Рецензия на Замъкът в гората от Норман Мейлър
(Random House, 477 стр.)

В своята двойна биография на двамата най-кървави касапи и най-ужасни морални чудовища на двадесети век, Сталин и Хитлер (но дали Мао не е също там някъде? а не заслужава ли да бъде споменат и Пол Пот?), Алън Бълок отпечатва една до друга фотографии на училищните класове на младия Йосиф и младия Адолф, направени съответно през 1889 и 1899 г. – с други думи, когато и двамата са на около десет години. Вглеждайки се в двете лица, човек се опитва да улови някаква същност, някаква тъмна аура, някакъв лукав намек за ужасите, които предстоят; но снимките са стари, качеството е лошо, не можете да бъдете сигурни, а и камерата не е гадателски инструмент.

Класическият въпрос при фотографии на училищни класове – Какви ще бъдат съдбите на тези деца? Кое от тях ще стигне най-далеч? – има особена острота в случаите на Сталин и Хитлер. Възможно ли е някои от нас да са зли още от момента, в който са напуснали майчината утроба? Ако не, то кога злото „влиза“ в нас и по какъв начин? Или, за да поставим въпроса в по-малко метафизична форма: как така някои от нас никога не развиват възпираща морална съвест?

Що се отнася до Сталин и Хитлер, дали грешката е била във възпитанието им? Или може би в образователните практики в Грузия и Австрия от края на XIX век? Или момчетата всъщност са развили съвест, а после в някакъв момент са я изгубили: били ли са Йосиф и Адолф, по времето когато са били снимани, все още нормални, мили деца? Превърнали ли са се в чудовища по-късно, може би като последица от книгите, които са чели, или обкръжението, в което са расли, или натиска на времето?

А може би у тях не е имало нищо особено, нито рано, нито късно: сценарият на историята просто е изисквал двама касапи, Касапинът на Германия и Касапинът на Русия; и ако Йосиф Джугашвили и Адолф Хитлер не са били на точното място в точното време, то историята е щяла да намери друга двойка актьори, също толкова добри (тоест също толкова лоши), за да изиграят тези роли?

Това не са въпроси, които биографите обичат да си задават. Има граници на това, което някога ще знаем със сигурност за младия Сталин и младия Хитлер, за тяхната домашна среда, тяхното образование, ранните им приятелства, ранните влияния върху тях. Скокът от оскъдния фактически запис към вътрешния живот е огромен, и историци и биографи с право се колебаят да го направят. Затова ако искаме да узнаем какво се е случвало в душите на тези две деца, ще трябва да се обърнем към поета и към истината, която той предлага – истина, която не е същата като историческата.

Тук в картината влиза Норман Мейлър. Мейлър никога не е смятал поетичната истина за истина от по-нисък порядък. От Американска мечта и Реклами за себе си през Армиите на нощта и Защо сме във Виетнам? до Песента на палача и Мерилин, той се чувства свободен да следва духа и методите на фикционалното изследване, за да достигне до истината за нашето време – начинание, което може и да е по-рисково от това на историка, но предлага по-богати награди. Темата на новата му книга е Хитлер. Хитлер може и да принадлежи на миналото, но миналото, към което той принадлежи, е все още живо или поне не мъртво. В Замъкът в гората Мейлър е написал историята на младия Хитлер, и по-специално историята за това как младият Хитлер бива обсебен от злите сили.

Генеалогията на Адолф Хитлер е объркана и, според Нюрнбергските стандарти, не съвсем „кошерна“. Баща му, Алоис, е незаконороден син на жена на име Мария Анна Шикългрубер. Най-вероятният кандидат за бащинство, Йохан Непомук Хютлер, е също така дядо, чрез друга връзка, на Клара Пьолцл, племенница и трета съпруга на Алоис, майка на Адолф. Алоис Шикългрубер се легитимира като Алоис Хитлер (избраната правописна форма е негова) на четиридесетгодишна възраст, няколко години преди да се ожени за много по-младата Клара. Но слухът, че истинският баща на Алоис – и съответно дядо на Адолф – е бил евреин на име Франкенбергер, никога не умира напълно. Имало е дори тъмни намеци, че Клара е била естествена дъщеря на Алоис.

След като влиза в политиката през 20-те години, Адолф Хитлер прави всичко възможно да скрие и дори да фалшифицира своя произход. Дали това е било, защото е вярвал, че има еврейски прадядо, не е ясно. В началото на 30-те някои опозиционни вестници се опитват да дискредитират антисемита Хитлер, като сочат евреин в семейния му гардероб; усилията им свършват внезапно, когато нацистите идват на власт.

Чрез собствените си усилия Алоис Хитлер се издига от селянин до чиновник от средните редици на австрийската митническа служба. С Клара има три деца; в дома си довежда и две деца от предишен брак. Едно от тях, Алоис Младши, бяга от дома, за да води скитнически, отчасти престъпен (и двуженен) живот. Синът на Алоис Младши, Уилям Патрик Хитлер (от ирландска майка), напразно се опитва да изнудва Фюрера за семейни тайни, преди през 1939 г. да емигрира в САЩ, където, след кратък период на лекционни турнета като „експерт“ по своя чичо, постъпва във флота.

В Mein Kampf (Моята борба), книгата, която пише в затвора през 1924 г., Хитлер представя силно пречистена версия на своя произход. Тук няма нищо за кръвосмешение, нищо за незаконно раждане, със сигурност нищо за еврейски прадеди, дори нищо за братя и сестри. Вместо това ни се предлага историята на умно момче, което се противопоставя на властен (и все пак обичан) баща, който иска то да го наследи в държавната служба. Решено да стане художник, момчето нарочно се проваля на изпитите, осуетявайки плановете на баща си. В този момент бащата умира по „предопределен“ начин, и момчето, с подкрепата на още по-обичаната си майка, е освободено да следва съдбата си.

Култура, в която мъжката гордост на младежите е насилствено унижавана, рискува да провокира завръщането на потиснатото, увеличено хилядократно.

Историята за умишленото проваляне в училище е очевидна рационализация. Адолф е умно дете, но не, както му се е искало да вярва, гений. Убеден, че успехът му се полага просто заради това, кой е, той пренебрегва ученето. Щом преминава от основното училище в Реалшуле, техническа гимназия, той изостава все повече от класа и в крайна сметка е помолен да напусне.

Светът би бил по-щастливо място, ако Алоис Старши бе наложил своето и Адолф бе станал писар в някое от скритите кътчета на австрийската бюрокрация, но това очевидно не е било писано. Алоис със сигурност наказва сина си, както повечето бащи правят по онова време, и биографите отдават голямо значение на тези побои. В случая със Сталин побоите от баща му, неграмотен обущар, пораждат кипящо чувство на отмъстителност, за което руският народ в крайна сметка трябва да плати. В случая на Хитлер, ако приемем анализа на Ерик Ериксън, побоите и другите прояви на бащинска власт пораждат у момчето решимост да не става патер фамилиас [семеен баща], а вместо това да приеме в колективното въображение на германския народ идентичността на непримиримия бунтовен син – обект на възхищението на милиони други синове и дъщери, обременени с паметта за минали унижения, горяща в гърдите им. И в двата случая урокът изглежда е, че телесното наказание е лоша идея – култура, в която мъжката гордост на младежите е насилствено унижавана, рискува да провокира завръщането на потиснатото, увеличено хилядократно.

Целият раздор между Алоис Старши и Адолф присъства в романа на Мейлър, макар за разнообразие да е видян също толкова от страната на бащата, колкото и от тази на сина. Често охулваният домашен тиранин Алоис се явява тук като симпатично хитър митнически чиновник, съпруг, горд със своята мъжественост въпреки напредналите години, отдаден, но безуспешен любител-пчелар, човек с малко школско образование, който с тревога се катери по социалната стълбица. Сцените, в които Алоис се мъчи да не се изложи на събирания с други провинциални първенци, са достойни за Флобер от Бувар и Пекюше.

Адолф на Мейлър, напротив, е непривлекателно, мрънкащо, манипулативно дете, разкъсвано от инцестни желания и Едипови ревности, но и дълбоко непримиримо. От него се носи лоша миризма, която не може да премахне; има и навика да изпразва червата си, когато се уплаши. Най-шокиращият му акт е умишлено да зарази своя привлекателен, много обичан по-малък брат Едмунд с морбили:

„Защо ме целуваш?“, попита Едмунд.

„Защото те обичам.“

…[Той] целуваше Едмунд многократно, момчешка целувка, пълна със слюнки, и Едмунд му отвръщаше с целувки. Бил толкова щастлив, че Ади [Адолф] всъщност го обичал.

Едмунд умира според плана; Адолф остава в триумфално владение на гнездото.

Когато младият Адолф казал, че иска да бъде артист, това не е било защото имал всепоглъщаща любов към изкуството, а защото е искал да бъде признат като гений, и ставането на велик художник му е изглеждало като най-бързия начин да получи това признание. Когато навлиза в политиката през 20-те години, вече е изоставил артистичните си претенции и си е намерил по-сроден образец. Фридрих II Пруски, Фридрих Велики, се превръща в негов идол: в последните месеци на войната, обсаден в бункера си в Берлин, за развлечение слуша рецитации от биографията на Фридрих, написана от Томас Карлайл – антидемократ, германофил, главен пропагандист на теорията за великия човек в историята.

Хитлер е обсебен от мястото си в историята, тоест от въпроса как действията му в настоящето ще бъдат видени от бъдещето. „За мен има две възможности“, казва той на Алберт Шпеер: „да успея напълно с плановете си или да се проваля. Ако успея, ще бъда един от най-великите мъже в историята – ако се проваля, ще бъда осъден, отхвърлен и прокълнат.“

В романите на Фьодор Достоевски има двама скитници по периферията на руското общество – Расколников в Престъпление и наказание и Ставрогин в Бесове – които смятат, че могат да поемат пряк път към статута на велик човек, като отделят добротата от величието и извършат това, което им се привижда като велики престъпления: например насичане на стари жени с брадва или изнасилване на деца.

Сливането на понятието за гения – човека с почти божествена творческа сила, далеч пред стадото – с понятието за великия човек, човекът, който едновременно въплъщава и довежда до най-висока степен качествата на епохата, има мощен формиращ ефект върху характера на Хитлер. [Такъв човек] пише историята, вместо да бъде писан от нея, още повече, когато то е заразено с понятието за великия престъпник, бунтовника, чиито луциферови действия предизвикват нормите на обществото. В Mein Kampf има намек, че за първи път Хитлер се е запознал с теорията за великия човек чрез учител по история в училище. До петнадесетгодишна възраст вече се е убедил, че е гений. Що се отнася до великите престъпления (за каквито, както Ставрогин признава, се квалифицират дори и дребни такива, стига да са достатъчно мръсни, дребнавомислещи, извратени и подли), то животът в дома на Хитлер, поне във версията на Мейлър, предлага на младия Адолф достатъчно възможности да ги упражнява.

Хитлер няма нито историческото съзнание, нито дистанцията от самия себе си, за да разпознае до каква степен е уловен в хватката на романтичната теория за великия човек; освен това е малко вероятно, че дори ако го е осъзнал, би искал да се освободи от нея.

Марксизмът, както е известно, поставя под въпрос силата на индивидуалните действащи лица да налагат волята си върху историята. Смятайки този конкретен марксистки постулат за неудобен, Сталин, който не по-малко от Хитлер се стреми към слава, възстановява теорията за великия човек в марксистката доктрина под формата на това, което по-късно ще бъде наречено култ към личността. Пътят, който самият той поема към върха на величието, е по-пряк от този на Хитлер. В очите на Сталин присъдата на историята зависи от това кой пише учебниците по история. Съответно той използва своето Кратко ръководство по история на ВКП(б), издание от 1948 г., задължително за четене в училищата, за да произнесе историческата присъда върху себе си. Като върховен главнокомандващ на съветските въоръжени сили, пише той, „неговият гений му позволи да предугажда плановете на врага и да ги побеждава“ на всяка крачка. Що се отнася до изкуствата на мира,

въпреки че изпълняваше задачата на лидер на Партията с върховно умение и се радваше на безрезервната подкрепа на целия съветски народ, [той] никога не позволи работата му да бъде помрачена от най-малък намек за суета, самомнение или самохвалство.

Без баща, който да го дразни, и с покорна майка, която да задоволява нуждите му, след гимназията Адолф си взема двегодишна почивка, оставайки у дома, като чете по цели нощи (Карл Май, немският автор на уестърни, му е любимец). Става късно, скицира, небрежно дрънка на пиано. Тук Замъкът в гората завършва.

Според издателите си Мейлър планира трилогия, която ще обхване целия земен живот на Хитлер. Самият Мейлър намеква, че вторият том ще ни пренесе през 30-те години и ще се съсредоточи върху аферата на Хитлер с неговата племенница Ангелика (Гели) Раубал. Връзката с Гели вече е разгледана от Рон Хансен в Племенницата на Хитлер (1999), роман, който потъва под тежестта на несмляното историческо изследване, но съдържа един епизод – за (въобразените) сексуални наклонности на Хитлер – достоен за Мейлър в най-язвителния му вид.

Вторият том на Мейлър, ако бъде написан, вероятно ще обхване не само Гели, но и годините, които Хитлер прекарва във Виена преди войната, както и времето в германската армия, когато преживява политическото си пробуждане. Все пак, внушението на Замъкът в гората е, че зловещото ядро на бедствието, което ще бъде стоварено върху света, е добре оформено още през 1905 г., когато Хитлер е на шестнадесет. Ако търсим истината за Адолф Хитлер, поетичната истина, би казал Мейлър, годините от зачатието и раждането му до края на училището ще осигурят достатъчно материал.

Разбира се, банално е да се каже, че характерът се формира в ранните ни години, че детето е баща на мъжа. Хиляди малки момчета в Австрия са обичали майките си, мразели са бащите си и са се проваляли в училище, но не са се превърнали в масови убийци. Освен ако човек не е готов да направи скока, който прави Мейлър – от вярност към фактите до интуитивно прозрение – то никакво преработване на оскъдния исторически запис за детството на Хитлер няма да разкрие какво точно е било специалното у него, какво го е отличавало от неговите съвременници.

⸻ ❦ ⸻

С преместването на Хитлер от провинцията в столицата през 1906 г. картината се променя. Записите стават по-пълни. Можем да проследим движенията му, да открием хората, с които се е срещал, да четем книгите и вестниците, които е чел, да слушаме музиката, която е слушал. Става възможен друг вид биографичен роман.

През 1907 г. Хитлер полага приемен изпит за Виенската академия за изкуства. За негова изненада и раздразнение се проваля. „Пробната рисунка незадоволителна“ е присъдата на изпитващите; те го съветват да опита архитектура. Тъй като му липсва техническата подготовка за изучаването на архитектура, той не може да последва съвета им. Така прекарва следващата година във Виена, живее в пансиони, пише писма у дома, в които поддържа фикцията, че е студент в академията, чете много, ходи на опера, когато може да си го позволи. Вагнер е любимият му композитор: твърди, че е присъствал поне на тридесет представления на Тристан и Изолда. Сексуално остава целомъдрен или поне самодостатъчен: ужасява се от мисълта, че може да се зарази със сифилис.

Повикан обратно в Линц при болничното легло на майка си, той се грижи за нея в агонията на рака. След като тя умира, се връща във Виена и за втори път се проваля на изпита за Академията. Има една горчива зима, когато парите му свършват и трябва да прибегне до приют за бездомни. После, с помощта на познат, започва да продава картините си и бъдещето изглежда по-светло. Заселва се в клуб на работници, води живот на полупрофесионален художник, обслужва туристическия пазар. През 1913 г. напуска Виена в полза на Мюнхен, където се установява в бохемския квартал. Преместването може да е било в отговор на повиквателни от австрийската армия – или не.

Годините във Виена сякаш крещят за роман от определен вид – роман, който да направи за Виена на Хитлер това, което Тетрадките на Малте Лауридс Бриге правят за Париж на Рилке, или Глад за Осло на Кнут Хамсун: да смеси вътрешното и външното преживяване, да ни даде не само света, в който се е движил субектът, но и как се е чувствал за него и как е реагирал. С подкрепата на научни изследвания като Hitler’s Vienna (1996) на Бригите Хаман, романистът, който поеме това предизвикателство, би могъл не само да проследи нишките на националсоциалистическата идеология обратно до техните начала, но и да ни помогне да разберем как и защо са били вплетени заедно в ума на Хитлер.

От аспектите на виенския период на Хитлер, върху които исторически настроеният романист може да гради, ще спомена три. Първо, въпреки че понякога е бил гладен и дори отчаян, Хитлер презира ръчния труд. Второ, той мрази Виена. Трето, в тази фаза от живота си може с право да бъде наречен артист и интелектуалец, макар и недоизявен.

Хитлер презира ръчния труд, защото го смята несъвместим със своя статут – един крехък статут, предвид недостатъчното му образование и факта, че родителите му са били селяни – като член на ниската средна класа. Враждебността му към социализма израства от основателен страх, че ще бъде засмукан в лумпенпролетариата от безработни селски мигранти, стичащи се в столицата от всички краища на империята.

Не харесва Виена, защото там за първи път е принуден да осъзнае, че като етнически германец принадлежи към малцинство – макар и силно – в многоетническа държава. На улицата е трябвало да се сблъсква и дори да се съревновава с хора, които говорят неразбираеми езици, обличат се различно, миришат странно: словенци, чехи, словаци, маджари, евреи. Ксенофобията, която в началото е подозрителна и защитна, израз на недоверието на провинциалния младеж към чужденците, се втвърдява, за да стане нетолерантна, агресивна и накрая геноцидна.

Хитлер може и да не е бил особено добър художник (винаги има трудности с човешката фигура – показателна слабост), но не може да се отрече, че поне в ранните си години в известен смисъл е бил интелектуалец. Чете ненаситно (макар само каквото му харесва), интересува се от идеи (макар само от такива, които отговарят на неговите предубеждения) и вярва в тяхната сила, участва в изкуствата (макар вкусът му да е непоколебимо провинциален и преждевременно консервативен).

От богатството на нови идеи, на които е изложен, той прави подбор, който сковава заедно, за да създаде философията на националсоциализма. Псевдоантропологията на Гуидо фон Лист му оказва дълбоко впечатление. Лист разделя човечеството на арийска господарска раса, произлизаща от най-северните кътчета на Европа, и раса на роби, с които арийците за жалост са се смесвали през вековете. Той призовава за възстановяване на чистата арийска кръвна линия от расата на робите чрез строга сексуална сегрегация, посредством създаване на държава, съставена от арийски господари и неарийски роби, управлявана от Фюрер, който ще стои над закона.

Друг от шарлатаните, под чието влияние попада Хитлер, е Ланц фон Либенфелс, основател на Ордена на новите тамплиери и издател на списание Остара, на което той е страстен читател. Либенфелс е краен женомразец, който вижда жените като низши същества, привлечени по природа от „примитивно-сетивни тъмни мъже от по-низши раси“. Това, което Хитлер знае за расовата наука и евгениката, и което по-късно внася в националсоциалистическата политика, не идва от научно четиво, а е филтрирано през популяризатори и вулгаризатори като Либенфелс.

Като цяло приключенията на Адолф Хитлер в царството на идеите дават поучителен пример срещу идеята да се остави впечатлителен младеж да следва образованието си в състояние на пълна свобода. В продължение на седем години Хитлер живее в голям европейски град във време на кипеж, от който изникват едни от най-вълнуващите, най-революционни мисли на новия век. С безпогрешно око той подбира не най-доброто, а най-лошото от идеите около себе си. Тъй като никога не е бил студент – с лекции, които да посещава, с четивни списъци, които да следва, със състуденти, с които да спори, със задачи, които да изпълнява, и с изпити, които да държи, – недоизпечените идеи, които си присвоява, никога не са били истински оспорвани. Хората, с които се свързва, са също толкова необразовани, избухливи и недисциплинирани като него. Никой в кръга му няма интелектуалната подготовка да постави избраните му авторитети на мястото им като това, което са: недостойни и дори комични шарлатани.

Обикновено едно зряло общество може да толерира, дори да гледа благосклонно на определен слой от самоуки и чудаци по периферията на своите интелектуални институции. Особеното в кариерата на Хитлер е, че чрез съвпадение на обстоятелства, в които късметът играе известна роля, той е способен не само да разпространи своята безсмислена философия сред германците, но и да я приложи на практика из цяла Европа – с последици, известни на всички.

По собствените му думи Хитлер се пробужда политически едва в края на 1918 г., когато, след като чува, че Германия е капитулирала при унизителни условия, се заклева на всяка цена да посвети себе си на това да възвърне на Отечеството неговото полагащо се място в Европа. За такова пробуждане, решава той, Германия ще има нужда от силен водач, готов най-напред да прочисти народа (Volk) от евреи, комунисти, хомосексуални и други малоценни елементи. Преди 1918 г. Хитлер е един от хилядите полуобразовани мечтатели с глави, натъпкани с мистично расистко безумие; след 1918 г. той се превръща в определена опасност за човечеството. Можем ли следователно да кажем, че в края на 1918 г., когато произнася своя обет „на всяка цена“, той сключва пакт с дявола и злото влиза в душата му?

За историка този въпрос може да има само малко смисъл. Но за всеки, който се вглежда в лицето на малкото момче на фотографията от 1899 г., и съзнава страданието, което същото това малко момче в пълнотата на времето доброволно ще стовари върху света, той има убедителна сила. „Повечето добре образовани хора“, пише Мейлър чрез своя безименен говорител,

са готови да се разярят при самата идея за такава същност като Дявола… Няма защо тогава да се чудим, че светът има оскъдно разбиране за личността на Адолф Хитлер. Отвращение – да, но разбиране за него – не; той е, в края на краищата, най-мистериозното човешко същество на века.

Въпросът „Кога злото влиза в душата на Хитлер?“ има следователно съвсем определен смисъл за Мейлър. Неговият отговор е: „В мига на зачеването му“, по начин, сходен с това как Бог, според християнското учение, присъства при зачеването на Исус. В историята на Мейлър дяволът владее Адолф Хитлер от девет месеца преди раждането му през април 1889 г. до деня, в който умира през 1945 г., за да изпълнява волята му в света.

Отговор от този вид изисква известно богословско и метафизично подпиране, което Мейлър (с поклон към Джон Милтън) не се колебае да достави. В изложението на Мейлър, както има Бог, така има и върховен дявол, когото подчинените му наричат Маестро. Всеки от двамата има визия за това какъв може да бъде нашият свят, но понеже никой не е всемогъщ, нито един не може напълно да наложи визията си. Дванадесетгодишният Трети райх представлява една от победите на Маестро; без съмнение Бог също има своите победи, макар че нито една не е показана в книгата на Мейлър.

Историята на младия Адолф е разказана от един от средно-ранговите дяволи в адската организация – чиновник, натоварен да го наблюдава, като се уверява, че той не се отклонява от пътищата на безчестието. Адолф не е единственото възложено на този дявол дело: през 1895 г. той трябва да предприеме отклонение от четиридесет и пет страници, за да осуети благия Божи план за Романови в Русия, а през 1898 г. – по-кратка пауза, за да надзирава убийството на императрица Елизабет Австрийска.

Видът съществуване, който водят безсмъртните, никога не може да означава много за смъртните. Разказът, който Мейлър предоставя чрез своя разказвач, за цели вечности на нискоинтензивна война между небесни и адски сили, както и за междуслужебни свади в адската бюрокрация, макар и достатъчно ловко направен, е най-малко интересният аспект на романа му. Но поне отговорът, който той дава на въпроса за Адолф на класовата фотография, е директно и ясно формулиран. Да, Адолф е „лош“ още през 1899 г. Той е лошо дете, преди да стане лош мъж, и е лошо бебе, преди да е лошо дете.

Алоис и Клара Хитлер са убедителни портрети на хора, които правят най-доброто, на което са способни като родители, имайки предвид, че са човешки същества и човешката природа е крехка, и че срещу тях са строени свръхчовешки сили; Адолф е еднакво убедителен като смразяващо и отблъскващо дете. Въпреки свръхестествените вмешателства Мейлър не е изпаднал в писане на свръхестествен, готически роман. Мрачни сили може и да са влезли в душата му, но Адолф си остава непоклатимо човешки, един от нас.

Мейлър вече е в осмото си десетилетие. Прозата му може би вече не е толкова електрически ярка, както преди четиридесет години, но пък не е изгубил нищо от своята аморалистична смелост. Ето Алоис и Клара в леглото:

Устата му, напенена с нейния сок, той се обърна и обгърна лицето ѝ с цялата страст на собствените си устни и лице, готов най-после да се вреже в нея с Хрътката [неговия пенис], да я вкара в нейната набожност, да, по дяволите всякаква набожност, помисли Алоис – проклета църковна мишка за жена, проклета църква! – върнал се беше от мъртвите – някакво чудо, беше целият тук, гордостта му равна на меч. Това беше по-хубаво от буря в морето!

И после надмина такъв миг, защото тя – най-ангелската жена в Браунау – знаеше, че се отдава на Дявола, да, знаеше, че той е там, там с Алоис и с нея, тримата развързани в гейзера, който изригна от него, а после от нея, сега заедно, и аз бях там с тях, аз бях третото присъствие и бях понесен в какофонията на трима ни, които заедно се хвърляхме във водопада, Алоис и аз изпълвахме утробата на Клара Пьолцл Хитлер.

Трябва да се съгласим с Мейлър: да ни помогне да разберем това „най-мистериозно човешко същество на века“ е наистина своевременно начинание. Но как точно романът му обогатява нашето разбиране? Като ни въвежда в ума на едно нелюбимо дете, което се възбужда физически при вида на пчели, изгаряни живи, и мастурбира при звука на тежката кашлица на баща си? Дали Мейлър заявява, че започваме да разбираме Хитлер, когато видим, че злите дела на възрастния мъж не се различават по вид – макар и неизмеримо по мащаб – от делата на неговото детско „аз“, и двете израз на заплетена психопатология, грозна до степен на дяволщина?

Дали той преформулира по този начин, тъкмо в други термини, тезата на Достоевски, че няма велики престъпления, че фантазията за величие на престъпника е просто още една от ересите на атеизма? Банално ли е по природа цялото зло, попадаме ли в един от хитроумните капани на дявола, когато се отнасяме към злото с почит, като го вземаме насериозно?

С други думи: доколко сериозно е замислена Хитлеровата книга на Мейлър, идваща веднага след Евангелието според Сина (1997), биография на земния представител на един в никакъв случай всемогъщ Бог, на един объркан млад човек, който чува гласове, но не винаги е сигурен откъде идват? Дали тонът на Замъкът в гората, който понякога е толкова лек, че граничи с комичното, сигнализира, че трябва да приемаме небесните и адските дела с щипка сол? Защо, въпреки дявола в него, не изглежда да има причина да се боим повече от младия Адолф, отколкото от хитро, злобно куче? И защо Богът на Мейлър е толкова безпомощна марионетка (сред дяволите за него презрително се говори като за der Dummkopf  [глупака])?

Урокът, който Адолф Айхман ни преподава, пише Хана Аренд в заключението на Айхман в Йерусалим, е за „страховитата, неподдаваща се на слово и мисъл баналност на злото“ (курсив на Аренд). От 1963 г., когато тя го написва, формулата „баналността на злото“ е добила собствен живот; днес тя има онзи клиширан обменен курс, който „великият престъпник“ е имал във времето на Достоевски.

Неведнъж в миналото Мейлър е изразявал подозрението си към тази формула. Като светски либерал, казва той, Аренд е сляпа за силата на злото във вселената. „Да се предполага… че самото зло е банално ми се привижда като чудовищна бедност на въображението.“ „Ако Хана Аренд е права и злото е банално, то това е неизмеримо по-лошо от противоположната възможност, че злото е сатанинско“ – по-лошо в смисъл, че няма борба между доброто и злото и следователно няма смисъл в съществуването.

Не е пресилено да се каже, че спорът на Мейлър с Аренд е важен подтекст в Замъкът в гората. Но отдава ли той справедливост на Аренд? През 1946 г. Аренд има кореспонденция с Карл Ясперс, породена от употребата му на думата „престъпни“, за да характеризира нацистките политики. Аренд не е съгласна. В сравнение с „обикновената“ престъпна вина, пише му тя, вината на Хитлер и неговите сътрудници „надхвърля и разбива всякакви правни системи“.

Ясперс се защитава: ако човек твърди, че Хитлер е повече от престъпник, казва той, рискува да му припише самото „сатанинско величие“, към което той се е стремял. Аренд приема критиката му присърце. Когато пристъпва към писането на книгата за Айхман, тя се старае да поддържа жив парадокса, че макар действията на Хитлер и неговите сътрудници може и да се изплъзват от нашето разбиране, зад тяхното замисляне не е имало дълбочина на мисълта, нито величие на намерението. Айхман, човешки безинтересен човек, бюрократ до мозъка на костите си, никога не осъзнава в какъвто и да е пълен смисъл на думата какво върши; същото може да се каже, mutatis mutandis, и за останалата банда.

Да се приема изразът „баналността на злото“ като квинтесенция на присъдата на Аренд върху злодействата на нацизма, както изглежда го прави Мейлър, значи да се пропусне сложността на мисленето зад него: особеното в ежедневната баналност на една бюрократично администрирана, индустриално организирана политика на поголовно изтребление е, че тя е „неподдаваща се на слово и мисъл“, че е отвъд силите ни да я разберем или опишем.

Пред размера на смъртта, страданието и разрушението, за които историческият Адолф Хитлер носи отговорност, човешкото разбиране се отдръпва в объркване. По друг начин нашето разбиране може да се отдръпне, когато Мейлър ни казва, че Хитлер е отговорен за Третия райх само в посреднически смисъл – че крайната отговорност лежи върху невидимо същество, познато като Дявола или Маестро. Проблемът тук е видът обяснение, което ни се предлага: „Дяволът го накара да го направи“ не апелира към разбирането, а само към определен вид вяра. Ако човек вземе насериозно прочита на световната история като война между доброто и злото, в която човешките същества действат като пълномощници на свръхестествени агенти – тоест, ако се вземе този прочит буквално, а не като разширена и не особено оригинална метафора за неразрешими конфликти вътре в индивидуалните човешки психики – то се подкопава принципът, че хората са отговорни за действията си, а с това и амбицията на романа да издирва и изговаря истината за нашия морален живот.

За щастие Замъкът в гората не настоява да бъде четен буквално. Под повърхността може да се види как Мейлър се бори със същия парадокс като Аренд. Като призовава свръхестественото, той може да изглежда така, сякаш твърди, че силите, които оживяват Адолф Хитлер, са повече от „престъпни“; но младият Адолф, на когото вдъхва живот на тези страници, не е сатанински, дори не е демоничен – той просто е отблъскващ тип. Да се поддържа жив парадоксът „адско–банално“ в цялата му мъчителна неразгадаемост може би е крайното постижение на този твърде значителен принос към историческата белетристика.

Източник

Джон Максуел Кутси (род. 1940) е писател и университетски преподавател от Южна Афирка (понастоящем австралийски гражданин). Международно реномиран като романист, литературен критик и преводач, Кутси е двукратен носител на наградата Букър и носител на Нобелова награда за 2003 година.