Московски дневник

[1926/1927]

24 януари

Цялата работа ми струваше един червонец, защото от уважение към Райх исках да дам нещо на компаньонката, която той ми беше уредил, но тя не назова никаква сума, а в крайна сметка се наложи да я ангажирам цели пет часа. Беше много уморително толкова дълго да гледам как в малката стая, където през повечето време бяхме единствените зрители, пред очите ни се изнизва толкова много филм, и то без музикален съпровод.

В Дома на Херцен срещнах Райх. След обяда той отиде при Ася, а аз очаквах двамата да дойдат при мен, за да отидем после заедно при Рахлина. Но отначало дойде само Райх. Тогава излязох да взема от близката поща писмото си с парите. Това отне почти час. Сцената би заслужавала описание. Служителката се държеше с това писмо така, сякаш исках да ѝ отнема собственото дете, и ако след известно време на гишето не беше дошла една жена, която говореше малко френски, щях да си тръгна с празни ръце.

Пристигнах в хотела изтощен. След няколко минути потеглихме към Рахлина, натоварени с куфар, палта и одеяло. Ася междувременно беше отишла направо там. Така там се събра голяма компания. Освен червения генерал присъстваше и една приятелка на Рахлина, която искаше да ми даде поръчка за своя приятелка в Париж, художничка.

И по-нататък всичко си остана уморително. Рахлина, не съвсем несимпатично същество, ми говореше непрекъснато; същевременно смътно усещах колко силно генералът се интересува от Ася и постоянно се стараех да следя какво става между двамата. Към всичко това се прибавяше и присъствието на Райх.

Трябваше да се откажа от надеждата да разменя и дума насаме с Ася; малкото думи, които си казахме на тръгване, бяха без значение. После се отбих за малко при Басехес, за да обсъдим техническите подробности около заминаването, и след това се прибрах. Райх спеше в стаята на Маня.

25 януари

Жилищната криза поражда тук един странен ефект: когато вечер човек върви по улиците, за разлика от други градове, вижда почти всеки прозорец осветен, както в големите, така и в малките къщи. Ако светлината, която струи от тези прозорци, не беше толкова неравномерна, човек би могъл да си помисли за празнична илюминация.

През последните дни забелязах и още нещо: не само снегът би могъл да накара човек да закопнее за Москва, но и небето. В никой друг голям град човек няма толкова много небе над себе си. Причината са често много ниските къщи. Широкият хоризонт на руската равнина винаги се усеща в този град.

Ново и радостно зрелище на улицата беше едно момче, което носеше пред себе си дъска с препарирани птици. Значи и такива птици се продават тук на улицата. Още по-странно ми се стори, че тези дни попаднах на улицата на „червено“ погребално шествие. Ковчегът, колата и амуницията на конете бяха червени. Друг път видях трамвай, изрисуван с политически пропагандни изображения; за съжаление мина толкова бързо, че не успях да различа подробностите.

Остава удивително колко много екзотичност изскача непрекъснато от този град. Монголски лица виждам всеки ден колкото си искам в хотела. А неотдавна пред него на улицата стояха фигури в червени и жълти одежди, будистки свещеници, както ми каза Басехес, които в момента провеждат конгрес в Москва. Кондукторките в трамваите пък ми напомнят за примитивните народи на Севера. Стоят на местата си в трамвая, навлечени в кожи, като самоедски жени върху шейните си.

Този ден успях да уредя няколко неща. Преди обяд се занимавах с приготовленията за пътуването. От глупост бях оставил паспортните си снимки да бъдат запечатани и затова сега се снимах при фотограф за бързи снимки на Страстной булевард. После имах и други задачи.

Предната вечер от дома на Рахлина се бях свързал с Илеш и се бяхме уговорили да го взема около два часа от Наркомпрос. След известни усилия го намерих. Загубихме много време, защото вървяхме пеша от министерството до Госкино, където Илеш трябваше да разговаря с Пански.

Малко преди това за мое нещастие ми беше хрумнало да се снабдя чрез Госкино със снимки от „Шестата част на света“ и изложих желанието си пред Пански. Тогава чух най-абсурдни неща: филмът изобщо не бивало да се споменава в чужбина; в него били монтирани откъси от чуждестранни филми, дори не се знаело точно от кои, трябвало да се очакват неприятности, накратко, той вдигна страшна врява. Към това се прибави, че на всяка цена искаше да накара Илеш веднага да тръгне с него във връзка с екранизацията на „Атентат“. Но Илеш почтено остана при отказа си, така че в крайна сметка разговорът ми с него се състоя в близкото кафене „Люкс“. Той даде очаквания резултат: получих от Илеш една много интересна схема на сегашните литературни групировки в Русия, основана върху политическата ориентация на различните автори^[2].

След това веднага отидох при Райх. Вечерта отново бях у Рахлина; Ася ме беше помолила да дойда. Бях извънредно изтощен и взех шейна. Горе заварих неизбежния Илюша^[3], който беше накупил цяла планина сладкиши. Аз самият не донесох водка, както ме беше помолила Ася, защото вече не успях да намеря, но донесох портвайн.

Този ден, а особено на следващия, водихме дълги телефонни разговори, които много приличаха на берлинските ни разговори. Ася много обича да казва важни неща по телефона. Говореше, че искала да живее при мен в Груневалд, и беше много недоволна, когато казах, че това няма да стане.

И така, тази вечер Рахлина ми подари кавказкия кинжал. Останах, докато си тръгна и Илюша. Май не бях напълно доволен; най-добре се почувствах по-късно, когато Ася зае мястото до мен в едно кресло с две седалки, в което седналите са обърнати с гръб един към друг. Но тя коленичи върху своята седалка и беше увила около врата си моя парижки копринен шал. За съжаление вече бях вечерял вкъщи, така че не можах да ям много от купищата сладкиши върху масата.

26 януари

През всички тези дни времето беше чудесно и топло. Москва отново ми става много по-близка. Както през първите дни на престоя ми, отново ми се приисква да уча руски. Понеже е толкова топло, а и слънцето не заслепява, се оглеждам по-добре по улиците и възприемам всеки ден като двойно и тройно подарен: защото е толкова красив, защото Ася сега по-често е близо до мен и защото сам съм си го подарил отвъд първоначално предвидената продължителност на престоя.

Така виждам и много нови неща. Преди всичко пак различни улични продавачи: един мъж е провесил отпред през рамото си цял сноп детски пистолети и от време на време гърми с един от тях, който държи в ръка, така че звукът отеква надалеч по улицата в ясния въздух. Също и много продавачи на кошници с всевъзможни видове: шарени кошници, донякъде подобни на онези, които навсякъде могат да се купят на Капри; кошници с двойни дръжки и строг квадратен орнамент, с по четири цветни петна в средата на квадратите. Видях и човек с голям пътен кош, през чиято плетка бяха прокарани боядисани в зелено и червено сламени ленти; но той не беше продавач.

Тази сутрин напразно се опитах да освободя куфара си през митницата. Тъй като нямах паспорта си, който беше предаден за издаването на изходна виза, приеха куфара, но не го обработиха. Иначе преди обяд не успях да свърша нищо. Хапнах в малкото сутеренно ресторантче, а следобед отидох при Райх, на когото по молба на Ася занесох ябълки. Този ден не видях Ася, но следобед и вечерта проведох с нея два дълги телефонни разговора.

Вечерта писах отговора си на статията на Шмиц за „Потьомкин“.^[4]

27 януари

Постоянно нося палтото на Басехес.

Това беше важен ден. Преди обяд отново бях в Музея на играчките и сега вече има известна надежда въпросът със снимките да се уреди. Видях предметите, които Бартрам държи в кабинета си. Особено впечатляваща беше една правоъгълна стенна карта, тясна, но дълга, която алегорично представяше историята като поредица от потоци, разноцветни криволичещи ленти. В руслата на потоците бяха нанесени в хронологичен ред съответните дати и имена. Картата беше от началото на XIX век; аз бих я датирал сто и петдесет години по-рано.

До нея имаше интересен механичен модел, пейзаж, окачен на стената в стъклена кутия. Механизмът беше счупен, липсваше и часовникът, при чиито удари някога са се задвижвали вятърни мелници, геранила, капаци на прозорци и човешки фигури. Отдясно и отляво висяха, също под стъкло, подобни релефни композиции: пожарът на Троя и Мойсей, който изважда вода от скалата. Те обаче не се движеха. Имаше още детски книги, колекция от карти за игра и много други неща.

Този ден, четвъртък, музеят не беше отворен и стигнах до Бартрам през един двор. Непосредствено до него се издига особено красива стара църква. В стила на църковните кули тук има удивително разнообразие. Предполагам, че тесните, изящни кули с форма на обелиск са от XVIII век. Тези църкви стоят в дворовете също като селски църкви насред пейзаж, само оскъдно застроен с архитектура.

Веднага след това се прибрах, за да се освободя от едно огромно табло: рядък, но повреден и за съжаление залепен върху картон еднолистов печат, който Бартрам ми беше подарил като дубликат от колекцията си.

После отидох при Райх. Там заварих Ася и Маня, които тъкмо бяха дошли. (С очарователната Даша, украинска еврейка, която през тези дни готви за Райх, се запознах едва при следващото си посещение.) Попаднах в раздразнена атмосфера и едва успях да избегна тя още тогава да се излее върху мен. Усетих първите признаци, но поводите бяха толкова незначителни, че нямам желание да си ги спомням. Малко след това между Райх и Ася избухна кавга, докато тя мърмореше и ядосано му оправяше леглото.

Най-сетне тръгнахме. Ася беше погълната от различните усилия, които предприемаше в момента, за да си намери работа, и по пътя говореше за тях. Впрочем вървяхме заедно само до следващата трамвайна спирка. Имаше известна надежда да я видя вечерта, но едва един телефонен разговор трябваше да реши дали няма да се наложи да отиде при Кнорин. Бях свикнал да възлагам колкото се може по-малко надежди на подобни уговорки.

И когато вечерта тя ми се обади, че заради силната си умора е отказала срещата с Кнорин, но неочаквано получила известие от шивачката, че трябва още същата вечер да дойде да си вземе роклята, защото на следващия ден вече нямало да има никого в жилището, а шивачката трябвало да постъпи в болница, вече изобщо не се надявах да я видя. Но стана друго. Ася ме помоли да я чакам пред къщата на шивачката и обеща след това да отидем някъде заедно. Мислехме за някое от заведенията на Арбат.

Пристигнахме почти едновременно пред къщата на шивачката, която се намира до Театъра на революцията. Там трябваше да чакам почти цял час и накрая вече бях убеден, че съм пропуснал Ася заради съвсем краткото си отсъствие, когато отидох да разгледам един от дворовете на тази къща, която имаше не по-малко от три. Вече десет минути си повтарях, че чакането ми е напълно безсмислено, когато тя най-сетне се появи.

Отидохме на Арбат. След кратко колебание влязохме в ресторант, наречен „Прага“. Изкачихме широкото стълбище, което се извиваше отдолу към първия етаж, и попаднахме в много светла зала с множество маси, повечето незаети. В десния край имаше подиум, откъдето през дълги интервали се чуваше оркестрова музика, гласът на конферансие или песни на украински хор.

Още в началото сменихме мястото си, защото край прозореца на Ася ѝ духаше. Тя се срамуваше, че е дошла с прокъсани обувки в толкова „изискано“ заведение. При шивачката беше облякла новата рокля, ушита от стар черен плат, вече прояден от молци. Стоеше ѝ много добре; като цяло приличаше на синята.

Отначало говорехме за Астахов. Ася поръча шашлик, а аз чаша бира. Така седяхме един срещу друг, понякога мислехме за заминаването ми, говорехме за него и се гледахме.

Тук Ася ми каза, може би за пръв път съвсем открито, че известно време много е искала да се омъжи за мен. И ако това не се е случило, според нея не тя била проиграла нещата, а аз. (Може би не употреби точно толкова остра дума като „проиграл“; вече не помня.) Казах, че в желанието ѝ да се омъжи за мен са участвали и нейните демони.

Да, мислела си колко невероятно комично би било, ако се появи като моя жена пред познатите ми. Но сега, след болестта, вече нямала демони. Била напълно пасивна. А сега вече нищо нямало да излезе от нас.

Аз: „Но аз държа на теб. Дори да си във Владивосток, ще дойда във Владивосток.“

„И там ли ще играеш ролята на домашен приятел при червения генерал? Ако е толкова глупав като Райх и не те изхвърли, нямам нищо против. А ако те изхвърли, пак нямам нищо против.“ Друг път каза: „Аз вече много съм свикнала с теб.“

Накрая ѝ казах: „Когато дойдох, още през първите дни ти казах, че сега веднага бих се оженил за теб. Но всъщност не знам дали бих го направил. Мисля, че не бих издържал.“

Тогава тя каза нещо много хубаво: „Защо не? Аз съм вярно куче. Когато живея с един мъж, отношението ми е толкова варварско – знам, че е неправилно, но нищо не мога да направя. Ако беше с мен, нямаше да познаваш всичко това, страха или тъгата, които толкова често изпитваш.“

Така говорихме за много неща. Дали смятам само винаги да гледам луната и да мисля за Ася. Казах, че се надявам следващия път, когато се видим, нещата да бъдат по-добре.

„За да можеш тогава пак да лежиш върху мен двайсет и четири часа?“

Казах, че точно сега не съм мислел за това, а за това да бъда по-близо до нея, да разговарям с нея. Ако бъда по-близо до нея, тогава отново ще се появи и другото желание.

„Съвсем приятно“, каза тя.

Разговорът ме направи много неспокоен през целия следващ ден, още през самата нощ. И все пак желанието ми да замина се беше оказало по-силно от влечението към нея, макар вероятно само заради многото препятствия, на които това влечение се натъкваше. Както продължава да се натъква и сега.

Животът в Русия е твърде труден за мен вътре в партията, а извън нея е много по-безперспективен, без да е кой знае колко по-лек. Тя обаче е дълбоко вкоренена тук, в Русия, по толкова много начини.

Разбира се, от друга страна е копнежът ѝ по Европа, който е тясно свързан с онова, което може би намира привлекателно в мен. А да живея с нея в Европа, ако тя би могла да бъде спечелена за това, един ден би могло да стане за мен най-важното, най-непосредственото. В Русия не вярвам.

Пътувахме с шейна до жилището ѝ, плътно притиснати един до друг. Беше тъмно. Това беше единственият мрак, който имахме в Москва: на откритата улица, върху тясната седалка на една шейна.

28 януари

При великолепно време с топящ се сняг излязох рано, за да разгледам улиците вдясно от Арбат, както отдавна се канех. Така стигнах до площада, където някога се е намирал царският кучкарник^[5]. Оформят го ниски къщи, някои с портали, носени от колони. Между тях обаче от едната страна се издигат грозни високи къщи от по-ново време.

Тук се намира „Музеят на бита от четиридесетте години“^[6] – ниска триетажна къща, чиито помещения са обзаведени с много вкус в стила на жилището на богат гражданин от онова време. Има красиви мебели, с много отгласи от стила Луи-Филип, кутийки, свещници, трюма, паравани, сред тях един много своеобразен, с дебело стъкло между дървените рамки.

Всички тези стаи са подредени така, сякаш допреди малко са били обитавани: хартии, бележки, халати, шалове лежат по масите или са преметнати върху столовете. Въпреки това всичко се разглежда много бързо. За моя изненада не намерих истинска детска стая, следователно и никакви играчки. Може би тогава не са имали отделни стаи за игра? Или просто липсваше? Или беше на затворения горен етаж?

После продължих да се разхождам из страничните улици. Накрая отново излязох на Арбат, спрях пред сергия за книги и намерих книга на Виктор Тисо от 1882 година, „La Russie et les Russes“. Купих я за 25 копейки; все пак имаше шанс да науча от нея някои факти и имена, които можеха да ми бъдат полезни за представата ми за Москва и за замислената статия за града.

Оставих книгата вкъщи и после отидох при Райх. Този път разговорът ни вървеше по-добре; бях твърдо решил да не допускам никакво напрежение. Говорихме за „Метрополис“^[7] и за отрицателния прием, който филмът беше срещнал в Берлин, поне сред интелектуалците. Райх искаше да припише цялата вина за неуспешния експеримент на прекомерните изисквания на интелектуалците, които подтикват към подобни начинания. Аз оспорих това.

Ася не дойде, трябваше да се появи едва вечерта. Но известно време там беше Маня. После в стаята влезе и Даша, дребна украинска еврейка, която живее там и сега готви за Райх. Много ми хареса. Момичетата говореха на идиш, но аз не разбирах какво казват.

След като се прибрах, позвъних на Ася и я помолих да дойде при мен, след като си тръгне от Райх. По-късно тя наистина дойде. Беше много уморена и веднага легна на леглото. Отначало бях силно притеснен, едва успявах да произнеса дума от страх, че всеки момент отново ще си тръгне.

Извадих големия лист с мишките, който Бартрам ми беше подарил, и ѝ го показах. После говорихме и за неделя: обещах все пак да я придружа до Дага. Отново се целувахме и говорехме за това да живеем заедно в Берлин, да се оженим, поне веднъж да пътуваме заедно. Ася каза, че никога не ѝ е било толкова трудно да се раздели с някой град, колкото с Берлин. Дали това имало нещо общо с мен?

Заедно взехме шейна до Рахлина. На „Тверская“ нямаше дори достатъчно сняг, за да може шейната да се движи бързо. По страничните улици вървеше много по-добре. Кочияшът пое по непознат за мен път, минахме покрай баня и видяхме чудесно, усамотено кътче на Москва. Ася ми разказа за руските бани; вече бях научил, че те са същинските центрове на проституцията, както са били в Германия през Средновековието. Аз ѝ разказах за Марсилия.

Когато малко преди десет пристигнахме при Рахлина, нямаше други гости. Беше хубава, спокойна вечер. Тя разказваше различни подробности от архива. Между другото, в шифрованите места от кореспонденцията на някои членове на царското семейство били открили най-неописуема порнография. Разговор дали това трябва да се публикува или не. Тогава си спомних колко вярна е умната забележка на Райх, който причисляваше Рахлина и Маня към категорията на „моралните“ комунисти, които винаги ще останат на средни длъжности и никога няма да имат пред себе си възможностите на истински „политическите“ натури.

Седях на големия диван плътно до Ася. Имаше каша с мляко и чай. Тръгнах си към единайсет без четвърт. И през нощта времето остана чудесно топло.

29 януари

Денят се провали почти във всяка подробност. Сутринта към единайсет се появих при Басехес и противно на очакванията го заварих вече буден и работещ. Но и този път не ми се размина чакането по преддверията. Сега забавянето се дължеше на това, че пощата му беше затрита някъде; докато я намерят, мина поне половин час. После чакахме да бъде довършен някакъв машинопис, а междувременно, както обикновено, ми даваха да чета в ръкопис току-що написани уводни статии. Накратко, и без това трудните формалности около заминаването ставаха още по-мъчителни заради начина, по който трябваше да ги уреждам.

През тези дни се изясни колко напълно погрешен е бил съветът на Гнедин да оформя митнически багажа си още в Москва. И когато сред невъобразимите трудности и шикани, на които този съвет ме изложи, се сещах за него, старата ми максима при пътуване се затвърждаваше повече от всякога: никога да не се вслушвам в съвета на човек, който го дава, без да е бил питан.

Разбира се, допълнение към това правило е практиката, когато вече си поверил делата си, както направих аз, в ръцете на друг човек, стриктно да следваш неговите съвети. Но в крайна сметка, в последния решаващ ден преди заминаването, Басехес ме изостави и на 1 февруари, само няколко часа преди отпътуването ми, положих невъобразими усилия заедно със слугата, когото ми беше изпратил, за да успея да предам куфара.

Тази сутрин почти нищо не успяхме да свършим. Взехме от милицията паспорта с изходната виза. Твърде късно ми хрумна, че е събота и почти няма надежда митницата да работи след един часа. Когато най-сетне стигнахме до Наркоминдел, беше минало два. Защото съвсем спокойно се бяхме разходили пеша надолу по „Петровка“, после се отбихме в административната сграда на Болшой театър, където чрез посредничеството на Басехес ми обещаха билети за балета в неделя, и накрая отидохме в Държавната банка.

Когато към два и половина най-сетне стигнахме до Каланчовския площад, ни казаха, че служителите току-що са си тръгнали. Качих се с Басехес в автомобил и помолих да ме остави на една трамвайна спирка, за да отида при Рахлина. Бяхме се уговорили да я взема в два и половина и да отидем заедно до Ленинските хълмове. Тя и Ася бяха вкъщи. Новината, че ще получа билети за балета, не зарадва Ася толкова, колкото очаквах. По-важно било да се намерят билети за понеделник. В „Болшой театър“ щели да играят „Ревизор“.

Бях толкова изтощен и раздразнен от неуспехите през сутринта, че не можах да отговоря нищо. Междувременно Рахлина ме покани след разходката ни да се върна да ям у нея. Приех и се уверих, че Ася още ще бъде там. А с разходката се случи следното. Близо до къщата трамваят потегли точно под носа ни. Продължихме пеша към Площада на революцията, вероятно Рахлина възнамеряваше да чакаме там, защото щяхме да имаме повече линии на разположение. Но не знам.

Тези няколко крачки ме измориха не толкова от ходенето, колкото от разговора с нея, изпълнен с полуразбиране и недоразумения, така че от чиста слабост казах „да“, когато ме попита дали да не скочим в един преминаващ трамвай, който вече беше в движение. Грешката ми беше още в това, че с погледа си насочих вниманието ѝ към вагона, който иначе сигурно щеше да ѝ убегне. Когато тя вече стоеше на платформата и трамваят започна да ускорява, потичах още няколко крачки редом с него, но не се качих.

Тя ми извика: „Ще ви чакам там“, а аз бавно прекосих Червения площад към трамвайната спирка, която се намира в средата му. Сигурно ме е чакала там малко преди да пристигна, защото когато стигнах, вече я нямаше. Както разбрах по-късно, била тръгнала да ме търси наоколо. Аз пък стоях там и не можех да разбера къде би могла да бъде. Накрая изтълкувах думите ѝ така: че ще ме чака на крайната спирка на трамвая. Качих се в следващия вагон по съответната линия и около половин час пътувах почти по права линия през града отвъд Москва река чак до крайната спирка.

Може би дълбоко в себе си точно към такова самотно пътуване се бях стремил. Факт е, че едно пътуване заедно с нея, където и да ме беше отвела, вероятно щеше да ми достави далеч по-малко удоволствие. Бях твърде уморен. А сега, при това натрапило ми се и почти безцелно пътуване през напълно непозната за мен част на града, бях много щастлив. Едва сега осъзнах пълното сходство на някои предградия с пристанищните улици на Неапол.

Видях и големия московски радиопредавател, който има форма, различна от всички други, които съм виждал. Шосето, по което вървеше трамваят, имаше отдясно тук-там господарски къщи, а отляво отделни бараки или къщички и предимно открито поле. Онова селско начало, което се съдържа в Москва, по улиците на предградията внезапно излиза наяве съвсем неприкрито, ясно и безусловно. Може би няма и друг град, в който огромните площади да изглеждат толкова селски и безформени, сякаш непрекъснато се разтварят от лошото време, топящия се сняг или дъжда. На един такъв площад, впрочем вече не градски и едва ли дори селски, пред една кръчма свършваше линията. Разбира се, Рахлина не беше там.

Веднага потеглих обратно и ми остана точно толкова енергия, че да се прибера вкъщи, вместо да приема поканата ѝ за обяд. Вместо обяд изядох няколко от държавните вафли. Едва се бях прибрал, когато Рахлина се обади. Без никакво основание бях раздразнен срещу нея, държах се сякаш в отбранителна позиция и затова дружелюбните ѝ, помирителни думи ме изненадаха двойно приятно. Преди всичко разбрах от тях, че няма да представи случката пред Ася в прекалено смешна светлина.

Но отказах да отида веднага да ям у нея; бях твърде уморен. Уговорихме се да дойда в седем часа. За моя най-приятна изненада бях с Ася и само с нея. Вече не помня за какво говорихме. Спомням си само, че когато си тръгвах, Рахлина беше излязла от стаята преди мен, Ася ми изпрати въздушна целувка. После направих напразен опит да хапна нещо топло в ресторант на Арбат. Исках да поръчам супа, а ми донесоха две малки резенчета сирене.

30 януари

Добавям тук някои неща за Москва, които ми станаха ясни едва тук, в Берлин, където от 5 февруари довършвам тези записки, започвайки от 29 януари. За онзи, който идва от Москва, Берлин е мъртъв град. Хората по улиците изглеждат безутешно изолирани, всеки е страшно далеч от другия и самотен насред голямо парче улица. И още нещо: когато пътувах от гара „Зоологическа градина“ към Груневалд, местността, през която минавах, ми се стори излъскана и изтъркана до блясък, прекомерно чиста, прекомерно удобна. С образа на града и хората е същото като с образа на духовните отношения: новата оптика, която човек придобива спрямо тях, е най-несъмненият резултат от един престой в Русия.

Колкото и малко да е опознал Русия, човек се научава да наблюдава и преценява Европа със съзнателното знание за онова, което става в Русия. Това е първото, което се пада на проницателния европеец в Русия. Затова, от друга страна, престоят в Русия е толкова точен пробен камък за чуждестранните посетители. Той принуждава всеки да избере своята позиция и точно да я определи.

По правило тя ще бъде толкова по-плодовита на прибързани теории, колкото по-странична и частна е и колкото по-несъответна на мащаба на случващото се в Русия. Който проникне по-дълбоко в руските условия, няма толкова бързо да почувства потребност от абстракции, каквито европеецът приема без никакво усилие. През последните дни от престоя ми монголските продавачи на пъстри хартиени изделия отново сякаш се срещаха по-често. Видях един мъж, не монголец, а руснак, който наред с кошничарски изделия продаваше малки клетки, направени от лъскава хартия, с хартиени птички вътре. Но срещнах и истински папагал, бяло ара: на „Мясницкая“ той седеше върху кошница, в която една жена държеше бельо, което продаваше на минувачите. Другаде видях да продават по улиците детски люлки.

Москва е почти напълно освободена от камбанния звън, който обикновено разпространява толкова непреодолима тъга в големите градове. И това е нещо, което човек се научава да разпознава и обича едва след завръщането си. Когато пристигнах на Ярославската гара, Ася вече беше там. Бях закъснял, защото трябваше да чакам трамвая четвърт час, а в неделя сутрин нямаше автобус. За закуска вече нямаше време. Денят, поне предиобедът, премина в пристъпи на потиснатост. Едва на връщане от санаториума успях напълно да се насладя на прекрасното пътуване с шейна. Времето беше съвсем меко, слънцето беше зад гърбовете ни и когато сложих ръка върху гърба на Ася, дори можех да усетя как я затопля.

Нашият извозчик беше синът на човека, който винаги возеше Райх. Този път научих, че очарователните малки къщички, покрай които минавахме в началото, не били дачи, а къщи на заможни селяни. По време на пътуването Ася беше много щастлива и толкова по-болезнен беше обратът при пристигането ѝ. Дага не беше навън сред децата, които играеха под топлото слънце в топящия се сняг. Повикаха я отвътре. Тя слезе по каменното стълбище във вестибюла с разплакано лице, скъсани обувки и чорапи, почти боса. Оказа се, че пакетът с чорапи, който ѝ бил изпратен, не е стигнал до нея и че през изминалите четиринайсет дни почти никой не се е грижил за нея.

Ася беше толкова разстроена, че едва можеше да произнесе дума и не успя да се противопостави и на лекарката така, както беше възнамерявала. Почти през цялото време седеше до Дага на дървена пейка в преддверието и отчаяно кърпеше обувките и чорапите ѝ. По-късно се упрекваше дори за това, че се е опитала да поправи обувките. Това бяха напълно разкъсани домашни пантофи, които вече не можеха да топлят детето. Ася се страхуваше, че сега отново ще ѝ ги обуят, вместо да я оставят да ходи с обувки или валенки.

Бяхме решили да повозим Дага пет минути с нашата шейна, но това се оказа невъзможно. Отдавна бяхме останали последните посетители, а Ася все още седеше и шиеше, когато повикаха Дага да яде. Тръгнахме си. Ася беше в най-безутешно състояние.

Тъй като пристигнахме на гарата само няколко минути след заминаването на един влак, трябваше да чакаме почти цял час. Отначало дълго разигравахме въпроса къде да седнем. Ася настояваше за едно място, на което аз в никакъв случай не исках да седя. Но когато накрая отстъпи, аз се заинатих и останах на веднъж избраното място. Поръчахме си яйца, шунка и чай. На връщане говорех за сюжета за пиеса, към който ме беше насочила творбата на Илеш: да се постави на сцена историята на един транспорт със стоки по време на революцията, например пратка с хранителни продукти, предназначена за затворници.

От гарата отидохме с шейна при Райх, който междувременно се беше нанесъл в новото си жилище. На следващия ден там се нанесе и Ася. Останахме горе много дълго и чакахме храната. Райх отново ме разпитваше за статията върху хуманизма и аз му обясних, че според мен трябва особено да се обърне внимание на това как със същинската победа на буржоазията и упадъка на положението на литераторите съвпада разделянето на два типа, които преди това са били единни, или поне съединени във фигурата на учения: литератора и учения.

Трябва да се подчертае, че в епохата на подготвящата се революция най-влиятелните литератори са били поне в еднаква степен учени и поети. Да, вероятно учените дори са имали превес. Започнах да усещам болките в гърба, които ми причиняваха неприятности през последните ми дни в Москва. Накрая дойде храната, донесена от съседката. Беше много добра. След това двамата с Ася тръгнахме, всеки към дома си, за да се срещнем вечерта на балета. Минахме покрай човек, който лежеше пиян на улицата и пушеше цигара. Качих Ася на трамвая, а после самият аз се прибрах в хотела.

Там намерих билетите за театъра. Вечерта даваха „Петрушка“ от Стравински, „Силфида“, балет от незначителен композитор^[8], и „Испанско капричио“ от Римски-Корсаков. Пристигнах рано и докато чаках Ася във фоайето, със съзнанието, че това е последната вечер в Москва, когато ще можем да разговаряме насаме, имах само едно желание: поне веднъж да седна с нея много рано в театъра и дълго да чакаме вдигането на завесата. Ася дойде късно, но все пак заехме местата си точно навреме. Зад нас седяха германци; на същия ред с нас имаше японска семейна двойка с две дъщери, които носеха блестящочерните си коси по японски. Седяхме на седмия ред от сцената.

Във втория балет участваше прочутата, вече възрастна балерина Гелцер, която Ася познаваше от Орел. „Силфидите“ в много отношения са нелеп балет, но дават отлична представа за стила, който този театър е имал някога. Може би произведението датира от времето на Николай I. В него има удоволствие, много близко до удоволствието от военните паради. Накрая дойде великолепно поставеният, профучаващ като вятър балет по Римски-Корсаков. Имаше два антракта. През първия се разделих с Ася и се опитах да намеря пред театъра програма. Когато се върнах, я видях да стои до стената и да разговаря с някакъв мъж. С ужас си казах колко безсрамно съм го зяпал, когато от Ася научих, че това бил Кнорин. Той винаги ѝ говори на „ти“, насила, и на нея не ѝ остава нищо друго, освен също да му говори на „ти“. На въпроса му дали е сама в театъра тя отговорила: „Не“, била тук с журналист от Берлин. И преди му беше споменавала за мен.

Тази вечер Ася носеше новата рокля, за която аз ѝ бях подарил плата. На раменете си беше сложила жълтия шал, който бях донесъл от Рим за нея в Рига. Тъй като и цветът на лицето ѝ, отчасти по природа, отчасти заради болестта и вълненията през този ден, беше жълт, без никакъв оттенък на червено, цялата ѝ фигура се разполагаше на границата между три близки цветови тона. След театъра ми остана само колкото да се уговорим за следващата вечер. Тъй като трябваше да отсъствам през целия ден, ако действително осъществях екскурзията до Троица, оставаше само вечерта. Но тя не искаше да напуска жилището си, защото по-следващата сутрин възнамеряваше отново да отиде при Дага. Така се уговорихме непременно да дойда вечерта, а дори и това успяхме да уточним едва с голяма мъка. По средата на разговора Ася понечи да скочи в един движещ се трамвай, но се отказа.

Стояхме сред навалицата на големия Театрален площад. Раздразнението срещу нея и любовта към нея се сменяха в мен със скоростта на вятъра. Накрая си махнахме за сбогом: тя от платформата на своя трамвай, аз останал долу, или по-скоро все още обмислящ дали да не хукна след нея и да скоча в трамвая.

31 януари

След като на 30-и бях резервирал мястото си, заминаването ми вече беше безвъзвратно определено за 1 февруари. Но най-сетне трябваше да оформя куфара на митницата. Както се бяхме уговорили, в седем и четвърт бях при Басехес, за да отидем достатъчно рано в митницата и да успеем за влака в десет. Всъщност влакът тръгваше едва в десет и половина. Но научихме това твърде късно, за да можем да използваме допълнителния половин час. Само на него дължахме, че екскурзията до Троица^[9] изобщо се състоя. Ако влакът действително беше тръгнал в десет, изобщо нямаше да го хванем. Формалностите в митницата се проточиха мъчително и този ден не успяхме да приключим. Разбира се, отново трябваше да плащам автомобил. Цялото мероприятие беше напразно, защото на играчките дори не обърнаха внимание и със сигурност на границата щяха да постъпят по същия начин.

Слугата беше дошъл с нас, за да получи паспорта ми от митницата и веднага да отиде в полското консулство, за да ми извади виза. И така, не само успяхме за влака, но трябваше да чакаме двайсет минути във вагона до тръгването му. Аз обаче си казвах, не без раздразнение, че през това време можехме да приключим с митницата. Но понеже Басехес и без това беше достатъчно раздразнен, не показах почти нищо. Пътуването беше еднообразно. Бях забравил да си взема нещо за четене и проспах част от пътя. След два часа пристигнахме.

Още не бях споменал намерението си да купувам тук играчки. Страхувах се, че търпението му може да се изчерпи. Но се случи така, че още първите ни крачки ни отведоха покрай склад за играчки. Тогава най-сетне си казах какво искам. Но не успях да го склоня веднага да влезе с мен. Пред нас, малко по-нависоко, лежеше огромният, подобен на крепост комплекс на манастирските сгради. Гледката беше далеч по-внушителна, отколкото бях очаквал. Със своята затворена, градска и отбранителна цялост можеше да напомни за Асизи; на мен обаче, колкото и странно да е, първо ми хрумна Дахау. Там хълмът с църквата се издига над града като негов венец почти по същия начин, както тук продълговатите жилищни сгради с голямата църква в средата. Този ден всичко беше доста мъртво: многобройните дюкяни на шивачи, часовникари, хлебари и обущари, наредени долу в подножието на манастирския хълм, бяха затворени. И тук времето беше прекрасно и топло за зимата, макар че слънцето не се показа.

Гледката на склада за играчки беше изтласкала на преден план желанието ми да открия тук нови играчки и ме правеше нетърпелив при разглеждането на манастирските съкровища. Държах се като онзи тип турист, когото никой не мрази повече от мен самия. Толкова по-любезен беше нашият водач, управителят на музея, в който беше превърнат манастирът. Впрочем нетърпението ми имаше и други причини. В повечето помещения, където в стъклени витрини се съхраняваха безценни тъкани, сребърни и златни предмети, ръкописи и предмети на религиозния култ, а вървящ пред нас служител отместваше завесите и покривалата им, беше пронизващо студено. Вероятно именно по време на тази едночасова обиколка прихванах тежката настинка, която избухна след завръщането ми в Берлин. Освен това необозримото количество съкровища, чиято истинска художествена стойност в повечето случаи е достъпна само за много специализирани познавачи, има нещо притъпяващо; то направо принуждава човек към известна бруталност при разглеждането.

Към това се прибавяше стремежът на Басехес да направи „пълен“ преглед на всичко, което можеше да се види. Дори се остави да го заведат долу в криптата, където под стъкло лежат мощите на свети Сергий, основателя на манастира. Не съм в състояние дори приблизително да изброя всичко, което имаше за гледане. Облегната на една стена стоеше прочутата икона на Рубльов, превърнала се в символ на този манастир. По-късно в самия събор видяхме празното място в иконостаса, където е била окачена и откъдето е била свалена с цел консервация. Стенописите в събора са сериозно застрашени. Тъй като централното отопление не се използва, през пролетта стените внезапно се затоплят, образуват се цепнатини и пукнатини, през които прониква влага.

В един стенен шкаф видях огромната златна метална обковка, цялата обсипана със скъпоценни камъни, която по-късно е била дарена за иконата на Рубльов. От телата на ангелите тя оставя открити само непокритите части: лицата и ръцете. Всичко останало се покрива от масивния златен слой и когато шаблонът легне върху изображението, вратовете и ръцете на ангелите сякаш са притиснати в тежки метални окови, което им придава нещо от вида на китайски престъпници, изкупващи провиненията си в железни нашийници. Обиколката завърши в стаята на нашия водач.

Старецът беше женен, защото на стената ни показа маслени портрети на жена си и дъщеря си. Сега живее сам в това голямо, светло монашеско помещение, но не е напълно откъснат от света, тъй като манастирът се посещава от много чужденци. Върху малка маса лежеше току-що разопакована пратка с научни книги от Англия. И тук трябваше да се запишем в книга за гости. Изглежда, този обичай се е запазил в Русия, включително сред буржоазията, много по-дълго, отколкото тук, ако мога да съдя по това, че и у Шик ми поднесоха подобен албум, в който трябваше да се разпиша.

Но не беше ли самият манастирски комплекс далеч по-величествен от всичко вътре в него? Преди да влезем в огромното пространство, обградено от отбранителни стени, се бяхме спрели пред портала. Отдясно и отляво върху две бронзови плочи бяха изписани основните сведения, които трябва да се знаят за историята на манастира. По-красиви и по-прости от оцветената в жълто и розово църква в стил рококо, която се издига в средата на двора, заобиколена от по-малки и по-стари постройки, сред тях мавзолеят на Борис Годунов, са дългите стопански и жилищни сгради, които образуват правоъгълник около огромното открито пространство. Най-красивата е голямата пъстра трапезария. Погледът от прозорците отвътре се насочва ту към този просторен двор, ту към шахти и проходи между стените, към лабиринт от крепостни каменни валове. Тук е имало и подземен проход, който двама монаси взривили с цената на живота си, за да спасят манастира по време на обсада.

Ядохме в една столовая, разположена косо срещу входа на манастирския двор. Закуска, водка, супа и месо. Няколко големи стаи бяха пълни с хора. Имаше истински типажи от руското село, съответно от малкия град, защото Сергиево едва наскоро е било обявено за град. Докато ядяхме, дойде амбулантен търговец, който продаваше телени конструкции, способни за миг да се превърнат от абажур в чиния или поставка за плодове. Басехес смяташе, че този занаят произхожда от Хърватия. Самият аз при вида на тази по-скоро грозна играчка усетих как в мен се събужда много стар спомен. Баща ми вероятно, когато съм бил малък, по време на някой летен престой извън града, във Фройденщат може би, е купил подобно нещо. Докато се хранехме, Басехес накара келнера да му даде адреси на търговци на играчки и после тръгнахме да ги търсим. Но не бяхме вървели и десет минути, когато някаква кратка справка, която Басехес получи, ни накара да се върнем и да се качим в една празна шейна, която тъкмо минаваше покрай нас.

Ходенето след храната ме беше изморило толкова, че дори не ми се питаше какво всъщност е наложило да се върнем. Изглеждаше поне сигурно, че в складовете край гарата има най-голям шанс да изпълня желанието си. Двата склада се намираха непосредствено един до друг. Първият съдържаше дървени изделия. Когато влязохме, запалиха лампата; вече се смрачаваше. Както очаквах, един склад с дървени играчки не можеше да ми покаже много непознати неща. Купих няколко предмета повече по настояване на Басехес, отколкото по собствено решение, но сега се радвам, че съм го направил. И тук загубихме време: трябваше дълго да чакам, докато наблизо разменят един червонец. Вече горях от нетърпение да видя склада с играчки от папиемаше; страхувах се, че може вече да са затворили. За щастие не бяха. Но когато най-сетне стигнахме дотам, вътре в сградата вече беше съвсем тъмно, а складовото помещение нямаше никакво осветление.

Трябваше да опипваме наслуки предметите по рафтовете. От време на време палех клечка кибрит. Така в ръцете ми попаднаха няколко много красиви неща, които иначе вероятно нямаше да намеря, защото, разбира се, не можехме да обясним на човека какво точно търся. Когато накрая седнахме в шейната, всеки от нас имаше по два големи пакета, а Басехес освен това носеше куп брошури, които беше купил в манастира, за да си набави материал за статия. Дългото чакане в мрачно осветения гаров ресторант отново съкратихме с чай и закуска. Бях уморен и започвах да се чувствам малко зле.

С това беше свързан и страхът, с който мислех за множеството неща, които още трябваше да свърша в Москва. Пътуването обратно беше живописно. Във вагона гореше фенер, от който по пътя откраднаха стеариновата свещ. Недалеч от местата ни имаше желязна печка. Под пейките лежаха безразборно разхвърляни големи дървени цепеници. От време на време някой от персонала отиваше до някоя седалка, повдигаше я и вадеше още гориво от отворилия се под нея сандък.

Беше осем часа, когато пристигнахме в Москва. Това беше последната ми вечер. Басехес взе автомобил. Накарах го да спре пред хотела ми, за да оставя най-напред купените играчки и набързо да взема ръкописите, които след час трябваше да занеса на Райх. У Басехес последва дълго инструктиране на слугата му, когото обещах да взема към единайсет и половина. После се качих на трамвая, по щастлива случайност отгатнах спирката, на която трябваше да сляза, за да отида при Райх, и стигнах там по-рано, отколкото очаквах. Много бих предпочел да взема шейна, но това беше невъзможно: не знаех нито името на улицата, на която живееше Райх, нито успях да намеря върху картата името на близкия площад.

Ася вече лежеше в леглото. Каза, че дълго ме е чакала, но накрая вече изобщо не вярвала, че ще дойда. Иначе веднага щяла да излезе с мен, за да ми покаже съвсем наблизо една кръчма, на която случайно била попаднала. Недалеч имало и баня. Открила всичко това, когато объркала пътя и си пробила път дотук през дворове и странични улички. Райх също беше в стаята. Постепенно му растеше брада. Бях много изтощен, дотолкова, че на някои от обичайните тревожни въпроси на Ася, за гъбичката ѝ и т.н., отговорих доста грубо, като изрично подчертах колко съм изтощен. Но всичко много бързо се оправи. Разказах за екскурзията си, доколкото позволяваше краткото време. После дойдоха поръчките за Берлин: телефонни обаждания до най-различни познати.

По-късно Райх излезе, остави ме за известно време насаме с Ася и слушаше по радиото предаването на „Ревизор“ с Чехов от Болшой театър^[10]. На следващата сутрин Ася трябваше да отиде при Дага и трябваше да се примиря с възможността повече да не я видя преди заминаването си. Целунах я. Когато Райх се върна, Ася отиде в съседната стая да слуша радиото. Не останах още дълго. Но преди да си тръгна, показах картичките с изгледи от манастира, които бях взел със себе си за вкъщи.

1 февруари

Сутринта отидох още веднъж в обичайната си сладкарница, поръчах кафе и изядох с него една пастичка. После в Музея на играчките. Не всички снимки, които бях поръчал, бяха готови. Не го приех тежко, защото така, точно в момента, когато парите ми бяха най-необходими, си върнах 10 червонеца. (Снимките бях платил предварително.) Не останах дълго в Музея на играчките, а побързах към института на Каменева, където се сбогувах с д-р Нимен. Оттам с шейна при Басехес. Оттам със слугата до билетното бюро, а после с автомобил до митницата. Невъзможно е да се опише какво отново трябваше да преживея там. Пред една каса, където тъкмо брояха хиляди, трябваше да чакаме двайсет минути. В цялата сграда никой не искаше да развали пет рубли.

Беше крайно необходимо този куфар, в който се намираха не само красивите играчки, но и всичките ми ръкописи, да хване влака, за който самият аз имах билет. Тъй като можеше да бъде чекиран само до границата, присъствието ми там в момента на пристигането му беше абсолютно необходимо. Накрая успяхме. Но отново трябваше да видя колко дълбоко у хората още е заседнало крепостничеството. Толкова беззащитен беше този слуга пред всички шикани и безразличието на митническите чиновници. Въздъхнах с облекчение, когато можах да го освободя с един червонец. Самият аз от вълнението отново усетих болките в гърба. Радвах се, че ми предстоят няколко спокойни часа. Бавно се разходих покрай красивата редица сергии на площада, отново си купих червена кесия с кримски тютюн и после поръчах обяд в ресторанта на Ярославската гара.

Все още имах достатъчно пари, за да изпратя телеграма на Дора и да купя домино за Ася. С цялото си събрано внимание извърших тези последни обиколки из града; те ми доставяха удоволствие, защото можех да се отпусна повече, отколкото през по-голямата част от престоя си. Малко преди три отново бях в хотела. Портиерът ми каза, че ме е търсила някаква дама. Казала, че ще се върне. Отидох в стаята си, а после веднага се качих в канцеларията, за да платя. Едва когато слязох отново, забелязах върху бюрото бележка от Ася. Била ме чакала дълго, още не била яла и била в столоваята наблизо. Да отида да я взема. Изтичах на улицата и я видях да идва насреща ми. Беше изяла само парче месо и още беше гладна. Преди дори да я заведа в стаята си, отново изтичах до площада и ѝ донесох мандарини и лакомства.

В бързината бях взел ключовете от стаята със себе си; Ася седеше в преддверието. Казах: „Защо не си влязла? Ключът нали е на вратата!“ И ми направи впечатление необичайната топлота в усмивката ѝ, когато каза „не“. Този път Дага била добре, а Ася провела с лекарката много остър и успешен разговор. Сега лежеше на леглото в стаята ми, уморена, но се чувстваше добре. Аз ту сядах до нея, ту отивах до масата, където надписвах за нея пликове с адреса си, ту се приближавах до куфара, разопаковах играчките, покупките си от предишния ден, и ѝ ги показвах. Те много я зарадваха. Междувременно обаче, не без връзка и с огромното ми изтощение, сълзите все повече напираха. Обсъдихме още някои неща. Как може да ми пише и как не бива. Помолих я да ми направи кесия за тютюн. Да ми пише.

Накрая, когато оставаха само минути, гласът ми започна да трепери и Ася видя, че плача. Накрая каза: „Не плачи, защото накрая и аз ще се разплача, а когато веднъж започна да плача, не спирам толкова бързо като теб.“ Прегърнахме се силно. После се качихме в канцеларията, където нямаше какво повече да се прави, но не исках да чакам „Советдуши“. Появи се камериерката; измъкнах се, без да ѝ дам бакшиш, излязох през вратата на хотела с куфара си, а Ася ме последва, с палтото на Райх под мишница. Веднага я накарах да повика шейна. Но когато се канех да се кача и вече още веднъж се бяхме сбогували, я помолих да дойде с мен до ъгъла на „Тверская“.

Там тя слезе. Докато шейната вече потегляше, още веднъж, тук, насред улицата, притеглих ръката ѝ към устните си. Тя остана дълго да стои и ми махаше. Аз ѝ махах от шейната. Отначало ми се стори, че тръгна в обратната посока, после вече не я виждах. С големия куфар върху коленете си пътувах, плачейки, през смрачаващите се улици към гарата.

⸻ ❦ ⸻

^[1] „Майка“ (1926) – филм на Всеволод Пудовкин; „Процесът за трите милиона“ (1926) – комедия на Яков Протазанов.

^[2] Сведенията, получени от Илеш, Бенямин използва при написването на статията „Политическото разположение на руските писатели“ (GS II.2, 743–747), публикувана през март 1927 г. В нея той разпределя писателите в категории, изразяващи интересите на различни социални групи, и стига до заключението, че съвременната руска литература е „предмет не толкова на естетиката, колкото на статистиката… Четенето днес в Русия е по-важно от писането, четенето на вестници – по-важно от четенето на книги, а ограмотяването – по-важно от четенето на вестници. Затова най-добрата руска литература, ако стане такава, каквато трябва да бъде, може да бъде само цветната картинка в буквара, по който селяните се учат да четат под знака на Ленин.“

^[3] Илюша – споменатият по-рано от Бенямин „червен генерал“; самоличността му не е установена.

^[4] Отговорът на Бенямин, както и самата статия на О. Шмиц, са публикувани в един и същи брой на „Literarische Welt“ през март 1927 г. Изхождайки от убеждението, че „естетически значимо е единствено индивидуалното“, Шмиц обвинява създателя на филма „Броненосецът „Потьомкин““ в грубо политизиране и тенденциозност, които разрушават основите на изкуството. Той подчертава, че не възразява срещу отразяването на социални проблеми и характеристики в изкуството, но като образци в това отношение посочва например Голсуърти и Якоб Васерман в литературата.
В отговора си Бенямин отбелязва, че е безсмислено този филм, като принципно ново явление, да бъде оценяван според обичайните норми на буржоазния роман:
„Че на всяко произведение на изкуството и на всяка епоха са присъщи политически тенденции, е азбучна истина, доколкото те са исторически породени форми на съзнанието. Но както дълбоките пластове на земните недра излизат на повърхността само при разломи, така и дълбинната формация на „тенденцията“ се открива пред погледа единствено в преломните точки на историята (и на произведенията). Техническите революции са тези преломни моменти в развитието на изкуството, при които тенденциите могат да бъдат видени, така да се каже, на повърхността. При всяка нова техническа революция тенденцията сякаш от само себе си се превръща от скрит елемент на изкуството в явен. Тъкмо това се случва с киното.
Сред разломите на художествените формации един от най-могъщите е киното. С него наистина възниква нова област на съзнанието. Казано с една дума, то е единствената призма, която разлага за съвременния човек непосредственото му обкръжение… на съставните му части. […]
Превъзходството на руското революционно кино, както и превъзходството на американското гротесково кино, се основава на това, че и двете, всяко по свой начин, са избрали за своя основа определена тенденция, която последователно следват… Вътрешната връзка на киното със средата, която представлява неговия същински предмет, е несъвместима с прославянето на буржоата.
Пролетариатът е героят на тези пространства, героят, чиито приключения буржоата следва със затаен дъх, принуден да се наслаждава на „прекрасното“ дори там – тъкмо там, – където се крие гибелта на собствената му класа. Но пролетариатът е събирателно, колективно понятие, както колективни са и пространствата, за които става дума. И едва тук, върху материала на колектива, киното може да доведе докрай своята призматична дейност, започнала с овладяването на средата.
Въздействието на „Потьомкин“ беше епохално именно защото за пръв път направи това очевидно. В него движението на масите за пръв път придоби изцяло архитектоничен и същевременно съвсем немонументален характер (в духа на киностудиото УФА)… Никое друго средство не би могло да предаде това движение на колектива; нещо повече, никое друго средство не би могло да предаде с такава красота дори движението му, изразяващо ужас и паника.“ (GS II.2, 752–754)
Не е трудно да се забележи, че още тук Бенямин формулира принципи, които по-късно ще получат развитие в труда му „Произведението на изкуството в епохата на неговата техническа възпроизводимост“ (БИЕ, с. 15–65).

^[5] Собачая площадка – московски площад, унищожен при реконструкцията на града и строителството на Нови Арбат.

^[6] Музеят на бита от 40-те години на XIX век също е основан по инициатива на Н. Д. Бартрам.

^[7] „Метрополис“ (1926) на Фриц Ланг (1890–1976) – една от най-ярките прояви на експресионизма в киното.

^[8] Музиката към балета „Силфида“ (1832) е написана от френския композитор Жан-Мадлен Шнайцхофер (1785–1852).

^[9] Троице-Сергиевата лавра.

^[10] Постановката на „Ревизор“ в Болшой театър е отговорът на представителите на традиционния театър към постановката на Майерхолд. В нея участват актьори от различни театри: споменатият от Бенямин Михаил А. Чехов (Втори МХАТ), Александра А. Яблочкина (Малий театър), Сергей Л. Кузнецов (Малий театър) и др. Залата очевидно е избрана с цел постановката да получи възможно най-широк обществен отзвук.

Валтер Бенямин (1892–1940) е немски философ, литературен критик, есеист и преводач, една от най-влиятелните фигури на европейската мисъл на XX век. Роден в Берлин в заможно еврейско семейство, той учи философия и литература и защитава докторат върху немския романтизъм. След неуспешния му опит за университетска кариера през 1925 г. живее като независим автор, критик и журналист. В творчеството му се срещат юдейската теология и месианизъм, марксизмът, литературната критика и анализът на модерната градска и масова култура. Сред най-известните му произведения са „Еднопосочна улица“, „Произход на немския трауершпил“, есетата за Бодлер и Кафка, „Произведението на изкуството в епохата на неговата техническа възпроизводимост“, незавършеният проект „Пасажи“ и „За понятието история“. След идването на нацистите на власт през 1933 г. напуска Германия и живее предимно в Париж. През септември 1940 г., при опит да избяга от окупирана Франция през Испания, се самоубива в граничното градче Портбоу.