Московски дневник

[1926/1927]

16 декември

Взехме шейна до града и обиколихме много магазини по Петровка, за да купим плат за роклята ѝ, за нейната униформа. Така я наричам, защото новата трябва да има точно същата кройка като старата, която е от Париж.

Първо в един държавен магазин. В горната половина на надлъжните стени имаше композиции от картонени фигури, пропагандиращи единството на работниците и селяните. Изображенията бяха в разпространения тук сладникав вкус: сърп и чук, зъбно колело и други сечива, пресъздадени по неизразимо нелеп начин от картон, облечен с кадифе. В този магазин имаше само стоки за селяни и пролетарии. Напоследък, при „режима на икономии“, държавните фабрики вече не произвеждат други. Около щандовете е претъпкано. Други магазини, които стоят празни, продават платове само срещу купони или свободно, но на непосилни цени.

Чрез Ася купих от уличен търговец малка кукла, Ванька-встанька, за Дага, главно за да мога покрай това да взема една и за себе си. После от друг търговец – стъклен гълъб за елхата. Доколкото си спомням, не говорихме много.

По-късно с Райх отидохме в канцеларията на Пански. Той обаче ни беше повикал, защото смяташе, че става дума за делова работа. Понеже вече бях там, ме изпрати в прожекционната зала, където показваха филми на двама американски журналисти. За съжаление, когато след безброй предварителни разправии най-сетне се качих горе, прожекцията на „Потьомкин“ тъкмо свършваше; видях само последната част.

След това показаха „По закона“ – филм по разказ на Джек Лондон. Премиерата, състояла се преди няколко дни в Москва, била неуспешна. Технически филмът е добър – режисьорът му Кулешов има много добро име. Но фабулата довежда мотива си до абсурд чрез натрупване на жестокости. Уж филмът трябвало да има анархистична насоченост срещу правото изобщо.

Към края на прожекцията самият Пански се качи в залата и накрая ме отведе в канцеларията си. Разговорът там можеше да продължи още дълго, ако не се страхувах, че ще изпусна Ася. За обяд и без това вече беше станало твърде късно. Когато стигнах до санаториума, Ася вече си беше отишла.

Прибрах се и съвсем скоро дойде Райх, а малко след него и Ася. Бяха купували за Дага валенки и други неща. Разговаряхме в стаята ми и стана дума и за „пианото“ като мебел, която в дребнобуржоазното жилище е същинският динамичен център на царящата в него тъга и център на всички домашни катастрофи. Идеята наелектризира Ася; тя поиска да напишем заедно статия по темата, а Райх – да я разработи в скеч.

За няколко минути с Ася останахме сами. Спомням си само, че казах думите: „завинаги, най-добре“, а тя се разсмя така, че разбрах: схванала е.

Вечерта вечерях с Райх във вегетариански ресторант, чиито стени бяха покрити с пропагандни надписи. „Няма Бог – религията е измислица – няма Сътворение“ и т.н. Много от онова, което се отнасяше до „Капиталът“, Райх не успя да ми преведе.

После, вкъщи, най-сетне успях с посредничеството на Райх да разговарям по телефона с Рот[2]. Той каза, че на следващия следобед заминава, и след известно колебание не ми остана друго, освен да приема поканата му за вечеря в единайсет и половина в неговия хотел. Иначе едва ли можех да разчитам, че ще успея да поговоря с него.

Много уморен, към единайсет и половина се качих в шейната. През вечерта Райх ми беше чел свои текстове. Опитът му върху хуманизма, който наистина се намира още в съвсем начален стадий, изхожда от плодотворния въпрос: как е било възможно френската интелигенция, предводителка на Великата революция, толкова скоро след 1792 г. да бъде отстранена и превърната в инструмент на буржоазията?

В разговора за това ми хрумна, че историята на „образованите“ трябва да бъде представена материалистически като функция и в строга взаимовръзка с една „история на необразоваността“. Началото на тази история е в Новото време, когато средновековните форми на господство престават да бъдат същевременно форми на някакво, каквото и да е то, църковно образование на подвластните. Принципът Cuius regio, eius religio[3] разрушава духовния авторитет на светските форми на господство.

Една такава история на необразоваността би показала как сред необразованите слоеве един многовековен процес извежда революционната енергия от религиозната ѝ какавида; а интелигенцията би се разкрила не само като постоянно отделящата се от буржоазията армия от дезертьори, но и като преден пост на „необразоваността“.

Пътуването с шейната много ме освежи. Рот вече седеше в просторната трапезария. С шумния си оркестър, двете гигантски палми, които стигат едва до половината на помещението, пъстрите барове и бюфети и безцветните, изискано подредени маси хотелът посреща посетителя като европейски луксозен хотел, изнесен далеч на изток. За пръв път в Русия пих водка; ядохме хайвер, студено месо и компот.

Ако погледна цялата вечер, Рот ми направи по-лошо впечатление, отколкото в Париж. Или – което е по-вероятно – още в Париж съм доловил същите неща, тогава все още прикрити, чиято открита проява този път ме порази.

Продължихме по-задълбочено в стаята му разговора, започнат на масата. Той започна, като ми прочете дълга статия за руската образователна система. Огледах стаята. Масата беше покрита с остатъците от очевидно обилно пиене на чай, в което трябва да са участвали поне трима души. Рот очевидно живее на широка нога; хотелската стая – обзаведена също толкова по европейски, колкото ресторанта – сигурно струва много, както и голямото му информационно пътуване, чак до Сибир, Кавказ и Крим.

В разговора след четенето бързо го принудих да покаже истинските си убеждения. Резултатът може да се изрази с една дума: дошъл е в Русия като (почти) убеден болшевик и я напуска като роялист.

Както обикновено, страната трябва да плаща цената за политическото пребоядисване на онези, които пристигат тук като червеникаво-розови политици (под знака на някаква „лява“ опозиция и глупав оптимизъм). Лицето му е прорязано от множество бръчки и има неприятно, душещо изражение. Това отново ми направи впечатление два дни по-късно, когато го срещнах в Института на Каменева (наложило му се беше да отложи заминаването си).

Приех предложението му за шейна и към два часа се върнах в хотела си. На отделни места по улиците, пред големите хотели и пред едно кафене на Тверская, има нощен живот. Студът кара хората там да се скупчват на глутници.

17 декември

Посещение при Дага. Изглежда по-добре, отколкото съм я виждал когато и да било. Дисциплината в детския дом явно ѝ се отразява добре. Погледът ѝ е спокоен и овладян, лицето много по-пълно и не толкова нервно. Поразителната прилика с Ася е намаляла.

Разведоха ме из самия дом. Много интересни бяха класните стаи, чиито стени на места са гъсто покрити с рисунки и картонени фигури. Нещо като стена на храм, върху която децата принасят собствените си работи като дарове на колектива. По тези места преобладава червеното. Сред него се виждат съветски звезди и глави на Ленин. В класните стаи децата не седят на чинове, а край маси върху дълги пейки. Когато някой влезе, казват „Здравствуйте“. Тъй като домът не им осигурява облекло, много от тях изглеждат крайно бедно.

В близост до санаториума играят други деца от намиращите се наблизо селски дворове. Отиване до Митищи и връщане с шейна срещу вятъра. Следобед в санаториума при Ася, много потиснат. Игра на домино с шестима души в стаята за игри. За вечеря, с Райх, чаша кафе и сладкиш в една сладкарница. Рано в леглото.

18 декември

Сутринта дойде Ася. Райх вече беше излязъл. Отидохме да купим плата, преди това до Госбанк да обменя пари. Още в стаята казах на Ася за мрачното си настроение от предишния ден. Тази сутрин нещата между нас бяха добре, доколкото това изобщо беше възможно. Платът беше много скъп.

На връщане попаднахме на снимки на филм. Ася ми обясни как би трябвало да се опише това: как хората тук веднага си губят ума, с часове вървят след снимачния екип, а после пристигат объркани в службата и не могат да кажат къде са били.

Вероятно същото усещане възниква, когато човек наблюдава колко пъти тук трябва да бъде насрочвано едно заседание, за да може най-сетне да се състои. Че нищо не става така, както е било уговорено и както човек го очаква – този банален израз за заплетеността на живота тук се потвърждава във всеки отделен случай толкова неизменно и с такава сила, че руският фатализъм много бързо става разбираем. Ако постепенно в колектива се наложи цивилизационната пресметливост, засега това само ще усложни още повече съществуването на отделния човек. В къща, в която има само свещи, човек е по-добре устроен, отколкото в такава с електрическо осветление, ако електроцентралата се поврежда всеки час.

Има тук и хора, които не се интересуват от думите и спокойно приемат нещата такива, каквито са – например децата, които си слагат кънките направо на улицата.

Пътуването с трамвай тук е хазарт. През заледените стъкла никога не можеш да разбереш къде се намираш. А когато разбереш, пътят към изхода е препречен от плътно натъпкана маса хора. Понеже се качва отзад, а се слиза отпред, трябва да си пробиваш път през тълпата; дали ще успееш навреме, зависи от късмета и от безогледното използване на физическата сила.

От друга страна, тук има удобства, непознати в Западна Европа. Държавните хранителни магазини са отворени до единайсет вечерта, а входовете на къщите – до полунощ или още по-късно. Наемателите и поднаемателите са прекалено много: не може на всеки да се даде ключ.

Забелязали са, че хората по улиците тук вървят „на серпентини“. Причината е съвсем проста: тесните тротоари са претъпкани, а толкова тесни тротоари се срещат само тук-там в Неапол. Те придават на Москва нещо провинциално или по-скоро характера на импровизиран голям град, комуто положението на метрополия се е паднало за една нощ.

Купихме хубав кафяв плат. След това отидох в „Института“, взех си пропуск за Майерхолд и срещнах и Рот. След обяда в Дома на Херцен играх шах с Райх. Тогава Коган дойде при нас с един репортер. Измислих, че възнамерявам да напиша книга за изкуството при диктатура: италианското при режима на фашизма и руското при пролетарската диктатура. Говорих също за книгите на Шеербарт[4] и Емил Лудвиг[5]. Райх беше крайно недоволен от това интервю и заяви, че с ненужните си теоретични разсъждения съм разкрил опасно слабите си места. Засега интервюто още не е излязло (пиша това на 21-ви); трябва да се изчака и да се види какъв ще бъде ефектът.

Ася не беше добре. Една болна, която вследствие на менингит била полудяла и която Ася познавала още от болницата, била настанена в съседната стая. През нощта Ася вдигнала бунт сред останалите жени и успяла да постигне болната да бъде преместена.

Райх ме заведе в Театъра на Майерхолд, където се срещнах с Фани Йеловя[6]. Но отношенията между Института и Майерхолд са лоши; затова оттам не му се бяха обадили и не получихме билети.

След кратък престой в хотела ми отидохме към Красные ворота, за да гледаме филм, за който Пански ми беше казал, че ще надмине успеха на „Потьомкин“. Отначало нямаше свободни места. Взехме билети за следващата прожекция и отидохме в близката стая на Йеловя да пием чай.

И тя беше гола като всички стаи, които съм виждал досега. На сивата стена – голяма фотография на Ленин, четящ „Правда“. Върху тясна етажерка имаше няколко книги; до вратата, край тясната стена – два пътнически коша; а покрай двете дълги стени – от едната страна легло, срещу него маса и два стола. Престоят в тази стая с чаша чай и парче хляб беше най-хубавото през тази вечер.

Защото филмът се оказа непоносимо нескопосано произведение, а на всичко отгоре го прожектираха с такава бясна скорост, че не можеше нито да се гледа, нито да се разбере. Излязохме преди края.

Пътуването обратно с трамвая беше като епизод от времето на инфлацията. В стаята си заварих Райх, който отново пренощува при мен.

19 декември

Вече не си спомням точно как мина предобедът. Мисля, че видях Ася, а после, след като я изпратих обратно до санаториума, исках да отида в Третяковската галерия. Но не я намерих и при режещ студ се лутах по левия бряг на Москва река между строежи, плацове и църкви. Видях как червеноармейци правят строеви упражнения, а деца играят футбол насред тях. От едно училище излизаха момичета.

Срещу спирката, откъдето най-сетне взех трамвай, за да се върна, се издигаше яркочервена църква с дълга червена стена към улицата, с кула и куполи. Лутането ме изтощи още повече, защото носех неудобен пакет с три къщички от цветна хартия, които с големи усилия бях успял да купя от магазин за дреболии на една от главните улици на левия бряг срещу чудовищната цена от по 30 копейки всяка.

Следобед при Ася. Излязох да ѝ донеса сладкиш. Докато си тръгвах и стоях на вратата, ми направи впечатление странното поведение на Райх: той не отвърна на моето „довиждане“. Отдадох го на лошо настроение. Защото, докато няколко минути преди това го нямаше в стаята, бях казал на Ася, че сигурно е отишъл за сладкиш, и когато той се върна, тя остана разочарована.

Когато няколко минути по-късно се върнах със сладкиша, Райх лежеше на леглото. Беше получил сърдечен пристъп. Ася беше много разтревожена. Направи ми впечатление, че при това неразположение на Райх тя се държеше почти така, както някога се държах аз, когато Дора беше болна. Караше му се, опитваше се да помага по неразумен, предизвикателен начин и се държеше като човек, който иска да накара другия да осъзнае колко несправедливо е постъпил, задето се е разболял.

Райх постепенно се съвзе. Но заради случилото се трябваше да отида сам в Театъра на Майерхолд. По-късно Ася доведе Райх в стаята ми. Той пренощува в леглото ми, а аз спах на дивана, който Ася ми беше приготвила.

„Ревизор“, макар да беше съкратен с един час спрямо първото представление, все още продължаваше от осем без четвърт до след полунощ. Спектакълът имаше три части с общо, ако не греша, шестнайсет картини. От многобройните разкази на Райх бях донякъде подготвен за общия облик на постановката. И все пак огромният размах ме удиви. При това най-забележителни ми се сториха не толкова богатите костюми, колкото сценографските конструкции.

С малки изключения сцените се разиграваха върху съвсем тясното пространство на наклонена плоскост, която всеки път беше обзавеждана с различна конструкция от махагон в стил ампир и с различни мебели. Така се получаваха множество прелестни жанрови картини, което съответстваше на недраматичната, социологически анализираща основна насока на постановката.

Тук ѝ придават голямо значение като опит за приспособяване на класическа пиеса към революционния театър, но същевременно смятат опита за неуспешен. Партията също е дала директива срещу постановката, а редакцията е отхвърлила умерената рецензия на театралния критик на „Правда“. Аплодисментите в театъра бяха оскъдни и може би и това се дължи повече на официалната линия, отколкото на първоначалното впечатление на публиката. Защото спектакълът несъмнено беше наслада за очите.

Но подобни неща вероятно са свързани с общата предпазливост при публичното изразяване на мнение, която цари тук. Ако попиташ човек, когото познаваш отскоро, какво мисли за някоя съвсем безобидна театрална постановка или филм, ще чуеш само: „Тук казват, че било еди-какво си“ или „Повечето хора се изказаха в еди-какъв смисъл“.

Режисьорският принцип на спектакъла, съсредоточаването на сценичното действие върху съвсем малко пространство, води до извънредно пищно натрупване на всички елементи, не на последно място и на актьорите. Това достига връхната си точка в една празнична сцена, която като режисьорско постижение беше истински шедьовър. Върху малката площадка, между само загатнати хартиени пиластри, бяха струпани около петнайсет души. (Райх говореше за премахване на линейното разположение.)

Като цяло се получава впечатлението за пищна торта – твърде московско сравнение, защото само тук има торти, които го правят разбираемо, – или още по-добре, на група танцуващи фигурки върху музикална кутия, чиято музика е Гоголевият текст.

Впрочем в спектакъла има и много истинска музика, а един малък кадрил към края във всеки буржоазен театър би бил атракционен номер; в пролетарски театър човек не го очаква. Неговите форми се проявяват най-ясно в една сцена, в която дълга балюстрада разделя сцената; пред нея стои Ревизорът, а зад нея – множеството, което следва всяко негово движение и разиграва много изразителна игра с палтото му: ту го държат шест или осем ръце, ту го премятат върху Ревизора, облегнал се на парапета.

Нощта върху твърдото легло мина съвсем добре.

20 декември

Пиша това на 23-ти и вече не помня нищо от предобеда. Вместо да го описвам, няколко думи за Ася и за отношенията ни, макар Райх да седи до мен.

Озовал съм се пред почти непревземаема крепост. Все пак си казвам, че самото ми появяване пред тази крепост, Москва, вече е първи успех. Но всяка следваща, решителна стъпка изглежда почти непреодолимо трудна. Позицията на Райх е силна заради очевидните успехи, които след едно извънредно тежко полугодие, през което, без да знае езика, е мръзнал тук, а може би и гладувал, вече постига един след друг. Тази сутрин ми каза, че се надява след половин година да има тук постоянна работа. Той се приспособява към московските условия на труд по-лесно от Ася, макар и с по-малко страст.

В първото време след пристигането си от Рига Ася дори искала веднага да се върне в Европа, толкова безнадежден ѝ се струвал опитът да си намери работа тук. Когато най-сетне успяла, след няколко седмици работа на детската площадка болестта отново я повалила. Ако ден-два преди това не била приета в профсъюза, щяла да остане без медицински грижи и може би да умре.

Сигурно е, че и сега изпитва влечение към Западна Европа. Това не е само копнеж по пътувания, чужди градове и удобствата на светската бохема, а и влиянието на онова освобождаващо интелектуално оформяне, което собствените ѝ мисли са получили в Западна Европа, преди всичко в общуването с Райх и с мен. Как изобщо е било възможно Ася още тук, в Русия, да стигне до толкова остри позиции, каквито вече е донесла със себе си в Западна Европа, наистина е почти загадка, както каза Райх наскоро.

За мен сега Москва е крепост; суровият климат, който много ме измъчва, колкото и здравословен да е за мен, незнанието на езика, присъствието на Райх, силно ограниченият начин на живот на Ася – всичко това са отделни бастиони. И само пълната невъзможност да напредна по-нататък, болестта на Ася или поне слабостта ѝ, която изтласква донякъде на заден план всичко лично, свързано с нея, пречи на всичко това да ме сломи напълно. Доколко ще постигна и второстепенната цел на пътуването си – да избегна смъртоносната меланхолия на коледните дни, – все още не е ясно.

Това, че въпреки всичко се държа сравнително добре, се дължи и на факта, че усещам известна привързаност на Ася към мен. Говоренето на „ти“ между нас изглежда се задържа, а погледът ѝ, когато ме гледа дълго – не си спомням жена да е дарявала толкова продължителни погледи и толкова дълги целувки, – не е изгубил нищо от властта си над мен. Днес ѝ казах, че сега бих искал да имам дете от нея.

Редките, но спонтанни движения, които при самообладанието, наложено от нея сега в еротичните неща, не са без значение, показват, че ме обича. Така вчера, когато поисках да изляза от стаята ѝ, за да избегна кавга, тя ме спря със сила и прокара ръце през косата ми. Често произнася и името ми. Веднъж през тези дни ми каза, че само аз съм виновен, задето сега не живеем на „необитаем остров“ и нямаме вече две деца.

В това има известна истина. Три или четири пъти съм се отдръпвал, пряко или косвено, от общо бъдеще: когато на Капри не „избягах“ с нея – но как?; когато отказах да я придружа от Рим до Асизи и Орвието; когато през лятото на 1925 г. не поисках да замина с нея за Латвия и през зимата отказах да се обвържа с обещанието да я чакам в Берлин.

При това роля играеха не само икономически съображения, дори не само фанатичната ми страст към пътуванията, която през последните две години отслабна, а и страхът от враждебни елементи в нея, с които едва сега започвам да се чувствам способен да се справя. Казах ѝ също през тези дни, че ако тогава се бяхме свързали, не знам дали отдавна вече нямаше да сме се разделили.

Всичко, което сега се случва около мен и в мен, действа заедно така, че мисълта да живея разделен от нея ми се струва по-малко непоносима, отколкото досега. Преди всичко, разбира се, тук говори страхът, че по-късно, когато Ася оздравее и заживее тук с Райх при по-устроени обстоятелства, ще мога да стигна до границата на нашата връзка само с цената на големи страдания.

Дали обаче ще мога да избегна това, още не знам. Защото сега нямам никакъв конкретен повод да се откъсна напълно от нея, дори ако приемем, че съм способен на това. Най-много бих искал да бъда свързан с нея чрез дете. Но дали дори днес бих бил способен да понеса живота с нея, с неговата удивителна суровост и, при цялата ѝ сладост, с нейната безлюбовност, не знам.

Тук зимният живот е по-богат с едно измерение: пространството буквално се променя според това дали е топло или студено. На улицата човек живее като в мразовита огледална зала; да спреш и да се замислиш става невероятно трудно. Нужна е едва ли не половиндневна решимост, за да пуснеш писмо в пощенската кутия, а при суровия студ дори влизането в магазин, за да купиш нещо, изисква усилие на волята.

С изключение на един огромен хранителен магазин на Тверская, където готовите ястия са изложени така сияйно, както съм ги виждал само на илюстрациите в готварските книги на майка ми и както едва ли са изглеждали по-пищно дори по времето на царизма, магазините също не предразполагат към престой. Освен това са провинциални. Табели с името на фирмата, четливо отдалеч, каквито са обичайни по главните улици на западните градове, се срещат много рядко; най-често е означен само видът на стоката, а понякога върху табелите са изрисувани часовници, куфари, ботуши, кожи и т.н.

И тук кожарските магазини имат традиционната разпъната кожа, нарисувана върху ламаринена табела. Ризи обикновено са изобразени върху табела с надпис „Китайская прачечная“ – китайска пералня.

Виждат се много просяци. Те умоляват минувачите с дълги речи. Един започва тихо да вие всеки път, когато край него мине човек, от когото очаква нещо. Видях и просяк точно в позата на нещастника, за когото свети Мартин разсича с меча си своя плащ: коленичил, с протегната ръка. Малко преди Коледа две деца седяха все на едно и също място на Тверская, до стената на Музея на революцията, в снега, покрити с дрипав парцал, и скимтяха.

Впрочем изглежда израз на неизменното нещастие на тези просяци – а може би и следствие от умела организация, – че от всички московски институции единствено те са надеждни и неизменно стоят на местата си.

Защото иначе всичко тук е под знака на преместването. В голите стаи мебелите се разместват всяка седмица; това е единственият лукс, който човек може да си позволи с тях, и същевременно радикално средство да прогони от дома „уюта“, заедно с меланхолията, с която се заплаща той. Учрежденията, музеите и институтите непрекъснато сменят местата си, а дори уличните търговци, които другаде имат постоянни места, всеки ден изникват другаде.

Всичко – боя за обувки, книжки с картинки, принадлежности за писане, сладкиши и хляб, дори кърпи – се продава направо на улицата, сякаш не е московска зима с 25 градуса студ, а неаполитанско лято.

Следобед казах при Ася, че искам да пиша за театър в „Литературен свят“[7]. Стигна се до кратък спор, но после я помолих да играе домино с мен. Накрая се съгласи: „Щом молиш. Аз съм слаба. Не мога да откажа нищо, за което ме помолят.“

Но по-късно, когато дойде Райх, Ася отново подхвана тази тема и избухна извънредно ожесточена кавга. Едва когато си тръгвах, станах от една ниша до прозореца и се канех да последвам Райх на улицата, Ася все пак хвана ръката ми и каза: „Не е чак толкова страшно.“

Вечерта в стаята ми имахме още един кратък разговор по въпроса. После той се прибра у дома.

21 декември

Извървях целия Арбат и стигнах до пазара на Смоленския булевард. Този ден беше много студено. Вървейки, ядях шоколад, който си бях купил по пътя. В първата редица на пазара, покрай улицата, имаше коледни сергии, щандове с играчки и хартиени изделия. Зад тях продаваха железария, домакински стоки, обувки и т.н. Пазарът донякъде приличаше на онзи на Арбатския площад, само че тук, струва ми се, нямаше хранителни продукти.

Но още преди да стигнеш до сергиите, покрай пътя толкова нагъсто са наредени кошници с храна, украса за елха и играчки, че човек почти не може да се добере от платното до тротоара. От една сергия купих кичозна пощенска картичка, от друга – балалайка и хартиена къщичка. И тук се натъкнах на улици с коледни рози, героични групи цветя, които ярко сияят сред снега и леда.

С покупките ми беше трудно да си пробия път до Музея на играчката. Бяха го преместили от Смоленския булевард на улица Кропоткинска[8] и когато най-сетне го намерих, бях толкова изтощен, че едва не се върнах от самия праг: вратата не поддаде веднага и реших, че е заключена.

Следобед при Ася. Вечерта – на една лоша пиеса („Александър I и Иван Кузмич“) в театър „Корш“[9]. В антракта авторът хвана Райх – той нарече героя на пиесата си духовен сродник на Хамлет – и само с мъка успяхме, като приспахме бдителността му, да се измъкнем и да си спестим последните действия. След театъра, доколкото си спомням, купихме и нещо за ядене. Райх спа у мен.

22 декември

В разговорите с Райх стигам до някои важни неща. Вечер често говорим дълго за Русия, театъра и материализма. Райх е много разочарован от Плеханов.

Опитах се да му изложа в какво се състои противоположността между материалистическия и универсалисткия начин на представяне. Универсалисткият винаги е идеалистически, защото е недиалектически. Диалектиката по необходимост напредва така, че всяка теза или антитеза, на която се натъкне, отново представя като синтез с триадична структура; по този път тя прониква все по-дълбоко във вътрешността на предмета и разгръща цяла вселена единствено вътре в самия него. Всяко друго понятие за вселена е безпредметно, идеалистическо.

Опитах се освен това да покажа нематериалистическото мислене на Плеханов чрез ролята, която теорията играе при него, като се позовах на противоположността между теория и метод. Теорията, в стремежа си да представя общото, витае над науката, докато за метода е характерно, че всяко принципно общо изследване веднага отново намира свой собствен предмет. (Например изследването на отношението между понятията време и пространство в теорията на относителността.)

Друг път говорихме за успеха като решаващ критерий за „средните“ писатели и за своеобразната структура на „величието“ при големите писатели – че те са „велики“, защото въздействието им е историческо, а не обратното: че постигат историческо въздействие благодарение на писателската си мощ. Че виждаме тези „велики“ писатели само през лещите на столетията, насочени към тях, които едновременно ги уголемяват и оцветяват. И още: как това води до абсолютно консервативно отношение към авторитетите и как тъкмо това консервативно отношение единствено може да бъде обосновано материалистически.

Разговаряхме и за Пруст – прочетох му нещо от превода[10], – а после за руската културна политика: „образователната програма“ за работниците, чрез която се опитват да ги запознаят с цялата световна литература; изоставянето на левите писатели, които по времето на героичния комунизъм са били водещи; насърчаването на реакционното селско изкуство (изложбата на АХРР)[11].

Всичко това отново ми се стори много актуално, когато предобеда на този ден бях с Райх в редакцията на „Енциклопедията“[12]. Замислено е изданието да бъде в трийсет до четирийсет тома, като отделен том ще бъде запазен за Ленин.

Зад бюрото си седеше един много добронамерен млад човек – това беше при второто ни посещение, първото се оказа напразно, – на когото Райх ме представи и препоръча познанията ми. Когато след това му изложих плана на статията си за „Гьоте“, интелектуалната му несигурност веднага пролича. Някои неща в проекта го смутиха и накрая искането му се сведе до биографичен портрет със социологически фон.

Но всъщност материалистически не може да бъде описан животът на един поет, а само историческото му последействие. Защото самото му съществуване, дори чисто хронологически разглежданото творчество на един художник, ако се абстрахираме от неговия живот след смъртта, изобщо не предлага предмет за материалистически анализ.

Вероятно и тук действа същата неметодична универсалност и непосредственост, която характеризира напълно идеалистическите, метафизически постановки на въпроса в Бухариновото „Въведение в историческия материализъм“[13].

Следобед при Ася. Напоследък в стаята ѝ лежи една еврейска комунистка, която много ѝ харесва и с която тя разговаря много. На мен присъствието ѝ ми е по-малко приятно, защото сега, дори когато Райх го няма, почти вече не мога да говоря с Ася насаме.

Вечерта вкъщи.

23 декември

Предобеда бях в Музея на занаятите[14]. Отново имаше много хубави играчки; и тук изложбата е подредена от директора на Музея на играчката. Може би най-красиви са фигурките от папиемаше. Често стоят върху малка поставка – или миниатюрна латерна, която се задвижва с въртене, или наклонена плоскост, която при натискане издава звук. Има и много големи фигури от същия материал, изобразяващи типажи с лек уклон към гротеската, които вече принадлежат към период на упадък.

В музея имаше симпатично, бедно облечено момиче, което разговаряше на френски за играчките с две малки момчета, на които беше гувернантка. И тримата бяха руснаци. Музеят има две зали. В по-голямата, където са и играчките, има също образци на лакирани дървени изделия и текстил; в по-малката – стари дърворезби и кутии във формата на патици или други животни, инструменти и пр., както и изделия от ковано желязо.

Опитът ми да открия нещо с характера на старите играчки в магазина, който се помещава долу в голяма зала и е към музея, не успя. Но там видях такова изобилие от украса за елха, каквото досега не бях виждал никъде другаде.

След това отидох в института на Каменева, за да си взема билети за „Гората“[15], и там срещнах Басехес[16]. Повървяхме известно време заедно и беше вече три и половина, когато най-сетне стигнах до Дома на Херцен. Райх дойде още по-късно, когато вече бях свършил с яденето. Поръчах си отново кафе, както веднъж преди, и се зарекох повече да не го докосвам.

Следобед играхме домино четирима и за пръв път бях в отбор с Ася. Победихме убедително Райх и съквартирантката ѝ. По-късно се срещнах с нея в театъра на Майерхолд, докато Райх беше на заседание на ВАПП. За да се разбираме, тя говореше с мен на идиш. При повече практика сигурно щяхме да се оправим, но засега не ми беше от голяма полза.

Вечерта много ме измори, защото – вероятно поради някаква грешка или пък заради нейното закъснение – пристигнахме късно и трябваше да гледаме първото действие прави от балкона. Към това се прибавяше и руският.

Ася не заспала, докато съквартирантката ѝ не се прибрала. После обаче, както ми разказа на следващия ден, равномерното ѝ дишане ги приспало.

Прочутата сцена с хармониката в „Гората“ наистина е много красива, но от разказа на Ася вече си я бях представил толкова великолепно сантиментална и романтична, че отначало трудно се нагодих към сценичната ѝ реалност.

Иначе постановката е пълна с великолепни хрумвания: играта на ексцентричния комедиант, който лови риба и създава илюзията за мятащата се риба чрез потрепванията на ръката си; любовната сцена, която се разгръща върху въртящия се кръг; цялата игра върху мостчето, спускащо се от една конструкция към сцената.

За пръв път разбрах по-ясно функцията на конструктивистично устроената сцена – нещо, което при Таиров в Берлин, а още по-малко от фотографии, изобщо не ми беше станало толкова ясно.

[1] Ернст Блох (1885–1977) – немски философ, автор на „Духът на утопията“ (1918) и „Принципът надежда“ (1954–1959), по това време заема марксистки позиции. Доколкото е известно, споменатата картичка се изгубва и не достига до Блох.

[2] Йозеф Рот (1894–1939) – австрийски писател, романист и есеист. От август до декември 1926 г. е изпратен от Frankfurter Zeitung в СССР, за да напише поредица от репортажи.      

[3] „Чиято е властта, негова е и вярата“ (лат.) – принцип на Аугсбургския религиозен мир от 1555 г., уреждащ отношенията между протестантските князе и император Карл V.

[4] Паул Шеербарт (1863–1915) – немски писател, автор на гротескни фантастични произведения, през последните години от живота си близък до експресионистите.

[5] Емил Лудвиг (1881–1948) – немско-швейцарски писател, автор на драматични и прозаични произведения, посветени на исторически личности: Наполеон, Гьоте, Бисмарк, а по-късно Рузвелт и Сталин (вж. по-нататък).

[6] Личността не е установена. Издателят на дневника Г. Смит предполага, че става дума за актрисата от Театъра „Майерхолд“ Нина Ермолаева, но в такъв случай трябва да допуснем твърде голямо изопачаване на името от страна на Бенямин.

[7] Немски седмичник за литература и изкуство, за който Бенямин пише.

[8] Музеят на играчката, създаден през 1918 г., от 1925 г. до началото на 30-те години, когато е преместен в Загорск, се намира на ул. „Кропоткинская“ („Пречистенка“) № 12 (днес Музей „А. С. Пушкин“).

[9] Московският драматичен театър (бившият театър „Корш“) се намира в „Богословский переулок“ № 3 (днес филиал на МХАТ). Основан от Ф. А. Корш през 1882 г., той е един от най-добрите частни драматични театри. От сезон 1926–1927 г. е включен в мрежата на държавните театри. Закрит е през 1932 г. Премиерата на пиесата на Д. Ф. Чижевски „Александър I (Фьодор Кузмич)“ се състои на 8 декември 1926 г.

[10] През 20-те години Бенямин, заедно с Ф. Хесел (вж. по-нататък), работи върху преводи на М. Пруст. Преводът на „В сянката на разцъфналите момичета“ излиза през 1927 г.; в Москва Бенямин работи върху превода на „ На път към Германт “ (публикуван през 1930 г.).

[11] АХРР – Асоциация на художниците на революционна Русия (1922–1932), художествена организация, положила основите на социалистическия реализъм в изобразителното изкуство (И. Бродски, А. Герасимов, М. Греков, Б. Йогансон).

[12] Издателство „Советская энциклопедия“ се намира на ул. „Волхонка“ № 14.

[13] Преводът на книгата на Бухарин „Теория на историческия материализъм“ е издаден в Германия през 1922 г.

[14] Музеят на занаятите (днес Музей на народното изкуство) се намира в „Леонтиевский переулок“ № 7.

[15] Пиесата на А. Н. Островски е поставена в Театъра „Майерхолд“ през 1924 г.

[16] Николаус Басехес (1895–1961) – австрийски журналист, работил в Москва като кореспондент на австрийски издания. Автор на няколко книги за Съветския съюз.

Валтер Бенямин (1892–1940) е немски философ, литературен критик, есеист и преводач, една от най-влиятелните фигури на европейската мисъл на XX век. Роден в Берлин в заможно еврейско семейство, той учи философия и литература и защитава докторат върху немския романтизъм. След неуспешния му опит за университетска кариера през 1925 г. живее като независим автор, критик и журналист. В творчеството му се срещат юдейската теология и месианизъм, марксизмът, литературната критика и анализът на модерната градска и масова култура. Сред най-известните му произведения са „Еднопосочна улица“, „Произход на немския трауершпил“, есетата за Бодлер и Кафка, „Произведението на изкуството в епохата на неговата техническа възпроизводимост“, незавършеният проект „Пасажи“ и „За понятието история“. След идването на нацистите на власт през 1933 г. напуска Германия и живее предимно в Париж. През септември 1940 г., при опит да избяга от окупирана Франция през Испания, се самоубива в граничното градче Портбоу.