„Направете го ново“, провъзгласява поетът Езра Паунд в началото на ХХ век. Това е съветът му към неговите събратя модернисти и той се превръща във фактически лозунг на едно движение, което се стреми да разклати условностите и да вдъхне нов живот на езика. Лозунгът на съвременната ни културна машина би могъл спокойно да бъде „направете го старо“. Още преди изкуственият интелект да ни изправи толкова осезаемо пред перспективата за безкрайно прекомбиниране, поредица от исторически драми, римейкове, продължения и адаптации вече бяха проправили пътя към бъдеще, съставено от претоплени останки от миналото.

Да вземем само последните няколко години. През 2024 г. се появи „Носферату“ – римейк на римейка на Вернер Херцог от 1979 г. на оригинала от 1922 г., който на свой ред е адаптация на романа „Дракула“ на Брам Стокър от 1897 г. Миналата година получихме уморени нови попълнения към поредиците „Супермен“, „Шантав петък“ и „Джурасик парк“, а тази година обещава да имитира предишната, както следващата несъмнено ще имитира тази. Ако безсъдържателните „Брулени хълмове“ на Емералд Фенел не са били достатъчно наказание за самодоволната ни неспособност да измислим нещо ново, предстоят ни и нови версии на „Малкълм“ и „Скуби-Ду“. „Бриджъртън“ беше пастиш по Джейн Остин; „Позлатената епоха“ на HBO – пастиш по Едит Уортън; а „Лазар“, бестселърът, който предизвиква истинска сензация в немскоезична Европа, е пастиш по Йозеф Рот.

Авторът на „Лазар“, Нелио Бидерман, е двайсет и две годишен студент в Цюрихския университет. Бидерман е израснал в Швейцария, но възхваляваният му роман представлява опит да пресъздаде живота на неговите предци – унгарски аристократи, преживели двете световни войни и загубили богатството си при комунизма. Романът е семейна сага от стария тип, нещо като нова версия на „Радецки марш“ (1932) на Рот. Започва през 1900 г. и проследява династията Лазар през Първата и Втората световна война чак до сивотата на комунистическа Унгария през 50-те години.

В началото на книгата барон Шандор фон Лазар и съпругата му Мария са същества от XIX век, така безпомощно окопани в крепостта на миналото, че Шандор чете вчерашните вестници, на които са нужни още двайсет и четири часа, за да стигнат от Будапеща до имението му в Югозападна Унгария. Онова, което Бидерман доста високопарно нарича „снегът на умиращия век“, все още блести по земята, когато Мария ражда син, Лайош, с прозрачна кожа и неземно сини очи. Скоро става ясно, че той е плод на краткотрайната ѝ връзка с един коняр. Сестрата на Лайош, Илона, е смутена от призрачното бебе и отвратена от кървавото месо, което родителите ѝ очакват да яде всяка вечер. Тайно пуска хапките под масата на кучетата – докато не получава първата си менструация, не изчезва загадъчно в гората и не се завръща оттам като ненаситна месоядка.

„Лазар“ се движи с бясна скорост и почти не оставя на читателя време да се задържи в един момент, преди да го отнесе към следващия. Как иначе би могъл да препусне през най-богатия на събития половин век от европейската история за по-малко от триста страници? Не след дълго Първата световна война вече е свършила, а Илона и Лайош са възрастни. Илона се омъжва за наследника на еврейско банково състояние – вече се досещаме какво предстои; съпругата на Лайош, Лили, е дъщеря на богат предприемач. Скоро след медения им месец виждаме Лайош и Лили вече със собствени деца: Пища, тревожно момче, което разговаря със сенките в двора, и Ева, бебе, прекалено малко, за да си струва авторът да го снабдява с характер.

Бидерман има слабост към магическия реализъм и в „Лазар“ непрестанно покълват леко свръхестествени сюжетни разклонения. Селяните шепнат за чудовища в гората, а между двете войни Лайош наблюдава горяща къща и предусеща историческата катастрофа, която предстои. Има и редица пресилени сексуални интриги – Мария с коняря, Шандор с фабрична работничка в града, Лайош с прислужница, Илона с един от учителите си. Но в основни линии историята на романа е просто добре познатата история на ХХ век. Хитлер идва на власт; Лайош, вече областен управител, неохотно изпълнява нацистките заповеди и обрича местните евреи на смърт; Илона и съпругът ѝ бягат през Швейцария за Америка. Войната свършва и вилнеещите руснаци конфискуват семейното имение. Семейство Лазар работи във ферма, после се мести в тесен апартамент в Будапеща и се захваща с непрестижна работа в мините и пощата. В последната сцена Ева и Пища преминават швейцарската граница към свободата – както някога са направили бабата и дядото на Бидерман.

Всичко това е толкова познато, че четенето на „Лазар“ прилича на посещение в музей на стари романи. Сцените, в които руските нашественици опустошават унгарската провинция, биха могли да идват от „Всичко напразно“, шедьовъра на Валтер Кемповски от 2006 г. за Източния фронт; сцените, в които Лайош се присмива на тревогите на Илона за Хитлер, сякаш са взети от „Опермани“, романа на Лион Фойхтвангер от 1933 г. за еврейско семейство, което не може да реши дали да напусне Берлин, докато нацизмът набира сила. Комунистическа Будапеща на Бидерман е нещо като сглобка от градовете в източноевропейските романи за живота при комунизма – например Прага на Бохумил Храбал в буйната новела „Прекалено шумна самота“ от 1976 г. или Прага на Иван Клима в „Любов и боклук“ (1986).

В една от ранните сцени на „Лазар“ Илона лежи в стаята си в семейната лятна къща и се наслаждава на усещането, че времето е спряло. „Винаги когато лежеше така в леглото, всичко беше като предишната година“, пише Бидерман. „Лазар“ ни кани да легнем до нея и да се отдадем на фантазията, че всичко е такова, каквото е било преди цял век. Достатъчно е да погледнем навън и митичната Австро-Унгария отново е там.

Двусмислената носталгия на книгата ни най-малко не попречи на огромния ѝ успех. Напротив, „Лазар“ оглавява германската класация за бестселъри вече двайсет и девет седмици и предстои да бъде преведен на повече от двайсет и пет езика. Естествено, Том Тиквер, един от създателите на престижния исторически сериал „Вавилон Берлин“, вече планира филмова адаптация. Всъщност тъкмо старомодността на романа стои в основата на неговото малко евтино очарование. „На хората им беше интересно, че книгата е старомодна като стил и език“, казва Бидерман пред New York Times. Написал я е на ръка. Почти се изненадах, че не е използвал паче перо.

Защото в края на краищата какво би могло да бъде по-старомодно очарователно от самия Бидерман? Той се нарежда в почетната традиция на вундеркиндите, превръщани в мит поне толкова заради необикновено ранната си зрелост, колкото заради самите си произведения. Новалис вече е утвърден като едно от най-ярките имена на немския романтизъм, когато умира на двайсет и осем години, а Томас Ман започва изумителния си роман „Буденброкови“ (1901) на двайсет и две и го завършва три години по-късно. Неизбежните сравнения с Ман пристигат точно по разписание. В Süddeutsche Zeitung един критик пише за Бидерман: „Човек би могъл да си помисли: Боже мой, нима това е новият Томас Ман и нима семейство Лазар са неговите Буденброкови?“

Трудно ми е да си представя как някой би могъл да си помисли подобно нещо. Разбира се, освежаващо е да видиш завръщането на разточителната, максималистична форма, която Ман владееше до съвършенство. „Лазар“ и популярността му са, ако не друго, мощен отговор на тънките, тръпчиви произведения на автофикцията, които напоследък се радват на такава любов – онези безкръвно автобиографични книги, които Джойс Карол Оутс веднъж нарече „бледи малки люспи“. Както отбелязва един критик в Telegraph, огромният успех на книгата „показва, че унилият реализъм на твърде много милениали вече не върши работа за поколението, което сега навлиза в зрелостта“.

Надявам се да е така. Прозата на Бидерман привлича до голяма степен именно защото толкова безсрамно е художествена измислица – защото разполага с целия арсенал на традиционния роман. „Лазар“ има сюжет – лукс, от който много от криволичещите автобиографични размишления през последните години се отказаха, – има множество конфликтни персонажи и амбициозен литературен хоризонт. Пълен е със симпатични, макар и не особено фини препратки към Ман, Е. Т. А. Хофман, Пруст и други. А когато Бидерман е най-малко показен и най-внимателен в наблюденията си, той умее да пише сцени, които кипят от живот. Шандор забелязва жена, която си пробива път по улицата, и се влюбва в една бенка на тила ѝ: „Внезапната мисъл, че това мъничко кафяво петънце отличава тази невзрачна жена от всички останали жени на света, го накара да забрави деловата си среща и да тръгне след развяващото се палто.“ По-късно, когато Великобритания обявява война на Германия, Лили стои гола в банята и се приготвя за деня. Изведнъж, без никаква връзка с онова, което се случва, тя „осъзна, че е гола. Не можеше да бъде гола в момент като този!“

Но тези тихи мигове на интимност се губят сред претрупани образи, които нямат особен смисъл – например зимата, която „препуска“ към семейството „като див конник с леден меч“, – както и сред злополучни изблици на поетичност насред романа: „Гъстата кафява шума вече е по дърветата. Но прахът на лятото още блести във въздуха.“ Като цяло готиката на „Лазар“ е ефектна, но куха. Героите са антики, преоблечени като човешки същества, а травмите им се трупат, без да оставят последствия. Мария реже ръцете си с бръснач, „за да знам, че още съм жива“, а после влиза в езерото с камъни в джобовете в демонстративна имитация на Вирджиния Улф; съучениците на Лайош го насилват сексуално със свещ; братът на Шандор полудява и семейството го заключва в стаята му в имението. Някои от тези сътресения все пак оставят следи – „Лазар“ е почти самоцелно изпълнен със сексуални посегателства, част от които причиняват трайни страдания на жертвите, – но в повечето случаи трагедията е просто поредната ефектна сцена. Малкото ѝ трайни последици са безлични и клиширани. Илона спи „двайсет и шест часа“, след като изчезва в гората и се връща необяснимо ранена; Мария спи „шест дни без прекъсване“, след като семейният учител е убит.

Подобно на престижните телевизионни сериали, които пренасят зрителите в стилизиран Ню Йорк от 80-те години на XIX век или Берлин от 20-те години на ХХ век, „Лазар“ е не толкова размисъл върху настоящето, колкото сантиментално бягство от него. Сувенирите от една романтизирана Руритания от края на 19 в. са изложени пред нас, без романът да проявява особен интерес към тях или да ги развива. Задължителните санаториуми са посетени, задължителните курорти – обходени, задължителният фройдистки психоаналитик – консултиран. Тези пътеки, както и целият лабиринт от странични разклонения на книгата, не водят никъде. Второстепенни герои се появяват и после биват изоставени. Прозрачната кожа на Лайош, толкова интригуваща в началото, накрая не се оказва нито важна, нито носеща някакъв смисъл. Да четеш „Лазар“ е като да тичаш на бягаща пътека. Има трескава активност, но няма движение напред и накрая се озоваваме точно там, откъдето сме тръгнали.

Сравнението с „Буденброкови“ е неправдоподобно, защото Ман действително обновява литературните възможности на своето време. Романите му, особено по-късните, са строги, екстатични литературни вселени с мащаб, за който почти няма предшественици. Но Ман е изключение, меко казано, а „Буденброкови“ е рядко изключение от едно общо правило. Доли Партън има прочута реплика: „Струва много пари да изглеждаш толкова евтино.“ Е, нужна е доста плесен, за да се изстиска малко свежест. Забавното е, че „да го направиш ново“ обикновено е занимание за по-възрастни хора. Художествената проза на много млади писатели, дори на най-добрите сред тях, почти никога не е добра. Дебютният роман на Сол Белоу „Човек в безтегловност“, публикуван, когато авторът е на двайсет и девет, е най-слабата от многото му книги; има причина романът „Watch and Ward“, който Хенри Джеймс завършва на двайсет и осем, да бъде споменаван рядко.

Едно от най-лошите неща, които могат да се случат на млад и очевидно талантлив писател, е да бъде възхваляван прекалено много и прекалено рано. Да се надяваме, че похвалите няма да разглезят Бидерман. Пред него има още много писане и, дай Боже, достатъчно време, за да направи поне част от него наистина ново.

Източник

Бека Ротфелд е щатна авторка в The New Yorker. Преди това е била критик на нехудожествена литература във Washington Post и докторантка по философия в Харвард. Носителка е на наградата Nona Balakian Citation for Excellence in Reviewing за 2023 г. и на една от първите награди Silvers-Dudley за литературна критика през 2022 г. Първата ѝ книга, All Things Are Too Small: Essays in Praise of Excess, излиза през 2024 г. Участвала е и в редакционната работа на малкото литературно-философско списание The Point.