Московски дневник

[1926/1927]

1 януари

По улиците продават новогодишни букети. Минавайки през Страстния площад, видях един продавач, който държеше дълги пръчки, облепени чак до върха със зелени, бели, сини и червени хартиени цветове, по един цвят на всяка клонка. Иска ми се да напиша нещо за „цветята“ в Москва и да разкажа не само за героичните коледни рози, но и за огромните ружи на абажурите, които търговците носят гордо изправени из града. После за сладките захарни лехи върху тортите. Има обаче и торти във формата на рог на изобилието, от който се изсипват бонбони с гърмящи хартийки или пралини в пъстри обвивки. Сладкиши във формата на лира. „Сладкарят“ от старите младежки книги сякаш е оцелял единствено в Москва. Само тук има фигури, направени изцяло от предена захар, сладки шишарки, с които езикът си отмъщава за лютия студ. Трябва да се разкаже и за онова, което тукашният мраз внушава: селските шалове, чиито извезани със синя вълна шарки наподобяват ледените цветя по прозорците.

Инвентарът на улиците е неизчерпаем. Забелязах сините очила на оптиците, през които вечерното небе изведнъж придобива южен цвят. После широките шейни с три отделения за фъстъци, лешници и семечки (слънчогледови семки, които според наредба на Съвета вече не бива да се лющят на обществени места). После видях търговец с малки шейнички за кукли. И накрая тенекиените съдове – на улицата не бива да се хвърля нищо. Още нещо за табелите: тук-там латински надписи: Café, Tailleur. Табелата на всяка бирария: „Пивная“ – изписана върху фон, в който мътнозеленото в горния край постепенно и размито преминава в мръсножълто. Много от магазинските табели стърчат под прав ъгъл към улицата.

На новогодишната сутрин останах дълго в леглото. Райх не стана много късно. Говорихме сигурно два часа. За какво точно, съм забравил. Към обяд излязохме. Понеже намерихме затворено сутеренното ресторантче, в което обикновено се храним по празниците, отидохме в хотел „Ливърпул“. Този ден беше извънредно студено и едва се придвижвах. На масата ми се падна хубав ъгъл, вдясно от мен имаше прозорец към затрупан със сняг двор. Вече успявам да минавам без пиене по време на хранене. Поръчахме малкото меню. За съжаление го сервираха прекалено бързо; с удоволствие бих поседял още в облицованата с дърво зала с малкото маси. В заведението нямаше нито една жена. Това ми подейства много добре.

Забелязвам как огромната потребност от покой, която ме обзема сега, когато мъчителната ми зависимост от Ася започва да отслабва, навсякъде намира извори, от които да се утоли. Разбира се, както е известно, преди всичко в яденето и пиенето. Дори мисълта за дългото пътуване обратно започва да ми действа благотворно (стига в нея да не се намесва, както през последните дни, тревогата за нещата у дома); също и представата да чета криминален роман (почти не го правя вече, но си играя с тази мисъл), както и всекидневната игра на домино в санаториума, в която понякога намира отдушник напрежението ми спрямо Ася.

Този ден обаче, доколкото си спомням, не играхме. Помолих Райх да купи вместо мен мандарини, които после исках да подаря на Ася. Направих го не толкова защото предната вечер тя ме беше помолила да ѝ донеса на следващия ден – тогава дори ѝ бях отказал, – колкото за да получа възможност да си почина по време на бързия ни марш през студа. Ася обаче прие много навъсено плика (върху който, без да ѝ казвам, бях написал „Честита Нова година“) и дори не забеляза надписа. Вечерта вкъщи писахме и разговаряхме. Райх започна да чете книгата ми за бароковата драма.

2 януари

Закусих много обилно. Тъй като не можехме да разчитаме на обяд, Райх беше напазарувал разни неща. За един часа беше насрочено представление за пресата на пиесата на Илеш „Атентат“ в Театъра на революцията. От някакво криворазбрано съобразяване с жаждата на публиката за сензации ѝ бяха сложили надзаглавието „Купете си револвер“ и така още предварително бяха похабили финалната поанта, при която един белогвардейски атентатор, в мига когато комунистите разкриват заговора му, се опитва поне да им пробута револвера.

Пиесата има една въздействаща сцена в духа на Гран Гиньол^[1], а иначе и големи политико-теоретични амбиции. Тя трябва да изобрази безизходното положение на дребната буржоазия. Безпринципната, несигурна постановка, която със стотици дребни ефекти непрекъснато намига на публиката, не успяваше да покаже това. Тя пропиляваше дори големите козове, които ѝ даваше завладяващата среда на концентрационен лагер, кафене и казарма в разпадащата се, мръсна и безутешна Австрия от 1919 година. Организацията на сценичното пространство беше толкова безпомощна, че едва ли съм виждал нещо подобно: появите и излизанията на актьорите неизбежно оставаха без всякакъв ефект. Можеше съвсем ясно да се види какво става със сцената на Майерхолд, когато някой режисьор без понятие се опита да я присвои.

Всички места бяха заети. По този случай можеха да се видят дори нещо като официални тоалети. Беше много студено. Аз носех палтото на Райх, понеже той държеше от съображения за престиж да изглежда прилично в театъра. През антракта се запознахме с Городецки^[2] и дъщеря му. Илеш беше извикан на сцената.

Следобед при Ася се оказах въвлечен в безкраен политически спор, в който донякъде участваше и Райх. Украинецът и съквартирантката на Ася бяха от едната страна, самата тя и Райх – от другата. Отново ставаше дума за опозицията в партията. Но в този спор не можеше да се стигне нито до разбирателство, камо ли до съгласие; другите изобщо не разбираха загубата на идеологически престиж, която според Ася и Райх неизбежно щеше да последва от излизането на опозицията от партията. За какво всъщност се беше водил целият спор разбрах едва когато с Райх слязохме долу да изпушим по една цигара.

Руският разговор между петима души – защото там беше и една приятелка на съквартирантката на Ася, – който ме оставяше да седя настрани, отново ме беше потиснал и изморил. Бях решил, че ако продължи, ще си тръгна. Но когато се качихме отново горе, решиха да играем домино. Райх и аз бяхме отбор срещу Ася и украинеца. Беше неделята след Нова година, дежуреше „добрата“ сестра и затова останахме и след вечерята и изиграхме няколко ожесточени партии. Чувствах се много добре; украинецът беше казал, че ме харесва.

Когато най-сетне си тръгнахме, изпихме още нещо топло в една сладкарница. Вкъщи последва дълъг разговор за положението ми като свободен писател, извън партия и професия. Онова, което Райх ми каза, беше вярно; на всеки друг, който би ми изложил онова, което аз излагах пред него, самият аз бих отговорил по същия начин. И му го казах открито.

3 януари

Излязохме рано от къщи и отидохме във фабриката, в която работи хазяйката на Райх. Имаше много неща за гледане и останахме близо два часа. Ще започна с Ленинския кът. Една варосана стая е покрита по задната стена с червен плат, а от тавана виси червена широка лента с позлатени ресни. Вляво, на този червен фон, е поставен гипсов бюст на Ленин – бял като варосаните стени. От съседната зала, където се произвежда ламета, в стаята навлиза част от трансмисията. Колелото се върти, а през отвор в стената се плъзгат кожените ремъци. По стените висят агитационни плакати и портрети на прочути революционери или картини, които като в стенограма обобщават историята на руския пролетариат. Периодът 1905–1907 е представен в стила на гигантска илюстрована пощенска картичка. В застъпващи се една върху друга сцени се виждат барикадни боеве, затворнически килии, стачката на железничарите, „Кървавата неделя“ пред Зимния дворец.

Много от плакатите са насочени срещу пиянството. Същата тема разглежда и стенвестникът. По план той би трябвало да излиза всеки месец, но в действителност се появява по-рядко. Като цяло е издържан в стила на детските пъстри хумористични вестничета: картинки, проза и стихове са разпределени разнообразно по страницата. Преди всичко обаче вестникът представлява хроника на колектива, събран в тази фабрика. Затова отбелязва сатирично отделни нередности, но също така представя със статистически илюстрации просветната работа, извършена през последния период. Други плакати по стените служат за хигиенна просвета: препоръчват марлени мрежи срещу мухите, разясняват ползата от консумацията на мляко.

Тук работят общо 150 души, на три смени. Основните изделия са: ластици, конци на макари, канап, сребърни ширити и украшения за коледни елхи. Това е единствената фабрика от този вид в Москва. Но нейното устройство вероятно е не толкова резултат от „вертикална“ организация, колкото свидетелство за ниската степен на промишлена диференциация. Само на няколко метра разстояние, в едно и също помещение, тук може да се наблюдава един и същ производствен процес, извършван машинно и ръчно. Вдясно машина навива дълги нишки върху малки макари, вляво ръката на работничка върти с манивела голямо дървено колело: и в двата случая процесът е един и същ.

Повечето работнички са селянки и сред тях няма много партийни членове. Не носят униформено работно облекло, нямат дори престилки, а седят на местата си така, сякаш вършат домашна работа. С майчинска невъзмутимост и спокойствие свеждат над работата глави, увити във вълнени кърпи. А около тях висят плакати, които призовават всички ужаси на машинното производство. На един е изобразен работник, чиято ръка попада между спиците на задвижващо колело; на друг – работник, чието коляно е попаднало между два бутала; на трети – пиян работник, който предизвиква късо съединение, защото неправилно борави с електрическата инсталация.

Изработването на по-фините украшения за елха се извършва изцяло на ръка. В светло ателие седят три жени. Едната нарязва посребрените нишки на къси парченца, взема снопче от тях и го пристяга с тел, която бавно се развива от макара. Телта минава между зъбите ѝ като през процеп. После тя разперва блестящите снопчета във формата на звезда и ги предава на друга работничка, която залепва върху тях хартиена пеперуда, птица или Дядо Коледа. В друг ъгъл на залата една жена прави по подобен начин кръстове от ламета, по един на минута. Когато се навеждам над колелото, което тя върти, за да наблюдавам работата ѝ, тя не може да се сдържи от смях.

Другаде се изработват сребърни ширити. Това производство е предназначено за екзотичната Русия: ширитите са за персийски тюрбани. (Долу се произвежда ламетата: един мъж обработва нишката с шлифовъчен камък. Парчетата тел се изтеглят до една двестотна или тристотна от първоначалната си дебелина, след което се посребряват или покриват с други металически цветове. Веднага след това ги отнасят на тавана на сградата, където се сушат при силна топлина.)

По-късно минах покрай трудовата борса. Около обяд пред входа ѝ се нареждат подвижни кухни; тук продават горещи пирожки и резени пържена наденица. От фабриката отидохме при Гнедин^[3]. Той вече съвсем не изглежда толкова млад, колкото преди две години, когато се запознах с него на онази вечер в руското посолство. Но все така е умен и симпатичен. Отговарях много предпазливо на въпросите му. Не само защото тук хората като цяло са чувствителни, а Гнедин е особено привързан към комунистическите идеи, но и защото предпазливият начин на изразяване е подходящ, ако човек иска да бъде възприеман тук като сериозен събеседник.

Гнедин е референт в Министерството на външните работи по въпросите на Централна Европа. Неговата съвсем не незначителна кариера – той вече бил отказал една възможност за значително издигане – се свързва с това, че е син на П. Преди всичко той много одобри, че подчертах колко невъзможно е отделни страни от руския начин на живот да се сравняват непосредствено с тези в Западна Европа. На „Петровка“ подадох молба да удължат престоя ми с шест седмици.

Следобед Райх искаше да отиде сам при Ася. Затова останах вкъщи, хапнах нещо и писах. Към седем Райх се върна. Заедно отидохме в театъра на Майерхолд и там се срещнахме с Ася. За нея и Райх вечерта мина под знака на изказването в дискусията, което Райх трябваше да направи по нейно желание. До него обаче така и не се стигна. Въпреки това той трябваше повече от два часа да седи на подиума сред останалите, записали се за участие в дискусията.

Зад дълга маса със зелено сукно седяха Луначарски, Пелше, ръководителят на художествения отдел на Главполитпросвет и водещ на дискусията, Маяковски, Андрей Бели, Левидов и много други. На първия ред в партера седеше самият Майерхолд. Ася си тръгна през антракта и аз я изпратих донякъде, тъй като и без това не можех да следя изказванията. Когато се върнах, един оратор от опозицията говореше с демагогска ярост. Но макар противниците на Майерхолд да имаха мнозинство в залата, той не успяваше да спечели публиката.

Когато най-сетне излезе самият Майерхолд, посрещна го буря от аплодисменти. За негово нещастие обаче той се остави изцяло на ораторския си темперамент. При това излезе наяве една злопаметност, която отблъсна всички. А когато накрая заподозря един от критиците си, че го е нападнал единствено защото като бивш служител на Майерхолд е имал разногласия с началника си, всякакъв контакт с публиката беше изгубен. Не му помогна нито позоваването на досието на въпросния човек, нито поредицата от фактически оправдания на оспорваните моменти от постановката.

Още докато говореше, мнозина започнаха да напускат залата. Райх също разбра, че вече няма никакъв смисъл да се намесва, и още преди Майерхолд да е свършил, дойде при мен. Когато най-сетне приключи, последваха съвсем вяли аплодисменти. Не останахме да чакаме по-нататъшния ход на дискусията, който едва ли можеше да донесе много или нещо ново, и си тръгнахме.

4 януари

Днес трябваше да посетя Коган. Но сутринта Нимен^[4] ми се обади и ми съобщи, че в един и половина трябва да бъда в Института: предстоеше посещение на Кремъл. Преди обяд останах вкъщи. В Института се събраха пет-шест души, освен мен, изглежда, все англичани. После под ръководството на един не особено симпатичен господин тръгнахме пеша към Кремъл. Вървяха бързо и ми беше извънредно трудно да ги следвам; накрая пред входа на Кремъл цялата група трябваше да ме изчака.

Първото, което поразява човек отвъд стената, е прекомерно поддържаният външен вид на правителствените сгради. Мога да го сравня единствено с впечатлението, което създават всички постройки в малкия образцов град Монако: привилегировано селище в непосредствена близост до управляващите. Дори светлата бяла или кремавожълта боя на фасадите е подобна. Но докато там всичко взема страна в острата игра на светлина и сянка, тук господства равномерната светлина на снежното поле, от която цветовете изпъкват по-спокойно. Когато по-късно постепенно се стъмни, това поле сякаш започна да се разпростира все по-надалеч.

Близо до сияещите прозорци на административните сгради кули и куполи се очертаваха на фона на нощното небе: победени паметници, застанали на пост пред портите на победителите. Снопове светлина от прекалено ярките автомобилни фарове прорязват и тук мрака. В сиянието им се подплашват конете на кавалеристите, които разполагат тук, в Кремъл, с голям плац за упражнения. Пешеходците с мъка си пробиват път между автомобилите и непокорните коне. Дълги редици шейни, с които извозват снега, отделни конници. Мълчаливи ята врани са накацали по снега. Пред портата на Кремъл, в ослепителната светлина, стоят часовоите в дръзките си охреножълти кожуси. Над тях блести червената светлина, която регулира движението през прохода. Всички цветове на Москва тук, в центъра на руската власт, се събират като в призма.

Клубът на червеноармейците гледа към това поле. Влязохме вътре, преди да напуснем Кремъл. Помещенията са светли и чисти, изглеждат малко по-семпли и строги от тези на другите клубове. В читалнята има много маси за шах. Благодарение на Ленин, който сам е играел, шахът е получил официално признание в Русия. На стената виси дървен релеф: карта на Европа в опростени, схематични очертания. Когато човек завърти поставена до нея манивела, една след друга, в хронологичен ред, светват точките в Русия и останалата част на Европа, където е живял Ленин. Апаратът обаче работеше лошо и винаги светваха по няколко места едновременно.

Клубът разполага с библиотека за заемане на книги. Развесели ме един плакат, който с текст и хубави пъстри рисунки показваше по колко различни начина човек може да съсипе една книга.

Иначе обиколката беше зле организирана. Наближаваше два и половина, когато най-сетне пристигнахме в Кремъл, а когато след разглеждането на Оръжейната палата най-после влязохме в църквите, вече беше толкова тъмно, че вътре почти нищо не можеше да се различи. Впрочем заради малките си прозорци, разположени високо горе, те при всички случаи зависят от вътрешното осветление. Влязохме в две катедрали: Архангелския и Успенския събор. Последният е бил коронационната църква на царете. В многобройните му, но много малки пространства властта е трябвало да се представя в състояние на крайна сдържаност. Напрежението, което това трябва да е придавало на церемониите, днес едва ли може да бъде въобразено.

Тук, в църквите, досадният организатор на обиколката се оттегли и симпатични възрастни пазители започнаха бавно да осветяват стените със свещи. Въпреки това почти нищо не можеше да се различи. А и множеството външно вероятно еднообразни изображения не говорят нищо на необучения поглед. Все пак навън беше още достатъчно светло, за да се видят великолепните църкви. Особено си спомням една галерия към Големия кремълски дворец, гъсто осеяна с малки, цветно блестящи куполи; струва ми се, че там са се намирали покоите на княгините.

Някога Кремъл е бил гора – църквата „Спас на Бору“, „Спасителя в гората“, се смята за най-стария от неговите параклиси. По-късно той се е превърнал в гора от църкви и колкото и последните царе да са разчиствали тази гора, за да освободят място за нови безлични сгради, все още е останало достатъчно, за да образува цял лабиринт от църкви. И тук множество образи на светци са застанали на пост отвън по фасадите и гледат надолу от най-горните корнизи, под ламаринените козирки, като избягали птици. От наклонените им глави, подобни на реторти, лъха униние.

За съжаление по-голямата част от този следобед беше посветена на огромните колекции на Оръжейната палата. Разкошът им е зашеметяващ, но те само разсейват вниманието там, където човек би искал да съсредоточи всичките си сили върху великолепната топография и архитектурата на самия Кремъл. Лесно може да бъде пропуснато едно основно условие за неговата красота: на нито един от просторните площади няма паметник. В Европа, напротив, почти няма площад, чиято скрита структура да не е била профанирана и нарушена през XIX век чрез поставянето на паметник.

Сред експонатите особено ми направи впечатление една каляска, която княз Разумовски подарил на дъщеря на Петър Велики. Разлятата, вълнообразна орнаментика би могла да причини световъртеж дори когато каляската стои на твърда земя, още преди човек да си представи как ли се е люшкала по пътищата; а когато научи, че е пристигнала от Франция по море, неудобството става пълно.

Цялото това богатство е придобито по начин, който няма бъдеще – мъртъв е не само неговият стил, мъртъв е самият начин, по който е било придобивано. То трябва да е тежало върху последните си притежатели и е напълно възможно чувството, че разполагат с него, почти да ги е докарвало до лудост. А сега на входа на тези колекции виси портрет на Ленин, както на място, където някога са принасяли жертви на боговете, покръстени езичници са издигали кръст.

Останалата част от деня беше доста несполучлива. За ядене вече не остана време; наближаваше четири, когато излязох от Кремъл. И все пак, когато отидох при Ася, тя още не се беше върнала от шивачката. Намерих само Райх и неизбежната другарка. Райх обаче не можеше да чака повече, а веднага след това се появи Ася. За съжаление по-късно разговорът стигна до книгата за бароковата драма и тя повтори обичайните си възражения. После прочетох нещо от „Еднопосочна улица“.

Вечерта бяхме поканени у Городински^[5] (?). Но и тук, както навремето при Грановски, се разминахме с вечерята. Защото преди да тръгнем, Ася дойде да поговори още с Райх и когато пристигнахме на мястото с един час закъснение, заварихме само дъщеря му. Тази вечер с Райх нищо не можеше да се направи. Дълго се лутахме в търсене на ресторант, където да мога да хапна поне нещо, попаднахме в някакво извънредно примитивно сепаре с груби дървени прегради и накрая се озовахме в една неприятна „Пивная“ край Лубянка, където храната беше лоша.

После половин час у Илеш – самият той го нямаше, а жена му ни направи великолепен чай – и след това вкъщи. С удоволствие бих отишъл с Райх да гледаме в киното „Шестата част на света“, но той беше прекалено уморен.

5 януари

Москва е най-тихият от всички големи градове, а в снега е двойно по-тиха. Главният инструмент в оркестъра на улицата, автомобилният клаксон, тук звучи слабо; колите са малко. Също така, в сравнение с други центрове, има много малко вестници, всъщност само един булеварден лист, единственият вечерен вестник, който излиза всеки ден около три часа. И накрая, дори виковете на продавачите тук са много тихи. Уличната търговия до голяма степен е незаконна и не обича да привлича внимание. Търговците се обръщат към минувачите не толкова с подвиквания, колкото с думи, произнесени спокойно, ако не направо шепнешком, и в тях има нещо от молещия тон на просяците. Само една каста минава шумно по улиците: вехтошарите с чували на гърба; техният меланхоличен вик веднъж или няколко пъти седмично преминава през всяка московска улица.

Има нещо странно в тези улици: руското село играе на криеница в тях. Ако човек мине през някоя от големите порти, често затваряни с ковани железни решетки, макар аз никога да не съм виждал някоя заключена, изведнъж се оказва в началото на просторно селище, често толкова широко и разлято, сякаш мястото в този град не струва нищо. Пред очите се отваря селски двор или цяло село. Земята е неравна, децата се пързалят с шейни, ринат сняг, навсякъде има навеси за дърва, инструменти или въглища, стърчат дървета, примитивни дървени стълбища или пристройки придават на страничните и задните фасади на къщи, които откъм улицата изглеждат съвсем градски, облика на руска селска къща. Така улицата нараства с измерението на пейзажа.

Впрочем Москва почти никъде не изглежда съвсем като самия град, а по-скоро като негово предградие. Разкаляната почва, дъсчените бараки, дългите транспорти със суровини, добитъкът, подкарван към кланицата, бедните кръчми се срещат и в най-централните части на града. Това ми стана особено ясно, когато този ден вървях по Сухаревская. Исках да видя прочутия Сухаревски пазар. С повече от сто сергии той прилича на потомък на някогашен голям панаир. Попаднах в него откъм квартала на търговците на старо желязо. Той е най-близо до църквата, Николаевската катедрала, чиито сини куполи се издигат над пазара. Хората тук просто са наредили стоката си върху снега. Могат да се намерят стари ключалки, сгъваеми метри, инструменти, кухненски съдове, електротехнически материали и какво ли още не. Ремонти се извършват на място; видях как запояват над силен пламък. Никъде няма къде да се седне, всички стоят прави, бъбрят или се пазарят.

Пазарът се спуска надолу чак до Сухаревская. Докато вървях през множеството площадчета и алеи между сергиите, ми стана ясно как тази подредба на пазар и панаир определя и големи части от московската улица. Има квартал на часовникарите и квартал на готовото облекло, центрове за електротехнически стоки и за търговия с машини, а после цели улици, по които не се намира нито един магазин.

Тук, на пазара, може да се разпознае архитектурната функция на стоките: шалове и платове образуват пиластри и колони, обувки и валенки, нанизани на връв и провесени над тезгяха, се превръщат в покрив на сергията, големи гармошки образуват звучащи стени, нещо като Мемнонови зидове. Тук, в района на сергиите за играчки, най-сетне намерих и своя самовар като украшение за коледна елха.

За пръв път в Москва видях и сергии с икони. Повечето са покрити по стария начин със сребърна ламарина, в която са щамповани гънките на мантията на Богородица. Само лицето и ръцете остават цветни площи. Има и малки стъклени кутии, в които се вижда главата на свети Йосиф (?) сред светещи хартиени цветя. После същите тези цветя, вече свободно, на големи букети. Те светят по-силно от пъстрите одеяла или суровото месо върху снега. Но тъй като целият този търговски отрасъл принадлежи към търговията с хартия и изображения, сергиите с икони се оказват редом със сергиите за хартиени стоки и отвсякъде са обградени от портрети на Ленин, като арестуван от жандарми.

Коледни рози има и тук. Единствено те нямат определено място и се появяват ту между хранителните продукти, ту между платовете или сергиите със съдове. Но засенчват всичко: суровото месо, пъстрите одеяла и блестящите купи.

Към Сухаревская пазарът се стеснява до тесен проход между стени. Там стоят деца; продават дребни домакински вещи, малки комплекти прибори, шалове и подобни неща. Видях две от тях да стоят до стената и да пеят. Тук за пръв път след Неапол срещнах и продавач на фокуси. Пред себе си имаше малка бутилка, в която седеше голяма маймуна от плат. Човек не можеше да разбере как е попаднала вътре. Всъщност трябвало просто да поставиш в бутилката малко платнено животинче, каквито този човек продаваше. Водата го караше да набъбне. В Неапол един продавач предлагаше букети цветя, направени по същия начин.

Поразходих се още малко по Садовая и към дванайсет и половина отидох при Басехес. Той разказва много, понякога и поучителни неща, но непрекъснато се повтаря и съобщава подробности без никакъв интерес, от които личи само желанието му да бъде признат. Но е услужлив и ми е полезен с информацията си, с това, че ми дава немски списания, и с намирането на секретарка.

Следобед не отидох веднага при Ася: Райх искаше да говори с нея насаме и ме помоли да дойда към пет и половина. Напоследък почти не мога да разговарям с Ася. Първо, здравето ѝ отново е силно разклатено. Има температура. Но това може би дори би я направило по-склонна към спокоен разговор, ако не беше, наред с далеч по-дискретното присъствие на Райх, парализиращото присъствие на нейната съквартирантка, която говори високо и страстно, задава посоката на всеки разговор и освен това разбира достатъчно немски, за да парализира и малкото енергия, която ми остава.

В една от редките минути, когато останахме сами, Ася ме попита дали ще дойда отново в Русия. Казах: не и без да знам малко руски. А и тогава това би зависело от много други неща: от парите, от състоянието ми, от нейните писма. А те отново, каза тя уклончиво, зависели от здравето ѝ; но аз знам, че тя почти винаги увърта.

Тръгнах си и по нейна молба донесох още мандарини и халва, които оставих долу в санаториума при сестрата. Вечерта Райх искаше стаята ми, за да работи там с преводачката си. Не можах да се реша да отида сам на „Ден и нощ“ при Таиров. Вместо това гледах „Шестата част на света“ в киното на Арбат. Но много неща ми убягнаха.

6 януари

За рождения ден на Дора^[6] бях изпратил телеграма още следобед предишния ден. После бях извървял цялата Мясницкая чак до Червената порта и след това бях поел по една от широките странични улици, които тръгват оттам. По време на тази разходка открих, вече в тъмнината, московския пейзаж на вътрешните дворове.

Вече бях от един месец в Москва. Този ден мина толкова безцветно, че почти няма какво да се запише. Сутринта, докато пиех кафе в онази симпатична малка сладкарница, която вероятно още често ще си спомням, Райх ми разясни съдържанието на кинопрограмата, която бях купил предната вечер. После отидох при Басехес да диктувам. Той ми предостави симпатична млада машинописка, която работи великолепно. Но струва три рубли на час. Дали ще мога да си позволя това, още не знам.

След диктовката той ме придружи до Дома на Херцен. Хапнахме тримата. Веднага след това Райх отиде при Ася. Аз трябваше да остана още малко при Басехес и успях да се уговоря с него за следващата вечер да отидем на „Щурм“^[7]. Накрая той ме изпрати чак до санаториума.

Горе беше безутешно. Всички се нахвърлиха върху немските списания, които непредпазливо бях донесъл със себе си. Накрая Ася заяви, че ще ходи при шивачката, а Райх – че ще я придружи. Казах ѝ през вратата „Довиждане“ и се прибрах у дома. Надеждата ми, че вечерта тя все пак ще се отбие при мен, не се оправда.

7 януари

В Русия държавният капитализъм е запазил много черти на инфлацията. Преди всичко правната несигурност във вътрешния живот. НЕП, от една страна, е разрешен, но от друга – само доколкото служи на интересите на държавата. При обрат във финансовата политика, дори само при временна официална демонстрация на промяна, всеки непман може от днес за утре да се превърне в жертва. И въпреки това в някои ръце се натрупват – от руска гледна точка – огромни състояния. Чух за хора, които плащат повече от 300 000 рубли данъци.

Такива граждани са съответствието на героичния военен комунизъм: героичният НЕП. В повечето случаи те попадат в тази роля напълно независимо от собствените си намерения. Защото характерното за епохата на НЕП е именно ограничаването на предварителното държавно снабдяване на вътрешната търговия до стоките от най-необходим тип. Това създава изключително благоприятна конюнктура за операциите на непмана.

Към облика на инфлацията спадат и талоните, срещу които единствено могат да бъдат получени много видове стоки в държавните магазини, а оттук и опашките. Валутата е стабилна, но под формата на тези талони и на ценовите табели по много витрини хартията продължава да заема огромно място в стопанския живот.

Дори небрежността в облеклото стана позната на Западна Европа едва под знака на инфлацията. Впрочем конвенцията на небрежното облекло вече започва да се разклаща. От униформа на господстващата класа то заплашва да се превърне в белег на по-слабия в борбата за съществуване. В театрите плахо, като гълъбицата на Ной след седмици дъжд, започват да се появяват първите официални тоалети.

Но все още има много еднообразно, пролетарско във външността: западноевропейската форма на шапката, меката или твърдата филцова шапка, изглежда, е изчезнала напълно. Господстват руската кожена шапка и спортната каскетка, която много момичета също носят в добре стоящи, но предизвикателни варианти, с козирки, издадени далеч напред. Обикновено не ги свалят в обществените заведения, а и поздравът като цяло е станал по-непринуден. В останалото облеклото вече се отличава с ориенталско многообразие. Кожени куртки, кадифени жакети и кожени якета, градска елегантност и селско облекло се смесват у мъже и жени. Тук-там, както и в други големи градове, все още могат да се срещнат жени в селска народна носия.

Преди обяд този ден останах дълго вкъщи. После отидох при Коган, председателя на Академията. Неговата незначителност не ме изненада; всички предварително ме бяха предупредили за нея. В канцеларията на Каменева взех билети за театър. Докато чаках безкрайно, разлиствах една книга за руския революционен плакат с множество отлични, отчасти цветни репродукции. Направи ми впечатление, че колкото и въздействащи да са много от тези плакати, сред тях няма нищо, което да не може съвсем естествено да бъде обяснено чрез стиловите елементи на буржоазното приложно изкуство, при това понякога дори не особено напредничаво.

В Дома на Херцен не намерих Райх. При Ася отначало бях сам. Тя беше много отпаднала, а може би само се държеше така, и разговор не се получи. После се появи Райх. Тръгнах да се уговоря с Басехес за вечерното посещение на театъра и понеже не успях да го намеря по телефона, трябваше да отида лично. Целия следобед имах главоболие.

По-късно отидохме заедно с неговата приятелка, оперетна певица, на „Щурм“. Приятелката изглеждаше много стеснителна, а освен това не беше в добро състояние и веднага след театъра се прибра.

„Щурм“ представя събития от времето на военния комунизъм, групирани около епидемия от тиф в провинцията. Басехес превеждаше всеотдайно, а и играта беше по-добра от обикновено, така че получих много от тази вечер. На пиесата, както според Райх на руските пиеси винаги, ѝ липсва действие. Стори ми се, че притежава единствено информативния интерес на добра хроника, а този интерес не е драматичен.

Към полунощ ядох с Басехес в „Кружок“ на Тверская. Но понеже беше първият ден на Коледа по стар стил, в клуба не беше особено оживено. Храната беше великолепна; водката беше примесена с билкова есенция, която ѝ придаваше жълт цвят и я правеше по-лесна за пиене. Обсъдихме план за мои дописки за френското изкуство и култура за руски вестници.

8 януари

Сутринта обмених пари, а след това диктувах. Изложението за дискусията при Майерхолд^[8] може би донякъде се е получило, но с един московски репортаж за „Тагебух“ не успях да напредна. Рано сутринта имах разправия с Райх, защото бях отишъл с Басехес (донякъде необмислено) в Дома на Херцен. Нов урок за това колко предпазлив трябва да бъде човек тук. Тази предпазливост е един от най-осезаемите симптоми за дълбокото политизиране на живота. Много се зарадвах, че докато диктувах в посолството, не видях Басехес, който още беше в леглото. За да не се налага да ходя в Дома на Херцен, си купих хайвер и шунка и ядох вкъщи.

Когато към четири и половина отидох при Ася, Райх още го нямаше. Забави се с повече от час и по-късно ми каза, че на път за Ася отново е получил сърдечен пристъп. Ася беше по-зле и толкова погълната от себе си, че почти не забеляза закъснението на Райх. Отново има температура. Почти през цялото време в стаята беше станалата вече непоносима другарка, а по-късно дори ѝ дойдоха гости. Впрочем държи се неизменно дружелюбно – стига само да не беше постоянно около Ася. Прочетох на Ася черновата за „Тагебух“ и тя направи няколко много точни забележки. Накрая в разговора ни дори прозвуча известна дружелюбност. После играхме домино в стаята. Дойде Райх. След това играхме четиримата. Вечерта Райх имаше заседание. Към седем пихме кафе в обичайната ни сладкарница, след което се прибрах.

Все по-ясно ми става, че за близкото бъдеще ми е необходима здрава конструкция, около която да организирам работата си. Преводите, разбира се, не могат да бъдат такава. А предпоставка за изграждането ѝ от своя страна е заемането на позиция. Това, което ме възпира да вляза в КГП, са единствено външни съображения. Сега би бил подходящият момент, чието пропускане може би е опасно. Защото тъкмо ако принадлежността ми към партията се окаже само епизод, не е разумно да я отлагам. Остават външните съображения, под чийто натиск се питам дали една лява аутсайдерска позиция не би могла чрез интензивна работа да бъде така лакирана в съдържателно и икономическо отношение, че и занапред да ми осигури възможността за широка продуктивна дейност в досегашния ми кръг на работа. Но дали тази продуктивна дейност може да бъде преведена без разрив в нов стадий – това е въпросът. А дори и тогава „конструкцията“ би трябвало да бъде подкрепена от външни обстоятелства, например от редакторско място.

Във всеки случай ми се струва, че настъпващият период ще се различава за мен от предишните по това, че определящата роля на еротичното отслабва. Наблюдението на отношенията между Райх и Ася има известен дял в осъзнаването на това. Забелязвам, че Райх остава твърд при всички колебания на Ася и че начините ѝ на поведение, които биха ме разболели, почти не му влияят – или поне така изглежда. А дори само последното вече е много. Това се дължи на „конструкцията“, която той е намерил тук за работата си. Към реалните отношения, в които тя го поставя, се прибавя, разбира се, и това, че тук той принадлежи към господстващата класа.

Тъкмо това ново оформяне на цяла система на господство прави живота тук толкова необикновено наситен със съдържание. Той е толкова затворен в себе си и същевременно богат на събития, беден и в същия миг пълен с перспективи, колкото животът на златотърсачите в Клондайк. От сутрин до вечер тук се копае за власт. Цялата комбинаторика на западноевропейското съществуване на един интелектуалец е крайно бедна в сравнение с безбройните констелации, пред които тук в течение само на месец се изправя отделният човек. Разбира се, последицата може да бъде известно опиянение, така че човек вече да не може да си представи живот без заседания и комисии, дебати, резолюции и гласувания (а всичко това са войни или най-малкото маневри на волята за власт). Но именно тук [нечетливо място в ръкописа] литературата, която така безусловно настоява за заемане на позиция, поставя въпроса дали човек иска да издържи във враждебното и изложено на всички ветрове, негостоприемно и пронизано от течения място за зрители, или по един или друг начин да приеме ролята си върху гърмящата сцена.

9 януари

По-нататъшни размишления: да вляза ли в партията? Решаващи предимства: твърда позиция, някакъв, макар и само виртуален мандат. Организиран, гарантиран контакт с хора. Срещу това стои следното: да бъдеш комунист в държава, в която пролетариатът господства, означава пълен отказ от лична независимост. Така да се каже, преотстъпваш на партията задачата да организира собствения ти живот. Но там, където пролетариатът е потиснат, това означава да застанеш на страната на потиснатата класа с всички последици, които рано или късно могат да произтекат от това. Съблазнителното в позицията на първопроходец – стига човек да нямаше колеги, чиято дейност при всеки случай му показва колко съмнителна е тази позиция. В партията: огромното предимство да можеш сякаш да проектираш собствените си мисли в предварително зададено силово поле.

А за оставането извън нея и за неговата допустимост в крайна сметка решава въпросът дали човек може да заеме позиция отвън с доказуема собствена и обективна полза, без да премине към буржоазията, респективно без да навреди на работата си. Дали може да се даде конкретна сметка за по-нататъшната ми работа, особено за научната, с нейните формални и метафизични основания. Какво „революционно“ има във формата ѝ и дали изобщо има такова. Дали нелегалното ми инкогнито сред буржоазните автори има смисъл. И дали за работата ми е от решаваща полза да избягвам определени крайности на „материализма“, или трябва да потърся сблъсъка с тях вътре в партията. Борбата тук се води за всички онези уговорки, които са заложени в специализираната работа, извършвана от мен досега. И тя трябва да завърши с влизане в партията – поне експериментално, – ако върху тази тясна основа работата ми не е способна да следва ритъма на убежденията ми и да организира съществуването ми. Докато пътувам, разбира се, за влизане в партията едва ли може да се мисли.

Беше неделя. Преди обяд превеждах. На обяд бях в малкия ресторант на „Болшая Дмитровка“. Следобед при Ася, която се чувстваше много зле. Вечерта сам в стаята, превеждах.

10 януари

Сутринта имах крайно неприятна разправия с Райх. Той се върна към моето предложение да му прочета изложението за дискусията при Майерхолд. Вече нямах желание да го правя, но въпреки инстинктивната си съпротива все пак го направих. След предишните ни разговори за материалите за „Литерарише Велт“ от това, разбира се, не можеше да излезе нищо добро. Затова четох бързо. Но на стола си бях седнал толкова зле, право срещу светлината, че още само от това можех предварително да предвидя резултата. Райх слушаше с конвулсивно спокойствие и когато свърших, бяха нужни само няколко думи. Тонът, с който ги произнесе, мигновено разпали кавгата, която беше толкова по-безизходна, защото онова, което всъщност лежеше в основата ѝ, вече не можеше да бъде засегнато.

Насред размяната на реплики се почука – дойде Ася. Скоро пак си тръгна. Докато беше там, говорех малко; превеждах. В най-лошо настроение отидох при Басехес, за да продиктувам писма и една статия. Секретарката ми е доста симпатична, макар и доста дамска. Когато чух, че искала да се върне в Берлин, ѝ дадох визитната си картичка. Не ми се искаше по обяд да се срещам с Райх. Затова си купих нещо за ядене и обядвах в стаята. На път за Ася пих кафе, а по-късно, когато си тръгвах от нея към къщи, го направих още веднъж.

Ася се чувстваше зле, умори се рано и аз я оставих сама, за да може да поспи. Но имаше няколко минути, през които бяхме сами в стаята (или през които тя се държеше така, сякаш сме сами). Тогава каза, че ако пак дойда в Москва и тя е здрава, няма да ми се налага да се скитам толкова самотен. Но ако тук не оздравеела, щяла да дойде в Берлин, аз трябвало да ѝ отделя едно кътче в стаята си с параван и тя щяла да се лекува при немски лекари. Вечерта бях сам вкъщи. Райх се прибра късно и ми разказа още някои неща. Но след случилото се сутринта за мен едно беше сигурно: вече не исках да градя нищо от престоя си тук върху Райх и ако без него не можех да го организирам така, че да ми бъде от полза, заминаването беше единственото разумно решение.

11 януари

Ася отново трябва да получава инжекции. Този ден искаше да отиде в клиниката и предния ден се бяхме уговорили да ме вземе, за да я закарам дотам с шейна. Но дойде чак към дванайсет. Инжекцията вече ѝ бяха направили в санаториума. От нея беше малко възбудена и когато останахме сами в коридора (аз трябваше да телефонирам, тя също), в пристъп на старата си палавост обви ръце около моята. Райх се беше настанил в стаята и не даваше никакъв признак, че възнамерява да си тръгне. Така че дори сега, когато Ася за пореден път дойде преди обяд в стаята ми, всичко беше напълно безсмислено. Не помогна и това, че отложих излизането си с няколко минути. Тя не каза, че иска да дойде с мен. Затова оставих Райх и нея сами, отидох на „Петровка“ (но все още не можах да получа паспорта си), а после в Музея на живописната култура^[9].

Тази малка случка ме накара окончателно да реша да замина, за което и бездруго вече наближава времето. В музея нямаше кой знае какво за гледане. По-късно научих, че Ларионов и Гончарова били прочути имена. От нещата им нищо не става. Те, както и повечето други неща, окачени в трите зали, изглеждат изцяло повлияни от съвременни парижки и берлински картини и ги копират без особен похват.

По обяд прекарах часове в културното бюро, за да взема билети за Малий театър за Басехес, приятелката му и мен. Но тъй като не успяха едновременно с това да уведомят театъра по телефона, вечерта удостоверението не беше признато. Басехес беше дошъл без приятелката си. С удоволствие бих отишъл с него на кино, но той искаше да яде и затова го придружих до „Савой“. Той е много по-скромен от „Болшая Московская“. Впрочем с Басехес беше доста скучно. Той не е способен да говори за нищо друго освен за най-личните си работи; а когато все пак го прави, то е с видимото съзнание колко добре е осведомен и колко превъзходно умее да осведомява другите. Непрекъснато разлистваше и четеше „Rote Fahne“^[10]. После го придружих известно разстояние с автомобила и се прибрах направо вкъщи, където още превеждах.

Преди обяд същия ден купих първата си лакирана кутийка (на „Петровка“). Последваха няколко дни, през които, както често ми се случва, докато вървях по улиците, гледах само едно: в този случай лакираните кутийки. Кратко, страстно влюбване. Искам да купя три – още не съм съвсем решил на кого да дам двете, които междувременно вече имам. Този ден купих кутийката с двете момичета, седнали край самовара. Много е красива – само че никъде не изпъква чистото черно, което често е най-красивото в тези изделия.

12 януари

Този ден купих в Музея на занаятите по-голяма кутия, върху чийто капак, на черен фон, беше изрисувана продавачка на цигари. До нея стои тънко дръвче, а до него – момче. Сцената е зимна, защото по земята има сняг. Впрочем за снежен въздух може да се помисли и при двете момичета, понеже стаята, в която седят, има прозорец, в който сякаш се е стаил мразовитосин въздух. Но това не е сигурно. Новата кутия беше много по-скъпа. Избрах я измежду голям брой; имаше много грозни неща: робски копия на стари майстори. Особено скъпи изглежда са кутиите, в чиято украса има злато (а и това навярно води началото си от по-стари образци), но на мен те не ми харесват. Сюжетът върху по-голямата кутийка вероятно е съвсем нов; поне върху престилката на продавачката пише „Моссельпром“. Спомням си, че веднъж вече бях виждал такива кутии на витрината на изискан магазин на Rue du Faubourg Saint-Honoré^[11] и дълго стоях пред нея. Но тогава отблъснах изкушението да си купя една с мисълта, че трябва да я получа от Ася – или може би просто от Москва. Страстта ми води началото си от силното впечатление, което една такава кутия неизменно ми правеше в жилището на Блох, където той живееше с Елзе в Интерлакен^[12]; оттам мога да си представя колко незаличимо трябва да се запечатват у децата такива изображения върху черния лакиран фон. Но сюжета върху кутията на Блох съм забравил.

Същия ден намерих страхотни пощенски картички, каквито отдавна търсех, стари залежали стоки още от царско време, главно изображения върху цветно релефно пресован картон, после изгледи от Сибир (с един от които се опитвам да мистифицирам Ернст^[13]) и т.н. Беше в един магазин на „Тверская“; понеже собственикът знаеше немски, отпадна усилието, което обикновено ми струва пазаруването тук, и можех спокойно да си отделя време.

Впрочем този ден бях станал рано и бях излязъл от къщи. Защото към десет часа се появи Ася. Беше заварила Райх още в леглото. Остана половин час и ни представяше карикатурно разни актьори, а после имитира певеца, който беше съчинил кабаретната песен за „Сан Франциско“ и от когото тя вероятно неведнъж я беше чувала. Аз вече познавах песента от Капри, там понякога я пееше. Отначало се надявах да я придружа сутринта и после да поседим заедно в някое кафене. Но стана твърде късно. Излязох с нея, качих я на трамвая и после продължих сам. Това сутрешно посещение се отрази благотворно на целия ми ден.

Отначало, наистина, в Третяковската галерия бях малко разочарован. Защото двете зали, които най-много очаквах да видя, бяха затворени. Затова пък останалите зали ми поднесоха чудесна изненада: можех да вървя из този музей така, както никога досега не бях вървял из непозната колекция; напълно отпуснат и отдаден на детинското удоволствие да гледам какво разказват картините. Защото половината музей се състои от руска жанрова живопис; основателят започнал да прави покупки около 1830 г. (?) и обръщал внимание почти само на съвременни произведения. По-късно обхватът на колекцията му бил разширен чак до около 1900 г. И тъй като – ако не броим иконите – най-ранните неща изглежда са от втората половина на XVIII век, като цяло този музей представя историята на руската живопис през XIX век. Това е епоха, в която господстват жанровата и пейзажната живопис. Онова, което видях, ме кара да мисля, че сред европейските народи руснаците са развили жанровата живопис най-интензивно.

А тези стени, изпълнени с разказващи картини, с изображения на сцени от живота на най-различни съсловия, превръщат галерията в огромна книга с картинки. И тук посетителите бяха много повече, отколкото във всички други колекции, които видях. Достатъчно е човек да види как се движат из залите, на групи, понякога около някой екскурзовод, или стоят сами, за да разпознае онази голяма непринуденост, в която няма нищо от безутешната потиснатост на редките пролетарии, които могат да се срещнат в западните музеи; за да забележи, първо, че тук пролетариатът действително е започнал да влиза във владение на културните блага на буржоазията, и второ, че тъкмо тази колекция му се разкрива като нещо изключително близко и привлекателно. Той открива в нея сюжети от собствената си история: „Бедна гувернантка пристига в дома на богат търговец“, „Жандарми изненадват заговорник“^[14]; а това, че подобни сцени са представени изцяло в духа на буржоазната живопис, не само че не пречи – напротив, прави ги много по-достъпни за самия него.

Художественото възпитание всъщност (както Пруст понякога много добре дава да се разбере) не се подпомага особено от съзерцаването на „шедьоврите“. Напротив, детето или пролетарият, който тепърва се образова, с пълно право разпознава като значими съвсем други неща, а не онези, които колекционерът признава за шедьоври. За него такива картини имат много преходно, но солидно значение и най-строгият критерий е оправдан единствено спрямо актуалното изкуство, което се отнася до него, неговата класа и неговата работа.

В една от първите зали дълго стоях пред две картини на Шчедрин, „Пристанището в Соренто“ и друга картина от същата местност; и двете показваха неизразимия силует на Капри, който за мен завинаги ще бъде свързан с Ася. Исках да ѝ напиша няколко думи, но бях забравил молива си. А това потъване в сюжета още в началото на обиколката ми из колекцията определи и духа, в който продължих да я разглеждам. Видях добри портрети на Гогол, Достоевски, Островски, Толстой. На един по-долен етаж, до който водеха стълби надолу, имаше много картини на Верешчагин. Но те не ме интересуваха.

Излязох от музея в много добро настроение. Всъщност още когато влязох, вече бях в такова настроение и най-голяма заслуга за това имаше боядисаната в тухленочервено църква край трамвайната спирка. Денят беше студен, само че може би не толкова студен, колкото онзи път, когато за пръв път се лутах тук, търсейки музея, и макар да бях само на две крачки от него, не успявах да го намеря.

Накрая този ден ми подари и един хубав миг при Ася. Райх си беше тръгнал малко преди седем, тя го беше изпратила долу, беше се забавила дълго и когато най-сетне се върна, аз все още бях сам, но ни оставаха само няколко минути. Какво стана тогава, вече не помня: изведнъж можех да погледна Ася много дружелюбно и почувствах как я тегли към мен. За миг ѝ разказах какво бях правил през деня. Но трябваше да тръгвам. Подадох ѝ ръка, а тя я задържа между двете си ръце. Сега ѝ се искаше да продължим да разговаряме и аз ѝ казах, че ако можехме твърдо да се уговорим да дойде при мен, бих се отказал от представлението при Таиров, на което възнамерявах да отида. Накрая обаче тя все пак не беше сигурна дали лекарят ще ѝ позволи да излезе. Уговорихме се Ася да ме посети някоя от следващите вечери.

При Таиров даваха „Ден и нощ“ по оперета на Льокок. Срещнах се с американеца, с когото се бяхме уговорили. Но от преводачката му нямах почти никаква полза, тя се обръщаше само към него. А тъй като действието беше доста сложно, трябваше да се задоволя с красивите балетни сцени.

 

^[1] „Гран Гиньол“ – парижки театър, прочут с натуралистичното изобразяване на ужаси.

^[2] Сергей Митрофанович Городецки (1884–1967) – поет акмеист; през съветския период пише либрета и се занимава с преводи.

^[3] Евгений Александрович Гнедин (1898–1983) – съветски дипломат, с когото Райх и Бенямин се запознават в Берлин. Особеното положение на Гнедин се обяснява с това, че е син на Парвус (когото Бенямин обозначава само с инициал) – Александър Лвович Хелфанд (1869–1924), участник в руското и германското социалдемократическо движение. Парвус се преселва в Германия, където по-късно се занимава с предприемачество и в крайна сметка се оттегля от политиката. Изиграва решаваща роля в организирането на завръщането на Ленин в Русия през 1917 г. Публикувани са мемоарите на Гнедин: Изход от лабиринта. Москва, 1994.

^[4] Л. Б. Нимен ръководи във ВОКС отдела за прием на чужденци.

^[5] Бенямин очевидно греши – би трябвало да става дума за Городецки (вж. по-горе).

^[6] Дора Софи Бенямин (Келнер, 1890–1964) е съпруга на Бенямин от 1917 до 1930 г.

^[7] Пиесата на Владимир Наумович Бил-Белоцерковски (1885–1970) се играе в театъра на МГСПС; вж. статията „Как изглежда театралният успех в Русия“ в приложението.

^[8] Статията на Бенямин „Диспутът за Майерхолд“ (заглавие на журнaлната версия: „Приключено ли е с Майерхолд в Москва?“) е публикувана на 1 март 1927 г. в седмичника Literarische Welt (GS IV.1, 481–483). Бенямин определя Майерхолд като „несъмнено най-значимия режисьор в Русия“, но същевременно като „неудачник“. Опитът Гогол да бъде интерпретиран в духа на пролетарския театър се е провалил: в постановката нямало нищо, „което да не би могло да бъде поставено – с по-голяма надежда за успех – в театрите на Курфюрстендам“. Преработката на пиесата също не била успешна: „тя прогони гоголевския смях от „Ревизор““. След като описва хода на дискусията в театъра, Бенямин заключава: „Изходът от борбата е предрешен. Сега „спорът за Ревизор“ ще мине по инстанциите. Московските журналисти апелират към партията. Срещу Майерхолд е образуван единен фронт.“

^[9] Музеят на живописната култура се намирал на улица „Рождественка“. Задачата му била да представя новите тенденции в руската живопис на ХХ век. Освен споменатите от Бенямин Михаил Ларионов и Наталия Гончарова, там били изложени творби на художници от „Бубновый валет“, както и на Казимир Малевич, Любов Попова, Олга Розанова, Павел Кузнецов, Владимир Татлин, Давид Щеренберг, Александър Родченко и Василий Кандински.

^[10] Германски вестник, орган на Съюза „Спартак“ и Германската комунистическа партия.

^[11] Улица в Париж.

^[12] Швейцарски курорт.

^[13] Ернст Блох.

^[14] Бенямин има предвид картината на Василий Перов „Пристигането на гувернантката“ и картината на Иля Репин „Арестът на пропагандиста“.