Случката

Преди няколко дни публикувах интервю с тазгодишната носителка на „Букър“, тайванската писателка Ян Шуандзъ. Не очаквах кой знае каква реакция. Подобни текстове обикновено минават сравнително тихо през българското публично пространство – поредната малка доза от онова всекидневно и донякъде неблагодарно занимание, с което се занимавам от години: опит да се внасят идеи и разговори от съвременния свят в среда, която в немалка част от духовните си рефлекси продължава да живее някъде в XIX век.

Толкова по-голяма беше изненадата ми, когато под интервюто се разрази малък спор. А текстът предлага достатъчно поводи за такъв. Ян говори за японското колониално минало на Тайван, за националната идентичност и класовите различия, за литературата като форма на обществено действие, за храната като белег на социално положение, за границите на личната доброта в свят на структурно неравенство. И говори без особена загриженост дали казаното ще се хареса на всички.

Ние в България вече също знаем, че „Букър“ придава на носителя си не само престиж, но и особена публична тежест. Може би затова Ян Шуандзъ ми направи толкова силно впечатление. Една голяма награда може да бъде разбирана като капитал, който трябва грижливо да бъде съхраняван и отбраняван, или като авторитет, който понякога трябва да бъде рискуван. Ян очевидно е избрала второто.

И действително хората намериха в думите ѝ различни неща. Една читателка веднага направи връзка с Паразит на Пон Джун-хо и ролята на миризмата като класов маркер във филма.

Друг читател видя нещо съвсем различно: Ян Шуандзъ е хомосексуална.

Всъщност началото на възражението му беше напълно легитимно. Ян говори за патриархалните структури на обществото, в което е израснала, а читателят се усъмни дали семейната среда, която тя описва, изобщо заслужава това определение. Патриархалността, която той познавал от собствената си култура, била нещо много по-различно. В хода на спора това постепенно се превърна в по-категорично твърдение: „Каква съпротива, кви пет лева, за нещо, което не е съществувало в живота ѝ.“

Тук вече имаше малък логически проблем. Ако човек има право да говори за потисничество само доколкото лично го е преживял, аз например би трябвало да млъкна по въпроса за „Възродителния процес“. Не съм бил от страната на жертвите, не са сменяли името ми, не са ме изселвали. Очевидно личният опит дава познание, което външният наблюдател няма. Но да го превърнем в монопол върху разбирането би означавало да направим невъзможна почти всяка морална преценка за чуждото страдание.

Само че спорът не остана там. Постепенно хомосексуалността на Ян започна да поглъща всичко останало. Появиха се „политизирането“ на сексуалността, създаването на изкуствен образ на жертва, идеологическите битки, комунистическите революционери, нахлуващи „от ТКЗС-то и полето с калните ботуши“, „новият ред“. Накрая от цялото сложно интервю остана почти само една тема – и една забележителна присъда:

„Гротеска е, там където има равни човешки права да се търси безгранична свобода.“

Точно тук спорът престана да ми бъде интересен като спор за Ян Шуандзъ. Защото никой не беше поискал „безгранична свобода“. Никой не беше поискал дори някакво специално право.

И все пак нечие искане да живее свободно и равнопоставено вече беше преживяно като заплаха за свободата на другия.

Как става това?

Инверсията

Какво всъщност означава „безгранична свобода“ в този случай?

Никой не настоява традиционното семейство да бъде премахнато. Никой не забранява на религиозния човек да смята хомосексуалността за грях, нито на консервативния да живее според собствените си представи за семейство, брак и възпитание. Искането е далеч по-скромно: хората, които не споделят този начин на живот, да могат също толкова свободно да живеят според своя.

И все пак точно тук равенството започва странно да се превръща в привилегия. Хомосексуалните отношения са законни – добре. Но две жени се държат за ръце на улицата и това вече е „демонстрация“. Появяват се в реклама – „пропаганда“. Учебник споменава, че съществуват такива семейства – „идеология“. Писателка говори открито за любовта между жени и за нейния потенциал за съпротива срещу патриархални структури – и вече сме стигнали до „безграничната свобода“.

Значи равенството е било прието при едно негласно условие: можете да съществувате, стига съществуването ви да остава достатъчно невидимо, за да не ме смущава.

Тук се извършва една от най-старите и най-успешни политически инверсии: чуждата еманципация започва да се преживява като собствено потисничество. Жената престава да приема предписаната ѝ обществена роля – и мъжът се оказва жертва на феминизма. Малцинството настоява собствената му история да бъде помнена – и мнозинството внезапно се оказва принуждавано да изпитва вина. Имигрантът иска да бъде приет като равноправна част от обществото – и местният човек започва да говори за собственото си изместване.

Механизмът е един и същ. Нещо, което дълго е изглеждало естествено, всъщност е било отношение на неравенство. Докато едната страна е приемала отреденото ѝ място, това неравенство е оставало почти невидимо. То става видимо едва когато тя откаже да стои там, „на мястото си“.

И тогава се случва парадоксът: човекът, който досега е определял границите, не преживява промяната като изравняване, а като загуба. И понеже собственото му предишно преимущество никога не е било възприемано като такова, загубата му лесно може да бъде почувствана като несправедливост.

Така вълкът постепенно започва да вижда себе си като агне.

И неговият въпрос вече не е: защо не ми позволяват да ограничавам чуждата свобода?

Той звучи съвсем другояче:

Защо тези агнета правят това с мен?

Къде минава границата?

Тук обаче е необходимо едно разграничение, без което думата „свобода“ много бързо започва да означава всичко и нищо.

Едно свободно общество не изисква от нас да харесваме всички начини, по които живеят другите хора. Традиционното семейство има същото право на съществуване като хомосексуалната двойка, религиозният човек – като атеиста, консерваторът – като човека, който отхвърля почти всички негови ценности. Условието е просто: начинът, по който аз съм избрал да живея, да не се превръща в претенция да определям как имаш право да живееш ти.

Затова има огромна разлика между две наглед близки твърдения:
„Не искам да живея като теб“
и
„Не искам да ти позволя да живееш като теб.“

Първото е свобода. Второто е претенция за власт.

Същата граница разделя и две съвсем различни значения на думата „борба“. Едното казва: искам правото да съществувам редом с теб. Другото: искам правото да не ти позволя да съществуваш редом с мен. Самият факт, че и двете страни могат да използват думи като „борба“, „ценности“ или „свобода“, не ги прави морално равностойни.

И точно тук репликата „Каква съпротива, кви пет лева“ пропуска най-същественото. Нито съпротивата се оправдава от това, че някой се е обявил за жертва, нито пък всяка борба става справедлива само защото се води от някакво малцинство. Границата преминава на друго място: борбата за собственото ти равнопоставено съществуване е защита на свободата; и обратно – борбата срещу равнопоставеното съществуване на другия вече е посегателство срещу нея.

Толерантността не означава да приемаме безусловно всяко човешко поведение. Тя означава да оставяме пространство за всяка мирна форма на човешко съществуване. Единственото, на което не сме длъжни да предоставяме такова пространство, е претенцията една от тези форми да получи власт над останалите.

Границата всъщност е удивително проста. Мога да не приемам твоите ценности. Мога да ги смятам за погрешни, нелепи, дори отблъскващи. Но свободата ми свършва там, където от това мое убеждение извеждам правото твоят живот да бъде подчинен на него.

Има една стара американска история за човек, който се озовал пред съдия, след като ударил някого, докато размахвал юмруци. Той възмутено настоявал, че в една свободна страна има право да размахва юмруците си както пожелае. „Разбира се“, отвърнал съдията. „Свободата ви да размахвате юмруци свършва там, където започва носът на съседа ви.“

Трудно ми е да измисля по-кратко определение на границата, за която става дума тук.

Вълкът, който се чувства агне

И тук метафората за вълка и агнето придобива малко по-различен смисъл от обичайния. Интересният вълк не е онзи, който прекрасно знае какво върши и просто търси претекст да изяде агнето. Много по-интересен е вълкът, който напълно искрено е убеден, че агнето го преследва.

Нека се върнем към „безграничната свобода“. Какво всъщност губи един хетеросексуален човек, когато хомосексуалните хора получат пълна обществена равнопоставеност? Неговият брак остава непокътнат. Семейството му – също. Никой не му отнема религията, възпитанието на децата, моралните убеждения, дори правото да не одобрява начина, по който живеят други хора.

И все пак нещо е изгубено наистина: правото да определя границите на чуждото съществуване.

Докато това право е било приемано за естествено, то почти не се е усещало като власт. Ако хомосексуалният човек крие връзката си, ако не говори за нея, ако отсъства от учебниците, рекламите, киното и публичния живот, никой не му „забранява“ да съществува. Просто съществува на мястото, което му е отредило мнозинството. Проблемът възниква, когато той или тя престане да иска разрешение.

Тогава загубата на власт лесно се превежда на езика на загубената свобода. Вече не аз ограничавам теб – ти ограничаваш мен. Не аз искам да наложа ценностите си върху живота ти – ти ми налагаш своите, като настояваш да ги виждам около себе си. Не аз оспорвам правото ти на равнопоставено съществуване – ти застрашаваш моето, защото отказваш да останеш там, където съм свикнал да те виждам.

Това е инверсията в завършения ѝ вид. Вълкът не казва: „Искам правото да изям агнето.“ Той казва: „Агнето ми отнема правото да бъда вълк.“ И понеже това право никога не му е изглеждало като привилегия, а като естествен ред на нещата, неговото ограничаване действително може да бъде преживяно като насилие.

Само че тук възниква един още по-неприятен въпрос. А какво става, когато този вълк не просто си въобразява, че е агне?

Какво става, когато довчера наистина е бил агне?

Вчерашното агне

Тук разговорът придоби за мен особено неприятен оттенък. Човекът, с когото спорех, е турчин. Принадлежи към общност, която само преди четиридесет години беше подложена на едно от най-грубите посегателства срещу човешката идентичност в най-новата ни история. Държавата, с подкрепата или мълчаливото съгласие на немалка част от обществото, беше решила, че има право да определя как тези хора ще се казват, как ще се обличат, какъв език ще говорят публично и при какви условия ще им бъде позволено да бъдат част от България.

От това, разбира се, не следва, че един български турчин е длъжен да бъде либерал, да харесва хомосексуалността или да изпитва автоматична солидарност с всяко преследвано малцинство. Страданието не облагородява по служебен път. Но то поставя един далеч по-труден въпрос: какво всъщност научаваме от собственото си страдание?

Можем да научим, че онова, което са направили с нас, е било зло, защото са го направили с нас. Но можем да стигнем и до съвсем различен извод: че е било зло, защото никой няма право да го прави с друг човек.

Разликата между двете изглежда малка. Всъщност между двете неща лежи цяла морална вселена.

В първия случай споменът за преследването остава собственост на групата. Ние сме били жертвите, следователно знаем как изглежда истинското страдание. Оттук има само една крачка до претенцията да определяме кое чуждо страдание е достатъчно „истинско“, за да заслужава същото име. Нашето е историческа трагедия; тяхното може да се окаже преувеличение, политизация, манипулация, изкуствено конструиран образ на жертва.

И точно затова ме порази появилото се в спора твърдение, че „никой няма монопол върху страданието“. А нима някой тук беше претендирал за такъв монопол? Къде, по дяволите! Самото възражение превърна страданието в състезание, в което признаването на една жертвеност сякаш отнема нещо от друга.

„Възродителният процес“ и дискриминацията срещу хомосексуални хора, разбира се, не са едно и също. Различни са историческият мащаб, средствата, насилието, последствията. Но под различните исторически форми може да се появи една и съща морална граматика: аз ще определям по какви точно начини ти имаш право да бъдеш различен от мен. Ще определя името, което можеш да носиш, езика, който можеш да говориш, любовта, която можеш да показваш, мястото, което различието ти може да заема в общия ни свят.

И тук довчерашното агне може съвсем спокойно да се окаже днешният вълк.

Не защото е забравило какво е да бъдеш преследван. Понякога то помни това великолепно. Само че от спомена е извлякло погрешния урок: не че никой не трябва да бъде поставян в подобно положение, а че само ние не трябва да бъдем поставяни в него.

Историята не раздава пожизнени роли. Преживяното потисничество дава познание за потисничеството, но не предоставя имунитет срещу желанието някой ден да го упражняваш сам.

Вълци и агнета

И може би точно тук е най-голямата измама, която ни причинява езикът на жертвите и потисниците. Той лесно създава впечатлението, че говорим за два вида хора: едните са вълци, другите агнета. Веднъж разпределени, ролите сякаш остават завинаги.

Само че никъде по света няма просто „народи на вълците“ и „народи на агнетата“. Няма и религии, етноси, полове или сексуални малцинства, които по силата на собствената си история притежават пожизнена морална невинност. Един човек може да бъде агне в едно отношение и вълк в друго. Жена, която прекрасно знае какво означава да бъдеш унижаван заради пола си, може да презира имигрантите. Хомосексуален човек може да бъде расист. Представител на преследвано малцинство може да поиска от друго малцинство точно онова подчинение, срещу което собствената му общност някога се е борила.

Ето затова въпросът „Кой е жертвата?“ не е достатъчен сам по себе си. По-важно е да попитаме какво иска всяка от страните тук и сега. Иска ли просто свободата да живее според собствените си разбирания, без да пречи на другите да живеят според своите? Или настоява на правото нейните разбирания да определят границите на чуждия живот?

Тази граница е далеч по-надеждна от всяко разпределяне на историческа невинност.

Свободното общество не е място, в което всички сме се научили да се харесваме едни други. Подобно общество вероятно няма да съществува никога, а и не съм сигурен, че бих искал да живея в него. Хората ще продължават да намират чуждите религии нелепи, чуждите нрави отблъскващи, чуждите семейства странни, чуждите убеждения глупави. Плурализмът не изисква любов, нито пък взаимно одобрение.

Той изисква нещо много по-скромно и, както изглежда, много по-трудно: да знам къде свършва властта на моите убеждения над твоя живот.

Мога да кажа: „Не искам да живея като теб.“

Не мога да добавя: „Затова и ти нямаш право да живееш като себе си.“

Между тези две изречения минава границата между различието и потисничеството. И всеки път, когато я прекрачим, не е от особено значение какво помним за собствените си рани, към каква общност принадлежим и колко убедително сме се загърнали в кожата на агнето.

Вълкът си остава вълк.

Златко Енев е български писател и издател на „Либерален Преглед“. Досега в България е публикувал седем книги (трилогията за деца „Гората на призраците“ (2001–2005), романите за възрастни „Една седмица в рая“ (2004) и „Реквием за никого“ (2011),  есеистичния сборник „Жегата като въплъщение на българското“ (2010), както и автобиографичната повест „Възхвала на Ханс Аспергер“ (2020). Детските му книги са преведени на няколко езика, между които и китайски. Живее в Берлин от 1990 г.

Книгите му могат  да се намерят в безплатни електронни издания тук на сайта.