Московски дневник

[1926/1927]

13 януари

В началото на предобеда още вървеше добре: намерих туристическото бюро на „Петровка“, когато вече се бях отказал да го търся, и научих цените на билетите. После исках да отида с автобус № 9 до Музея на играчките. Но при Арбат автобусът се повреди и аз, погрешно мислейки, че ще остане там дълго, слязох. Тъкмо бях гледал с копнеж през прозореца Арбатския пазар, където за пръв път бях видял красивите московски коледни сергии.

Този път късметът ми се усмихна тук по друг начин. Предната вечер се бях прибрал уморен и изтощен с надеждата да стигна в стаята си преди Райх, но той вече беше там. Бях раздразнен, че отново няма да остана сам, още повече че след разправията около статията ми за Майерхолд присъствието му често започваше да ме дразни, и веднага се заех с лампата, за да я поставя на стол до леглото, както неведнъж бях успявал да направя. Импровизираната връзка с електрическата инсталация отново се разхлаби; наведох се нетърпеливо над масата и в тази неудобна поза започнах да се мъча да възстановя контакта, докато след дълго човъркане не предизвиках късо съединение.

За ремонт в този хотел и дума не можеше да става. Да се работи на светлината от тавана беше невъзможно и така въпросът от първите дни отново стана актуален. Когато легнах, ми хрумна: „свещи“. Но и това беше много трудно. Все по-неудобно ставаше да моля Райх за покупки; самият той има безброй неща за уреждане и беше в лошо настроение. Оставаше само, въоръжен с една дума, сам да тръгна да търся. Но дори тази дума първо трябваше да науча от Ася. Затова беше истински късмет, че тук, на витрината на една будка, неочаквано видях свещи, към които можех просто да посоча.

С това обаче щастливата част на деня приключи. Мръзнех много. Исках да видя изложбата на графика в Дома на печата: затворено. Също и Музеят на иконописта. Тогава разбрах: беше навечерието на Нова година по стар стил.

Още когато слязох от шейната, която бях взел до музея на иконописта, понеже той се намираше далеч, в непознат за мен район, а аз почти не можех повече да вървя от студ, видях, че е затворен. В такива случаи, когато само поради езиковото си безсилие човек е принуден да направи нещо безсмислено, двойно по-ясно осъзнава огромната загуба на сили и време, която това състояние носи със себе си.

В друга посока намерих трамвая по-близо, отколкото бях очаквал, и се прибрах.

В Дома на Херцен пристигнах преди Райх. Когато той дойде, ме поздрави с думите: „Нямате късмет!“ Бил в бюрото на Енциклопедията и предал там моето изложение за Гьоте. Случайно тъкмо тогава се появил Радек^[1], видял ръкописа върху масата и го взел. Подозрително попитал чий е. „Та тук на всяка страница по десет пъти пише класова борба.“

Райх му доказал, че това не е вярно, и добавил, че впрочем е невъзможно да се разглежда дейността на Гьоте, която се пада в период на големи класови борби, без да се употребява тази дума. Радек: „Въпросът е само тя да бъде употребена на правилното място.“

След това изгледите това изложение да бъде прието са извънредно малки. Жалките ръководители на това начинание са прекалено несигурни, за да си позволят да отстояват възможността за собствено мнение дори срещу най-лошата шега на някой авторитет.

Инцидентът беше по-неприятен за Райх, отколкото за мен. За мен стана неприятен едва следобед, когато говорих за него с Ася. Тя веднага започна да казва, че сигурно все пак има нещо вярно в думите на Радек, че несъмнено аз съм направил нещо неправилно, че не знам как тук трябва да се подхожда към нещо такова и тъй нататък.

Тогава ѝ казах направо в очите, че от думите ѝ говори единствено страхът и потребността непременно, на всяка цена, да се обръща според вятъра. Когато Райх дойде, скоро напуснах стаята. Знаех, че ще му разкаже за това, и исках поне да не го прави в мое присъствие.

За тази вечер се надявах Ася да ме посети. Затова още на вратата, въпреки присъствието на Райх, казах нещо по въпроса. Купих какво ли не: хайвер, сладкиш, лакомства, също и за Дага, при която Райх трябваше да отиде на следващия ден. После седнах в стаята си, вечерях и писах.

Малко след осем вече бях изгубил надежда, че Ася ще дойде. Отдавна не я бях чакал така, макар че при тия обстоятелства изобщо не можех да очаквам идването ѝ. Тъкмо бях започнал да изобразявам това очакване в някаква схематична рисунка за нея, когато се почука.

Беше тя. Първото, което каза, беше, че не искали да я пуснат. Отначало помислих, че става дума за моя хотел. Тук наскоро се е нанесъл нов „съветски дух“, който щял да държи много на реда. Но тя имаше предвид Иван Петрович.

Така и тази вечер, по-точно този кратък час, беше орязан отвсякъде и аз бях в сражение с времето. В първия етап обаче победих. Бързо нарисувах схемата, която ми беше в главата, и когато ѝ я обясних, тя притисна силно челото си към моето.

После ѝ прочетох изложението; и това мина много добре. Хареса ѝ, дори го намери извънредно ясно и конкретно. Говорих с нея за онова, което всъщност ме интересува в темата „Гьоте“: как човек, който като Гьоте толкова изцяло е съществувал чрез компромиси, въпреки това е могъл да постигне толкова изключителни неща.

Към това добавих, че при един пролетарски поет подобно нещо би било съвършено немислимо. Но класовата борба на буржоазията е била коренно различна от пролетарската. „Невярност“ и „компромис“ не могат да бъдат приравнявани схематично едно към друго в тези две движения. Споменах и тезата на Лукач^[2], че историческият материализъм по същество е приложим единствено към историята на самото работническо движение.

Ася обаче бързо се умори. Тогава се върнах към „Московския дневник“ и ѝ прочетох наслуки онова, върху което попадна погледът ми. Това излезе по-зле. Бях попаднал точно на разсъжденията за комунистическото възпитание.

„Та това са пълни глупости“, каза Ася. Беше недоволна и заяви, че изобщо не познавам Русия. Разбира се, не започнах да споря.

Тогава тя самата започна да говори. Онова, което каза, беше важно, но говоренето много я възбуди. Разказа как в началото и самата тя изобщо не разбирала Русия, как през първите седмици след завръщането си искала да се върне в Европа и мислела, че в Русия всичко е свършило, че опозицията е напълно права.

Постепенно започнала да разбира какво всъщност става тук: революционната работа се пренасочва към техническата. Сега на всеки комунист се обяснява, че революционната работа на този час не е борбата, не е гражданската война, а електрификацията, строежът на канали, изграждането на фабрики.

И този път аз самият споменах Шеербарт, заради когото тук вече толкова бях изтърпял и от нея, и от Райх: никой друг автор не е умеел така да изведе на преден план революционния характер на техническата работа. Само съжалявам, че не изразих тази добра формула в интервюто.

С всичко това я задържах няколко минути след времето ѝ. После тя си тръгна и, както понякога се случва, когато се чувства близка с мен, не ме помоли да я изпратя.

Останах в стаята. През цялото време върху масата стояха двете свещи, които след късото съединение всяка вечер горят при мен.

По-късно, когато вече бях легнал, се прибра Райх.

14 януари

Този ден и следващият бяха неприятни. Часовникът вече показва „заминаване“. Става все по-студено, температурата във всеки случай постоянно остава под двайсет градуса студ, а уреждането на оставащите задължения става все по-трудно. Освен това признаците на заболяването на Райх, което междувременно вече избухна, стават все по-ясни. Какво точно му има, още не знам, но той все по-малко може да ми помага.

Този ден, добре увит, беше отишъл при Дага. Аз използвах предобеда, за да разгледам трите гари на Каланчовския площад: Курската, Октомврийската, откъдето тръгват влаковете за Ленинград, и Ярославската гара, откъдето заминават влаковете за Сибир^[3].

Столовата на гарата е гъсто изпълнена с палми, а от нея се вижда боядисана в синьо чакалня. Човек се чувства като в павилиона на антилопите в зоологическата градина. Пих там чай и мислех за заминаването. Пред мен лежеше хубава червена кесия с великолепен кримски тютюн, която бях купил от една от будките пред гарата.

По-късно открих нови играчки. На Охотний Ряд стоеше търговец с дървени играчки. Прави ми впечатление, че определени стоки се появяват на вълни в уличната търговия. Така тук за пръв път видях дървени брадвички за деца с пирографирани орнаменти, а през следващите дни на друго място забелязах цяла кошница, пълна с такива. Купих смешно дървено моделче на шевна машина, чиято „игла“ се задвижва чрез въртене на манивела, и люлееща се кукла от папиемаше върху музикална кутия, слаб екземпляр от един вид играчки, който вече бях срещал в музеите.

После вече не можех да издържам на студа и се вмъкнах, почти залитайки, в едно кафене. Заведението имаше особен характер: в малката зала имаше няколко мебели от тръстика; през отвор в стената подаваха храната от кухнята, а върху голям тезгях бяха наредени закуски: студени меса, краставици, риба. Имаше дори витрина, както във френските и италианските ресторанти. Не знаех как да назова нито едно от ястията, които ме привличаха, и се стоплих с чаша кафе.

После излязох и в Горните търговски редове потърсих витрината на магазина, в който през един от първите дни ми бяха направили впечатление глинените кукли. Още бяха там. Когато минавах през прохода от Площада на революцията към Червения площад, започнах да оглеждам по-внимателно уличните продавачи и се опитах да запомня някои неща, които досега ми бяха убягнали: продажба на дамско бельо, корсети, вратовръзки, шалове, закачалки за дрехи.

Към два часа най-сетне стигнах до Дома на Херцен, напълно изтощен. Там обаче храната се сервира едва към два и половина. След обяда се прибрах, за да оставя пакета с играчките. Към четири и половина бях в санаториума.

Тъкмо се качвах по вътрешното стълбище, когато срещнах Ася, готова да излиза. Отиваше при шивачката. По пътя ѝ разказах какво междувременно бях научил за състоянието на Дага от Райх, който веднага след мен беше влязъл в стаята ми. Новините бяха добри.

Вървяхме един до друг, когато Ася внезапно ме попита дали не мога да ѝ дам пари. Но едва предния ден бях говорил с Райх да взема от него назаем 150 марки за обратното пътуване, затова ѝ казах, че нямам, без още да знам за какво ѝ трябват.

Тя отвърна, че когато някой има нужда от пари от мен, никога не може да ги получи, после започна с упреците, заговори за стаята в Рига, която трябвало да ѝ наема, и така нататък. Този ден бях много изтощен, а и начинът, по който тя толкова несръчно беше започнала разговора, ме беше разгневил силно.

Оказа се, че иска пари, за да наеме квартира, за която чула, че се освобождава. Вече исках да тръгна по друг път, но тя ме задържа, вкопчи се в мен, както почти никога не е правила, и същевременно продължаваше да говори все в същия дух.

Накрая, извън себе си от гняв, ѝ казах, че ме е излъгала. В писмата си ми беше обещала веднага да ми върне парите за разходите, които бях направил за нея в Берлин, а досега нито тя, нито Райх бяха споменали за това дори с половин дума.

Това силно я засегна. Аз станах още по-остър, продължих нападението си и накрая тя си тръгна насред разговора, като ускори крачка по улицата. Не я последвах, а завих под прав ъгъл и се прибрах.

За вечерта бях уговорен с Гнедин. Той трябваше да ме вземе и да ме заведе у тях. Дойде, но останахме в моята стая. Извини ми се, че не ме води вкъщи: жена му се готвела за изпит и нямала време.

Разговорът продължи до към единайсет, около три часа. Започнах, като изразих огорчението и недоволството си, че съм опознал Русия още по-малко, отколкото очаквах. Скоро се съгласихме, че единствено разговорите с много хора могат да дадат някаква представа за условията тук.

Впрочем той се стараеше преди заминаването да ми осигури достъп до още едно-друго. Така се уговорихме за по-следващия обед, неделя, да отидем в театъра на Пролеткулт^[4]. Но когато отидох, него го нямаше и се прибрах.

Обеща също да ме покани на представление в клуб, което още не беше насрочено. Предвидената програма се състоеше от няколко, така да се каже, експериментални демонстрации на нови церемонии за даване на име, сключване на брак и т.н.

Тук ще вмъкна, че преди известно време Райх ми беше казал как се наричат бебетата в комунистическата йерархия. От момента, когато вече могат да сочат портрета на Ленин, ги наричат „октябрята“.

Същата вечер научих и още една странна дума. Това е изразът „бивши хора“ за онези граждански среди, които революцията е лишила от собственост и които не са успели да се приспособят към новите условия.

По-нататък Гнедин говори за непрекъснатите организационни промени, които щели да продължат още години. Всяка седмица настъпват нови организационни изменения и непрестанно се търсят най-добрите методи.

Говорихме и за изчезването на частния живот. Просто не остава време. Гнедин разказа, че през седмицата не вижда никого освен хората, с които работи, жена си и детето си. А общуването, което остава за неделята, е нестабилно: ако само за три седмици човек изгуби контакт с познати, вече може да бъде почти сигурен, че дълго няма да чуе нищо за тях, защото междувременно мястото на старите познанства е било заето от нови.

По-късно изпратих Гнедин до влака и по пътя още говорихме за митнически въпроси.

15 януари

Напразно ходих до Музея на играчките. Беше затворен, макар че според справочника в събота трябва да работи. Сутринта най-сетне пристигна „Literarische Welt“ – изпратен от Хесел, – който чаках вече с такова нетърпение, че всеки ден се канех да телеграфирам в Берлин да ми го пратят. Ася не разбра „Стенния календар“^[5]. Райх, изглежда, не го хареса особено.

Преди обяд отново се лутах из града, за втори път напразно се опитах да проникна в изложбата на графика и накрая, отново почти премръзнал, се добрах до галерията на Шчукин^[6]. Основателят ѝ, както и брат му, е бил текстилен индустриалец и многократен милионер. И двамата са били меценати. На единия се дължи строежът на Историческия музей, както и част от неговите колекции, а на другия – тази великолепна галерия на новото френско изкуство.

Когато човек, премръзнал, се изкачва по стълбите, горе, в стълбищното пространство, вижда прочутите стенописи на Матис: голи фигури в ритмична композиция върху фон от наситено червено, топло и сияйно като онова, което се среща в руските икони^[7].

Матис, Гоген и Пикасо са били големите страсти на този колекционер. По стените в една зала са натъпкани 29 картини на Гоген. Между другото отново направих същото наблюдение, доколкото едно бегло преминаване през тази огромна колекция изобщо позволява така да се каже: картините на Гоген ми действат враждебно и от тях към мен сякаш се излъчва цялата злоба, която един неевреин може да изпитва към евреите.

Развитието на Пикасо вероятно никъде не може да се проследи дори приблизително така, както тук, от ранните картини на двайсетгодишния художник до 1914 година. Сигурно често е рисувал с месеци само за Шчукин, например през „жълтия период“. Неговите картини изпълват три съседни кабинета.

В първия е ранният период и сред тези ранни картини особено ми направиха впечатление две: мъж, облечен като Пиеро, който в дясната ръка държи нещо като чаша^[8], и една друга, „Любителката на абсент“^[9]. После идва кубистичният период около 1911 година, когато Монпарнас още се оформя, и накрая жълтият период, между другото с „Приятелство“ и етюдите към него^[10].

Недалеч оттам Дерен има цяла стая. Наред с много красиви картини в обичайния му стил видях и едно напълно смущаващо „Le samedi“^[11]. Голямата мрачна картина показва жени във фламандско облекло, събрани около маса и заети с домашна работа. Фигурите и изражението извънредно силно напомнят Мемлинг.

С изключение на малката стая с картините на Русо залите са много светли. Прозорци с големи, неразделени стъкла гледат към улицата и към двора на къщата. Тук за пръв път добих поне бегла представа за художници като Ван Донген или Льо Фоконие.

В една малка картина на Мари Лорансен – женска глава и прилежащата ѝ ръка, която навлиза в изображението и от която израства цвете – физиономичната структура ми напомни за Мюнхаузен и направи за мен очевидна някогашната му любов към Мари Лорансен^[12].

На обяд научих от Нимен, че интервюто ми е излязло^[13]. Така че отидох при Ася, въоръжен с „Вечерняя Москва“ и „Literarische Welt“. Но следобедът въпреки това не се получи добре. Райх дойде много по-късно. Ася ми преведе интервюто.

Междувременно вече бях разбрал, не че то би могло да изглежда „опасно“, както предполагаше Райх, а че в края си е слабо, не толкова заради споменаването на Шеербарт, колкото заради несигурния и неточен начин, по който това е направено. За съжаление тази слабост действително си личеше, докато началото, противопоставянето с италианското изкуство, беше излязло добре.

Все пак мисля, че като цяло е полезно, че интервюто е публикувано. Началото увлече Ася, но краят с право я ядоса. Най-доброто е, че материалът е публикуван на много видно място.

Заради разправията от предния ден по пътя бях купил сладкиши за Ася. Тя ги прие. По-късно каза, че вчера, след като сме се разделили, не искала повече да знае нищо за мен и мислела, че повече няма да се видим, или поне не скоро. Но вечерта, за собствено свое учудване, вече била настроена другояче и установила, че не може да ми се сърди дълго. Когато се случело нещо между нас, накрая винаги стигала дотам да се пита дали всъщност не тя ме е обидила.

За съжаление, вече не помня как, въпреки тези думи по-късно все пак отново се стигна до кавга.

15 януари, продължение

Накратко: след като показах на Ася вестника и списанието, разговорът отново се върна към онова, което се беше провалило в престоя ми тук, а когато после пак стана дума за поръчките, които бях изпълнявал за нея в Берлин, и Ася намери недостатък в едно от тях, изгубих самообладание и като обезумял изхвърчах от стаята.

Но още в коридора се опомних, или по-точно почувствах, че нямам сили да си тръгна, и се върнах с думите: „Искам още малко да поседя тук съвсем спокойно.“

После дори постепенно отново намерихме път към разговора и когато Райх дойде, и двамата бяхме изтощени, но спокойни. След това си обещах при никакви обстоятелства повече да не допускам да се стига до подобна кавга.

Райх каза, че не се чувства добре. Спазъмът в челюстта действително беше продължил или се беше влошил. Вече не можеше да дъвче. Венецът му беше подут и скоро се образува гнойник. Въпреки това, каза той, тази вечер трябвало да отиде в немския клуб. Бил назначен за посредник между немската група на МАПП^[14] и московските културни делегати на волжките немци.

Когато останахме сами във вестибюла, ми каза, че има и температура. Пипнах челото му и заявих, че при никакви обстоятелства не може да ходи в клуба. Затова ме изпрати аз да отида и да се извиня вместо него.

Къщата не беше далеч, но вятърът беше толкова режещ, че едва успявах да вървя напред. А накрая не намерих и самата къща. Върнах се изтощен и останах вкъщи.

16 януари

Бях определил заминаването си за петък, 21-ви. Близостта на тази дата правеше дните ми много напрегнати. Трябваше да свърша много неща едно след друго. За неделята си бях набелязал две неща: не само да се срещна с Гнедин към един часа в театъра на Пролеткулт, но преди това да отида в Музея на живописта и иконописта на Остроухов^[15]. Първото начинание в крайна сметка успя, второто не.

Отново беше много студено, прозорците на трамвая бяха напълно непрозрачни от дебелия слой лед. Отначало подминах доста спирката, на която трябваше да сляза. После се върнах обратно.

В музея имах късмет, че един от присъстващите пазители говореше немски и разгледа колекцията заедно с мен. На долния етаж, където висят руски картини от края на миналия и началото на този век, отделих само няколко минути накрая. Добре направих, че още отначало се качих при колекцията от икони. Тя се помещава на първия етаж на ниската къща, в красиви светли помещения.

Собственикът на колекцията е още жив. Революцията не е променила нищо в музея му: лишила го е от собствеността, но го е оставила като директор на колекцията. Този Остроухов е художник и е направил първите си покупки преди четирийсет години. Бил е многократен милионер, пътувал е навсякъде и накрая възнамерявал да започне да събира и ранна руска дървена пластика, когато избухнала войната.

Най-старият предмет в колекцията му, византийски портрет на светец, нарисуван с восъчни бои върху дървена дъска, датира от VI век. По-голямата част от изображенията са от XV и XVI век. Под напътствията на моя водач научих основните разлики между Строгановската и Новгородската школа и получих редица иконографски разяснения.

За пръв път забелязах алегорията на победената смърт в подножието на кръста, толкова често срещана върху тукашните икони. Върху черен фон, сякаш отразен в кална локва, се вижда череп.

Други, иконографски много странни изображения видях няколко дни по-късно в колекцията от икони на Историческия музей. Например натюрморт с оръдията на мъчението; върху олтара, около който са групирани, Светият дух във вид на гълъб крачи по плат, нарисуван във великолепно розово. После две ужасяващи гримаси с ореоли от двете страни на Христос: очевидно разбойниците, обозначени по този начин като приети в рая.

Друго изображение, което се среща по-често, представлява трапезата на трима ангели, а на преден план винаги е показано в умален вид и сякаш емблематично жертвоприношението на агне. То остана неясно за мен. Разбира се, изобразените легенди са сюжетно напълно недостъпни за мен.

Когато после слязох от доста хладния етаж, междувременно в камината беше запален огън и малобройният персонал седеше около него и прекарваше неделната сутрин. С удоволствие бих останал, но трябваше отново да изляза на студа.

Последната отсечка от Телеграфната служба, където бях слязъл, до театъра на Пролеткулт беше ужасна. После цял час стоях на пост във фоайето. Но чакането ми беше напълно напразно. Няколко дни по-късно научих, че точно в същото помещение бил и Гнедин и също ме чакал.

Почти необяснимо е как е могло да стане това. Че аз, изтощен както бях и с лошата си памет за лица, не съм го разпознал с палто и шапка, е възможно; но че и с него се е случило същото, звучи невероятно.

Тръгнах обратно. Първоначално исках да обядвам в обичайното ни неделно сутеренно ресторантче, но подминах нужната спирка и накрая се почувствах толкова отпаднал, че предпочитах изобщо да се откажа от обяда, вместо да вървя пеша.

Но на Триумфалния площад събрах смелост и отворих вратата на една непозната столова. Изглеждаше много уютно, а храната, която си поръчах, не беше лоша; боршът, разбира се, не можеше да се сравнява с онзи, който обикновено ядяхме в неделя. Така спечелих време да си почина добре, преди да отида при Ася.

Когато още с влизането ми в стаята тя каза, че Райх е болен, това не ме изненада. Още предната вечер той вече не се беше прибрал при мен, а беше останал в стаята на другарката на Ася в санаториума. Сега вече беше на легло и скоро Ася и Маня отидоха при него.

Разделих се с тях пред вратата на санаториума. Тогава Ася ме попита какво ще правя вечерта.

„Нищо – казах, – ще си остана вкъщи.“

Тя не отговори.

Отидох при Басехес. Нямаше го; беше оставил бележка, в която ме молеше да го почакам. Това напълно ме устройваше. Седнах в креслото с гръб към близката печка, поръчах си чай и започнах да прелиствам немски списания. Мина цял час, докато той се появи.

Когато дойде, ме помоли да остана за вечерта. Започнах неспокойно да премислям възможностите. От една страна, ми се искаше да видя как ще протече вечерта, за която се очакваше още един гост. Освен това Басехес тъкмо ми даваше някои полезни сведения за руското кино. И накрая очаквах и вечеря. Това очакване по-късно се оказа напразно.

Да съобщя по телефона на Ася, че ще остана при Басехес, беше невъзможно; никой не отговаряше в санаториума. Накрая изпратиха там човек с бележка. Страхувах се да не пристигне прекалено късно, макар всъщност да не знаех дали Ася изобщо би поискала да дойде при мен. На следващия ден тя ми каза, че точно това възнамерявала да направи.

Във всеки случай бележката стигна навреме. Тя гласеше:

„Скъпа Ася, вечерта съм при Басехес. Утре ще дойда в 4 часа. Валтер.“

„Вечерта“ и „при“ първоначално бях написал като една дума, а после бях прокарал наклонена черта между тях. Така се случило, че в първия момент Ася прочела: „Тази вечер съм свободен.“

По-късно дойде един д-р Кронекер, който работи тук като австрийски служител в голямо руско-австрийско дружество. От Басехес чух, че бил социалдемократ. Направи ми обаче впечатление на умен човек, пътувал е много и говореше делово.

Разговорът стигна до газовата война. Аз говорих по въпроса и това направи впечатление и на двамата.

17 януари

Най-важното от посещението ми при Басехес предния ден беше, че успях да го склоня да ми помогне с формалностите около заминаването. Затова ме беше помолил в понеделник, 16-и, да го взема рано сутринта. Когато пристигнах, той още беше в леглото. Беше много трудно да го измъкна оттам. И когато най-сетне застанахме на Триумфалния площад, вече беше дванайсет и четвърт; аз бях дошъл при него още в единайсет.

Преди това бях пил кафе и ял сладкиш в обичайната малка сладкарница. Добре че го направих, защото заради многобройните задачи този ден останах без обяд.

Първо отидохме в една банка на „Петровка“, защото Басехес трябваше да изтегли пари. Аз също обмених пари и си оставих само 50 марки. После Басехес ме повлече в малък кабинет, за да ме представи на един банков директор, когото познаваше. Това беше д-р Шик, директор на външния отдел^[16]. Този човек дълго е живял в Германия, учил е там, несъмнено произхожда от много богато семейство и наред с професионалното си образование винаги е поддържал и интереси към изкуството. Беше чел интервюто ми във „Вечерняя Москва“. По случайност от студентските си години в Германия лично познаваше Шеербарт. Така контактът веднага беше установен и краткият разговор завърши с покана за обяд на 20-и.

После на „Петровка“ получих паспорта си. След това с шейна до Наркомпрос, където подпечатаха документите ми за преминаване на границата.

Накрая този ден успя и важният ми замисъл: склоних Басехес отново да се качи на шейна и да дойде с мен до държавния универсален магазин ГУМ в Горните търговски редове, където бяха така желаните от мен кукли и конници. Купихме всичко, което беше останало от тях, а аз си избрах десетте най-хубави екземпляра. Всеки струваше само по 10 копейки.

Наблюдателността ми не беше ме подвела: в магазина ни казаха, че тези изделия, които се произвеждат във Вятка, вече няма да бъдат доставяни в Москва: тук вече нямало пазар за тях. Значи бяхме изкупили последните бройки. Басехес купи освен това и селски плат.

Той тръгна с пакетите си да обядва в „Савой“, а аз имах време само да се прибера и да оставя всичко вкъщи. После стана четири и трябваше да отида при Ася.

Не останахме дълго в нейната стая, а отидохме при Райх. Маня вече беше там. Но все пак по този начин имахме няколко минути само за себе си. Помолих Ася вечерта да дойде при мен – до десет и половина щях да бъда свободен – и тя обеща, ако може, да го направи.

Райх беше много по-добре. За какво се говореше при него, вече не помня. Към седем си тръгнахме.

След вечеря напразно чаках Ася и към десет и четвърт отидох при Басехес. Но и там нямаше никого. Казаха ми, че не се бил връщал през целия ден. Списанията там или вече познавах, или ми бяха противни. След половин час чакане тъкмо се канех да сляза по стълбите, когато срещнах приятелката му. Не знам точно защо, може би защото не искаше да бъде сама с него в клуба, тя настойчиво ме помоли да почакам още.

Направих го. Басехес най-сетне дойде; трябвало да присъства на речта, която Риков произнесъл на конгреса на Авиахим^[17]. Накарах го да попълни въпросника към молбата ми за изходна виза и с това тръгнахме.

Още в трамвая ме представиха на един драматург, автор на комедии, който също отиваше в клуба. Едва бяхме намерили маса в претъпканото помещение и се бяхме настанили тримата, когато светлината угасна в знак, че концертът започва. Трябваше да станем. С Басехес седнахме във вестибюла.

След няколко минути се появи германският генерален консул, в смокинг, току-що пристигнал от вечеря, дадена от голямо английско дружество в „Большая Московская“. Беше дошъл, защото си беше уговорил среща с две дами, които срещнал там, но понеже те не дойдоха, се присъедини към нас.

Една дама, уж бивша княгиня, пееше народни песни с много красив глас. Ту стоях в тъмната трапезария пред прохода към осветената музикална зала, ту седях във вестибюла.

Поговорих малко с генералния консул, който се държеше извънредно любезно. Но лицето му беше грубо, само повърхностно докоснато от интелигентност, и той напълно съответстваше на представата ми за германския представител в чужбина, която си бях изградил още от морското пътуване и от двойката Франк и Цорн.

На вечерята вече бяхме четирима, защото и секретарят на посолството седна на нашата маса; тук можех да го наблюдавам много удобно. Храната беше добра; отново имаше ароматизираната водка, предястия, две блюда и сладолед.

Публиката беше възможно най-лошата. Малко хора на изкуството, от какъвто и да било вид, и толкова повече непманска буржоазия. Поразително е колко презряна е тази нова буржоазия дори от представителите на чуждестранната буржоазия, ако се съди по думите на генералния консул, които в този случай ми се сториха искрени.

Цялата жалка природа на тази класа се показа при последвалите танци, които приличаха на неприятна провинциална вечеринка. Танцуваше се много зле.

За съжаление заради страстта към танците на приятелката на Басехес забавлението се проточи до четири часа. Водката ме беше направила смъртно уморен, кафето не ме ободри, а на всичко отгоре ме болеше коремът.

Бях щастлив, когато най-сетне седнах в шейната и потеглих към хотела. Легнах си към четири и половина.

18 януари

Преди обяд посетих Райх в стаята на Маня. Имах да му занеса някои неща. Но освен това отидох с намерението чрез дружелюбност да изгладя търканията от последните дни преди заболяването му. Като изслушах внимателно изложението за книга върху политиката и театъра, която той възнамерява да издаде в руско издателство, успях да го спечеля отново.

Обсъдихме и план за книга върху театралната архитектура, каквато той би могъл да напише с Пьолциг^[18] и която сега, след многобройните театроведски изследвания върху сценографията и костюма, несъмнено би предизвикала голям интерес. Преди да си тръгна, слязох да му купя цигари и приех една поръчка за Дома на Херцен.

После отидох в Историческия музей. Там останах повече от час в извънредно богатата колекция от икони, където намерих в голямо количество и по-късни произведения от XVII и XVIII век. Колко дълго е било нужно на младенеца Христос, за да придобие онази свобода на движенията в ръцете на майка си, която проявява през тези епохи. И също така са необходими столетия, докато ръката на детето и ръката на Богородица се намерят: византийските художници само ги изправят една срещу друга.

След това набързо преминах през археологическия отдел и се спрях пред няколко икони от Атон.

Когато излязох от музея, малко повече се приближих до тайната на удивителното въздействие на Благовещенския събор^[19], който беше първото ми голямо, ясно откроимо впечатление в Москва. Причината е, че когато човек влиза на Червения площад откъм Площада на революцията, теренът леко се издига и куполите на събора постепенно се появяват, сякаш иззад планина. Този ден беше слънчев и красив и ги видях отново с голяма радост.

В Дома на Херцен не получих пари за Райх. Когато в четири и четвърт застанах пред вратата на стаята на Ася, вътре беше съвсем тъмно. Почаках и два пъти почуках тихо, но никой не отговори, затова отидох в стаята за игри да чакам. Четох „Nouvelles Littéraires“. Когато и след четвърт час никой не се обади, отворих вратата и установих, че вътре няма никого.

Раздразнен, че Ася си е тръгнала толкова рано, без да ме изчака, отидох при Райх, за да направя поне опит да се уговоря с нея за вечерта. Райх беше осуетил намерението ми да отида с нея в Малий театър, като още сутринта се беше изказал против това. Когато по-късно действително получих билетите за тази вечер, вече не можех да ги използвам.

Горе дори не свалих връхните си дрехи и почти не говорех. Маня отново обясняваше нещо с огромно усърдие и с ужасно висок глас. Показваше на Райх статистически атлас.

Изведнъж Ася се обърна към мен и без никакъв преход каза, че предната вечер не дошла, защото имала силно главоболие. Лежах с палтото на дивана и пушех малката лула, която в Москва използвах почти изключително.

Накрая някак успях да подхвърля на Ася да дойде при мен след вечеря: щяхме да излезем или щях да ѝ прочета лесбийската сцена. След това реших да остана само още няколко минути, за да не изглежда, че съм дошъл единствено за да кажа това. Скоро станах и казах, че ще си тръгвам.

„Къде?“

„Вкъщи.“

„Мислех, че ще дойдеш с нас в санаториума.“

„Няма ли да останете тук до седем?“ – попитах малко престорено. Сутринта вече бях чул, че скоро трябва да дойде секретарката на Райх.

В крайна сметка останах още малко, но не отидох с Ася в санаториума. Смятах, че е по-вероятно да дойде при мен вечерта, ако сега ѝ дам време да си почине.

Междувременно купих хайвер, мандарини, бонбони и сладкиш за нея. На перваза, където държа играчките, бях поставил и две глинени кукли, от които тя трябваше да си избере една.

И тя наистина дойде, отначало с обяснението: „Мога да остана само пет минути и трябва веднага да се върна.“ Но този път това беше само шега.

Разбира се, бях усетил, че през последните дни, непосредствено след ожесточените ни кавги, тя се чувства по-силно привлечена към мен. Но не знаех до каква степен.

Бях в добро настроение, когато дойде, защото току-що бях получил много поща с няколко приятни вести от Виганд, Мюлер-Ленинг и Елзе Хайнле^[20]. Писмата още лежаха върху леглото, където ги бях чел. Дора пък ми пишеше, че изпраща пари, и затова реших да удължа още малко престоя си.

Казах това на Ася и тя се хвърли на врата ми.

След седмици на толкова трудни отношения бях на мили разстояние от очакването за подобен жест и ми трябваше време, докато той успее да ме направи щастлив. Бях като съд с тясно гърло, в който изливат течност от кофа. Толкова постепенно и съзнателно се бях свивал, че вече почти не бях способен да приемам силни, пълни впечатления отвън.

Но в течение на вечерта това постепенно ме напусна. Отначало още молех Ася за целувка с обичайните уверения. Но после сякаш някой изведнъж превключи електрическа верига и вече тя непрекъснато настояваше да я целувам, докато говорех или се опитвах да чета. Върнахме си нежности, които почти бяхме забравили.

Междувременно ѝ дадох нещата, които бях донесъл за ядене, и куклите. Тя избра едната и сега тя стои срещу леглото ѝ в санаториума.

Отново заговорих и за престоя си в Москва. И понеже предния ден, докато вървяхме към Райх, тя действително ми беше казала решаващите думи, трябваше само да ги повторя:

„В живота ми Москва е устроена така, че мога да я преживея единствено чрез теб – това е вярно, съвсем независимо от любовни истории, сантименталност и т.н.“

А после, и това първо тя ми беше казала, шест седмици всъщност са едва времето, необходимо човек малко да се почувства у дома си в един град, особено когато не знае езика и на всяка крачка среща съпротивата му.

Ася ме накара да прибера писмата и легна на леглото. Целувахме се много. Но най-дълбокото вълнение у мен идваше от докосването на ръцете ѝ. И преди ми беше казвала, че всички, които са привързани към нея, усещат как от ръцете ѝ се излъчват най-силните ѝ сили. Поставих дясната си длан плътно върху лявата ѝ и така останахме дълго.

Ася си спомни красивото съвсем мъничко писмо, което веднъж през нощта ѝ бях дал на „Виа Депретис“ в Неапол, когато седяхме на маса пред малко кафене на почти безлюдната улица. В Берлин ще потърся дали мога да го намеря.

После ѝ прочетох лесбийската сцена от Пруст^[21]. Ася разбра дивия нихилизъм в нея: как Пруст сякаш прониква в грижливо подреденото кабинетче във вътрешния свят на еснафа, върху което пише „Садизъм“, и безмилостно разбива всичко на парчета, така че от лъснатата, грижливо аранжирана представа за порочността не остава нищо; напротив, по всички места на счупването злото пределно ясно разкрива своята истинска субстанция: „човечност“, дори „доброта“.

И докато обяснявах това на Ася, ми стана ясно колко много то съвпада с тенденцията на книгата ми за бароковата драма. Също както предната вечер, когато четях сам в стаята и попаднах на забележителното изложение за „Каритас“ на Джото^[22], ми стана ясно, че Пруст развива чрез нея схващане, което напълно съвпада с всичко онова, което самият аз се опитвах да обхвана чрез понятието за алегория.

19 януари

За този ден почти няма какво да се отбележи. Тъй като заминаването беше отложено, малко си починах от задачите и обиколките през последните дни. Райх за пръв път отново беше спал при мен.

Сутринта дойде Ася. Скоро трябваше да продължи нататък, към среща, свързана с назначаването ѝ. За краткото време, през което беше при нас, разговаряхме за газовата война. Отначало тя ми възразяваше разпалено, но Райх се намеси. Накрая каза, че трябва да напиша онова, което бях казал, и реших да подготвя за „Weltbühne“^[23] статия по въпроса.

Малко след Ася излязох и аз. Намерих Гнедин. Разговорът ни беше кратък; установихме какво недоразумение се е случило в неделя, той ме покани за следващата неделя вечер във Вахтанговия театър и ми даде още няколко указания за митническото оформяне на багажа.

На отиване и връщане от Гнедин минах покрай сградата на ЧК. Пред нея непрекъснато крачи напред-назад войник с поставен щик. После отидох в пощата и телеграфирах да ми изпратят пари. Обядвах в обичайното ни неделно сутеренно ресторантче, след това се прибрах и си починах.

Във вестибюла на санаториума от едната страна се зададе Ася, а веднага след това от другата – Райх. Ася трябваше да се къпе. Докато я чакахме, играх с Райх домино в стаята ѝ. После Ася дойде и разказа за перспективите, които ѝ беше открила сутрешната среща: възможността да получи място като помощник-режисьор в театър на „Тверская“, където два пъти седмично се играе за пролетарски деца^[24].

Вечерта Райх беше у Илеш. Аз не отидох с него. Към единайсет се появи в стаята ми, но вече нямаше време, както бяхме планирали, да отидем на кино. Кратък и доста безрезултатен разговор за трупа в предшекспировия театър.

20 януари

Преди обяд писах дълго в стаята си. Тъй като в един часа Райх имаше работа в Енциклопедията, реших и аз да отида покрай него, не толкова за да прокарам изложението си за Гьоте, за което изобщо не хранех надежди, колкото за да последвам предложението на Райх и да не изглеждам в очите му бездеен. В противен случай при отхвърлянето на текста за Гьоте той би могъл да обвини мен в липса на настойчивост.

Едва сдържах смеха си, когато най-сетне седнах срещу съответния професор. Щом чу името ми, той скочи, донесе изложението ми и повика за подкрепление един секретар. Секретарят започна да ми предлага статии за барока. Аз поставих като условие за всякакво друго сътрудничество да ми бъде възложена статията „Гьоте“.

После изброих публикуваните си трудове и, както ме беше инструктирал Райх, изтъкнах способностите си в най-добра светлина. Тъкмо бях стигнал дотам, когато влезе Райх. Той обаче седна далеч от мен и заговори с друг служител. Обещаха ми отговор след няколко дни.

После във вестибюла трябваше дълго да чакам Райх. Когато най-сетне излязохме, той ми разказа, че обмисляли да предложат статията „Гьоте“ на Валцел^[25].

Отидохме при Пански. Невероятно е, но все пак е възможно, както по-късно ми каза Райх, той да е само на двайсет и седем години. Поколението, което беше активно по време на революцията, остарява. Сякаш стабилизирането на държавните отношения е внесло и в собствения му живот спокойствие, дори безразличие, каквото човек обикновено придобива едва на старини.

Впрочем Пански никак не е любезен, а московчани изобщо май не били такива. За идния понеделник ми обеща прожекция на няколко филма, които исках да видя, преди да напиша статия срещу Шмиц, поръчана ми от „Literarische Welt“.

Отидохме да ядем. След обяда се прибрах, защото Райх искаше първо да поговори насаме с Ася. По-късно се качих при тях за още един час, а после отидох при Басехес.

Вечерта у банковия директор Максимилиан Шик ми донесе едно голямо разочарование: нямаше вечеря. На обяд не бях ял почти нищо и бях прегладнял. Затова, когато най-сетне поднесоха чая, съвсем безсрамно се нахвърлих върху сладкишите.

Шик произхожда от много богато семейство, учил е в Мюнхен, Берлин и Париж и е служил в руската гвардия. Сега живее с жена си и едно дете в една стая, от която обаче чрез завеси и прегради са направени три.

Вероятно е доста добър пример за онова, което тук наричат „бивш човек“. И то не само в социологически смисъл, в който всъщност дори не е напълно такъв, защото заема несъмнено немаловажна длъжност. „Бивш“ е неговият творчески период. Писал е стихове, например в „Die Zukunft“^[26], и статии в списания, които днес отдавна са изчезнали.

Но се придържа към старите си страсти и в малкия си кабинет има неголяма, но подбрана библиотека от френски и немски произведения от XIX век. За някои от тези много ценни книги ми каза цените, на които ги е купил, и те показват, че книжарите са ги смятали за макулатура.

На чая се опитах да получа от него сведения за новата руска литература. Усилието беше напълно напразно. Разбиранията му почти не стигат отвъд Брюсов.

През цялото време до нас седеше една дребна, доста миловидна жена, по която си личеше, че не работи. Тя не се интересува и от книги и добре се получи, че Басехес се занимаваше донякъде с нея.

Заради някои услуги, на които Шик се надяваше от мен в Германия, той ме затрупа с безполезни и безинтересни детски книги, които не можех да откажа всичките. Само една взех с удоволствие; и тя едва ли има някаква стойност, но е хубава.

На тръгване Басехес успя да ме примами чак до „Тверская“ с обещанието да ми покаже кафене с проститутки. В самото кафене не видях нищо забележително, но поне успях да хапна малко студена риба и един рак.

После с парадна шейна той ме откара обратно до кръстовището на „Садовая“ и „Тверская“.

21 януари

Това е денят на смъртта на Ленин. Всички увеселителни заведения остават затворени. Почивният ден за магазините и учрежденията обаче, с оглед на „режима на икономии“, е едва на следващия ден, събота, който и без това е само половин работен ден.

Рано сутринта отидох при Шик в банката и там научих, че за събота е уговорено посещението при Мускин^[27], у когото трябваше да разгледам колекция от детски книги.

Обмених пари и отидох в Музея на играчките. Този път най-сетне напреднах с една стъпка. За вторник ми обещаха отговор относно снимките, които исках да поръчам. После ми показаха изображения, за които вече имаше негативи. Тъй като те струваха много по-малко, поръчах около двайсет. И този път разглеждах особено внимателно глинените изделия от Вятка.

Предната вечер, тъкмо когато си тръгвах, Ася ме беше поканила в два часа следобед да отида с нея в детския театър на „Тверская“, в сградата на кино „Арс“. Но когато пристигнах, театърът беше пуст; видях, че този ден едва ли ще има представление. Накрая пазачът ме изгони и от едно фоайе, където се опитвах да се стопля, с обяснението, че театърът е затворен.

След като постоях известно време навън, дойде Маня с бележка от Ася. В нея пишеше, че се е объркала и представлението е в събота, а не в петък. После с помощта на Маня купих свещи. Очите ми вече бяха съвсем възпалени от светлината на свещите.

Понеже исках да спестя време за работа, не отидох в Дома на Херцен, който впрочем този ден вероятно беше затворен, а в близката до мен столова. Храната беше скъпа, но не лоша.

В стаята обаче не работих върху Пруст, както си бях намислил, а върху отговор на лошия и нахален некролог, който Франц Блай беше написал за Рилке^[28]. По-късно го прочетох на Ася и казаното от нея ме накара още същата вечер и на следващия ден да го преработя. Впрочем тя не се чувстваше добре.

По-късно вечерях с Райх в същия ресторант, в който бях обядвал. Той влизаше там за пръв път. После напазарувахме някои неща.

Вечерта Райх остана при мен до към единайсет и половина и се впуснахме в разговор, в който подробно си разказахме всичко, което бяхме запазили в паметта си от детските си четива. Той седеше в креслото, аз лежах на леглото.

В този разговор попаднах на следата на един странен факт: още като момче в четенето си съм стоял настрана от онова, което всички обикновено четяха. „Новият немски приятел на младежта“ на Хофман е почти единственото типично за онова време юношеско четиво, което и аз съм чел.

Освен него, разбира се, великолепните томове на Хофман, „Кожения чорап“, „Сказания за класическата древност“ на Шваб. Но от Карл Май не съм прочел повече от един том, не познавам нито „Борбата за Рим“, нито морските романи на Вьорисхьофер^[29].

И от Герщекер съм чел само един том, в който трябва да е имало някаква доста чувствена любовна история, или пък съм го чел само защото бях чул, че такава имало в някоя от книгите на автора? Това бяха „Регулаторите от Арканзас“.

Открих също, че цялото ми познаване на класическата драматургия води началото си от литературния кръг^[30].

22 януари

Още не се бях измил и седях на масата и пишех, когато дойде Райх. Тази сутрин бях още по-малко настроен за общуване от обикновено. Почти не позволих да ме откъсва от работата.

Но когато към един и половина се канех да изляза и Райх ме попита „къде“, разбрах, че и той отива в детския театър, където Ася ме беше поканила. Значи цялото ми предимство се състоеше в това, че още предния ден бях стоял напразно половин час пред входа.

Въпреки това тръгнах по-рано, за да изпия нещо топло в обичайното кафене. Но този ден и кафенетата бяха затворени, а на всичко отгоре това беше в „ремонт“. Затова бавно тръгнах по „Тверская“ към театъра.

По-късно дойде Райх, а след него Ася с Маня. След като вече бяхме станали компания от четирима, интересът ми към цялата работа силно намаля. Така или иначе не можех да остана до края, защото в три и половина трябваше да бъда при Шик. Не се и опитах непременно да седна до Ася в трамвая, а седнах между Райх и Маня. Ася подкани Райх да ми превежда какво се говори.

Пиесата, изглежда, беше за основаването на консервна фабрика и имаше силно шовинистичен оттенък срещу Англия. В антракта си тръгнах. Тогава Ася дори ми предложи мястото до себе си, за да ме накара да остана, но не исках да пристигна при Шик нито закъснял, нито, най-вече, изтощен.

Самият той още не беше съвсем готов. В автобуса ми разказваше за времето си в Париж, как веднъж го посетил Жид и т.н.

Посещението при Мускин си струваше. Наистина видях само една действително значима детска книга, швейцарски детски календар за 1837 година, тънка книжка с три много красиви цветни илюстрации, но видях толкова много руски детски книги, че успях да си съставя представа за състоянието на илюстрацията в тях.

Тя е в извънредно силна зависимост от немската. Илюстрациите за много книги са били изработвани в литографски ателиета в Германия. Много немски книги са били копирани. Руските издания на „Щрувелпетер“^[31], които видях там, са много груби и грозни.

Мускин слагаше бележки в отделните книги и записваше върху тях сведенията, които му давах. Той ръководи отдела на Госиздат, който се занимава с детски книги. Показа ми няколко издания от собствената си продукция; сред тях имаше и книги, за които самият той беше написал текста.

Изложих му големия си план за документалния труд „Фантазията“. Изглежда, не разбра особено много от него, а и изобщо ми направи посредствено впечатление.

Беше жалко да се види как се съхранява библиотеката му. Нямаше място да подреди книгите както трябва и всичко стоеше и лежеше разбъркано по рафтовете в коридора.

Масата за чай беше доста богато отрупана и без някой да ме подканя, ядох много, защото този ден нямах нито обяд, нито вечеря. Останахме около два часа и половина. Накрая ми даде и две книги на издателството, които наум веднага обещах на Дага.

Вечерта вкъщи работих върху текста за Рилке и върху дневника. Но с толкова лоши материали за писане, както и в този момент, че нищо не ми идва наум.

23 януари

(Отдавна не съм писал в дневника и трябва да разкажа събитията накратко.)

Този ден Ася подготвяше всичко за напускането на санаториума. Премести се при Рахлина^[32] и така най-сетне попадна в приятна среда. През следващите дни успях да разбера какви възможности биха се открили пред мен в Москва, ако подобен дом се беше отворил за мен по-рано. Сега вече беше твърде късно, за да се възползвам от която и да било от тях.

Рахлина живее в сградата на Централния архив, в голяма и много чиста стая. Има връзка с един студент, който обаче бил много беден и от гордост не искал да живее при нея. Още на втория ден от познанството ни, в сряда, тя ми подари кавказки кинжал, много красива сребърна изработка, макар и не скъпа и предназначена за деца. Ася твърдеше, че за този подарък трябва да благодаря на нея.

Впрочем дните, през които Ася живееше при Рахлина, едва ли бяха по-благоприятни за срещите ми с нея от времето в санаториума. Там постоянно присъстваше един червен генерал, женен едва от два месеца, който ухажваше Ася по всички възможни начини и я молеше да замине с него за Владивосток. Бил командирован там. Жена си, казваше той, възнамерявал да остави тук, в Москва.

През тези дни, по-точно в понеделник, Ася получи писмо от Астахов^[33] от Токио, препратено ѝ от Елвира от Рига. В четвъртък, когато си тръгвахме заедно от Райх, тя ми разказа съвсем точно съдържанието му, а и вечерта отново говори с мен за него.

Астахов, изглежда, много мисли за нея и понеже тя искала от него шал с вишневи цветове, вероятно, казах ѝ аз, половин година в Токио не е забелязвал по витрините нищо друго освен шалове с вишневи цветове.

Преди обяд този ден диктувах бележката срещу Блай и няколко писма. Следобед бях в много добро настроение и разговарях с Ася, но вече помня само, че тъкмо бях излязъл от стаята ѝ, за да занеса куфара ѝ у дома си, когато тя още веднъж излезе през вратата и ми подаде ръка. Не знам какво очакваше от мен, може би нищо.

Едва на следващия ден разбрах, че Райх беше скроил цяла интрига, за да ме накара аз да нося куфара, защото не се чувствал добре. По-следващия ден, след преместването на Ася, той легна болен в стаята на Маня. Но грипоподобното му състояние бързо се подобри.

Така за уреждането на заминаването си продължавах да бъда напълно зависим от Басехес.

Четвърт час след като напуснах санаториума, се срещнахме на автобусната спирка. Вечерта имах уговорка с Гнедин във Вахтанговия театър, но преди това трябваше заедно с Райх да отидем при неговата преводачка, за да я ангажираме, ако е възможно, за следващата сутрин, когато трябваше да ми прожектират филми в Госкино. Това успяхме да уредим.

После Райх ме качи на шейна и аз потеглих към Вахтанговия театър. Гнедин и жена му дойдоха четвърт час след началото на представлението. Тъкмо вече окончателно се канех да си тръгна и, спомняйки си предишната неделя в театъра на Пролеткулт, се питах дали Гнедин не е луд.

Вече нямаше и билети. Накрая той все пак успя да намери няколко, но не седяхме заедно и през различните действия между нас възникваха всевъзможни размествания, защото две от местата бяха едно до друго, а третото отделно^[34].

Жената на Гнедин беше едра, дружелюбна и мълчалива и въпреки много правилните си черти притежава известен чар.

След театъра двамата ме изпратиха до Смоленския площад, откъдето взех трамвая.

^[1] Карл Радек (1885–1939) – публицист и партиен деец, по това време член на редакционната колегия на „Голямата съветска енциклопедия“.

^[2] Дьорд (Георг) Лукач (1885–1972) – унгарски философ марксист и литературовед. Запознаването с трудовете на Лукач е един от факторите за ориентирането на Бенямин наляво. Споменатата теза на Лукач е развита в книгата му История и класово съзнание (1923).

^[3] Бенямин греши, като обърква Казанската и Курската гара, както и направленията, които обслужват.

^[4] Първият работнически московски театър на Пролеткулт се намирал на Чистопрудния булевард № 16 (днес театър „Современник“).

^[5] В публикувания в седмичника „Стенен календар“ са включени стихове на Бенямин.

^[6] Първият филиал на Музея на новото западно изкуство (колекцията на Сергей Шчукин) се намирал в Болшой Знаменски переулок № 8 (днес сградата принадлежи на Министерството на отбраната).

^[7] Бенямин греши: в паното на Анри Матис не фонът, а танцуващите фигури са червени. Декоративните пана „Танц“ и „Музика“ (1910) днес се намират в Ермитажа.

^[8] По всяка вероятност в съзнанието на Бенямин са се смесили две композиционно сходни картини на Пикасо: „Портрет на поета Сабартес“ (1901, колекцията на Шчукин, днес в ГМИИ) и „Арлекин и неговата приятелка“ (намирала се обаче в колекцията на Морозов, днес в ГМИИ).

^[9] „Любителката на абсент“ (1901) днес се намира в Ермитажа.

^[10] „Приятелство“ (1908, днес в Ермитажа) и два етюда към нея.

^[11] Картината на Андре Дерен (1880–1954) „Съботен ден“ (1911–1914) днес се намира в ГМИИ.

^[12] „Артемида“ (1908, днес в Ермитажа) от Мари Лорансен (1885–1956).

^[13] Ето текста на статията, публикувана във „Вечерняя Москва“:

Европейското и съветското изкуство

Нарастващият интерес към съветското изкуство, който се наблюдава в Европа, продължава да привлича в СССР чуждестранни изследователи и изкуствоведи. Пристигналият в Москва, за да събира материали за съветското изкуство, известен германски изкуствовед д-р Валтер Бенямин, автор на интересни трудове като „Теория на изкуството на немските романтици“, „Теория на превода“, „Драматургията на бароковата епоха в Германия“ и др., социалистически изкуствовед от типа на Хаузенщайн.
След като прекарал около година и половина в Италия, изучавайки италианското изкуство, а след това отново посетил Германия, д-р Бенямин сподели в разговор с наш сътрудник интересни наблюдения и сведения за изкуството в тези страни.
Според д-р Бенямин фашизмът е наложил своя умъртвяващ отпечатък върху съвременното италианско изкуство. Футуризмът, възникнал първоначално като антибуржоазно течение в изкуството, отдавна вече е придобил буржоазен характер. Д-р Бенямин е стигнал до извода, че италианското изкуство няма никакво бъдеще: днешното изкуство в Италия е дело на отделни личности и ще съществува точно толкова дълго, колкото и главните му представители – Маринети, Д’Анунцио и фашисткият деец Мусолини.
В Италия изкуството се намира изцяло в робска зависимост от предприемачите. Главното изискване към една картина например е тя да служи за украса, да бъде „дупка в стената“, по израза на Пикасо, докато в СССР изкуството се поставя в служба на промишлеността и всекидневния живот. Архитектурата в Италия също не се развива. От нея преди всичко се изисква „да бъде красива“, декоративна. В СССР архитектурата се стреми да подпомага развитието на нови форми на живот; центърът на тежестта при сградите е тяхната вместимост.
Говорейки за събраните от него фотографии, плакати и диаграми, илюстриращи съветското изкуство, д-р Бенямин отбеляза с голям интерес, че на Запад изобщо няма диаграми, изработени от художници.
Д-р Бенямин съобщи и някои интересни сведения за немската литература. Най-голямото събитие в литературния живот на Германия са книгите на посетилия СССР и изнасящ лекции за него в Германия поет и драматург Емил Лудвиг. Това са книгите за Вилхелм II и Бисмарк. Обективното отношение на автора към кумирите на германската буржоазия е причина за сензацията, предизвикана от появата им. От друга страна, този успех е симптом за политическото и икономическото възраждане на следвоенната германска буржоазия, чието внимание авторът насочва към почитаните от нея „герои“.
След упадъка на импресионизма в съвременното германско изкуство настъпва период на дълбок застой. Няма нито нови оригинални таланти, нито нови творчески идеи или теории. Най-забележителните произведения на немската литература си остават творбите на наскоро починалия Паул Шеербарт, макар да не се радват на успех сред широката публика.
Книгите на Шеербарт са утопични космологични романи, в които се разработва въпросът за междупланетните отношения и се изобразяват хора – създатели на машини, творци на идеална техника. Романите са проникнати от патоса на техниката, от един напълно нов и необичаен за литературата патос на машината, но той е далеч от социалното значение, тъй като героите на Шеербарт се стремят към световна хармония и създаването на машини е важно за тях не по икономически причини, а като доказателство за някакви идеални истини. Тази абстрактност е и причината романите да не привличат особено внимание.
Старите писатели на Германия са застинали на място. Хауптман се е успокоил върху предишните си успехи и пише нелепи фантастични произведения. Томас Ман е преживял личен обрат, но той няма нито особено значение за творчеството му, нито обществен интерес. Шницлер превръща произведенията си в трактати по фройдизъм.
Като цяло Германия преживява сериозен упадък на изкуството. Единствената страна, в която то се развива и придобива все по-органичен характер, е СССР – завърши д-р Валтер Бенямин.

(„Вечерняя Москва“, 14.01.1929).

^[14] МАПП (Московската асоциация на пролетарските писатели) влиза в състава на РАПП–ВАПП (не е изключено обаче Бенямин да е объркал МАПП с МОРП).

^[15] Музеят на иконописта и живописта (Трубниковски переулок № 17/1) е създаден от художника передвижник и колекционер Иля Семьонович Остроухов (1858–1929). Събраната от него колекция от икони по-късно е предадена на Третяковската галерия.

^[16] Максимилиан Яковлевич Шик (1884–1968) по това време ръководи отдела за чуждестранни преводи и кореспонденти на Внешторгбанк. Литератор и преводач, в младостта си е близък до символистите и публикува в техни издания, преди всичко в списание „Весы“. Пише и публикува стихове и критически статии както на руски, така и на немски. Един от първите популяризатори на творчеството на Райнер Мария Рилке в Русия. През съветския период се занимава главно с преводи на руска и съветска литература на немски език – Пушкин, Лермонтов, Блок, Ахматова, Алексей Толстой, Катаев, Паустовски и др.

^[17] Авиахим – Общество на приятелите на авиационната и химическата отбрана. Александър Иванович Риков (1881–1938) по това време е председател на Съвета на народните комисари на СССР и на Съвета по труда и отбраната.

^[18] Ханс Пьолциг (1869–1936) – немски архитект и дизайнер, представител на архитектурния експресионизъм. Най-известен е с преустройството през 1919 г. на сградата на берлинския театър на Макс Райнхард.

^[19] По всяка вероятност все пак става дума за Покровския събор (храма „Василий Блажени“).

^[20] Вили Виганд (1884–1961) – издател; Артур Мюлер-Ленинг – редактор на списание „i 10“, в което, наред с други текстове, е публикувана и статията на Бенямин „Новата литература в Русия“.

^[21] Не е напълно ясно коя сцена има предвид Бенямин. Издателят на „Дневника“ Г. Смит предполага, че става дума за сцената с мадмоазел Вентьой от първия том (вж. Пруст, М. По пътя към Суан. М., 1973, с. 183–189), което съответства и на споменаването на садизма. Същевременно не е лишено от логика предположението на М. Риклин, че Бенямин е чел откъс от третия том, върху чийто превод работи тъкмо по това време.

^[22] Става дума за образа на Милосърдието (Caritas) във фреските на Джото в Капела дели Скровени (Капела дел’Арена) в Падуа, изобразяващи човешките добродетели и пороци. Вж. Пруст, М. По пътя към Суан. М., 1973, с. 107–109.

^[23] Немски седмичник с лява ориентация, от втората половина на 20-те години под ръководството на Курт Тухолски и Карл фон Осиецки. Забранен след идването на нацистите на власт. По-късно в ГДР излиза списание със същото заглавие.

^[24] Московският театър за деца, помещаващ се в сградата на кино „Арс“ (ул. „Тверская“ № 61; днес театър „Станиславски“), е ръководен от Наталия Илинишна Сац.

^[25] Написаната от Бенямин за Голямата съветска енциклопедия статия „Гьоте“ е обявена за неподходяща за публикуване като „неенциклопедична“ (вж. отзива на Луначарски: Луначарски, А. В. Неиздадени материали. М., 1970, с. 534). В окончателния вариант на статията, подписан освен от Бенямин и от още петима съавтори (В. К. Иков, Б. И. Пуришев, В. П. Зубов, С. Л. Собол, А. А. Тумерман), влиза само незначителна част от подготвения от него текст. Приживе на Бенямин статията не е публикувана в пълния си вид. Руски превод на статията е публикуван в БИЕ, с. 92–140.

^[26] Списание „Die Zukunft“ е основано от Максимилиан Харден (1861–1927) и излиза от 1892 до 1922 г. Въпреки общата си политически консервативна ориентация Харден в редица случаи заема доста радикални позиции.

^[27] В. А. Мускин по-късно ръководи отдел на ЦК на ВЛКСМ.

^[28] Отговорът на Бенямин на некролога за Рилке по неизвестни причини не е публикуван. Запазен е ръкопис, в който Бенямин пише:
„Отдавна вече в Европа протича залезът на чистата лирика. Лириката, която може да я замени, е политическа и дидактическа, каквато вече се очертава в последните книги на Георге. В тишината на своето съществуване Рилке предостави на чистата лирика едно усамотено убежище, в което ѝ бе дадено да намери покой.“ (GS IV, 453)

^[29] Франц Хофман (1814–1882) – един от най-известните немски детски писатели от края на XIX и началото на XX век. Карл Май (1842–1912) – популярен автор на множество приключенски романи.

^[30] Литературен кръг, обединявал Бенямин и приятели от младежките му години; съществува от 1908 до 1914 г.

^[31] „Щрувелпетер“ (Struwwelpeter) – детска книга на Хайнрих Хофман (1809–1894); в руското издание носи заглавието „Стёпка-растрёпка“.

^[32] Анна Матвеевна Рахлина е помощник-управител на Московския централен архив на Октомврийската революция. Централният архив се намира в Староваганковски переулок № 8.

^[33] Г. Астахов – съветски дипломат, с когото Ася Лацис се запознава в Берлин.

^[34] В Театър „Вахтангов“ този ден се играе водевилът на Д. Т. Ленски „Лев Гурич Синичкин“.

Валтер Бенямин (1892–1940) е немски философ, литературен критик, есеист и преводач, една от най-влиятелните фигури на европейската мисъл на XX век. Роден в Берлин в заможно еврейско семейство, той учи философия и литература и защитава докторат върху немския романтизъм. След неуспешния му опит за университетска кариера през 1925 г. живее като независим автор, критик и журналист. В творчеството му се срещат юдейската теология и месианизъм, марксизмът, литературната критика и анализът на модерната градска и масова култура. Сред най-известните му произведения са „Еднопосочна улица“, „Произход на немския трауершпил“, есетата за Бодлер и Кафка, „Произведението на изкуството в епохата на неговата техническа възпроизводимост“, незавършеният проект „Пасажи“ и „За понятието история“. След идването на нацистите на власт през 1933 г. напуска Германия и живее предимно в Париж. През септември 1940 г., при опит да избяга от окупирана Франция през Испания, се самоубива в граничното градче Портбоу.