Една зима в Москва

На 6 декември 1926 г. Валтер Бенямин пристига в Москва. Той е на тридесет и четири години и прекарва в съветската столица близо два месеца, до 1 февруари 1927 г. Пътуването идва в особен момент от живота му. Опитът му за университетска кариера се е провалил, бракът му с Дора е пред разпад, материалното му положение е несигурно, а досегашният свят на мисленето му – философията на езика, немският романтизъм, теологията, литературната критика – все по-настойчиво се среща с един нов хоризонт: марксизма и комунистическото движение.

Но непосредственият повод за пътуването е една жена: Ася Лацис. Бенямин се е запознал с латвийската режисьорка и комунистка две години по-рано на Капри и се е влюбил в нея. Сега тя е в Москва и той тръгва след нея. Но заедно с това Бенямин иска да види отблизо обществото, превърнало революцията в държавна действителност. По това време той сериозно обмисля дали да постъпи в Германската комунистическа партия. Москва трябва да му помогне да реши.

Така през онази зима се преплитат три срещи: с една жена, с един град и с една революция. Нито една от тях не протича така, както Бенямин вероятно е очаквал. Отношенията с Лацис са мъчителни и неравностойни, Москва го привлича и отблъсква, а непосредственият досег със съветската действителност не само не разрешава политическите му колебания, но и ги задълбочава.

От всичко това остава един необикновен документ. „Московски дневник“ не е писан за публикация, нито представлява завършено изложение на възгледите на Бенямин за комунизма. Това са непосредствени, понякога болезнено лични записки, в които любовна ревност и политически размишления стоят редом с наблюдения върху играчки, витрини, улични продавачи, театрални представления, сняг и градски транспорт. Тази привидна безразборност е част от особената стойност на дневника: в нея се разпознава начинът на гледане, който ще стане една от отличителните черти на зрелия Бенямин.

Днешният читател знае онова, което авторът на тези страници не знае: какво предстои на Съветския съюз, Германия, европейските евреи и накрая на самия Бенямин. През зимата на 1926–1927 г. всичко това все още принадлежи на бъдещето. Дневникът е свидетелство за момент, в който историята все още изглежда отворена.

Бенямин преди Москва

Валтер Бенямин е роден през 1892 г. в Берлин, в заможно еврейско семейство. Детството му преминава в защитения свят на берлинската буржоазия – свят, към който по-късно той ще се връща със смесица от близост и отчуждение. Като студент се включва в германското младежко движение и за кратко вярва във възможността за духовно обновление чрез образованието и културата. Първата световна война разрушава тези надежди. Самоубийството на близкия му приятел Фриц Хайнле през 1914 г. е тежка лична травма, а войната го отчуждава от националния патос на собственото му поколение.

През 1919 г. Бенямин защитава в Швейцария докторска дисертация върху понятието за художествена критика в немския романтизъм. Ранните му текстове трудно се побират в обичайните академични граници. Философията на езика, теорията на превода, романтизмът, бароковата драма, юдейската традиция и теологията се преплитат по начин, който още тогава го прави трудно класифицируем автор. Особено важна за тази страна на мисленето му е дружбата с Гершом Шолем, започнала през 1915 г. и продължила до края на живота му.

Опитът да превърне тази интелектуална работа в университетска кариера завършва с провал. През 1925 г. Бенямин оттегля хабилитационния си труд Произход на немския трауершпил, след като става ясно, че Франкфуртският университет няма да го приеме. Оттук нататък той ще живее предимно като свободен автор, литературен критик, преводач и журналист, зависим от хонорари, издатели и постоянно търсене на публикации. По същото време се разпада и бракът му с Дора, от която има син, Щефан.

Междувременно се е появила друга посока. През 1924 г. на Капри Бенямин среща Ася Лацис – латвийска режисьорка, комунистка и привърженичка на революционния театър. Връзката с нея променя не само личния му живот. Лацис го въвежда в среда, в която изкуството се разбира като част от социалната и политическата практика. Чрез нея Бенямин се доближава до комунистическия свят и започва по-систематично да чете марксистка литература. Особено силно впечатление му прави История и класово съзнание на Дьорд Лукач.

Това не означава скъсване с предишния Бенямин. Теологическите и месианските мотиви, философията на езика и отношението към миналото няма да изчезнат от мисленето му. Към тях обаче се прибавят въпросите за класата и стоката, политическата функция на изкуството, масовата култура и възможността интелектуалецът да участва в историческото действие.

Когато в края на 1926 г. заминава за Москва, Бенямин не е нито комунист, дошъл да види родината на революцията, нито безпристрастен западен наблюдател. Комунизмът го привлича достатъчно силно, за да обмисля членство в Германската комунистическа партия, но цената на подобно решение – преди всичко подчиняването на интелектуалната работа на партийна дисциплина – го тревожи. В Москва абстрактната дилема трябва да се превърне в непосредствен опит: там той ще види как изглежда революцията, когато вече не е идея, а всекидневие.

Москва през зимата на 1926–1927 г.

Москва, в която Бенямин пристига през декември 1926 г., е столица на държава, която съществува едва от няколко години. Гражданската война е приключила, Ленин е мъртъв от близо три години, а революцията постепенно се превръща в система от институции и всекидневни практики. Съветският съюз от зимата на 1926–1927 г. вече не е Русия от революционната 1917-а, но все още не е и държавата на масовия терор от следващото десетилетие. Бенямин попада в краткия и противоречив промеждутък между тях.

В икономиката продължава Новата икономическа политика, въведена през 1921 г. след военния комунизъм. Частната търговия е разрешена в определени граници, по улиците има магазини и сергии, а парите и стоките отново са видима част от градския живот. За наблюдател като Бенямин противоречието е очевидно: държава, поставила премахването на капитализма сред основните си цели, е изпълнена с цени, продавачи, купувачи и нови форми на потребление. Този свят на революционни лозунги и търговски витрини заема важно място в дневника.

Политическата обстановка е не по-малко противоречива. След смъртта на Ленин борбата за наследството му вече е променила отношенията в болшевишкото ръководство. Сталин все по-успешно концентрира власт, докато Троцки, Зиновиев и Каменев се обединяват срещу него в т.нар. Обединена опозиция. През есента на 1926 г., малко преди пристигането на Бенямин, опозицията е принудена да отстъпи и политическото пространство започва осезаемо да се стеснява. Големият терор все още е далеч, но границите на допустимото несъгласие стават все по-тесни.

Същевременно Москва остава център на една от най-динамичните културни среди в Европа. Съветският театър, кино, архитектура, фотография и графичен дизайн са лаборатории на нови художествени форми. Майерхолд експериментира с театралното пространство и актьорската игра, конструктивистите търсят език за новото общество, киното на Айзенщайн и Пудовкин разширява възможностите на монтажа. Въпросът как изкуството може да участва в изграждането на нов обществен ред се поставя практически в театри, редакции, издателства и държавни учреждения.

Но тази културна динамика вече съществува редом с нарастващ институционален и идеологически натиск. От писатели и художници все по-настойчиво се изисква да определят политическата позиция на работата си, а културните институции едновременно създават възможности и поставят ограничения. За Бенямин това противоречие е особено важно. Той вижда общество, в което културата е получила политическо значение, трудно постижимо във Ваймарска Германия, но започва да осъзнава и цената на тази близост между култура и власт.

Москва, която той описва, е град между революция и държава, експеримент и дисциплина, утопия и всекидневие. Бенямин среща съветската революция в момент, когато тя вече е достатъчно стара, за да покаже противоречията си, но все още достатъчно млада, за да не е ясно в какво ще се превърне.

Една жена, един град, една революция

Най-непосредствената причина за пътуването на Бенямин до Москва е Ася Лацис. Когато той пристига, тя се намира на лечение в санаториум след тежък нервен срив. Бенямин е силно привързан към нея и се надява московските месеци да ги сближат, но Лацис не отговаря на чувствата му със същата безусловност. Освен това в живота ѝ присъства Бернхард Райх, австрийски режисьор и театрален критик, неин дългогодишен партньор. Напреженията в този триъгълник преминават през целия дневник.

Бенямин записва отношенията им с обезоръжаваща откровеност. Срещите и разделите, надеждите за близост, ревността, малките жестове на внимание или студенина понякога заемат повече място от политиката и литературата. Авторът на трудните философски текстове се появява като уязвим, понякога дребнав и болезнено зависим човек, способен да анализира един жест на Лацис със същото внимание, с което наблюдава политическа ситуация или произведение на изкуството.

Но Лацис не е само героиня на една нещастна любовна история. Тя е сред хората, които най-силно насочват Бенямин към марксизма и към ново разбиране за обществената функция на изкуството. Нейният театър, работата ѝ с деца и революционният ѝ опит представляват за него практическа алтернатива на средата, от която самият той идва. Личното и политическото привличане трудно могат да бъдат разделени.

Втората голяма среща е със самата Москва. Бенямин почти не знае руски и това го поставя в особеното положение на наблюдател, който разбира малко от онова, което чува, и затова е принуден да гледа. Той обикаля улиците, влиза в магазини, разглежда витрини, пазари и църкви, наблюдава трамваите, продавачите, просяците и децата. Особено го привличат играчките. Купува ги, описва ги, интересува се от начина, по който са направени. Същото внимание получават плакати, кутии, лакови изделия, книги и всякакви дребни предмети.

Това внимание към незначителното е една от характерните черти на Бенямин. Във формата и употребата на предметите, в архитектурата, рекламата и начина, по който хората се движат из града, е натрупана история. Чужденецът има особено предимство: онова, което за местния жител е станало невидимо поради навика, за него остава странно и следователно забележимо. Москва превръща Бенямин в необикновено внимателен читател на повърхността на всекидневието.

Оттук води една от линиите към по-късния му проект за парижките пасажи. Московските записки не са негов предварителен вариант, но родството в погледа е очевидно. Историята се е утаила не само в политическите решения и големите идеи, но и в сградите и стоките, рекламата, играчките и градските пространства. Дребното може да свидетелства за една епоха не по-малко красноречиво от официалните ѝ декларации.

Третата среща е с революцията като всекидневна действителност. Бенямин посещава театри, среща се с писатели, режисьори, журналисти и културни функционери, търси възможности за публикация. Показателен е опитът му със статията за Гьоте, предназначена за Голямата съветска енциклопедия: трудностите около текста му разкриват ограниченията, които идеологическите изисквания поставят пред независимата критическа работа.

С това е свързан и големият политически въпрос на пътуването: дали да стане член на Германската комунистическа партия. Партията предлага участие в колективно историческо действие и изход от изолацията на свободния интелектуалец. Но Москва прави видима и цената на този избор. Бенямин наблюдава бюрократизацията, предпазливостта на интелектуалците и необходимостта да се съобразяват с партийната линия. За човек, чието мислене се движи свободно между теология, литература, философия и политика, подобна дисциплина неизбежно поражда съмнение. Бенямин не се присъединява към партията, без това да означава отказ от марксизма.

Трите московски истории трудно могат да бъдат разделени. Ася, градът и революцията постоянно преминават едни в други. На една и съща страница стоят партийна борба, театрално представление, кавга с Лацис, витрина, детска играчка, разговор за пари. Това не е просто безредието на един частен дневник. В него се разпознава една от особеностите на Беняминовото мислене: епохата може да бъде разбрана и чрез следите, които оставя в своите предмети, пространства и всекидневни жестове. В Москва този начин на гледане получава необикновено богат материал. Бенямин е дошъл да види революцията. Оказва се, че за да я види, трябва да гледа и витрините.

Преди и след Москва

Изкушаващо е московското пътуване да бъде представено като повратна точка, в която ранният, теологически ориентиран Бенямин се превръща в политически мислител и марксист. Подобна схема е удобна, но подвеждаща. Москва не разделя живота му на две ясно различими половини. По-скоро там става особено видимо напрежението между различни начини на мислене, които ще продължат да съществуват едновременно в творчеството му до самия край.

Въпросите, които занимават ранния Бенямин – езикът, преводът, паметта, алегорията, отношението между минало и настояще – остават централни и по-късно. Същото важи за теологическите и месианските мотиви и за представата, че миналото съдържа неизпълнени възможности, които настоящето може да спаси от забрава. Марксизмът няма да ги замени, а ще влезе в трудно и плодотворно съжителство с тях.

Все по-важен обаче става материалът, към който този поглед се обръща. Стоките, рекламата, фотографията, киното, архитектурата и големият град се превръщат за Бенямин в места за разбиране на модерността. Историческата истина трябва да бъде търсена и в предметите, образите и привидно незначителните следи на всекидневния живот.

Тази промяна личи ясно в Еднопосочна улица, публикувана през 1928 г. и посветена на Ася Лацис. Книгата заменя последователното изложение с фрагменти, афоризми, сънища, наблюдения, надписи и образи от градското пространство. Москва не е източникът на тази форма – голяма част от текста е възникнала преди пътуването, – но преживяното там принадлежи към същия интелектуален период. Скоро Бенямин превръща част от московския материал и в есето „Москва“, където личната драма отстъпва назад, наблюденията се подреждат, а градът започва да говори като исторически образ.

През следващите години политическият пласт в работата му става все по-отчетлив. В есето за сюрреализма от 1929 г. Бенямин търси революционен потенциал в преобразяването на възприятието и всекидневния опит. Все по-важна става и връзката му с Бертолт Брехт, чието влияние ще бъде особено силно през 30-те години, без да превърне Бенямин в ортодоксален марксист.

Най-мащабното поле, в което тези линии се срещат, е незавършеният проект за парижките пасажи, започнат през втората половина на 20-те години и продължаван почти до края на живота му. Париж на XIX век се превръща в огромен архив на модерността: пасажи и универсални магазини, мода и реклама, проституция и колекционерство, фотография и тълпи. Историята трябва да бъде прочетена и в материалния свят, който една епоха е произвела, включително в онова, което самата тя е смятала за преходно и незначително. „Московски дневник“ вече показва колко естествено Бенямин се движи в подобен свят от следи.

Най-далечният хоризонт на това развитие са тезите За понятието история, написани през 1940 г., малко преди смъртта му. Там марксисткият речник и месианското мислене застават един до друг. Историята не е равномерно движение на прогреса, а поле на катастрофи, прекъсвания и пропуснати възможности; миналото отправя искания към настоящето.

Няма права линия от московските улици през Пасажите до последните тези от 1940 г. Би било погрешно да четем дневника като първа скица на система, която Бенямин постепенно ще завърши. Той никога не изгражда такава система. По-характерно за него е да задържа заедно идеи, които друг мислител би се опитал да примири или раздели.

Москва е важна, защото прави това напрежение особено видимо. Бенямин не се връща от Съветския съюз като човек, заменил теологията с историческия материализъм. Месианското и материалистическото разбиране на историята ще останат в постоянно напрежение в творчеството му, а невъзможността да избере окончателно едното срещу другото ще се превърне в един от най-плодотворните източници на неговата мисъл.

Частният дневник и неговият късен читател

„Московски дневник“ заема особено място сред текстовете на Бенямин поради една проста причина: той не е писан за публикация. За разлика от есето „Москва“, създадено скоро след завръщането му и вече подчинено на литературна форма, дневникът запазва непосредствеността на всекидневния запис. В него няма автор, който знае накъде води разказът. Един ден не поправя предишния, разочарованието не заличава надеждата, а политическите съмнения не са подредени така, че да доведат до предварително известен извод.

Текстът остава непубликуван повече от половин век. „Московски дневник“ излиза за първи път през 1980 г. под редакцията на Гари Смит и с предговор от Гершом Шолем. Дотогава Бенямин вече е придобил място в европейската мисъл, което приживе никога не е имал. Дневникът се появява след големите есета, Еднопосочна улица, работата върху парижките пасажи и тезите За понятието история и неизбежно започва да се чете като документ за произхода на един вече познат интелектуален свят.

Тъкмо тук се крие опасността. Лесно е във всяка московска витрина да разпознаем бъдещите Пасажи, във всяко съмнение относно комунистическата партия – предчувствие за сталинизма, във всяка политическа бележка – стъпка към късната философия на историята. Самият дневник не притежава тази ретроспективна подреденост. Неговият Бенямин не знае какво ще напише след десет години, нито с какви решения ще напусне Москва след няколко седмици.

В това е особената стойност на текста: тук виждаме не толкова готовото мислене, колкото мисленето в движение. Бенямин може да бъде проницателен и заслепен, великодушен и дребнав, политически наблюдателен и погълнат от собствената си ревност. До размишленията върху революцията стоят тревоги за пари, здраве, работа и любов; до срещите с представители на съветската култура – описания на играчки, храна, улици и сняг. Частният човек и авторът, когото по-късно ще познаваме като една от големите фигури на европейската мисъл, все още не са разделени.

За българския читател към тази дистанция се прибавя още една. Съветският опит принадлежи и към собствената ни историческа памет, затова Москва от 1926 г. трудно може да бъде гледана без знанието за последвалото. Ако четем дневника единствено като свидетелство за комунизма, ще пропуснем много от онова, което го прави важен; ако забравим политическата действителност, сред която е написан, ще изгубим едно от основните напрежения на текста. Не е необходимо нито да оправдаваме надеждите на Бенямин, нито да го упрекваме, че не е видял бъдещето. По-интересно е да проследим какво успява да види в собственото си настояще.

Така се връщаме към трите срещи, с които започна този предговор: една жена, един град и една революция. В известен смисъл и трите завършват с неуспех. Отношенията с Ася Лацис не получават разрешението, което Бенямин търси, Москва не става негово място, а срещата със съветския комунизъм не го отвежда до партийна принадлежност.

Но тези неуспехи се оказват плодотворни. Бенямин пристига в Москва с конкретни лични, политически и професионални въпроси и напуска без окончателен отговор на нито един от тях. Онова, което отнася със себе си, е по-трудно измеримо: изострен поглед към материалната повърхност на историята, към града и неговите предмети, към начина, по който големите политически обещания се превръщат във всекидневен живот.

Бенямин е дошъл в Москва да търси решение. „Московски дневник“ ни позволява да наблюдаваме не намирането на това решение, а нещо по-ценно: един от най-необикновените европейски мислители на XX век в самия процес на гледане, колебание и промяна.

Златко Енев е български писател и издател на „Либерален Преглед“. Досега в България е публикувал седем книги (трилогията за деца „Гората на призраците“ (2001–2005), романите за възрастни „Една седмица в рая“ (2004) и „Реквием за никого“ (2011),  есеистичния сборник „Жегата като въплъщение на българското“ (2010), както и автобиографичната повест „Възхвала на Ханс Аспергер“ (2020). Детските му книги са преведени на няколко езика, между които и китайски. Живее в Берлин от 1990 г.

Книгите му могат  да се намерят в безплатни електронни издания тук на сайта.