Загадката

Кой всъщност е създал символа „Батак“?

На пръв поглед отговорът изглежда толкова очевиден, че едва ли някой би се поколебал. Разбира се, самите българи. Та кой друг? Колкото повече човек проследява фактите обаче, толкова по-малко очевиден започва да изглежда този отговор. Не става дума за това дали Батак е бил трагедия. Това е извън всякакво съмнение. Не става дума дори за мястото му в българската историческа памет. И то е безспорно. Въпросът е друг.

Кога Батак се е превърнал в „Батак“?

С други думи, кога едно конкретно клане се е превърнало в онова, което днес бихме нарекли национална икона? Кой е извършил това символно преобразяване? Колкото и странно да звучи, този въпрос се задава рядко, ако изобщо. Почти винаги се приема като нещо естествено, че символът е възникнал вътре в самата българска общност и едва след това е станал известен на Европа. Е добре, но какво става, когато историческите факти не подкрепят подобно разбиране?

Можела ли е България изобщо да създаде подобен национален символ?

Преди да търсим отговор на този въпрос, трябва да направим крачка назад.

За да се превърне едно историческо събитие в национален символ е необходима цяла система от институции, способни да изграждат и възпроизвеждат колективната памет.

Необходимо е развито публично пространство: държава, която да превърне определен разказ в официален, национална образователна система, която да го предава на всяко следващо поколение, културни институции, литература, музеи, паметници и периодичен печат, способен да достигне до цялата страна. Само в такова публично пространство различните версии на миналото постепенно се подреждат в устойчив национален канон.

През 1876 година българите не разполагат с почти нищо от това. Българската държава не съществува. Национална училищна система няма. Културните институции тепърва ще бъдат създадени. Общонационална преса в съвременния смисъл също липсва. Българската интелигенция е малобройна и разпръсната между различни градове на Османската империя, Румъния, Русия и Централна Европа. Самото общество е разделено от огромни разстояния и от ограничените възможности за комуникация.

Понякога се приема, че тази функция е могла да бъде изпълнена от революционните комитети. Но подобно предположение трудно издържа на по-внимателен анализ. Тяхната задача е конспиративна и политическа, а не културна. Те не разполагат нито с необходимата публичност, нито с институционалната устойчивост, за да изграждат трайни национални символи.

Ето тук започва истинската загадка.

Ако през пролетта на 1876 година българската общност не е разполагала с механизмите, чрез които модерните нации създават собствените си национални икони, тогава откъде всъщност се е появил символът „Батак“?

Този въпрос ни отвежда извън пределите на България.

Как Европа е открила Батак

Отговорът започва да се очертава едва когато напуснем пределите на българската история и погледнем към Европа.

Априлското въстание не остава незабелязано. Още през лятото на 1876 година европейската преса започва да публикува сведения за жестокото му потушаване. Решаващ обрат настъпва с кореспонденциите на американския журналист Джанюариъс Макгахан, изпратени за The Daily News. Малко по-късно те получават потвърждение и в официалния доклад на американския дипломат Юджийн Скайлър, извършил собствено разследване на място.

Новините предизвикват силен обществен отзвук. Вестниците във Великобритания и в други европейски страни посвещават обширни публикации на случилото се. Уилям Гладстон публикува знаменития си памфлет Bulgarian Horrors and the Question of the East, който за броени седмици достига огромен тираж и превръща българския въпрос в тема на национален политически дебат. Следват разгорещени обсъждания в британския парламент, обществени събрания, дипломатически инициативи и една вълна от възмущение, която скоро обхваща голяма част от Европа.

Тук обаче е важно да направим едно уточнение.

Европейската общественост не се мобилизира преди всичко в защита на българската национална кауза. Нейната непосредствена реакция е насочена срещу сведенията за масови убийства на цивилно население. България все още не заема каквото и да е място в европейското политическо въображение. Място заемат самите зверства.

Ето тук започва да се оформя нещо ново.

Сред множеството трагедии, съпътствали потушаването на въстанието, едно име постепенно започва да изплува все по-често. Батак вече не е само географско название. Той започва да се превръща в символ, чрез който Европа говори за османските жестокости като цяло. Следващата стъпка в този процес заслужава особено внимание, защото именно в нея се крие същината на разглеждания тук парадокс.

Как Европа е превърнала Батак в символ

Дотук можем да говорим за разпространение на информация. Оттук нататък вече става дума за нещо различно – създаване на символ.

Европейската преса не просто съобщава за Батак. Тя постепенно го откроява сред множеството други места, пострадали при потушаването на Априлското въстание. Кореспондентите са описвали и други опожарени селища, други убийства, други жестокости. Но с всяка следваща публикация, с всеки нов политически дебат и с всяко ново обществено обсъждане едно име започва да се повтаря по-често от всички останали.

Така Батак постепенно престава да бъде конкретно място и започва да изпълнява друга функция. Той се превръща в събирателен образ на османските зверства, в име, което вече обозначава не само едно събитие, а цяла морална присъда.

Този процес не е резултат от решение, взето на едно място или от един човек. В него участват журналисти, дипломати, политици, общественици и хиляди читатели, които препредават, обсъждат и запомнят едни образи за сметка на други. Именно по този начин възникват големите исторически символи. Те рядко се раждат изведнъж. Много по-често постепенно се открояват сред множество сходни събития, докато накрая започнат да ги представляват всички.

Батак е извървял точно такъв път. И ако това е така, пред нас неизбежно възниква следващият въпрос:

Кога този вече изграден европейски символ се е превърнал и в централен символ на българската национална памет?

Как България е наследила този символ

Дотук проследихме как Батак постепенно се е превърнал в европейски символ на османските жестокости. Но символите не остават завинаги затворени в средата, в която са възникнали. Те могат да бъдат възприети, преосмислени и включени в съвсем различни културни и политически контексти. Именно това, мисля, се е случило и с Батак.

След Освобождението вече са налице условията, които през 1876 година са липсвали. Българската държава започва да изгражда национална образователна система, институции на културата, обща историческа политика и устойчив публичен разказ за миналото. Появява се онова национално публично пространство, без което трайната колективна памет е практически невъзможна. В този процес Батак заема централно място.

Захари Стоянов включва събитията в големия разказ за Априлското въстание. Вазов им придава литературно безсмъртие. Училището превръща Батак в задължителна част от националното образование. Държавните чествания, паметниците и музеите постепенно утвърждават неговото място в официалния национален канон.

Всичко това обикновено се възприема като история на създаването на символа. Но според мен тук става дума за нещо по-различно. Следосвобожденска България не е създала символа „Батак“, а е възприела една вече изградена символна конструкция и постепенно я е превърнала в център на собствената си историческа памет.

Това не трябва да се чете непременно по патриотарски начин, тоест като опит за смаляване ролята на българската литература, образование или държава. Разбира се, че те са ония, които превръщат европейския символ в български и му осигуряват дълъг исторически живот.

Но символът не е възникнал в България. Тя го е възприела и поставила в центъра.

Нужно ли е име за този механизъм?

Тук възниква по-общ въпрос: не става ли дума за исторически механизъм, който заслужава собствено аналитично название?

Работно бих предложил той да бъде наречен „внос на памет“.

Под това разбирам процес, при който символното значение на едно историческо събитие първо е консолидирано извън общността, която го е преживяла, а едва след това става част от нейната собствена национална памет.

Ако подобен процес действително съществува, той заслужава да бъде назован.

Само български ли е този случай?

Ако описаният дотук механизъм действително съществува, Батак едва ли е неговият единствен пример. Историята предлага цяла поредица от случаи, при които паметта за едно събитие първо е била формулирана, подредена и морално натоварена извън общността, която го е преживяла, а едва по-късно е била възприета от нея като част от собственото ѝ историческо самосъзнание.

Сходството между тези случаи обаче не трябва да се преувеличава. „Вносът на памет“ вероятно не е единен процес, а семейство от различни механизми.

Армения

Арменският случай е един от най-очевидните кандидати за сравнение.

Още преди да съществува независима арменска държава, мисионери, дипломати, журналисти и хуманитарни организации са започнали да събират свидетелства, да публикуват разкази и да превръщат унищожението на арменците в международен морален въпрос. Особено важна роля са изиграли американската преса, протестантските мисионерски мрежи и европейските кампании за защита на християнските населения в Османската империя.

Тук символният език на катастрофата първо се е оформил в международното публично пространство. Арменската национална памет по-късно е наследила този език, доразвила го е и го е превърнала в център на собствената си историческа идентичност.

Сходството с Батак е ясно: и в двата случая една бездържавна или политически безсилна общност е получила международна видимост чрез външни свидетели, които са превърнали местното страдание в европейски морален проблем.

Свободната държава Конго

При Конго механизмът е друг. Там местното население не е разполагало нито с държавност, нито с международна трибуна, нито с възможност само да формулира публичния разказ за насилието, на което е било подложено. Образът на конгоанските жестокости е бил изграден предимно от Едмънд Морел, Роджър Кейсмънт, мисионери, фотографи и международното реформаторско движение.

Те са създали не само информация за извършеното, но и неговия символен език: отсечените ръце, принудителният труд, каучуковият терор, личната държава на Леополд II като въплъщение на колониалното зло.

В този случай паметта е произведена почти изцяло отвън. Това е не национален, а хуманитарен внос на памет, при който международното движение първо е създало моралната рамка, а засегнатото общество едва много по-късно е започнало да я включва в собственото си историческо самосъзнание.

Гладоморът

Още по-ясно този механизъм се вижда при паметта за Гладомора.

В Съветска Украйна темата е била подложена на цензура, отричане и системно изтласкване. Паметта е оцеляла преди всичко сред украинската емиграция в Северна Америка и Западна Европа. Там са били събирани свидетелства, изграждани мемориали, публикувани изследвания и формулирана тезата за глада като целенасочено национално престъпление.

След 1991 година независима Украйна получава обратно не само спомена за събитието, но и вече оформената му интерпретация. Диаспората е съхранила онова, което вътре в страната е било забранено, а новата държава по-късно го е превърнала в официална национална памет.

Това е може би най-чистият пример за диаспорен внос на памет.

При какви условия възниква „вносът на памет“?

Ако предложената дотук хипотеза е вярна, възниква следващият въпрос. При какви исторически условия една общност не създава сама символния език на собственото си минало, а го получава отвън?

На този етап едва ли е възможен категоричен отговор. Все пак разгледаните примери подсказват, че подобен механизъм вероятно се появява тогава, когато се съчетаят няколко обстоятелства.

Първото е липсата на собствена държава или на достатъчно силни институции. Без тях трудно може да възникне устойчива политика на паметта, способна да превърне едно историческо събитие в национален символ.

Второто условие е слабо развитото публично пространство. Когато липсват общонационална преса, образователна система, културни институции и широка обществена комуникация, възможността една общност сама да изгради собствен канон остава силно ограничена.

Не по-малко важно изглежда отсъствието на международен глас. Общности, които не разполагат със собствена държава, дипломация или международно влияние, често се нуждаят от външни посредници – журналисти, дипломати, мисионери, правозащитници, – за да стане тяхната история видима за света.

Подобен механизъм вероятно се улеснява и от колониално или имперско положение. Когато една общност няма политически суверенитет, тя по правило не контролира и начина, по който нейното минало достига до международната публика.

В други случаи решаваща роля може да играе цензурата. Ако една държава системно потиска паметта за определени събития, тя често оцелява извън нейните граници и по-късно се завръща вече като готов исторически разказ.

Силната диаспора също може да се превърне в посредник на подобен процес. Живеейки в различна политическа и културна среда, емигрантските общности нерядко преформулират паметта за собственото си минало и впоследствие я връщат обратно в страната на произход.

Накрая, изглежда, че особено благоприятна среда за възникването на „внос на памет“ създават големите международни хуманитарни кампании. Когато едно събитие се превърне в обект на глобално морално внимание, то почти неизбежно започва да се описва чрез универсални категории, които по-късно могат да бъдат възприети и от самата засегната общност.

Разбира се, нито едно от тези условия само по себе си не е достатъчно. Те не представляват закон, а работни хипотези, които тепърва трябва да бъдат проверявани в различни исторически контексти. Но ако подобна проверка потвърди тяхната обяснителна стойност, понятието „внос на памет“ би престанало да бъде описание на един-единствен български случай и би могло да се превърне в инструмент за сравнителен анализ на националните памети.

IX. Заключение

В началото на този текст зададох един привидно прост въпрос: кой е създал символа „Батак“?

Обичайният отговор гласи: самите българи.

Предложеният тук прочит води към една по-различна хипотеза. България не е създала този символ от самото начало, а го е наследила от европейското обществено мнение, което още през 1876 година е превърнало Батак в универсален образ на османските жестокости. След Освобождението българската държава, литература и образование са възприели тази вече изградена символна конструкция и са я превърнали в ядро на националната историческа памет.

Ако тази реконструкция е вярна, въпросът вече не се отнася само до Батак. Той засяга начина, по който понякога възниква самата национална памет.

Възможно ли е историческите общности понякога да получават отвън не само политическа или дипломатическа подкрепа, но и част от собственото си историческо въображение? Възможно ли е да наследяват не само памет, но и начина, по който тази памет е подредена, осмислена и превърната в символ?

Не знам дали отговорът е положителен. Надявам се единствено, че понятието „внос на памет“ ще се окаже достатъчно полезно, за да насърчи подобни сравнителни изследвания.

Ако това стане, Батак няма да бъде само един български исторически случай. Той може да се окаже отправната точка към разбирането на един по-широк механизъм, по който обществата понякога изграждат паметта за самите себе си.

Златко Енев е български писател и издател на „Либерален Преглед“. Досега в България е публикувал седем книги (трилогията за деца „Гората на призраците“ (2001–2005), романите за възрастни „Една седмица в рая“ (2004) и „Реквием за никого“ (2011),  есеистичния сборник „Жегата като въплъщение на българското“ (2010), както и автобиографичната повест „Възхвала на Ханс Аспергер“ (2020). Детските му книги са преведени на няколко езика, между които и китайски. Живее в Берлин от 1990 г.

Книгите му могат  да се намерят в безплатни електронни издания тук на сайта.