Интервю за полското списание „Нова Източна Европа“
Това интервю, проведено по Скайп, се превърна в много сериозен, почти изненадващо сериозен разговор, поне за мен. Младата журналистка Доминка Кардаш, която работи за полското списание „Нова източна Европа“, беше подготвила въпросите си изключително внимателно и освен това беше достатъчно щедра да ми ги изпрати преди самия разговор, така че имах известно време да помисля и подготвя отговори, които да не звучат прибързано и повърхностно. Но далеч по-важното е, че в хода на самия разговор между двама ни се получи истинска човешка връзка, той не беше просто игра на въпроси и отговори, а реална обмяна на идеи, мнения и разбирания, която се получи изключително добре, поне в собственото ми усещане.
Именно това е причината да ви предлагам интервюто сега, две години след реалното му провеждане. За мен е безспорно, че въпросите, които обсъждаме в него, си остават също толкова актуални, болезнени и оставени без реални отговори в широкия обществен разговор в България, колкото винаги са били. Собствените ми разбирания може и да изглеждат чужди, неприемливи, дори „анти-български“, но при всички случаи те поне са реални, а не прикрити под тежкия пласт от мълчание, така характерен за всичко срамно (пардон, „важно“), което се е случило през последните няколко десетилетия в България.
Прочее, нека видим за какво точно става дума
Доминика Кардаш: Добре, здравейте, здравейте. Тук ще говорим, ще имаме интервю, за вашата книга [Реквием за никого], която ще бъде публикувана скоро в Полша. На английски език, заглавието, струва ми се, е Requiem for Nobody, нали?
Защо българите са чувствителни към критиката
Но първо трябва да започна с някои по-широки въпроси, защото прочетох в една от биографиите ви, че поради някакъв критичен подход към българската култура, българското общество, българската политика, книгите са ви направили добре познат, но „не особено обичан“ в страната ви. Защо според вас това е така, защо българите са толкова чувствителни към критиката?
Златко Енев: Това е много широк, много сериозен въпрос и трябва да започна с нещо по-общо, което искам да изясня в самото начало на разговора. Ще говорим сега за книга, която е написана за България, за събития, които са се случили в България. Има разбира се множество различни начини [да се интерпретира това], но аз ще говоря основно за два възможни подхода. Единият от тях – аз го наричам лесен – е да се каже, че това е книга за някаква малка, изостанала страна, история за някакъв изостанал народ и че те правят нещата по своя начин. О, да, ние можем да го разберем и приемем и така нататък, но това не сме ние!
Мисля, че това е лесният начин. Трудният, сложният начин – и аз със сигурност ще се придържам към него – е да приемем това като книга за човека, за човешкото състояние. Разбира се, че тя разказва българска история, но ще бъде много погрешно да си мислим, „О, това се е случило в България, то няма нищо общо с нас“. Ще започна със следното: аз знам за поне една друга европейска нация, която е реагирала много алергично срещу една версия от близката си история, написана от бивш [техен] съгражданин преди около 20 години. Всъщност [хората от тази страна] реагираха толкова алергично, че дори създадоха закон срещу всичко това[1]. Не искам да говоря повече, [искам само да подчертая], че България не е изключение. Това е просто нормалната реакция на всяка страна, всяка нация, която е била ударена в меката част на корема от версия на собствената си история, която хората не могат да приемат, защото вероятно я възприемат като много, много срамна.
Така че българите не са някакви неандерталци, които реагират по примитивен начин, те просто реагират нормално. Разбира се, има специфики, защото България е южна страна, мястото е горещо и това създава много специална атмосфера, много специален климат – и тук нямам предвид географския климат.
В моето лично разбиране България е много по-близка до места като южна Италия, отколкото, да речем, Полша. И когато чета историите на Елена Феранте, аз се чувствам у дома си. Това е мястото, към което принадлежа, това е мястото, където съм се родил, то е точно същото място, същото нещо. Хората са много тясно свързани, не можеш да се измъкнеш, те не биха те оставили, а освен това то е пълно с агресия и насилие. Така че това отново не е изключение, знаете ли?
Сега, конкретното нещо за България и защо [според мен] не ме харесват много там е, че в България има определен начин за справяне с нещата, които се възприемат като срамни. За разлика от Полша… [Между другото], аз съм голям почитател на вашата страна, където започвате големи дискусии, има сериозна интелигенция, това е сериозно европейска страна и когато нещо се случи там, целият свят чува за него. [Та, за разлика от Полша], в България не се случва нищо. Хората просто затискат срамната история под дупетата си и седят върху нея, докато се задуши – и не се случва нищо.
Така че това е, което се случи с тази книга. Тя се появи, имаше няколко разговора и тъй като аз съм сравнително познат там (имам списание, което се чете добре), хората чуха за нея, не че тя остана напълно незабелязана, но никога не е имало някакъв знак за сериозно приемане на тази книга, тя изчезна като камък в блато – пльос! – и това беше всичко. Аз живея с това от много дълго време и разбирам, не се сърдя на хората си. Те си живеят по своя начин, пък и аз отсъствам от много дълго време, така че много от тях приемат това така, „Ми, знаете ли, той е отишъл там и е станал най-големият западняк, а сега идва и започва да ни обяснява кои сме и какво сме. Оооо, много моля!“
На български за всичко това има точно определена фраза: „Пази Боже, сляпо да прогледа!“.
Променя ли имиграцията гледната точка?
Мислите ли, че вашият опит с имиграцията е променил гледната ви точка към българите, към историята и културата [на страната ви]? Или може би нищо не се е променило, след като сте емигрирали в Германия?
Не мисля, че е възможно другояче. Ще започна с една парабола, която прочетох в някаква книга на Карл Ясперс преди много години, по време на следването си. Той казва нещо такова (перифразирам): „Човек, който живее в бъчва, не може да знае какво е бъчва. Само когато я напусне, може да придобие представа за това какво е бъчва.“ Така че нещо подобно се случва с всеки емигрант, предполагам. Живеете на едно място, обхванати сте много плътно от него, абсолютно приковани сте в него. Мислите по определен начин, чувствате по определен начин, а след това излизате от него и изведнъж осъзнавате, че това е нещо много местно, много специфично. И след това, разбира се, всичко се променя.
Факт е, че аз живея живот, който е разделен поравно на две части: живял съм 30 години в България и 30 години в Берлин – който не е точно Германия. Това е много важно нещо и, разбира се, този житейски опит е имал много и разнообразни въздействия върху моя [начин на мислене] и е довел до много различни резултати. Така че всичко това е естествено..
Книгата Реквием за никого
Като цяло бих искала да поговорим за историята в Реквием за никого и бих искала да започна оттам, откъдето започва книгата: 80-те години на миналия век с процеса на принудителната асимилация на турското малцинство, който е много болезнено преживяване за много хора, последвано от масова емиграция. Как изглеждат тези, да кажем, тъмни страници от на българската история, как се възприемат те в днешно време в България?
Има много възможни начини за обсъждане на този въпрос: един от тях е песимистичен, друг – оптимистичен, а вероятно има и трети, да го наречем реалистичен. Ще се опитам да се придържам към третия.
Факт е, че широката общественост в България все още е много алергична към тази тема. Преди около 20 години, да кажем в началото на хилядолетието, когато започнаха да се появяват първите документални филми и първите повече или по-малко открити, знаете, опити за открито обсъждане на тези неща, хората реагираха много остро. Тогава аз все още не бях толкова активен и само постфактум осъзнах как е било[2]…
Моята книга е нещо като втора вълна. Хората изглежда вече бяха свикнали. Най-лошият сценарий беше вече преминал, те не реагираха толкова нервно, а просто задушиха всякакви разговори. Това беше, което се случи, но сега вече стигаме до третата вълна, при която се появиха цяла серия от много важни научни изследвания по темата. Едно от тях – и може би най-важното – е написано от уважаван член на академичната общност в България, който се занимава специално с икономическите аспекти на тази тема, с икономическата мотивация[3].
Казано по-просто, нещата са плашещо подобни на онова, което се е случило с евреите в Германия до 1938 г. Искам да кажа, ние не сме хвърлили турците в газови камери, но всичко останало, което германците са направили с евреите, ние го направихме с турците, като например: отнехме човешкото им достойнство, отнехме и имуществата им. Променихме имената им и ги принудихме да не говорят на техния език, който беше забранен по онова време. Хвърлихме водачите им в концлагери, които бяха отворени наново, специално за тази цел. Бяха променени дори и местните архиви, записите. Директно като в Оруел, разбирате ли? Публичните регистри бяха променени със задна дата – десетки, може би и стотици години назад, за да се направи така, че тези турски имена да изчезнат, защото общото обяснение или поне начинът, по който ни го представяха беше, че това всъщност са българи, които някъде в хода на тези 500 години са загубили своята идентичност, станали са турци, но всъщност те са си българи, така че ние им връщаме онова, което всъщност са, тяхната истинска идентичност.
Разбира се, турците никога не биха могли да приемат това. Искам да кажа, нямам нищо против турците или българите или които и да било [хора], но това са просто етнически турци, които са останали в страната след края на Османската империя. И те са били преследвани още от ден първи [на следосвобожденска България]. Това е една много дълга история на омраза и тя е протичала на вълни, като на всеки 20 години е имало някакво преследване срещу турците – най-вече икономическо. Но то никога не е било толкова тежко, колкото през 1980-те години. Те наистина се опитаха да ги унищожат и, разбира се, това доведе до… Искам да кажа, беше пълна лудост. Не знам как е било в Германия по времето на Хитлер, но в България настана [всеобща лудост]. Бях на 23 и си спомням всичко, до ден днешен, с такъв дълбок срам.
[България] беше просто едно малко заспало местенце, всички бяха [прозява се]. И изведнъж, уау разбирате ли, като, като в някакъв филм за Дракула: идва тъмнината и той изведнъж излиза и „сега ще ти изпия кръвта“ или нещо подобно. Разбира се, тук говоря „метафорично“.
Нека го кажем така: беше непоносимо, беше толкова грозно! И най-срамната от всички истории… Аз съм на 23 години, младо момче, нали разбирате? И се прибирам вкъщи…
[Тук трябва да вмъкна, че имах] възможно най-добрия, най-любезния от всички възможни бащи, наистина страхотен човек. Мек, с мек характер човек – и аз наистина го обичах много. И значи сядаме да говорим, и той ми казва нещо такова, „Това е правилно, моето момче, ние правим правилното нещо, защото иначе те ще ни погълнат. Имат толкова много деца, пък и тази страна е българска и те трябва да станат българи. Не се ядосвай.“ И аз го гледам като треснат и само викам „Боже, татко, ти какво говориш?“
Виждате сама за какво става дума, какво имам предвид. И това беше така, човек просто не може да си го представи. Беше толкова лудо нещо.
Така че нищо в тази книга не е всъщност фактически „истинско“, това е измислена история, но реакцията на хората винаги е много показателна, „Това е абсолютната истина“. Ето защо идва и това първо изречение, „Колкото повече го измислям, толкова по-вярно се оказва“.
Имате предвид мотото?
Да, да.
Как изглеждат нещата в днешно време?
Как стоят нещата в днешно време, например в училищата? Добре ли образоват българите децата си по тази тема?
Има спорадични дискусии по темата [във връзка с учебниците], в които участвам и аз[4]. Все още се споменава само с по един параграф в учебниците по история: „това се е случило и ‚ла ла ла‘.“ Няма никаква истинска дискусия.
Виждате ли, [част от проблема според мен е в това, че] България има национална идеология, която е конструирана около идеята за омраза към турците. [Може би] това е било историческа необходимост, вероятно през 1880-те години или нещо такова.
Ние сме били, така да се каже, освободени от руснаците. Същият генерал, който, както знаете, е избивал поляците, генерал Гурко, е нашият национален герой, защото той е победил турците в Освободителната война. Но след като страната е освободена, има разделение в резултат на Берлинския конгрес от 1878 г. България е разделена на няколко части, така че това е било време на големи национални разочарования и вероятно са имали нужда от идея, която да обедини хората за войната, която е била неизбежна – и тя действително се случва, Балканската война, около 20 години по-късно. Така че, в известен смисъл – и това може да прозвучи много цинично, но може би наистина е било необходимо по онова време, защото най-лесната идеология за обединяване на хората е омразата. Просто им даваш някого, когото да мразят и те се обединяват така, както нищо друго не може да ги обедини, и това е сработило.
Проблемът е, че след това сме побеждавани във всички войни и това се е превърнало във вътрешна рана, която вече не се вижда, но продължава да кърви. България все още страда много от идеята, че никога не сме постигнали „ла ла ла“. И кой е виновен? Турците, разбира се!
Знаете ли, ние имаме този национален виц: Идва един чужденец в България и пита „Защо закъснява автобусът?“ „Ами, знаете ли, 500 години турско иго.“ „А защо не работи асансьорът?“ „Ами, знаете ли, 500 години турско иго.“ Всичко в България е „турско иго“, каквото и да се случи.
Но след това идват истинските лоши шегаджии и казват, „А знаете ли защо турците са толкова лоши? Защото са специализирали 500 години в България.“ Така че, да, всичко това е сложно.
Насилие
Разбирам, че това е доста нова, не знам, нова история, нали? 80-те години на миналия век, което не е толкова отдавна. Но освен това вие разказвате историята така, че, независимо от всичко онези, които са били на власт, те остават на власт, а тези, които са били жертви, остават жертви. (Въпреки че в края има обрат).
Всъщност Реквиемът изобразява една страна, в която насилието е вградено, то е част от нейните структури и е мълчаливо прието от тези, които наблюдават, от свидетелите. Съгласен ли сте с това твърдение?
Отново бих се съгласил, но с допълнението, че това не е само България. Това е начинът, по който все още функционира човешката природа, за всички нас. Били сме маймуни, колко време? Може би 100 милиона години или нещо подобно, а сме хора от около 100 000 години, така че това са напълно несъвместими неща. Не искам да се отвличам накъм „големи приказки“, но нашите най-дълбоки емоции, цялата ирационалност, която носим в себе си, изглежда е дълбоко свързана с идеята за насилието. Разбира се, това не ми харесва, пък и то се променя – има сериозни съвременни учени като Стивън Пинкър и други, които наистина доказват въз основа на статистически данни и факти, че насилието в човешката история намалява, въпреки че разполагаме с все по-ефикасни оръжия за масово унищожение и каквото ли не още. Но, да, насилието в ежедневието, то всъщност намалява.
Остава си обаче факт, че то е част от човешкото състояние, че насилието е неразделна част от нашата култура, от нашия начин на живот. И, разбира се, то винаги е насочено към слабите – обикновено това са жените, децата, малцинствата, които не могат да се защитят добре и това е така, откакто има човешки род. Така че, разбира се, това е история за България, но отново искам да предупредя хората да не казват, „о, неандерталците, ние знаем, ние знаем, че те са такива“. Това не е нещо, което бих могъл да приема. Да, това е история за България, но това не е история за „тях“, това е история за „нас“.
Насилие над жени
Добра забележка, може би… Да, различно е, когато четеш тази история като чужденец. Като небългарин я възприемаш по-скоро като специфична за страната, въпреки че можеш да кажеш, че е и доста универсален опит, универсална история.
Но, говорейки за насилие, бих искала да задам този въпрос, защото наистина ми направи впечатление, че историята ви е толкова пълна с насилие срещу жени и обикновено то е сексуално. Имам предвид, че жените тук са малтретирани, изнасилвани, убивани и обикновено това са мъже, които ги малтретират, показват своето господство. А освен това насилието обикновено се показва от мъжка гледна точка.
Защо сте решили да оформите историята си по този начин?
Не съм решавал нищо. Разбира се, да се каже нещо такова е клише, но това нещо се написа само, аз просто регистрирах вибрациите. Съжалявам, ако се е получило [прекомерно] по някакъв начин. В България имаше много такива реакции, особено от страна на по-млади жени, които бяха толкова отвратени от историята, че просто казаха „това е някаква мръсотия, до която няма да се докосна при никакви условия! Не е това, което сме ние!“ И това е големият проблем, защото, ако хората се фокусират само върху тази част от нея, тоест българите като сексуални насилници, то аз правя много лоша услуга на страната си, знаете ли. И не бих искал да го правя, разбира се. Отново: никога няма да приема идеята, че това е история за начина, по който българите се отнасят към жените си… Искам да кажа, мислите ли, че книгите на Фокнър са само книги за Америка? А в тях има много насилие, както знаете.
О да, да.
Не знам… Общото ми усещане за тази история е… Първо, тук няма добри герои. В нея няма положителни герои, освен Мария. Но Мария е… Около нея има нещо като ореол, тя е като светица, разбирате ли? Тя е жертва, била е принесена в жертва и това, разбира се, я поставя в позиция, която е отвъд добро и зло, тя е просто недосегаема. Но сред останалите герои няма добри хора, освен може би Марион. О, важно е да се спомене, че ако може да се говори за нещо положително в тази книга, то отново са само жени, тук няма положителни мъжки персонажи. И това отново не е нещо, което съм избирал. Хората осъзнават тези неща, но когато ме питат „защо?“, мога само да кажа, че те са каквито са и аз съм какъвто съм.
С други думи, не правете „две плюс две“ и хахаха, „ето го, той е там“. Имаше директни въпроси от такъв род, хората питат за тези неща. Как можеш да мислиш за нещо толкова ужасно? Знаете какво имам предвид, няма да правим спойлери тук, няма да казваме на хората за какво става дума, но централната сцена в книгата, този определен вид изнасилване, то е толкова картинно и толкова жестоко, че хората не могат да повярват, че нормален човек може да мисли за нещо подобно…
Обикновено отговарям, „добре, вие решавате. Аз не искам да ви казвам кой съм“.
Но, да, в историята на България е имало много случаи, при които извършителите и жертвите са сменяли местата си и изведнъж жертвите са ставали извършители, самите те. Най-простият пример за това е комунистическото управление, т.е. комунистите –жертвите на фашисткия режим – изведнъж са станали най-големите престъпници и са били много по-ефективни от фашистките си предшественици. Така че [в България] досега няма история на истинско пречистване, имам предвид духовно и културно национално пречистване. Но това отново не е изключение.
Всъщност има само една страна в Европа, мисля, в която се е случило нещо подобно и това е Германия. Цялата ми работа, цялата ми дейност от последните 15 години е подчинена на идеята, че се опитвам да дам Германия като пример за истинско пречистване на най-мръсната от всички възможни национални истории. Немската история наистина е била преобърната с главата надолу, защото хората са поели отговорност.
Не говоря за колективна вина – няма такова нещо като колективна вина, но има колективна отговорност и трябва да я има. В противен случай никоя история не може да работи добре.
Но нека продължим, отклонявам се в напълно различна посока.
Никола
Когато казахте, че Мария е нещо като светица, си спомних, че бих искала да поговорим за другия герой, втория по важност. Говоря за Никола, разбира се.
Така както аз я възприемам, [в историята ги има] тези мъже, които използват секса като средство за власт, те се опитват да „дисциплинират“ жените или да им покажат своето господство, но Никола е нещо напълно различно. Той е, как да го кажа, сексуален девиант и психопат. Някой, който е толкова жесток, че е трудно да се повярва, че е истински човек. Беше ми много трудно да прочета някои пасажи, в които става дума за него.
Още повече, че той е представител на това следващо поколение, той е син на някои от другите герои и е оформен от насилието, което е преживял у дома, на което е бил свидетел в страната си. Бих искала да ви попитам дали сте съгласен, че той е един вид „гнил плод“ на поколението си? Искам да кажа, че той е до такава степен оформен, толкова развален от насилието, на което е бил свидетел, че не е имало друг начин да му се покаже, че може да бъде някой друг. Той е като… като лупа, един вид увеличително стъкло, което показва какво е гнило в обществото. Съгласен ли сте с това?
Никога не съм мислил по такъв начин за героите в книгата и моят прост отговор е „не“. Не мисля, че Никола е пример за нещо по-широко от собствената си личност и лична история и, което е по-важно, не мисля, че той е чак толкова голямо чудовище. Да, той извършва много чудовищни неща, но преди всичко друго в писането има нещо много просто: ако не си в състояние да се идентифицираш с героите си, да се почувстваш като тях, да се поставиш на тяхно място, то не можеш да пишеш никаква убедителна проза. Както казва Флобер „Мадам Бовари, това съм аз“.
С други думи, не мога да кажа нещо от рода, „О, какъв лош човек ще ви покажа!“ Много от импулсите, които описвам в тази книга, много от нещата, особено от детството на Никола, те са напълно автобиографични. Те са се случвали на мен, а не на някой друг. Цялата сцена с яденето… Знаете на какво… Малтретирането от страна на майката – това са все неща, с които съм живял, така че в известен смисъл нещо такова би могло да се случи и с мен, ако нямах този добър ангел някъде там горе, който просто не е позволил животът ми да се развие по този начин.
В някакъв смисъл Никола е като изследване, абстрактно и фантастично, на съдбата на дете, което всъщност е много надарено и много интелигентно, но е имало лошия късмет да изгуби повечето от ориентирите в живота си. Знаете, той губи баща си, а майка му никога не е била много полезна [като родителска фигура]. После пък попада в компанията на тези престъпници, така че стъпка след стъпка някак се превръща в чудовище, но това не е нищо, нищо, което не е могло да бъде избегнато. Това не е нещо от рода на, „той е роден по този начин… той е предопределен да бъде чудовище и това е всичко“. Или както се изразихте по-социологически, нека кажем, че това е същността на онова, което се случва в едно прогнило общество, което не е било прочиствано в продължение на години, то просто е натрупвало и натрупвало това напрежение отвътре, така че накрая единственият възможен резултат са хора-чудовища.
Аз мисля, че това е малко фаталистичен възглед. Винаги има алтернатива. А освен това не мисля, че самият той е чудовище или нещо много представително за България или поколението си. Това просто е човешко същество, което е имало лошия късмет да не получи правилния съвет и правилните хора в живота, така че се е оформило по този начин.
Споменахте, че някои от по-младите читатели, по-младите жени, не са искали да имат нищо общо. Просто са се чувствали отвратени, не са искали да го докосват изобщо.
Да. Думата беше „мръсна“. Мръсна, мръсна, това беше думата. Мръсна книга.
Да, но накрая… Мисля, че има обрат… Искам да кажа, Мария получава собствен глас, става съавторка, отмъщава за всичко, което ѝ се е случило и я има тази финална сцена, когато тя унищожава света, нали, тя унищожава себе си и мъчителя си. Какво означава този финал за вас? Какво е значението на този акт? Не знам, пречистване?
О, това отново е нещо, което се случи от само себе си, но го чувствах толкова мощно. Наистина бях облекчен накрая, о, такава красота, разбирате ли, големите пламъци и всичко, а тя все още говори, от едно друго място. Каквото и да е останалото, тук се разказва една много поетична и много фантастична история. Но заедно с това тя е абсолютно истинска, не си въобразявам нищо.
Писах тази книга в продължение на пет години, започнах в 2006 и я завърших в 2011, което беше много нетипично. Обикновено, ако започна да пиша нещо, го завършвам доста бързо – това е начинът, по който работя – но в тази история имаше сериозен проблем, защото в момента, в който стигнах до сцените на много графично, много живописно насилие, като смъртта на Стамко и други подобни неща, изведнъж се почувствах така, като че не владеех езика, на който да ги опиша. Защото те са толкова невероятно жестоки и нечовешки, че без значение по какъв начин се опивах да го изразя, то звучеше или изключително медицински, като описание на някаква оперативна процедура, при която режеш тук и там, или като най-циничния и грозен уличен сленг. И двете бяха за мен напълно неприемливи, така че не знаех как да го напиша, особено сцените с Мария. Имах картините в главата си, но книгата лежеше в чекмеджето ми в продължение на много години.
И тогава се случи нещо много, много странно и това е истинското чудо. Един ден в съня ми, беше рано сутринта, нито спях, нито бях буден, Мария изведнъж ми се яви, знаете ли, тя дойде в съня ми и това беше… Разбира се, че сега го конструирам малко, но беше повече или по-малко следното: тя каза нещо от рода на, „знаеш, че си свършил работата си, позволи ми сега да я поема аз. Сега е мой ред да разказвам.“ И след това в съня ми тя започна да разказва историята на своето изнасилване и всичко беше толкова лесно и толкова, ах, Боже… Когато тя… Прочетох някъде, че полицаите и особено американските полицаи, които се сблъскват с толкова много насилие, развиват много странен вид хумор, който е изключително груб и за хората отвън може да звучи като лудост, но това е единственият начин да се справите с толкова много насилие, защото иначе ще полудеете. Те просто започват да се шегуват с най-ужасните неща в живота и именно това е, което прави Мария.
Не знам как звучи на полски, но на български то е някак смешно. И въпреки това е някак готино как говори през цялото време, когато описва като нещо съвсем нормално нечовешки, ужасяващи неща.
И второто най-важно нещо, което отново не съм контролирал по никакъв начин, е, че тя говори на много остарял език. Осъзнах го едва когато хората започнаха да пишат в Интернет, „Ама какво е това, никой не говори така в днешно време? Защо тя говори толкова смешно?“ и нямах никакъв отговор, но в един момент на прозрение изведнъж ми светна. Всъщност това, което прави Мария, е да говори езика на българския фолклор, който, разбира се, е много стар, но българският фолклор, както и повечето фолклори в този свят, е израз на векове на голяма болка и скръб, и той е развил специален начин на представяне и преработване на всичко това. Именно затова тя говори по този начин, това е нещо като народна песен, която описва неимоверни мъки. Не знам дали е възможно да се преведе нещо такова наистина. Не говоря полски, но се надявам…
Позволете ми на това място да изразя най-дълбоката си благодарност към госпожа Ханна Карпинска – преводачката, която се бори 10 години… Тя се бори 10 години, докато най-накрая успя да издаде тази книга в Полша. Шапка ѝ свалям. Тя има моята вечна благодарност.
Вярвам, че не е било лесна работа да се преведе романа и мисля, че е добре, направено е доста добре. Не познавам оригинала, но мисля, че и аз имах същото усещане, че езикът на Мария е нещо съвсем различно. Така че мисля, че преводачката наистина е много добра.
Аз съм толкова благодарен, че светът ми изпрати този човек. Тя дойде при мен някъде между 2011 и 2013 г. „Прочетох тази книга бих искала да я преведа“ „Какво? Ами добре.“
И след 10 години мечтата най-накрая се реализира. Това е като холивудски филм [смях]. О, да, някак си да, така е.
Реквием за никого
Исках да ви попитам за заглавието. Знам, че този въпрос може да не ви хареса, но. Значи, заглавието е Реквием за никого, но все пак бих искала да ви попитам за кого е? Имам предвид за кого скърбите най-много в тази книга или какво научавате в нея, защото определено е имало някаква причина да се постави такова заглавие.
Уилям Фокнър
Има две страни на този въпрос. Едната е широката, общата, която е трудна за обяснение. Другата е конкретната, която е лесна и ще започна с нея. Заглавието на книгата всъщност е почит към Уилям Фокнър… Той има тази известна книга, наречена Реквием за една монахиня. Та, в моето детство и младост, когато Фокнър беше нещо като тера инкогнита, имаше един български писател, син на един от най-големите български писатели-интелектуалци, който по онова време беше смятан за много велик автор. Днес вече не чак толкова, но при всички случаи той правеше първите опити да запознае българската публика с творчеството на Уилям Фокнър и обикновено посочваше като пример Светилището, което самият Фокнър описва като най-слабото си произведение, но както и да е. Та, Реквиемът на Фокнър се появи в България с малко по-различното заглавие, Реквием за една светица, тъй като оригиналното заглавие определено не е звучало достатъчно описателно или каквото и да е. Сега, писателят, когото споменах, написа книга, наречена Реквием за една мръсница, която е шпионски роман и няма нищо общо с Фокнър, но във всеки случай контрастът между превъзходната и неописуема проза на Фокнър и тази доста груба шега с него някак си ме доведе до идеята. Не знам кога точно се е появила, но Реквием за никого ми прозвуча като – Бум! – и това беше всичко.
Сега, сложната страна на въпроса, защо това е реквием за никого. Ами защото няма, няма начин да се фокусира това дълбоко чувство на скръб, на трагичност, на неописуема жестокост. То не може да бъде свързано с някаква личност или група хора, не може да бъде свързано с турците. То просто е реквием за никого, защото не може да има реквием за някого, ако разказвате историята, която разказвам аз. Не знам дали това е кой знае какъв отговор, но както и всичко останало то просто дойде при мен. Никога не съм питал защо, просто бях благодарен и мисля, че това е страхотно заглавие. Това е, това е добро заглавие, да, да.
Корени
Има и един друг въпрос, който бих искала да ви задам. Може би трябваше да го задам по-рано, но сега искам да ви попитам за корените, защото в книгата много се говори за тях. Например Бай Денчо [Паладински] говори много за корените, колко те са важни, как те ни правят такива, каквито сме. Но, добре – Бай Денчо не е положителен герой…
Къде ти положителен! Той е самият дявол, най-лошият от всички тях, това е вярно, но заедно с това той е човек с дълбоки корени. И това е противоречие, с което трябва да живеем. Добре, продължавайте, да така е.
Това, което исках да попитам… Изглежда така, сякаш показвате „корените“ като източник на предразсъдъците, омразата, насилието. Че ние възприемаме корените си като източник на омраза към другия и изглежда, че единственият начин да се предотврати омразата е човек да отреже собствените си корени, точно както го е направила Мария: тя също казва, „проклети корени“ или нещо подобно, не знам как да го кажа на английски език. Мислите ли, че корените са нещо, което ни пречи да се срещнем с другия, което ни пречи да бъдем добри хора?
[Смях] Бих го формулирал по този начин: а мислите ли, че очите са средство да не виждаме другия или устата е средство да не разговаряме с хората? Разбира се, че не.
Искам да кажа, че корените никога не могат да бъдат нещо, което ни разделя от другите, освен в случаите, когато самите ние сме решили, че те са напълно несъвместими с широкия свят и че не можем да бъдем горди членове на една нация и заедно с това граждани на света. Подобни неща са доста добре установени, [поне по европейската периферия], но аз не вярвам в тях.
Всъщност това е нещо, което ме удря директно в сърцето, защото темата за корените и отрязването им или как да живееш с тях на чуждо място е по разбираеми причини една от основните теми на моя живот.
Всъщност този тип книги и този тип проза са част от една огромна вълна в днешно време, тоест книги, написани от хора, които са родени на дадено място, но са се издигнали на друго. (Салман Рушди е най-известният пример). Има дори литературен термин за това, тя се нарича световна литература, но аз мразя клишетата и не бих приел никакво приписване на атрибути от този вид към моята книга.
Но всички имат право на собствена интерпретация. Искам да кажа, че хората, ако изобщо говорят за това, ще говорят каквото си искат, така или иначе.
Патриотизъм
Това нещо с корените е много специално. Сега, аз съм живял толкова дълго извън България и всъщност извън всяко място, което мога да нарека родина, че стигнах до място в живота си, на което всички тези разговори за патриотизъм и други подобни неща ми звучат невероятно остаряло. Просто не давам пет пари за какъвто и да е патриотизъм. Не съм български патриот и, за Бога, не съм германски, но въпросът е, че тогава е много трудно да се избегне ситуация, в която е изключително сложно да се опишеш с прости думи, като например кой си. Повечето хора биха отговорили: аз съм поляк, аз съм българин, аз съм германец, но аз не мога да отговоря на този въпрос по такъв начин. Защото, разбира се, единственият език, на който мога да работя, и единствената култура, която съм в състояние да „почувствам“ е българската, но аз не се чувствам идентифициран с моята родна страна от толкова дълго време, че тя ми е почти безразлична.
Искам да кажа, че когато отида там, това е просто още едно чуждо място като всяко друго и последното нещо, което бих приел, е някакъв вид патриотизъм, въпреки че не бих отишъл чак толкова далеч, че да кажа, че патриотизмът е последното убежище на негодника. Мисля, че патриотизмът е начин на идентификация, който принадлежи на миналото. За мен той е просто минало. Много хора изглежда имат сериозни проблеми с факта, че всички видове такива идентификации изглежда се разпадат точно в сегашния исторически момент и това е причината хората толкова много да се страхуват от чужденците: „ах те идват тук, те ще ни направят различни, те ще направят нещо друго от нас, ние сме германци, ние сме поляци, ние сме холандци, ние сме българи, не искаме чужденци, за Бога!“
Аз не мога да се подпиша под това, „защото руснаците също обичат децата си“, ако разбирате какво имам предвид.
Но така или иначе, да, добре. Благодаря, мисля, че приключихме. Благодаря за вдъхновяващото интервю, благодаря за изключително интелигентните въпроси. Знаете ли, преди да започнем публикувах въпросите ви във Фейсбук, за да видя как ще реагират хората и те бяха като „О, наистина ли са го прочели по такъв начин?“ [смях]
Добре, благодаря, много ви благодаря, лек ден.
Довиждане, довиждане.
[1] Естествено тук имам предвид самата Полша и добре известния тамошен закон, който прави подсъдни обвиненията в полско участие при Холокоста и други престъпления, извършени по време на германската окупация на Полша. Огромната дискусия, която се разрази в страната някъде около 2000-та година, беше подбудена от книгата Съседи на принстънския историк Ян Грос, в която се повдигат именно подобни въпроси.
[2] Тук имам предвид филми като Гори, гори огънче на Малина Томова и Румяна Петкова, който предизвика яростни дискусии по времето на появяването си. (И за който днес има буквално само десет реда в Уикипедия).
[3] Румен Аврамов, Икономика на „възродителния процес“, Център за академични изследвания, София 2016. Книгата се намира за свободно сваляне в Интернет.
[4] Виж например Отново за учебниците или „кой кого манипулира?“, Либерален преглед, 5.7.2019.
