Една странна изходна точка: катастрофата има предистория

Затова, преди да стигнем отново до 1913 година, трябва да се върнем назад. Не към Сан Стефано и Берлинския конгрес, а към трите десетилетия след тях. Защото България, която преживява катастрофата, не е държава, възпитана от собствената си история да очаква поражение. Напротив: политическият опит на едно поколение съдържа необичайна поредица от успехи.

Историците Иван Илчев и Илчо Димитров говорят за този период с думи, които днес звучат почти непривично. Димитров нарича времето от Освобождението до войните „най-благодатния в новата ни история период“ и говори за „невероятно бърз прогрес“ и „колосална енергия“. Според него една от причините е чувството, че нацията има мисия, незавършена задача. Иван Илчев предлага още по-силна формула: „Всъщност нашето Възраждане завършва реално през 1918 г.“^[1]

Не е необходимо да приемаме тези формули буквално. България от онова време остава бедна, предимно аграрна страна, а политическият ѝ живот трудно може да бъде описан като безпроблемно движение нагоре. По-важно за нас е друго. Между 1878 и 1912 година младата държава действително натрупва поредица от политически и военни успехи, достатъчно значими, за да направят осъществяването на националния проект да изглежда все по-малко като далечна мечта. През тези десетилетия младата държава изгражда институциите си, извършва Съединението, преминава през кризата с Русия, обявява Независимостта и накрая влиза в Балканската война с амбицията да довърши националното обединение.

Тук трябва да бъдем внимателни. Нямаме основание да твърдим, че „българите“ като цяло са живели в непрекъсната атмосфера на оптимизъм или че селянинът, чиновникът, учителят и политикът са преживявали случващото се по един и същи начин. Подобно твърдение би изисквало съвсем друго изследване. Това, което можем да кажем, е по-скромно: политическият опит на държавата предлага все повече примери, в които действие, риск и оспорване на наложеното статукво завършват с успех.

И първият голям пример идва само седем години след Берлинския конгрес.

1885: първото доказателство, че границите не са окончателни

Берлинският договор от 1878 година не просто намалява територията на предвидената в Сан Стефано българска държава. Той разделя българските земи на различни политически пространства. Княжество България получава широка автономия, но остава васално на султана; Източна Румелия е отделна автономна област в рамките на Османската империя; Македония остава под пряка османска власт. За новата държава това е международният ред, в който тя трябва да съществува.

Само седем години по-късно една съществена част от този ред е променена. Съединението на Княжество България и Източна Румелия през септември 1885 година не е резултат от решение на Великите сили. То е извършено от български дейци в Източна Румелия, подкрепено от княз Александър Батенберг и поставящо европейската дипломация пред вече създаден факт. Русия, която дотогава е главният външен покровител на княжеството, не подкрепя извършеното и влиза в остър конфликт с българското ръководство. Руските офицери са изтеглени от българската армия непосредствено преди войната със Сърбия. Тази криза бележи началото на постепенното еманципиране на българската политика от руската опека и на един все по-самостоятелен външнополитически курс.

Тук лесно може да се създаде героичният разказ за „България срещу всички“, но историческата картина е по-сложна. Великите сили имат различни интереси и позиции, Османската империя в крайна сметка предпочита компромиса пред военна намеса, а международното признаване на новото положение идва постепенно. За нашия въпрос същественото не е, че България внезапно е станала способна да диктува условията си на Европа, а че промяна, която не е била предварително санкционирана от великите държави, се оказва възможна и устойчива.

Този урок става още по-силен заради войната със Сърбия. Когато крал Милан обявява война през ноември 1885 година, младата българска армия се оказва без висшите руски офицери, върху които дотогава в значителна степен е било изградено нейното командване. Победите при Сливница и последвалото настъпление към Пирот превръщат политическия риск на Съединението във военен успех.

Тук се появява нещо ново в следосвобожденския български опит. Големият национален успех от 1885 година може да бъде разказан без чужд освободител в главната роля. Инициативата е българска, войната е водена от българска армия, а резултатът в крайна сметка е запазен въпреки първоначалната съпротива отвън.

Не е необходимо да превръщаме това в твърдение за „националната психология“. Достатъчно е да видим политическия прецедент. Международният ред, установен само седем години по-рано, се оказва променим. Българското действие може да предхожда международното одобрение, вместо да го чака.

След 1885 година това вече не е надежда. То е исторически опит.

Сливница: когато успехът става собствен

Сръбско-българската война е важна не само защото защитава Съединението. Тя променя и начина, по който успехът може да бъде разказан.

След изтеглянето на руските офицери българската армия остава с изключително млад команден състав. В началото на войната основните ѝ сили се намират на юг, защото опасността се очаква от Османската империя, а сръбското настъпление идва от запад. Частите трябва бързо да бъдат прехвърлени към София и Сливница. Въпреки това между 17 и 19 ноември 1885 година сръбското настъпление е спряно, след което българската армия преминава в настъпление и достига Пирот.

Това са военни факти, но политическото им значение е трудно да бъде пропуснато. Ако Сърбия беше победила, Съединението можеше да остане в историята като смела, но безразсъдна авантюра. Победата превръща риска в успех. Новата държава не само е нарушила установеното през 1878 година статукво, но е успяла и сама да защити резултата.

Тук трябва да се пазим от по-късната патриотична митология. Сливница не доказва, че България вече може да победи всеки противник, нито че Великите сили са безсилни пред нея. Международната намеса остава решаваща за прекратяването на войната и уреждането на последиците ѝ. Но случилото се създава прецедент, който трудно може да бъде пренебрегнат: самостоятелното действие не е завършило с наказание и отстъпление, а с военна победа и запазване на Съединението.

Особено значение има отсъствието на Русия. Само седем години след войната, създала българската държава, България печели собствена война в момент на остър конфликт със своя Освободител. Това не прекратява руското влияние и още по-малко превръща България в напълно независим международен фактор. Но в разказа за 1885 година вече има нещо, което липсва в разказа за 1878: българската държава е не само резултат от чуждо военно действие, а действащо лице, способно да поеме риск и да защити постигнатото.

Затова Сливница е нещо повече от една спечелена битка. Заедно със Съединението тя създава първия голям следосвобожденски пример, в който политическата инициатива, военният риск и крайният успех могат да бъдат свързани в една и съща последователност. Това още не е „култура на успеха“. Но вече е опит, от който такава култура може да започне да се изгражда.

Между Сливница и Независимостта: какво всъщност расте?

Лесно би било следващите две десетилетия да бъдат описани като период на стремителна модернизация. Това обаче би било само наполовина вярно. България остава бедна и предимно аграрна страна. Индустриализацията е ограничена, а икономическото развитие далеч не съответства на по-късния образ за някакво българско „икономическо чудо“.

Но расте нещо друго: капацитетът на държавата и видимото присъствие на модерните институции. Разширяват се железопътната мрежа и съобщенията, банковото дело и публичните услуги, външната търговия. Образователната система се централизира и разраства, а грамотността се увеличава. Съвременните икономически изследвания показват тъкмо тази двойственост: бързо институционално и инфраструктурно изграждане върху основата на икономика, която продължава да бъде предимно селскостопанска.

Това разграничение е важно. Самочувствието на една млада държава не изисква тя вече да е богата. Достатъчно е промяната да бъде видима. Железницата достига места, до които вчера не е достигала; училищата и администрацията обхващат все по-голяма част от страната; държавата създава собствен офицерски корпус, университет, финансови и административни институции. За едно поколение, което помни началото от 1878 година, самият мащаб на изграденото е част от политическия опит.

И тук успехът от 1885 година придобива по-широк контекст. Съединението и Сливница не остават изолирана героична случка в историята на една слаба държава. След тях България продължава да изгражда институциите, чрез които може да действа все по-самостоятелно.

Това все още не означава, че националната програма непременно ще успее. Но през 1908 година идва още едно събитие, което може да бъде прочетено като потвърждение на вече познатия урок: ограниченията, оставени от 1878 година, не са непременно окончателни.

1908: още една граница се оказва временна

На 22 септември 1908 година във Велико Търново Фердинанд провъзгласява независимостта на България. Княжеството престава да бъде васално на Османската империя и се превръща в независимо царство.

Самото събитие е по-малко драматично от Съединението. България отдавна води практически самостоятелна външна политика, а обявяването на независимостта е внимателно избрано в момент на международна криза. Следват преговори с Османската империя и Великите сили и през 1909 година новият статут е признат.

За нашия разказ обаче е важна поредицата. През 1878 година България получава държава, но при две големи ограничения: тя е териториално разделена и остава формално зависима от султана. През 1885 година първото ограничение е частично преодоляно със Съединението. През 1908 година отпада и второто.

За тридесет години две основни положения, установени от международния ред през 1878 година, се оказват променими.

От това не следва, че българските управляващи вече могат да правят каквото пожелаят. И Съединението, и Независимостта успяват при специфични международни обстоятелства, чрез риск, дипломация и компромиси. Но тъкмо успешният им край може да направи тези ограничения да изглеждат не като непреодолими граници, а като политически проблеми, за които при подходящ момент може да се намери решение.

А един много по-голям проблем все още чака своето решение: националното обединение.

Голямата незавършена задача

Независимостта решава поне един от въпросите, оставени от 1878 година, но не и най-големия. Значителни територии, които българското национално движение разглежда като част от националното пространство, остават извън държавата. Преди всичко Македония, но също части от Тракия, продължават да бъдат в центъра на българската политика.

Тук трябва да се пазим от удобната ретроспективна представа, че още от 1878 година България просто следва една неизменна карта на „Санстефанска България“. Представите за националното пространство са по-стари от Сан Стефано, променят се с времето и невинаги съвпадат. Но към началото на XX век несъответствието между държавните граници и националните претенции е основен политически проблем.

По-важното за нашия въпрос е как изглежда този проблем след Съединението и Независимостта. През 1885 година една граница е променена. През 1908 година една зависимост е премахната. И в двата случая България използва благоприятна международна ситуация, действа преди да получи съгласието на Великите сили и впоследствие успява да постигне признаване на новото положение.

Така незавършеното национално обединение може да бъде мислено не само като историческа несправедливост, но и като следваща задача. Предишните успехи не доказват, че тя може да бъде решена по същия начин. Те обаче дават основание подобно решение да изглежда възможно.

През 1912 година тази възможност престава да бъде само политическо очакване. За първи път след Освобождението България влиза във война, чиято непосредствена цел е промяна на османското статукво в Македония и Тракия.

И през първите месеци изглежда, че и този път рискът се възнаграждава.

1912: когато почти всичко изглежда възможно

Когато през октомври 1912 година започва Балканската война, България не воюва сама. Сърбия, Гърция и Черна гора също нападат Османската империя, всяка със свои интереси и претенции. Но българската армия поема основната тежест на бойните действия в Тракия.

Резултатите идват с изненадваща бързина. Османските сили са победени при Лозенград, а няколко дни по-късно и в огромното сражение при Люлебургас и Бунархисар. Българската армия напредва до укрепената линия при Чаталджа, само на няколко десетки километра от Цариград. Одрин остава обсаден и през март 1913 година също пада.

Тези победи не означават, че войната е спечелена във всичко, заради което е започната. Още тогава между съюзниците съществуват противоречия за подялбата на завоюваните територии, а бъдещето на Македония остава нерешено. Но през есента на 1912 година разстоянието между националната програма и нейното осъществяване внезапно изглежда много по-малко.

Поредицата вече е забележителна. Съединението е показало, че границите могат да бъдат променяни. Независимостта – че остатъчната зависимост от Османската империя може да бъде премахната. А сега самата Османска империя, която само едно поколение по-рано е владеела тези земи, се оказва победена на бойното поле.

Не е необходимо да предполагаме, че цялото българско общество преживява тези събития по един и същи начин. Достатъчно е да видим какво показва политическият опит. Между 1885 и началото на 1913 година България многократно поема големи рискове и достатъчно често получава желания резултат.

Тъкмо в този момент бъдещата катастрофа става почти невидима. Няколко месеца преди Букурещ България съвсем не изглежда като държава, която се е приближила до исторически провал. Тогавашният ѝ облик е по-скоро на държава, която е по-близо от всякога до осъществяването на националната си програма.

И точно тук успехът започва да се превръща в проблем.

Когато успехът започва да променя представата за риска

Тук стигаме до най-опасното изкушение в този разказ. Лесно би било да кажем, че поредицата от успехи е направила България самоуверена и че тази самоувереност я е довела до катастрофата от 1913 година.

Но това би било прекалено просто. Решението за Междусъюзническата война има своя конкретна дипломатическа, военна и политическа история. То не може да бъде обяснено с национална психология, още по-малко с удобната формула за „главозамайване от успехите“.

Можем обаче да кажем нещо по-ограничено. Решенията от 1913 година са взети след четвърт век, през който българският политически опит многократно е показвал, че рискът може да бъде възнаграден.

Съединението е извършено без предварителното съгласие на Великите сили и оцелява. Войната със Сърбия завършва с победа. Независимостта е провъзгласена едностранно и впоследствие призната. През 1912 година войната срещу Османската империя донася победи, които само месеци по-рано биха изглеждали невероятни.

Нито един от тези успехи не доказва, че следващият риск ще завърши по същия начин. Но всеки от тях влиза в историческия опит, с който се взема следващото решение. Международното статукво вече се е оказвало променимо. Свършеният факт вече е работил. Военната сила вече е давала политически резултат.

България влиза в 1913 година не като страна, научена да очаква провал, а с паметта за едно поколение, през което невъзможното подозрително често се е оказвало възможно.

И може би тук се крие най-важната връзка с темата на тази серия. Културата на поражението, която ще започне да се оформя след 1913 година, не възниква върху празно място. Преди нея съществува нещо, което условно бихме могли да наречем култура на успеха: не убеждението, че България непременно ще побеждава, а натрупаният опит, че чрез собствено действие държавата може да променя граници, зависимости и международни решения.

Това е причината 1913 година да бъде повече от загубена война. Тя прекъсва една поредица.

И когато поредицата от успехи внезапно завърши с катастрофа, възниква въпросът, който ще занимава България почти веднага:

Как се обяснява една катастрофа?

^[1] Иван Илчев и Илчо Димитров, разговор във в. „Култура“, бр. 9 (2283), 6 март 1998 г., електронно издание. Пълен текст в архива на „Култура“

Златко Енев е български писател и издател на „Либерален Преглед“. Досега в България е публикувал седем книги (трилогията за деца „Гората на призраците“ (2001–2005), романите за възрастни „Една седмица в рая“ (2004) и „Реквием за никого“ (2011),  есеистичния сборник „Жегата като въплъщение на българското“ (2010), както и автобиографичната повест „Възхвала на Ханс Аспергер“ (2020). Детските му книги са преведени на няколко езика, между които и китайски. Живее в Берлин от 1990 г.

Книгите му могат  да се намерят в безплатни електронни издания тук на сайта.