Невинността като политически капитал

Национализмът обича победите, но понякога пораженията му вършат по-добра работа. Победата носи слава, но и отговорност. Победителят е действал, завладявал е, налагал е волята си. Жертвата може да бъде победена и безсилна, но остава морално непобедена.

Южнокорейският историк Джие-Хюн Лим нарича политическата култура, изградена около тази позиция, „национализъм на жертвеността“. Това не е национализъм на жертвите. Множество народи действително са били завладявани, избивани, прогонвани и преследвани. Преобразяването започва, когато конкретното историческо страдание се превърне в трайно морално качество на нацията. Страдали сме, следователно сме жертви; жертви сме, следователно сме невинни – това е новият катехизис на националната невинност. Потомците наследяват не само паметта за страданието, но и моралния капитал, натрупан чрез него.

Така поражението се превръща в морална победа, а безсилието – в доказателство за невинност. Но този вид национализъм е свързан с едно огромно неудобство: собственото насилие. Народът, заел мястото на вечната жертва, трудно може да си представи себе си от другата страна.

Българският национален разказ предоставя богат материал за подобна алхимия: робство, кланета, освободители, разпокъсване, Македония, национални катастрофи, Ньой, бежанци, Велики сили и предатели. Огромна част от модерната българска история е подредена около един могъщ морален център: какво са ни причинили другите.

Има и едно място, където този разказ достига почти съвършена форма. Там има истинско зверство, истински мъртви и истинско страдание. И тъкмо затова всяко посегателство не върху самото събитие, а върху начина, по който сме го превърнали в национален символ, започва да изглежда като посегателство срещу самата България.

Това място е Батак.

Престъплението, което никой не беше отрекъл

През пролетта на 2007 г. България внезапно откри, че някой се опитва да ѝ отнеме Батак.

Поводът беше изследователски проект, свързан с германския историк Улф Брунбауер и българската изкуствоведка Мартина Балева. Проектът се занимаваше не с въпроса дали през май 1876 г. в Батак е извършено клане, а с начина, по който това клане постепенно се е превърнало в един от централните символи на българската национална памет. Особено внимание бе отделено на изображенията и по-късните възпоменателни практики, включително прочутата картина на Антони Пьотровски „Баташкото клане“. Едното е въпрос за историческото събитие, другото – за историята на неговото помнене.

Само че през 2007 г. тази разлика изчезна за броени дни. В медиите проектът беше представен като опит да се докаже, че Баташкото клане е „мит“, че жертвите са измислени или силно преувеличени, а оттам беше съвсем близо и внушението, че чуждестранни сили се опитват да пренапишат българската история. Намесиха се политици, протестираха историци, президентът Георги Първанов осъди проекта. Предвидените конференция и изложба се превърнаха в национален скандал още преди да са се състояли.

Най-чистата форма на реакцията дойде от националистическата периферия. На предизборен митинг на „Атака“ се появи плакатът:

„Балева – на дръвника, швабата юдеин – на кол!“

Волен Сидеров нарече Балева и Брунбауер „морални изроди“. От спор за историческата памет за броени дни се стигна до призиви за физическа разправа.

Но всъщност клането в Батак не беше отречено. Никой не твърдеше, че през 1876 г. хората в Батак не са били избивани или че османски нередовни части не са извършили масово насилие. Въпросът беше защо от множеството жестокости при потушаването на Априлското въстание именно Батак е придобил толкова изключително място в националната памет и как историческото събитие постепенно се е превърнало в национален символ.

Самият въпрос се оказа непоносим, защото твърдението, че паметта за едно събитие има история, беше възприето като отрицание на историческата реалност на самото събитие. Да изследваш как е създаден националният образ на Батак означаваше да „отричаш Батак“, а да изследваш паметта – да оскверняваш мъртвите.

Тук скандалът се превърна в почти лабораторен пример за национализъм на жертвеността. България през 2007 г. не защитаваше само историческата истина за убитите. Тя защитаваше правото си да притежава Батак. Мъртвите бяха получили друга функция: превърнали се бяха в свидетели по едно безкрайно дело, в което българската нация доказва собствената си историческа невинност. Сякаш още Вазов беше дал формулата за това в „Опълченците на Шипка“: „катурят, струпалят като живи пак“.

Националната памет направи нещо подобно с мъртвите от Батак: извади ги от историческото им време, отупа нафталина им, след което ги изправи „като живи“ в настоящето. Затова спорът за изграждането на култа към Батак можеше толкова лесно да бъде преживян като ново насилие над самия Батак, докато накрая жертва отново се оказваше България.

Това е една от най-забележителните способности на национализма на жертвеността: той превръща въпроса „Как помним едно престъпление?“ в „Имало ли е изобщо престъпление?“, приписва отрицателния отговор на противника си и след това защитава историята срещу твърдение, което никой и никога не е правил.

Скандалът „Батак“ показа не просто колко свято място заема Батак в българската памет, а колко трудно различаваме събитието от разказа за него. Когато двете неща станат неразличими, историческото изследване започва да изглежда като кощунство.

Как мъртвите в Батак станаха „ние“

Жертвите на Батак от 1876 г. са конкретни хора с имена, семейства и биографии. Но през следващите десетилетия с паметта за тях се случва нещо обичайно за националните култури: постепенно се променя граматическият субект на разказа.

От „хората в Батак са били избити“ се преминава към „нас са ни клали“. Историческият опит на конкретните жертви е прехвърлен върху една абстрактна и безсмъртна общност, наречена „народ“. Човек, роден сто години след Априлското въстание, вече може искрено да преживява Батак като нещо, сторено на „нас“, а оспорването на установения разказ – като посегателство срещу собствената му идентичност.

Тук понятието на Джие-Хюн Лим за наследствената жертвеност става особено полезно. Национализмът наследява не само паметта за жертвата, но и нейния морален статут. Ако Батак е част от „нашата“ биография, ние получаваме дял от невинността на избитите, а миналото се превръща в морална сметка, която никога не се закрива.

Проблемът започва, когато тази невинност напусне 1876 г. и започне да се движи свободно през времето. Историческата дистанция се свива, а с нея и разликата между османския башибозук, съвременна Турция, българските турци и всеки днешен човек, който оспорва установения разказ. Скандалът от 2007 г. показа механизма в почти съвършена форма: двама изследователи бяха задали въпроси за националната памет и мигновено се бяха оказали от другата страна на барикада, издигната през 1876 г. Сякаш клането продължаваше в наши дни, сменени бяха само извършителите.

Тъкмо тази способност да премахва историческото време прави национализма на жертвеността толкова устойчив. Батак престава да бъде само памет за хора, които някога са страдали, и се превръща в доказателство за нещо, което важи постоянно за нас самите.

А когато жертвеността стане част от представата за това какво сме, думите, с които назоваваме миналото си, вече не могат да бъдат невинни. Тъкмо затова от век и половина насам една дума носи толкова огромна морална тежест в България: „робство“.

Защо „робството“ не може да бъде просто дума

Никъде връзката между историческото страдание и националната идентичност не личи толкова добре, колкото в периодично възпламеняващия се спор за назоваването на петте века османска власт. „Турско робство“, „османско владичество“, „османска власт“, „османско присъствие“ отдавна не са просто конкуриращи се понятия. Изборът между тях често се възприема не като въпрос на историческа преценка, а на национална лоялност.

Особено показателна е съдбата на прословутото „османско присъствие“. От десетилетия насам българската публичност периодично е разтърсвана от новината, че някой се опитва да замени „турското робство“ в учебниците. Само че „османско присъствие“ никога не е било въведено като официално название на периода. В учебниците се използват понятия като „османска власт“ и „османско владичество“, докато „присъствието“ живее основно като медийно плашило, доказващо, че политици, историци, чужди фондации или „либерални среди“ се опитват да отнемат на българите собствената им история.

Механизмът е същият като при скандала „Батак“. Заличава се разликата между историческото събитие и начина, по който говорим за него, след което промяната на езика започва да изглежда като промяна на самото минало. Ако наречеш петте века „османско владичество“, омаловажаваш страданието; ако го омаловажаваш, оскърбяваш жертвите; ако оскърбяваш жертвите, заставаш на страната на насилника. От терминологичен спор за няколко стъпки се стига до обвинението в национално предателство.

Причината е, че „робството“ отдавна означава много повече от определен исторически период. То организира цяла морална вселена: жертва и насилник, мъченичество и съпротива, пет века страдание и накрая освобождение. Проблемът започва, когато една дума трябва едновременно да побере всичко това и да произнесе окончателна морална присъда над половин хилядолетие история.

Тогава „робството“ се превръща в клетва за вярност. Кметът на Панагюрище Никола Белишки веднъж формулира логиката образцово: „Няма синоним на ‚турско робство‘. Всички опити да бъде намерен, са равносилни на национално предателство.“ Това вече не е исторически спор, а морална граница, от двете страни на която стоят верният българин и предателят.

Но тук национализмът на жертвеността се сблъсква с далеч по-неприятен проблем. Ако българите са историческият обект, върху който другите упражняват насилие, какво правим с моментите, когато положението се обръща? Когато България вече има държава, армия, полиция и затвори; когато завладява територии, прогонва хора или решава кои имена могат да носят собствените ѝ граждани?

Тук правилната дума не е просто „забрава“. Тя е изличаване.

Голямото изличаване

Националната памет не е архив. Тя избира кое да постави в центъра и кое да изтласка към периферията. В българския случай Батак, „турското робство“, Македония, бежанците, Ньой и националните катастрофи принадлежат към големия разказ за това кои сме. Моментите, в които българската държава разполага със сила и я употребява срещу други, също присъстват в историческото знание, но проникват много по-трудно в националното самосъзнание. Жертвите изграждат идентичността. Извършителите остават в бележките под линия.

Голямото изличаване не изисква пряко отричане. Достатъчно е собственото насилие да бъде представено като предизвикано, наложено от обстоятелствата, извършено от отделни хора или несъществено в сравнение с онова, което са НИ причинили другите. Така фактът може да остане в учебника, без да остави почти никаква следа върху представата за самите себе си.

Балканските войни предлагат почти идеален пример. Българското население в Македония и Тракия действително става жертва на убийства, прогонвания и репресии. Но същите войни поставят българската армия и въоръжени формирования в положение на власт над турско, гръцко и друго население, което става жертва на също такива убийства, насилствени преселвания, опожаряване и отмъщение, само че извършени ОТ НАС. Карнегиевата анкета документира престъпленията на всички воюващи страни и показва колко бързо ролите могат да се сменят. Собствените жертви се превръщат в основание за чужди жертви.

Тъкмо това национализмът на жертвеността понася най-трудно: жертвата и извършителят не са постоянни исторически самоличности. Народът, преживял насилие, не придобива чрез страданието си морален имунитет срещу причиняването на насилие. Напротив, понякога паметта за собственото страдание позволява отмъщението да бъде преживяно като справедливост.

Още по-ясна е асиметрията в паметта за Втората световна война. „Спасяването на българските евреи“ е важна част от положителния национален автопортрет. Много по-трудно в него се побират над 11 000 евреи от Вардарска Македония, Беломорска Тракия и Пирот, които българските власти арестуват и предават за депортиране към нацистките лагери на смъртта. Двете истории се развиват едновременно и отчасти чрез едни и същи държавни институции.

И все пак едната отговаря на въпроса „какви сме ние“, а другата трудно намира място в него. Споровете за суверенитета над териториите, за „окупация“ или „администриране“, както и за окончателната юридическа отговорност имат своя историческа легитимност, но в публичната памет често изпълняват и друга функция: докато спорим кой носи последната вина, депортираните се отдалечават от българския национален разказ. Спасените са нашите евреи; депортираните някак остават чужда трагедия.

При „Възродителния процес“ дори това отдалечаване е невъзможно. Между 1984 и 1989 г. няма османска власт, Велики сили или чужда окупация. Има българска държава, която насочва административната и полицейската си мощ срещу собствените граждани: насилствена смяна на имената, ограничения върху езика, преследване на религиозни и културни практики, убити, затворници и интернирани, а накрая стотици хиляди напуснали страната.

И все пак дори тук старият образ на застрашената България се завръща чрез разказите за демографска заплаха, турска намеса, сепаратизъм и защита на националното единство. Държавата – както и огромна част от „народа“ зад нея – разполага с полицията, армията, затворите и административната машина, но продължава да си въобразява себе си като отбраняваща се жертва.

Тъкмо затова „изличаване“ е по-точната дума от „забравяне“. Българското общество не е забравило Балканските войни, депортираните евреи или „Възродителния процес“. Изличаването става на друго равнище: тези събития трудно променят образа, който нацията има за себе си. Те остават знания за миналото, без да се превърнат в част от националната самоличност по начина, по който са се превърнали Батак или Ньой.

От това разбира се не следва обратната глупост, че българите „всъщност“ са били палачи, а не жертви. Българите са били жертви и извършители, преследвани и преследващи, както почти всеки народ, който достатъчно дълго е разполагал с държава и власт. Национализмът на жертвеността не може да понесе тъкмо това „и“. Той се нуждае от „или“.

А когато България действа, воюва и губи, има и друг начин да се запази правилното „или“: националната памет просто започва разказа малко по-късно.

Например от Ньой.

От война към „национална катастрофа“

Ньойският договор заема особено място в българската историческа памет. Самото му име почти никога не идва само. То е „Ньойският диктат“, а около него стоят репарациите, откъснатите територии, бежанците, унижението и чувството за историческа несправедливост. Всичко това има реални основания. Договорът е тежък, България губи територии и излаз към Бяло море, наложени са ѝ репарации и военни ограничения.

Но ако започнем историята от Ньой, вече сме извършили най-важната операция. Започнали сме я от момента, в който България страда, а не от момента, в който действа.

До 1919 г. не се стига направо от Санстефанския договор. Особено след 1912 г. българската държава преследва със сила собствената си представа за национално обединение. Тя влиза в Балканската война, през 1913 г. напада вчерашните си съюзници, а две години по-късно влиза в Първата световна война на страната на Централните сили с надеждата да ревизира загубите и да получи Македония. Това не са събития, които просто „се случват“. Тук България е исторически субект – със свои цели, сметки, илюзии, грешки и отговорности.

След поражението обаче граматиката се променя. Активният глагол отстъпва място на страдателния залог. Територии са ни отнети, Македония е заграбена, България е разпокъсана, народът е наказан. Един политически проект, преследван в хода на три последователни войни, постепенно се превръща в история за това какво другите са причинили на България.

Самият израз „национална катастрофа“ прекрасно улавя тази промяна. Катастрофата е нещо, което ни сполетява, и насочва вниманието към разрушението, а не към решенията, довели до него. Последиците от 1913 и 1918 г. действително са катастрофални, но България не е пътник във влак, върху който внезапно е паднала скала. Тя е един от машинистите, които карат влака.

Македония е най-дълготрайният пример. Българската връзка с нея не е националистическа измислица: там живее значително население с българско самосъзнание, българските църковни, образователни и революционни организации имат дълбоки корени, а след промените на границите хора, определящи се като българи, действително са подложени на репресии и прогонване. Но националната памет предпочита по-проста история, в която Македония отново и отново ни е отнемана. Извършителите се сменят – Великите сили, Сърбия, Гърция, Русия, Югославия, Коминтернът, българските комунисти – но структурата остава: някой отвън, обикновено подпомогнат от някого отвътре, ни отнема онова, което по право ни принадлежи.

Така поражението започва да служи като доказателство за правота. Ньой става не просто последица от загубена война, а присъда над несправедливия международен ред; Македония – не пространство на сблъскващи се национални проекти, а открадната част от националното тяло. Действието остава назад, страданието излиза напред.

Оттук остава един въпрос: ако каузата ни е била справедлива, а пораженията незаслужени, защо все пак сме губили толкова често?

Българската политическа култура отдавна разполага с отговор: Някой ни е предал.

Нацията никога не губи сама

Предателството е един от най-надеждните инструменти за поддържане на националната невинност. Ако причините за поражението се търсят в собствените решения, възникват неприятни въпроси за целите, преценката на силите и избора на съюзници. Идеята за предателството ни спестява всичко това. Каузата остава права, народът остава невинен, а поражението получава външен автор.

Българската история предлага богат избор от такива „обяснения“: Русия ни е изоставила или предала, Великите сили са разпокъсали националното тяло, Сърбия и Гърция са заграбили Македония, Западът е поддържал несправедливостта, комунистите са предали националните интереси. В отделни случаи подобни твърдения могат даже да съдържат историческа истина. По-важна обаче е устойчивата структура: причинността се изнася извън собствената история.

Но само външният враг не е достатъчен. Необходим е и вътрешният предател: някой е продал интереса, изпълнил е чуждата поръчка, получил е чуждите пари. Така дори действията на самите българи могат да бъдат извадени от сметката на нацията. Лошият българин престава морално да бъде част от „нас“ и се превръща в агент на „тях“.

Затова обвинението в „национално предателство“ е толкова често, почти дежурно. Предателят не участва в спор вътре в общността, а служи на сила извън нея. С него не се спори, защото самото му право да принадлежи към разговора е поставено под въпрос. Така дебатът за „турското робство“ лесно стига до обвинения в чуждо финансиране, спорът за Македония – до въпроса кой „продава“ българската история, а през 2007 г. Мартина Балева не можеше просто да бъде изследователка с оспорвана теза. В логиката на скандала тя трябваше да бъде българката, която помага на чужденците да ни отнемат Батак.

Така кръгът се затваря. Някога външният враг е убивал българите; днес неговите наследници посягат върху паметта за убитите, а отвътре някой им помага. България продължава да бъде обсадена, защото жертвеността се нуждае не само от минало страдание, а и от настояща заплаха. Ако врагът остане в миналото, паметта постепенно може да се превърне в история. Ако непрекъснато се завръща под нови имена, политическият противник лесно става наследник на някогашния насилник, критичният историк – негов съучастник, а несъгласието – поредната атака срещу националното съществуване.

Така скандалът „Батак“ вече не изглежда толкова абсурден. В него са събрани всички елементи: свещени мъртви, наследена невинност, външни сили, вътрешен предател и една нация, принудена да се защитава – отново и отново.

Остава само да попитаме какво всъщност защитава тя.

Защо Батак не бива да свършва

Какво всъщност беше защитавано през 2007 г.? Не историческият факт на клането, защото той не беше отречен. Не и правото да се почитат мъртвите. Застрашено беше нещо по-абстрактно и по-ценно за национализма: монополът върху смисъла на тези мъртви.

Историческото изследване пита какво се е случило, как съвременниците са го възприели и защо по-късните поколения са избрали точно това събитие за един от големите символи на националната си история. Тези въпроси не отнемат нищо от страданието на жертвите. Напротив, те ги връщат в историята като конкретни хора, живели и загинали в конкретно време.

Национализмът на жертвеността иска нещо различно. За него мъртвите не могат да принадлежат само на миналото, защото изпълняват функция в настоящето. Те удостоверяват кои сме ние: народ, който е страдал, но е оцелял, народ, срещу когото е извършено огромно зло. Затова въпросът как Батак е придобил това значение е опасен. Той разкрива, че днешният му смисъл има собствена история, създавана от журналисти, писатели, художници, историци, учители и политици.

Тъкмо затова думата „конструирана“ предизвика толкова силна съпротива: тя лесно се разбира като „измислена“. Но всяка колективна памет е конструирана, включително паметта за напълно действителни събития. Между случилото се и начина, по който го помним век и половина по-късно, неизбежно стоят подборът, разказът, образът, ритуалът и институцията. Да изследваш този процес не означава да отричаш миналото, а да отказваш на настоящето правото да се представя като негов непосредствен глас.

Това право беше поставено под въпрос през 2007 г. Ако Батак е национална светиня, изследователят вече не може просто да го изследва, а трябва да докаже необходимото благоговение. Историкът не стои пред документ, а пред олтар.

Така паметта се превръща в средство за дисциплиниране на живите. Тя определя не само какво трябва да мислим за 1876 г., но и какво имаме право да казваме днес, кои въпроси са подозрителни и кой може да бъде обявен за предател. Историческата жертва получава нова политическа функция: с нейното страдание се охраняват границите на съвременната национална общност.

Затова Батак не трябва да свършва. Ако остане окончателно в 1876 г., той ще се превърне в история: ужасна, важна, достойна за памет, но все пак история. Национализмът на жертвеността трябва непрекъснато да възстановява връзката между тогавашното насилие и днешното „ние“, да открива нови посегателства срещу паметта, нови опити за „пренаписване“, нови външни врагове и вътрешни предатели. Раната трябва да остане отворена, защото с нея се запазва и моралната привилегия на пострадалия.

Ето тук се пресрещат Батак, „турското робство“, Македония, Ньой и голямото изличаване на собственото насилие. Те не доказват, че българското страдание е измислено, а обратното:

реалното страдание е толкова мощен материал за изграждане на национална идентичност, че може да започне да поглъща останалата история.

Нашите престъпления имат контекст, техните доказват характера им. Нашите войни имат причини, техните са агресия. Нашите поражения са несправедливост, нашите жертви са национални символи, а чуждите твърде често остават статистика.

Но къде е изходът от всичко това?

При всички случаи, не в обратното национално самобичуване. Няма историческа зрелост в това да заменим легендата за вечната българска невинност с друга – за вечната българска вина. По-трудното е да приемем, че една общност може да носи в миналото си Батак и „Възродителния процес“, спасени и депортирани евреи, преследвани българи и хора, преследвани от българската държава. Нищо от едното не отменя другото.

Историческата зрялост започва там, където народът престава да пита историята дали е бил добър и започва да си задава въпроса какво действително е вършил. Да помни жертвите, без да наследява тяхната невинност, и да признава престъпленията, без да наследява вината на извършителите.

И което е най-важно от всичко – да поеме отговорността за собствените престъпления, изцяло и безусловно.

България не се нуждае от невинност, за да запази достойнството си. Не е необходимо и да бъде вечна жертва, за да има история.

Паметта почита мъртвите. Национализмът на жертвеността има нужда те да продължават да кървят.

Златко Енев е български писател и издател на „Либерален Преглед“. Досега в България е публикувал седем книги (трилогията за деца „Гората на призраците“ (2001–2005), романите за възрастни „Една седмица в рая“ (2004) и „Реквием за никого“ (2011),  есеистичния сборник „Жегата като въплъщение на българското“ (2010), както и автобиографичната повест „Възхвала на Ханс Аспергер“ (2020). Детските му книги са преведени на няколко езика, между които и китайски. Живее в Берлин от 1990 г.

Книгите му могат  да се намерят в безплатни електронни издания тук на сайта.