност от нейна страна.

Самата тя се чувства зле заради Дага, за която Райх донесе новини, които поне нея не удовлетвориха. Мисля да разредя следобедните си посещения. Потиска ме и малката стая, в която вече рядко сме трима, обикновено четирима, а когато съквартирантката на Ася има гости – и повече. Слушам много руски, нищо не разбирам, заспивам или чета.

Следобед занесох на Ася сладкиш. Тя само ми се скара за това; настроението ѝ беше възможно най-лошо. Райх беше отишъл при нея половин час преди мен, защото аз исках да довърша едно писмо до Хесел^[22], и разказаното от него за Дага силно я разстрои. През цялото време остана много мрачно.

Тръгнах си рано, за да отида в театъра на Майерхолд и да взема билети за нея и за мен за „Дайош Европа“, която се играеше вечерта. Преди това се отбих за малко в хотела, за да съобщя, че представлението започва в 7:15. Погледнах и дали няма поща: нямаше нищо. По обед Райх ме беше свързал с Майерхолд, който ми обеща билети. С големи усилия успях да се добера до втория директор, за да ги получа.

За моя изненада Ася дойде навреме. Отново беше с жълтия си шал. Лицето ѝ през тези дни има някаква зловеща гладкост. Докато преди началото на представлението стояхме пред един афиш, казах:

– Всъщност Райх е страхотен човек.

– ?

– Ако тази вечер трябваше да седя някъде сам, щях да се обеся от мъка.

Но и тези думи не оживиха разговора ни.

Ревюто беше много интересно и в един момент отново почувствахме близост помежду си. Не помня вече къде точно беше. А, да – сцената „Café Riche“, с музиката и апашките танци.

– Вече петнайсет години – казах на Ася – тази апашка романтика обикаля цяла Европа и където и да стигне, хората веднага се увличат по нея.

В антрактите говорихме с Майерхолд. През втория той накара една дама да ни заведе в „музея“, където се пазят макетите на неговите декори. Там видях великолепната сценична конструкция за „Великодушният рогоносец“^[23], прочутия декор за „Бубус“^[24] с бамбуковата му рамка, чиито тръби съпровождат влизанията и излизанията на актьорите, както и всички важни моменти в пиесата, с по-силно или по-тихо почукване; носа на кораба от „Рычи, Китай!“^[25] с вода в предната част на сцената и други неща. Записах името си в една книга.

В последното действие стрелбата дразнеше Ася. На стълбите, когато през първия антракт търсехме Майерхолд, когото открихме едва в самия край на почивката, за миг тръгнах пред нея. Тогава усетих ръката на Ася върху врата си. Яката на палтото ми се беше обърнала и тя я оправи. При това докосване внезапно осъзнах колко отдавна ничия ръка не ме беше докосвала с нежност.

В единайсет и половина отново бяхме на улицата. Ася ми се скара, че не съм купил нищо за ядене; иначе, каза тя, щяла да дойде у мен, за да посрещнем Нова година. Напразно я увещавах да влезем поне в някое кафене. Не я убеди и предположението ми, че Райх може би е купил храна.

Тъжен и мълчалив я изпратих до дома ѝ. Снегът тази вечер блестеше като звезди. (Друг път съм виждал върху палтото ѝ снежни кристали, каквито вероятно никога не се срещат в Германия.)

Почти напук и по-скоро за да я изпитам, отколкото от истинско чувство, когато стигнахме пред дома ѝ, я помолих за още една целувка през старата година. Но тя не ми я даде.

Обърнах се и тръгнах обратно – все пак сам в часа, когато годината се сменяше, но не и тъжен. Защото знаех, че и Ася е сама. Тъкмо когато застанах пред хотела си, някъде слабо зазвъня камбана. Постоях известно време и я слушах.

Райх ми отвори разочарован. Беше купил много неща: портвайн, халва, сьомга, колбаси. Това отново ме натъжи, че Ася не беше дошла. Но скоро оживеният разговор ни преведе през този час. А аз, излегнат на леглото, изядох доста и изпих няколко добри глътки портвайн, така че накрая вече едва успявах да поддържам разговора, чисто механично.

^[1] Николай Дмитриевич Бартрам (1873–1931) – художник и изкуствовед, илюстратор на детски книги, специалист по народните занаяти и играчките, основател и първи директор на Музея на играчката. Автор на книгите „От играчката към детския театър“ (Москва, 1925), „Игри с маски и костюми“ (Москва, 1926), „Музей на играчката“ (Москва, 1928, в съавторство с Е. С. Овчинникова). За Бартрам вж. „Н. Д. Бартрам. Избрани статии. Спомени за художника“. Москва, 1979.

^[2] Вторият отдел на Музея на новото западно изкуство (колекцията на Морозов) се намира на „Пречистенка“ № 21 (днес сградата на Академията на изкуствата).

^[3] Картината на П. Сезан „Пътят към Понтоаз“ (1874–1877) днес се намира в Държавния музей за изобразителни изкуства „А. С. Пушкин“.

^[4] „Булевард Монмартър в Париж“ на К. Писаро (1897, от колекцията на Рябушински, днес в Ермитажа) и „Булевардът на капуцините“ на К. Моне (1873, днес в Държавния музей за изобразителни изкуства „А. С. Пушкин“).

^[5] Пастелът на О. Редон (1840–1916) „Нощ и ден“ първоначално не е част от колекцията на Морозов; музеят го придобива през 1925 г. Днес се намира в Държавния музей за изобразителни изкуства „А. С. Пушкин“.

^[6] Книгата на Бенямин „Произход на немския трауершпил“ (посветена на драмата от епохата на барока, поради което Бенямин неведнъж я нарича „книгата за барока“) е публикувана в Берлин през 1928 г., след като той безуспешно се опитва да представи изследването си във Франкфуртския университет като хабилитационен труд, необходим за придобиване на право за университетско преподаване. Трудът е отхвърлен. Споменатият предговор не е включен в окончателния вариант на книгата.

^[7] Зеесхаупт – вилата, в която Бенямин се среща с бъдещата си съпруга Дора.

^[8] Хеда Габлер – героинята от едноименната пиеса на Хенрик Ибсен.

^[9] Филип Келер – литератор, близък до експресионистите; Бенямин общува с него през студентските си години.

^[10] Проблема за езика на руската литература след революцията Бенямин разглежда в статията „Новата литература в Русия“ (БИЕ, 210–219).

^[11] Карл Краус (1874–1936) – австрийски писател, известен с философската си лирика и есета по остри социални и културни въпроси, автор на пиесата „Последните дни на човечеството“. Бенямин неведнъж пише за Краус; тук вероятно става дума за характеристиката на писателя, включена в „Еднопосочна улица“.

^[12] Губернският дом на селянина се намира на Трубния площад.

^[13] Филмът на Дзига Вертов „Една шеста от света“ (1926).

^[14] „Даёшь Европу“ („Европа е наша!“) – пиесата „Д. Е.“ на Подгаецки, по мотиви от „Тръстът Д. Е.“ на Иля Еренбург и „Тунелът“ на Бернхард Келерман (постановка от 1924 г., художник Шлепянов).

^[15] Бенямин има предвид израза „комчванство“ – дума, появила се през тези години за обозначаване на комунистическо високомерие и самодоволство.

^[16] Юрий Николаевич Либедински (1898–1959) – писател, автор на повестите „Седмица“ (1922) и „Комисари“ (1925). Бенямин го споменава в статията „Новата литература в Русия“ (БИЕ, с. 219). Либедински е един от най-активните дейци на РАПП в борбата срещу напостовците (Г. Лелевич и др.).

^[17] Оскар Валцел (1864–1944) – немски литературовед от традиционното направление. Негови трудове са превеждани на руски език (Проблемът за формата в поезията. Петроград, 1923 и др.).

^[18] Арнолт Бронен (1895–1959) – австрийски писател, през 20-те години сътрудничи с Брехт.

^[19] Камерният театър на Александър Яковлевич Таиров (1885–1950) се намирал на Тверски булевард № 23 (след закриването му през 1950 г. – театър „Пушкин“).

^[20] Алиса Георгиевна Коонен (1889–1974) – водеща актриса на Камерния театър и съпруга на Таиров.

^[21] „Вертхайм“ – един от най-големите универсални магазини в Берлин.

^[22] Франц Хесел (1880–1941) – писател, автор на иронична лирика и проза. Работи като редактор в берлинското издателство „Роволт“, което издава книги на Бенямин. Заедно с Бенямин превежда Марсел Пруст.

^[23] Пиесата на Фернан Кромелинк „Великодушният рогоносец“ (постановка от 1922 г., сценография Любов Попова).

^[24] Пиесата на Алексей Файко „Учителят Бубус“ (постановка от 1925 г., сценография Иля Шлепянов).

^[25] Пиесата на Сергей Третяков „Реви, Китай!“ (постановка от 1926 г., режисьор В. Фьодоров, сценограф Е. Ефименко).

Валтер Бенямин (1892–1940) е немски философ, литературен критик, есеист и преводач, една от най-влиятелните фигури на европейската мисъл на XX век. Роден в Берлин в заможно еврейско семейство, той учи философия и литература и защитава докторат върху немския романтизъм. След неуспешния му опит за университетска кариера през 1925 г. живее като независим автор, критик и журналист. В творчеството му се срещат юдейската теология и месианизъм, марксизмът, литературната критика и анализът на модерната градска и масова култура. Сред най-известните му произведения са „Еднопосочна улица“, „Произход на немския трауершпил“, есетата за Бодлер и Кафка, „Произведението на изкуството в епохата на неговата техническа възпроизводимост“, незавършеният проект „Пасажи“ и „За понятието история“. След идването на нацистите на власт през 1933 г. напуска Германия и живее предимно в Париж. През септември 1940 г., при опит да избяга от окупирана Франция през Испания, се самоубива в граничното градче Портбоу.