I. Въведение

Как историографията допринася за създаването на официалния разказ? Каква е връзката между историческото изследване и изграждането на нацията? Как историческото писане влияе върху колективната памет? Как историците се справят със събития, които се вписват неудобно в официалния разказ?

Настоящата статия разглежда подобни въпроси, като се фокусира върху българската историография и парадигмата на Първата световна война (ПСВ). Почти сто години след края си ПСВ все още не е популярна тема в България, въпреки сериозното ѝ въздействие върху политическото, социално-икономическото и идеологическото развитие на страната. Тя привлича сравнително малко научно внимание във времето и поради това остава недостатъчно изследвана. За разлика от Втората световна война (ВСВ), в стария библиотечен каталог на Националната библиотека „Св. св. Кирил и Методий“ в София – който все още се използва, макар постепенно да се заменя с електронен – няма отделно заглавие за ПСВ. Освен това в българските книжарници са изложени само няколко релевантни публикации, които включват предимно преводи на чуждестранни книги, разглеждащи различни международни аспекти на Първата световна война, а не участието на България.

Забележката на Ричард Крамптън от 2007 г., че „Първата световна война остава областта на модерната българска история, която най-много се нуждае от по-нататъшни изследвания и анализ“ (468), до голяма степен остава валидна и днес. В този контекст целта на настоящата статия е двояка: от една страна, да хвърли светлина върху идеологическите фактори, които превръщат ПСВ в пренебрегвана тема, а от друга – да покаже как тази война е представяна и интерпретирана от историците, които пишат за нея.

II. Историография и памет

В постмодерното мислене е широко прието, че „…историята е изкуство на паметта, защото посредничи при срещата между два момента на паметта: повторението и припомнянето. Повторението се отнася до присъствието на миналото… Припомнянето се отнася до нашите настоящи усилия да го извикаме… Именно пространството между тези два момента прави възможно историческото мислене“, както показва Патрик Хътън в своята влиятелна книга (1993: xx–xxi). Освен това „историята разширява и обогатява, потвърждава и коригира паметта чрез документи и реликви“ (Lowenthal 2015:334).^[1]

По такъв начин историята представлява интелектуална реконструкция на миналото, предприемана от историците. Те „разполагат със способността за селективност, едновременност и промяна на мащаба: могат да избират от какофонията на събитията онова, което смятат за наистина важно; могат да бъдат едновременно в няколко времена и места; и могат да приближават или отдалечават фокуса между макроскопични и микроскопични равнища на анализ“ (Gaddis 2002:22). Или както отбелязва Дейвид Лоуентал, „за да ‚обяснят‘ миналото, те неизбежно трябва да излязат отвъд действителните записи, като го обличат в съвременните начини на мислене и говорене“ (2015:338).

Историците избират да си припомнят или да подчертават определени събития, докато съзнателно забравят или омаловажават други чрез процес на селекция, който следва три различни пътя. Първият откроява едно или няколко места на паметта (lieux de mémoire)^[2] сред множество възможни такива; вторият подчертава определени аспекти на конкретно място на паметта; а третият е свързан с темпоралността, т.е. с начина, по който едни и същи събития излизат на преден план или потъват в забрава в различни периоди от време (Péporté 2011:14). Този съзнателен процес на селекция е описван и като двойна стратегия, включваща както перформативно включване на миналото в настоящето, така и перформативно изключване (Lorenz 2010:66). По този начин мълчанията или „семейните тайни“ са присъщи на историческото писане на всяка държава, нация, общност, институция и т. н. (Ferro 1985:52; Trouillot 2015:49).

Но как историците решават какво да включат и какво да изключат? На този сложен въпрос няма еднозначен отговор. Селективността всеки път зависи от взаимодействието на множество идеологически, политически и социално-икономически фактори. В случая на българската историография това най-често е свързано с националната идеология и с консолидирането на националната идентичност, както ще бъде показано по-долу.

Друг въпрос се отнася до взаимовръзката между историята и колективната памет, определяна като социална рамка на паметта^[3]. Ерик Хобсбаум отбелязва, че историците „съставят и конституират колективната памет за миналото“ (2011:25). Историографията обаче в никакъв случай не е единственият начин за припомняне на миналото (Todorova 2009:6), тъй като история се произвежда и извън академичните институции – в по-голяма или по-малка степен (Trouillot 2015:18–20). Освен това се твърди, че въпреки признатото си значение професионалното историческо писане не е основният фактор, който оформя обществените представи. По-скоро то влияе върху нагласите на управляващите елити, към които много професионални историци обикновено принадлежат или с които са по някакъв начин свързани (Passmore, Berger and Donovan 1999:282–283).

По такъв начин, докато историографията е един от „инструментите“, използвани за създаването предимно на официалната версия на разказа във всеки даден момент, колективната памет се опира също така на традицията и на контрапаметта (Todorova 2010:394). Предвид широтата и сложността на темата, настоящата статия се съсредоточава върху връзката между историография и памет. Тя разглежда как едно конкретно място на паметта – а именно Първата световна война – се помни и разказва от българската историография в хода на времето^[4], като възприема това, което Мария Тодорова би нарекла функционалистки подход^[5].

III. Българската историография и ПСВ

„Историческото писане е свързано с процеса на изграждане на нации в цяла Европа още от времето, когато понятието за модерната нация е формулирано за първи път в Американската и Френската революция в края на XVIII век“ (Berger, Donovan and Passmore 1999:3) – това е основната теза на колективния том Writing National Histories. Western Europe since 1800, който е резултат от конференция, проведена в Кардиф, Уелс, през 1996 г. Това предположение е демонстрирано и широко подкрепено от по-новата историографска литература (Olick, Vinitzky-Seroussi and Levy 2011:24). Българският случай не прави изключение от тази връзка между историография и национални идеали, както показват Иван Еленков и Даниела Колева (2007:409).

Българската историография се развива като научно поле след възникването на автономната национална държава през 1878 г.^[6] Тя се основава на по-ранни, национално ориентирани представи за миналото, които вече са били в процес на изграждане от национални интелектуалци и дейци през периода на Възраждането^[7]. Още от самото си начало тя е поставена в служба на националните политики. Като насърчава създаването на един голям разказ, вдъхновен от националната идеология, тя допринася решително за разпространението и консолидирането на националните чувства сред българите (Naxidou 2015:151–167). Това е важна задача, защото именно чрез политическия принцип на национализма новороденото Българско княжество претендира за легитимност^[8]. Поради това историческото писане, заедно с институции като църквата, армията, съдебната власт и др., е сред основните „механизми“, които политическите и интелектуалните елити използват, за да култивират и укрепват националната идентичност на всички граждани, оправдавайки по този начин правото на самоуправление (Todorova 1995:77–78)^[9]. Така политическите и националните програми съвпадат – поне през периода на Търновската конституция (1879–1944).

В същото време, освен „национализиращия“ национализъм, който се стреми към хомогенизация на цялото население в една основна нация, е разпространена и друга форма на национализъм: трансграничният или „национализъм на външните национални отечества“^[10], който има двояка цел. От една страна, той насърчава културната идентичност и интересите на етнонационалните сънародници, живеещи в Османската империя; от друга – подхранва иредентизма^[11].

В рамките на тази идеологическа рамка националната историография се ангажира да подчертава славните и героични моменти от историята на нацията, за да възвеличава националната гордост и самоувереност. Поради същата причина тя обръща по-малко внимание на неблагоприятни събития като поражения на бойното поле, териториални загуби и др., които могат да предизвикат чувства на срам и неудобство^[12]. Първата световна война е сред епизодите, които попадат в тази последна категория.

III.1. Междувоенният период (1919–1944)

За българите Първата световна война е продължение на период на военни действия, започнал с Балканските войни през 1912–1913 г. Участието на България и в трите военни конфликта е мотивирано от трансграничен национализъм. С други думи, от стремежа към териториално разширение, така че в рамките на държавните граници да бъдат включени сънародниците, които все още живеят под османска власт^[13], тоест цялата предполагаема нация. Това е планът за Велика България от Сан Стефано (1878), който остава на хартия и който политическите елити, но и общественото мнение, си представят като бъдеща реалност.

Въпреки това, поради скромните придобивки, получени с Букурещкия договор (1913) в края на Балканските войни, българите възлагат всички свои надежди за осъществяването на национално обединение върху изхода от Първата световна война. С подобни очаквания те избират страната на Централните сили, което ги принуждава да влязат в съюз със своя традиционен враг – Османската империя – и да се сражават срещу Русия, великата сила, на която дължат националното си освобождение. Последиците са катастрофални. Не само че България трябва да се изправи пред горчивите и болезнени последици от това, че е застанала на страната на победения лагер и при това е направила неприятни компромиси; още по-тежък се оказва провалът на иредентистката цел. Доминиращата политическа и национална програма понася тежък удар, тъй като стремежите за разширение в Македония, Тракия и Добруджа са обезсилени. Към това се прибавя и сривът както на икономиката, така и на политическата система.

И все пак българите отказват да се откажат от своите ревизионистични планове. Трансграничният национализъм си остава на върха на българската политика през следващите десетилетия и играе определяща роля в позицията на страната през Втората световна война.

По-конкретно, през 1919 г. страната излиза от Голямата война дълбоко ранена и дезориентирана. Търсенето на виновници и/или изкупителни жертви води до процеси и присъди, до остър конфликт между старите и новите политически и военни елити, до разделение на нацията, както и до опити на главните действащи лица да се защитят, разказвайки своята версия на събитията – устно или чрез писане на мемоари и в пресата (Dimitrova 2002:23). Политическите сътресения кулминират в свалянето на земеделското правителство на Александър Стамболийски чрез държавен преврат през 1923 г., последвано от даване на амнистия през следващата година (Lory 2007:44).

При такива обстоятелства няма условия за научни изследвания или за безпристрастно разказване и анализ на събитията, свързани с българското участие в Първата световна война^[14]. Поради това, преди премахването на конституционния режим през 1944 г., историографската продукция се отнася главно до българския военен принос във войната. Множество книги и статии са посветени на действията на армията и на различни военни части, като повечето от тях са написани от офицери и войници под формата на мемоари^[15]. Много такива публикации се появяват в списанията Военноисторически сборник, Военен журнал, Нашата кавалерия и др. (Minkov 2014). Най-значимото сред тях излиза в навечерието и по време на Втората световна война под заглавие „Българската армия в Световната война 1915–1918“ в девет тома. То е издадено от Министерството на войната между 1936 и 1946 г.

Под влиянието на тези трудове в публичния дискурс започва да преобладава представата за Първата световна война като оправдана патриотична борба. Това възприятие обаче е изпълнено със съжаление, защото поражението не е било предвидено поради военната и икономическата мощ, която българите вярват, че притежават (Dimitrova 2002:23). Освен това смелостта и саможертвата на войниците, изпълнили своя патриотичен дълг, са противопоставени на грешките и некомпетентността на политическите власти, които са държани отговорни за катастрофата (Schulz 2014:44–45).

В същото време никакви научни изследвания не разглеждат въпроси извън чисто военните, като например мотивите за българския съюз с Централните сили, политическите и социално-икономическите параметри, последиците от поражението и мирния договор и т.н. Поради това съзнателно „мълчание“ документите относно влизането на България във войната, публикувани още през 1921 г., не получават никакво научно внимание (Дипломатически документи 1920–21). Освен това мемоарите на министър-председателя Васил Радославов (1914–1919) (Radoslavov 1923), които освен опит да оправдаят решенията на автора представляват и единственото свидетелство за вътрешната политика, също са пренебрегнати. Така не се оформя нито официален разказ, нито каквито и да било алтернативни версии на събитията.

III.2. Периодът на комунистическия режим (1944–1989)

Националната идеология не отслабва след като комунистите поемат властта през 1944 г. „Като цяло държавният социализъм беше много по-национален, отколкото мнозина съвременни наблюдатели на Запад и Изток си представяха по време на Студената война“, както отбелязват Ханес Грандитс и Улф Брунбауер (2013:19). Управляващата Българска комунистическа партия (БКП) възприема т. нар. марксистки национализъм – съчетание между марксистки принципи и национални идеали, което вече е новата доктрина, утвърдена от Коминтерна и насърчавана от СССР (Sygkelos 2011:5–6). Този подход цели да използва националната традиция, за да установи приемственост между новия и стария политически ред и да спечели популярност за комунистическите политики сред българите, възпитани с национални идеали.

Представяйки се като истински защитници на националните интереси, комунистическите лидери се стремят да укрепят и поддържат властта си (Grandits, Brunnbauer 2013:19–20). Националният дискурс става още по-изразен през 1960-те години след идеологическата корекция, произтичаща от процеса на десталинизация, и особено през 1970-те, когато БКП обявява решаването на въпроса за класовата борба и започва създаването на безкласово общество с национален характер (Naxidou 2015:161–162). Поради тази причина етническите малцинства са подложени на асимилационни практики, които кулминират през 1980-те години във „Възродителния процес“, наложен върху турците и мюсюлманите (Bell 1999:237–268).

Като едно от средствата за разпространение на официалната идеология, историографията е поставена под държавен контрол. Още от самото начало историците са насърчавани да преразгледат фашисткия и шовинистичен буржоазен наратив чрез прилагане на историческия материализъм. Освен това те са подтиквани да се съсредоточат върху по-рано пренебрегвани социално-икономически явления и теми, свързани с възхода на комунистите на власт, като формирането на работническа класа в България, националноосвободителната борба срещу междувоенните фашистки и монархофашистки власти, революцията от 9 септември 1944 г. и др. (Мутафчиева, Чичовска 1995:280–281). Тези общи насоки остават в сила до краха на режима, макар да се адаптират към промените в идеологическия профил на БКП след смъртта на Сталин – а именно постепенното изоставяне през 1960-те години на прочита на миналото през призмата на класовата стратификация и акцентирането върху двойствения характер на историческите събития по линията на конфликта между буржоазия и пролетариат (Elenkov 2009:633).

В този контекст Първата световна война е неудобна тема за изследване не само поради поражението и съпътстващото осуетяване на националните цели, но и по три допълнителни причини. Първо, тя не се вписва в политически коректния комунистически репертоар; второ, свързана е с антинародните политики на шовинистично буржоазно правителство^[16]; и накрая, защото българите воюват срещу Русия – техния традиционен съюзник, който решаващо допринася за разпространението на комунизма в България и защитава страната на международната сцена след края на Втората световна война, за да предотврати нови териториални загуби (История на България 1964:508, 518; Божинов 1965:510). Поради това повечето публикации се съсредоточават върху реакциите срещу войната – главно недоволството на войниците, безредиците и дезертьорствата, които кулминират в Радомирското въстание от 1918 г. и в дейността на лявото крило на Социалистическата партия – т.нар. „тесни“, както ги наричат съвременниците им – което по-късно се превръща в БКП (Военна история 1977:242–245; Военна история 1987:220–227; Lory 2007:46–47).

Постепенно разхлабване на ограниченията настъпва през 1970-те и 80-те години. То е улеснено от интелектуалните и художествените среди, повлияни от Людмила – дъщерята на Живков – която не е открито обвързана с комунизма (Elenkov 2008:307), а по-късно и от перестройката. Това води до публикуването на редица мемоари, отнасящи се до военните операции през Първата световна война, както и на книги и статии за българските отношения с Централните сили, със САЩ, за мирните преговори, Ньойския договор от 1919 г. и др.^[17]

Същевременно официална версия за събитията през Първата световна война е разработена в колективната История на България, която първоначално излиза в два тома през 1954 и 1955 г., а по-късно е преработена в три тома (1961–1964)^[18]. Според първата версия на този разказ кабинетът на либералната коалиция на Радославов е против всякакво сътрудничество със Съглашението и останалите балкански държави, което съответства на виждането сред буржоазията, че единствената възможност за България да постигне национално обединение е съюз с Германия и Австро-Унгария.

Тази позиция се формира след провала на политиката, следвана по време на Балканските войни. Разчитайки на помощта на Съглашението и под руско покровителство, управляващите русофилски партии не успяват да постигнат обединение (История на България в два тома, т. II 1955:296). По този начин първоначалният неутралитет се представя само като претекст за печелене на време – за възстановяване от раните на предишните конфликти и реорганизация на въоръжените сили в подготовка за предстоящата война (ibid.:300–301).

Твърди се също, че буржоазията е единодушна в решимостта си да участва в империалистическата световна война с цел да установи своята хегемония на Балканския полуостров. Единственото различие в мненията – поне първоначално – засяга избора на лагер (ibid.:301). Правителството на Радославов и цар Фердинанд демонстрират своите прогермански наклонности, като получават заем от германски банкер. За разлика от тях опозиционните партии се обявяват за подписване на предложеното нееднократно от Съглашението споразумение, чиито условия предвиждат териториални придобивки в Македония и Тракия (ibid.:302–305). Скоро след влизането на България във войната обаче те променят позицията си и застават зад решението на Радославов за присъединяване към Централните сили. Първите победи на сръбския фронт и окупацията на сръбската част на Македония разпалват експанзионистичния апетит на цялата буржоазия (ibid.:316). Впоследствие опозицията критикува правителството единствено по отношение на управлението на вътрешната политика по време на заседанията на Народното събрание в края на 1915 г. (ibid.:317).

Що се отнася до българския народ, комунистическият наратив поставя силен акцент върху неговото несъгласие с участието във войната (ibid.:303) и по-специално върху противопоставянето на съюза с Германия, който би отчуждил страната от руснаците – традиционните ѝ приятели и съюзници (ibid.:296). За да предотврати обществен отпор, правителството въвежда военно положение. Едновременно с това чрез либералния печат се разгръща антируска и прогерманска пропаганда, макар и без особена ефективност (ibid.:303–304). Призивът за национална мобилизация засилва общото недоволство и в някои случаи се превръща в открита съпротива – части от армията се вдигат на бунт, с който се справят военните съдилища (ibid.:312).

Подобни инциденти се случват през цялата война и се съчетават с нарастващото недоволство на масите поради тежкия недостиг на храни (ibid.:319 и сл.). В тази обстановка „тесните“ са единствената политическа партия, която последователно и решително се бори срещу българското участие във войната, която те разглеждат като резултат от империалистическите противоречия между държавите – и особено между Германия и Англия. Организирайки различни антивоенни инициативи – събрания, демонстрации и митинги – „тесните“ се опитват да се противопоставят на българските империалистически планове за национално обединение. На тяхно място те издигат контрапредложението за създаване на демократична федерация на балканските народи (ibid.:309–310).

В преработеното издание на История на България съществуват няколко разлики в представянето на Първата световна война, като най-важните от тях засягат мотивите на буржоазията. Подчертава се, че тази класа е движена от чисто егоистични и користни класови цели. Прикривайки своята войнствена, хегемонистична, реваншистка и антинародна политика под знамето на стремежа към национално освобождение и обединение – справедлива и прогресивна цел – тя се стреми да разшири вътрешния пазар в търсене на нови източници на печалба. Така се твърди, че връзките на буржоазията с чуждия капитал определят предпочитанието към съюзници: зависимите от германски и австро-унгарски капитал подкрепят Централните сили, докато финансово свързаните с Англия, Франция и Русия предпочитат Съглашението (История на България в три тома, т. II 1962:293).

Въпреки че преработеният разказ за Първата световна война остава в рамките на комунистическата интерпретация за предполагаемата дихотомия между пролетариат и буржоазия, националистическият завой е очевиден. Твърдението, че стремежът към национално обединение е оправдан, е показателно за постепенното „национализиране“ на историографията.

III.3. Периодът след възстановяването на демокрацията през 1989 г.

След падането на комунистическия режим и установяването на демократична система през 1989 г. националната идеология продължава да преобладава в историческия наратив. Тя остава в основата както на новите исторически представяния^[19], така и на политическия дневен ред, тъй като държавата все още се възприема като политическата организация на една нация (Naxidou 2012:100). Този път националистическият дискурс е насочен главно срещу малцинствата, особено тези, които имат „роднинска държава“ (турците), възприемани като потенциална заплаха за националната цялост (ibid.:89–90).

В рамките на демократичната среда, която позволява пълна свобода на изразяване и не налага ограничения върху историографията, Първата световна война все още отсъства от списъка на популярните теми, макар че трябва да се отбележи значително увеличаване на съответната научна продукция^[20]. Повечето издания се занимават с българското военно участие в Голямата война. Сред тях са множество статии, публикувани в списанието Военноисторически сборник^[21], както и издаването на военни мемоари, част от които първоначално са се появили още през междувоенния период^[22]. Най-значимият принос е колективният том Българската армия в Първата световна война 1915–1918 (2015), който предлага цялостен преглед на българските военни операции по време на войната.

Издадени или преиздадени са и мемоари на политически дейци с коментари (Радославов 1993a; Малеев 1993; Радославов 1993b). Няколко изследвания се съсредоточават върху конкретни проблеми, като българските отношения с Турция, Германия, Съглашението, мирните преговори в Брест-Литовск и др. (Калчев 2011; Иванов 2002; Илчев 1990; Александров 2009; Марков 2006). Освен това са публикувани и някои сборници с документи (България в Първата световна война 2002; Българо-турски военни отношения 2004; България на мирните преговори 2007), както и материалите от три научни конференции – две международни (2005 и 2014 г.) и една студентска (2009 г.) (Първата световна война на Балканите 2006; Георгиева 2014; Голямата война 1914–1918 2009). Още през 1994 г. е публикувана и библиография, обхващаща първите години след 1989 г. (Янакиева and Харизанова 1994). Напоследък, по повод стогодишнината от Първата световна война, на книжния пазар се появиха някои издания – предимно от неакадемични историци – както и български преводи на книги на чуждестранни автори по темата^[23]. Освен това глави за Първата световна война са включени и в История на България на Българската академия на науките и в други колективни исторически трудове. Въпреки това все още липсват цялостни изследвания, които да разглеждат в пълнота многобройните вътрешни измерения на войната. Изследвания, обхващащи политическите, дипломатическите, военните, социално-икономическите и идеологическите аспекти в международния (европейски и балкански) контекст, както и въздействието на войната върху по-нататъшното развитие на страната, все още не съществуват.

Представата за участието на България в Първата световна война като служещо на националната кауза, както и описанията на българския военен героизъм, продължават да преобладават в публичния дискурс. Този начин на мислене е добре обобщен в следните редове от корицата на гореспоменатото издание Българската армия в Първата световна война 1915–1918:

„Българската армия в Първата световна война 1915–1918“ е най-пълното научно издание в България, посветено на тази титанична битка. За нашата армия и нашия народ това е поредната война за национално обединение – за събирането на българите в една държава. По величието на саможертвата и по трагичните си последици на тази война няма равна в нашата нова история. Малка България мобилизира повече от един милион души. Макар Първата световна война често да е хулена и обречена на забрава, никой не може да отрече, че в нея чедата на Майка България проявиха изключителен героизъм, устояха на многобройните атаки на елита на вражеските армии и победиха въоръжените сили на по-големи държави от България. Тази книга е за хилядите скъпи жертви, оставили костите си по бойните полета. Тя е за честта и добродетелта, за любовта към отечеството, за славата на българското оръжие.

Прегледът на съвкупността от гореспоменатите публикации за Първата световна война позволява да се направят няколко важни наблюдения. На първо място, двете най-престижни академични институции в България – Българската академия на науките и Софийският университет „Св. Климент Охридски“ – имат много малък принос в тази област^[24]. Това се вижда и от съдържанието на списанието Исторически преглед – орган на Академията – където през периода 2005–2012 г. са публикувани едва три статии, посветени на отделни аспекти на Първата световна война. За сметка на това повечето публикации са издадени или от военни институции^[25], или от частни, малко известни издателства, някои от които се намират в провинциални градове и обикновено публикуват трудове за сражения, водени в техните местности^[26]. Освен това Първата световна война не е сред предпочитаните теми и за историците, свързани с новосъздадените частни университети и изследователски центрове, които оспорват традиционното водещо място на държавните академични институции^[27].

Въпреки че съществуват различия в тълкуването и оценката на някои аспекти на Първата световна война, основните предпоставки за войната в тези по-нови интерпретации – чиято степен на безпристрастност също варира – всъщност съвпадат^[28]. Основните акценти на този след-1989 г. наратив, който все още е в процес на изграждане, са следните: участието на България във войната е било възприемано от тогавашните политически елити като най-добрия начин за постигане на национално обединение чрез ревизия на териториалните постановления на Букурещкия договор, смятан за национална катастрофа. Това е гледната точка на управляващата коалиция, която постепенно е възприета и от повечето опозиционни партии, с изключение на „тесните“, твърди привърженици на мира и създаването на балканска федерация.

Първоначалното обявяване на неутралитет следователно е целяло, от една страна, да спечели време, за да бъде подготвено общественото мнение и армията за война, а от друга – да се оцени международната обстановка, за да се присъедини страната към съюза, който най-добре служи на националните интереси. Изборът на страна е най-съществената дилема, която е разтърсвала политическите среди и предизвикала остри сблъсъци както в парламента, така и в печата през лятото на 1915 г. Докато монархът и правителството са склонни към Централните сили, повечето опозиционни партии предпочитат споразумение със Съглашението и силно се противопоставят на прогерманските инициативи на правителството, като например сключването на заем с германска банка. След окончателното решение и последвалото териториално разширение в Македония обаче про-антантските настроения са потушени.

Окончателният избор на страна се обяснява по-малко с прогерманската ориентация както на царя, така и на министър-председателя – факт, който винаги се споменава, макар и с различен акцент – и повече с два други важни фактора. Първо, условията на предложеното от Съглашението споразумение са неясни: не е уточнено кога България ще получи обещаните териториални „възнаграждения“, нито съществуват гаранции, че това ще се случи. Освен това Съглашението не разполага с одобрението нито на Сърбия, вече член на съюза, нито на Гърция – потенциален съюзник – като и двете категорично отказват да се съгласят на каквито и да било териториални отстъпки в полза на България. За разлика от това предложението на Централните сили е по-конкретно, тъй като позволява окупацията на сръбска Македония веднага след влизането на България във войната. Допълнително предимство е фактът, че Османската империя, която вече воюва на страната на Германия, е убедена да подпише договор с България, предавайки ѝ част от Източна Тракия. Второ, поради победите си на почти всички бойни полета през 1915 г. Централните сили създават впечатление, че ще спечелят войната.

Що се отнася до народното недоволство, вълненията сред войниците и Радомирското въстание, на тях се отделя сравнително малко внимание, както и на влиянието на Руската революция от 1917 г. върху позицията на България във войната. Като цяло Първата световна война се разглежда като втора национална катастрофа. Освен провала на иредентистките стремежи се поддържа тезата, че България е сведена до второстепенна държава на Балканите и е наказана прекалено сурово за решенията на своето политическо ръководство, които впоследствие се оказват тежко погрешни.

IV. Заключения

Възприемана в контекста на продължение на военните усилия за национално обединение, започнали с Балканските войни, Първата световна война се разглежда като една от националните катастрофи на България. Тъй като историографията остава силно наситена с национални идеали, темата продължава да стои в периферията на българските исторически изследвания. Споменът за изхода от войната не повишава националния дух и не подхранва националното самочувствие, тъй като Ньойският мирен договор от 1919 г. налага необратими последици върху българските национални претенции и прави дълго желаното обединение недостижимо.

През междувоенния период се появяват единствено мемоари и изследвания, свързани с военните кампании, тъй като те са единствените героични моменти от това значимо, но същевременно разочароващо и болезнено събитие в историята на страната. По време на комунистическото управление Първата световна война е натоварена с още по-силни отрицателни конотации – като империалистически конфликт, обслужващ печалбите на буржоазията за сметка на народа – което я прави още по-малко привлекателна тема. Акцентът пада главно върху реакциите на масите срещу участието на страната във войната, върху антивоенната дейност на „тесните“, както и върху антивоенните демонстрации и бунтове както сред населението, така и сред войниците. Въпреки това общото предположение остава, че България води войната за справедлива кауза, но по погрешен начин.

След 1989 г., с установяването на демократично управление, се появява нов подход към някои аспекти на Първата световна война. Този след-1989 г. прочит обаче остава в рамките на националния контекст както на междувоенните, така и на комунистическите интерпретации: България се присъединява към войната на страната на Централните сили с цел национално обединение чрез териториално разширение. Освен това все още липсва цялостен наратив и интерпретация на вътрешните политики на страната през този период.

В обобщение, парадигмата на Първата световна война ясно показва как историографията е допринесла за формирането на българския „голям разказ“ с течение на времето. В същото време тя демонстрира как професионалното историческо писане, намиращо се под силното влияние на националната идеология, подпомага националната кауза. Що се отнася до взаимодействието между историография и памет, ясно се открояват различия в наратива за Първата световна война във времето, като най-отчетливи са комунистическите и демократическите интерпретации.

По отношение на селективността процесът следва трите различни пътя, описани във въведението. В първия Първата световна война, макар и слабо изследвана, е включена сред lieux de mémoire. Във втория се открояват определени – предимно военни – аспекти на този lieu de mémoire, а в третия същият този lieu de mémoire в различни моменти е припомнян и забравян в различна степен. По този начин перформативното включване и изключване следва националните приоритети; с други думи, мълчанията винаги служат на националните идеали и политики.

От гледна точка на темпоралността и пространствеността Първата световна война не представлява прекъсване или празно пространство в българската историография, тъй като определени нейни аспекти са припомняни и анализирани във времето. Затова бих твърдяла, че тя по-скоро представлява полупразно пространство, или – в термините на категорията включване/изключване – попада в областта на полуизключването, което не е повлияно от времевия фактор, а съществува през времето. В крайна сметка е ясно, че за България Първата световна война е събитие с твърде голямо значение, за да бъде напълно пренебрегнато или забравено. Затова тя остава lieu de mémoire, чиито различни „зони“ се посещават в различни – може би само подходящи – моменти.

Източници

Anderson, Benedict, Imagined Communities: Reflections on the Origins and Spread of Nationalism (London: Verso, 1991).

Bell, John, ‘The Revival Process: The Turkish and Pomak Minorities in Bulgarian Politics’, in Thanasis Sfikas and Christopher Williams, eds., Ethnicity and Nationalism in East Central Europe and the Balkans (Aldershot: Ashgate, 1999), 237–268.

Berger, Stefan, Mark Donovan and Kevin Passmore, ‘Apologias for the Nation-State in Western Europe since 1800’, in Stefan Berger, Mark Donovan and Kevin Passmore, eds., Writing National Histories: Western Europe since 1800 (London and New York: Routledge, 1999), 3–14.

Bozhinov, Voin, ‘L’ Entrainement de la Bulgarie dans la Seconde Guerre Mondiale et ses Consequences’, Etudes Historiques, 2 (1965).

Brubaker, Rogers, Nationalism Reframed: Nationhood and the National Question in New Europe (Cambridge: Cambridge University Press, 2009).

Crampton, Richard J., Bulgaria (Oxford: Oxford University Press, 2007).

Daskalov, Rumen, The Making of a Nation in the Balkans: Historiography of the Bulgarian Revival (Budapest and New York: CEU Press, 2004).

Dimitrova, Snezhana, ‘“My War is Not Your War”: the Bulgarian Debate on the Great War’, Rethinking History 6, 1 (2002), 15–34.

Dimitrova, Snezhana, ‘“Taming the Death”: the Culture of Death (1915–18) and its Remembering and Commemorating through First World War Soldier Monuments in Bulgaria (1917–44)’, Social History 30, 2 (2005), 175–194.

Elenkov, Ivan and Daniela Koleva, ‘Historical Studies in Post-Communist Bulgaria: Between Academic Standards and Political Agendas’, in Sorin Antohi, Balazs Trencsenyi and Peter Apor, eds., Narratives Unbound: Historical Studies in Post-Communist Eastern Europe (Budapest and New York: CEU Press, 2007), 409–486.

Ferro, Marc, L’Histoire sous surveillance: science et conscience de l’histoire (Paris: Calmann-Lévy, 1985).

Gaddis, John Lewis, The Landscape of History: How Historians Map the Past (Oxford: Oxford University Press, 2002).

Gellner, Ernest, Nations and Nationalism (Oxford: Blackwell, 1994).

Grandits, Hannes and Ulf Brunnbauer, ‘The Ambiguous Nation: Socialist and Post-Socialist Nation-Building in Southeastern Europe in Perspective’, in Ulf Brunnbauer and Hannes Grandits, eds., The Ambiguous Nation: Case Studies from Southeastern Europe in the 20th Century (München: Oldenbourg Verlag, 2013), 9–42.

Halbwachs, Maurice, On Collective Memory, ed. and transl. by Lewis Coser (Chicago and London: University of Chicago Press, 1992).

Hobsbawm, Eric, On History (London: Hachette UK, 2011).

Hutton, Patrick H., History as an Art of Memory (Hanover and London: University Press of New England, 1993).

Kitromilides, Paschalis, ‘“Imagined Communities” and the Origins of the National Question in the Balkans’, in Enlightenment, Nationalism, Orthodoxy (Ashgate Variorum, 1994), XI, 149–192.

Koleva, Daniela and Ivan Elenkov, ‘Did “the Change” Happen? Post-Socialist Historiography in Bulgaria’, in Ulf Brunnbauer, ed., (Re)Writing History: Historiography in Southeastern Europe after Socialism (Berlin: LIT, 2004), 94–127.

Lorenz, Chris, ‘Double Trouble: A Comparison of Politics of National History in Germany and Quebec’, in Stefan Berger and Chris Lorenz, eds., Nationalizing the Past: Historians as Nation Builders in Modern Europe (London and New York: Palgrave Macmillan, 2010), 49–70.

Lory, Bernard, ‘Une guerre invisible? La mémoire de la Première Guerre mondiale en Bulgarie’, Guerres mondiales et conflits contemporains 228 (2007), 37–49.

Lowenthal, David, The Past Is a Foreign Country – Revisited (Cambridge: Cambridge University Press, 2015).

Minkov, Stefan Marinov, ‘Historiography 1918–Today: Bulgaria (South East Europe)’, in Ute Daniel et al., eds., International Encyclopedia of the First World War (Berlin: Freie Universität, 2014).

Naxidou, Eleonora, ‘Nationalism versus Multiculturalism: The Minority Issue in Twenty-First-Century Bulgaria’, Nationalities Papers 40, 1 (2012), 85–105.

Naxidou, Eleonora, ‘Scientific Institutions and State Ideology: The Bulgarian Academy of Sciences’, in Florian Bieber and Harald Heppner, eds., Universities and Elite Formation in Central, Eastern and Southeastern Europe (Wien: LIT, 2015), 151–167.

Neuburger, Mary, The Orient Within: Muslim Minorities and the Negotiation of Nationhood in Modern Bulgaria (Ithaca and London: Cornell University Press, 2004).

Nora, Pierre, Les Lieux de Mémoire (Paris: Gallimard, 1997).

Olick, Jeffrey K., Vered Vinitzky-Seroussi and Daniel Levy, ‘Introduction’, in Jeffrey K. Olick, Vered Vinitzky-Seroussi and Daniel Levy, eds., The Collective Memory Reader (Oxford: Oxford University Press, 2011), 3–62.

Olick, Jeffrey K., Vered Vinitzky-Seroussi and Daniel Levy, eds., The Collective Memory Reader (Oxford: Oxford University Press, 2011).

Passmore, Kevin, Stefan Berger and Mark Donovan, ‘Historians and the Nation-State: Some Conclusions’, in Stefan Berger, Mark Donovan and Kevin Passmore, eds., Writing National Histories: Western Europe since 1800 (London and New York: Routledge, 1999), 281–304.

Péporté, Pit, Constructing the Middle Ages: Historiography, Collective Memory and Nation-Building in Luxemburg (Leiden and Boston: Brill, 2011).

Schulz, Oliver, ‘Commémorer une guerre oubliée? Mémoires de la Première Guerre mondiale en Bulgarie’, Matériaux pour l’histoire de notre temps 113–114 (2014), 42–51.

Sygkelos, Yannis, Nationalism from the Left: The Bulgarian Communist Party during the Second World War and the Early Post-War Years (Leiden and Boston: Brill, 2011).

Todorova, Maria, ‘Blowing Up the Past: The Mausoleum of Georgi Dimitrov as Lieu de Mémoire’, in Maria Todorova, ed., Remembering Communism: Genres of Representation (New York: Social Science Research Council, 2010), 391–443.

Todorova, Maria, ‘Historiography of the Countries of Eastern Europe: Bulgaria’, American Historical Review 92, 4 (1992), 1105–1117.

Todorova, Maria, ‘The Course of Discourses of Bulgarian Nationalism’, in Peter Sugar, ed., East European Nationalism in the Twentieth Century (Washington, DC: American University Press, 1995), 55–102.

Todorova, Maria, Bones of Contention: The Living Archive of Vasil Levski and the Making of Bulgaria’s National Hero (Budapest and New York: CEU Press, 2009).

Trouillot, Michel-Rolph, Silencing the Past: Power and the Production of History (Boston: Beacon Press, 2015).

Vlasidis, Vlasis, ‘The Great War and the Balkans: The Use of Memory in Bulgaria and Greece’, Etudes Balkaniques 51, 1 (2015), 242–255.

Александров, Валентин, Брест-Литовският мирен договор 1918 г.: Военно-стратегически причини и международноправни последици (София: Военно издателство, 2009).

Божилов, Иван, Вера Мутафчиева, Константин Косев, Андрей Пантев и Стоичо Грънчаров, История на България (София: АБАГАР, 1998).

Бойчев, Петър, Тутраканската епопея (Силистра: Кобачев, 2010).

България в Първата световна война. Германски дипломатически документи 1913–1916, 2 т. (София: Главно управление на архивите при Министерския съвет, 2002).

България на мирните преговори в Брест-Литовск (1917–1918). Сборник документи (Велико Търново: Астарта, 2007).

Българо-турски военни отношения през Първата световна война 1914–1918. Сборник от документи (София: Гутенберг, 2004).

Българската армия 1877–1944. Библиография, т. II: 1918–1944, ч. II (София: Издателство на Министерството на отбраната „Св. Георги Победоносец“, 1994).

Българската армия в Първата световна война 1915–1918 (София: Военно издателство, 2015).

Българската армия в Световната война 1915–1918, т. I–IX (София: Министерство на войната, 1936–1946).

Военна история на България 681–1945. Библиография, т. I (София: Военно издателство, 1977).

Военна история на България 681–1945. Библиография, т. II (София: Военно издателство, 1987).

Георгиева, Цветана, ed., Първата световна война: памет на поколенията. Сборник (София: Ан-Ди, 2014).

Годишен отчет 2011, http://www.bas.bg/ (last visited 30 May 2018).

Голямата война 1914–1918: студентска конференция 2009 (София: Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 2009).

Дамянов, Симеон, България и балканските страни по време на войните (1912–1918) (София: Издателство на Института по военна история, 1986).

Динев, Ангел, ‘Участието на 12-ти пехотен Балкански полк в Моравската настъпателна операция (1915 г.)’, Военноисторически сборник 4 (2013), 81–92.

Дипломатически документи по намесата на България в Европейската война, т. I–II (София: Министерство на външните работи и на изповеданията, 1920–1921).

Еленков, Иван, ‘Историческата наука в България през епохата на комунизма: институционална организация и функции’, in Ивайло Знеполски, ed., История на Народна република България (София: Сиела, 2009), 617–645.

Еленков, Иван, Културният фронт (София: Сиела, 2008).

Иванов, Стефан, Германия и България 1914–1915 (Велико Търново: Витал, 2002).

Илчев, Иван, България и Антантата през Първата световна война (София: Наука и изкуство, 1990).

История на България в два тома, т. II (София: Наука и изкуство, 1955).

История на България в три тома, т. II (София: Наука и изкуство, 1962).

История на България, т. III (София: Наука и изкуство, 1964).

История на България, т. VIII: България 1903–1918. Културно развитие 1878–1918 (София: БАН – Институт по история; Издателство „Гал-Ико“, 1999).

Казанджиев, Георги и др., Добричката епопея 5–7 септември 1916 г. (Добрич: Матадор 74, 2006).

Калчев, Калчо, Българо-турски военно-политически отношения 1915–1918 (Велико Търново: Св. св. Кирил и Методий, 2011).

Конева, Румяна, Голямата среща на българския народ: културата и предизвикателствата на войните 1912–1918 (София: Академично издателство „Проф. Марин Дринов“, 1995).

Кременаров, Георги, България в Първата световна война (София: Изток–Запад, 2015).

Лалков, Милчо, Балканската политика на Австро-Унгария 1914–1917: Австро-унгарската дипломация в борба за съюзници през Първата световна война (София: Наука и изкуство, 1983).

Любенова, Тоня, ‘Социално-икономически аспекти на войните за национално обединение (1912–1918) в Търговище и региона’, Военноисторически сборник 4 (2012), 83–96.

Малеев, Лука, Шестте ми срещи с Кайзер Вилхелм II. Спомени, ed. Валентин Александров и Василка Стоянова (София: Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 1993).

Марков, Георги, Голямата война и българската стража между Средна Европа и Ориента 1916–1919 (София: Академично издателство „Проф. Марин Дринов“, 2006).

Марков, Георги, Голямата война и българският меч над Балканския възел 1914–1919, кн. 1: Заплитането (София: Захарий Стоянов, 2016).

Марков, Георги, Голямата война и българският меч над Балканския възел 1914–1919, кн. 2: Разсичането (София: Захарий Стоянов, 2016).

Мутафчиева, Вера и Весела Чичовска, Съдът над историците: българската историческа наука. Документи и дискусии 1944–1950, т. I (София: Академично издателство „Проф. Марин Дринов“, 1995).

Недев, Никола и Кочо Билярски, Дойранската епопея 1915–1918 (София: Анико, 2009).

Ненков, Петър, ‘Действията на Първа конна дивизия в Добруджа през 1916 г. в Първата световна война’, Военноисторически сборник 2 (2014), 101–118.

Пантев, Андрей и Петко Петков, САЩ и България по време на Първата световна война (София: Наука и изкуство, 1983).

Петков, Иван, ‘Ньойският договор и българските военнопленници’, Военноисторически сборник 4 (2012), 47–52.

Първата световна война на Балканите. Сборник (София: Военно издателство, 2006).

Радославов, Васил, България и световната криза (София: БАН, 1993).

Радославов, Васил, България и световната криза (София: Книгоиздателство „Сава Тодоров“, 1923).

Радославов, Васил, Дневни бележки 1914–1916, ed. Иван Илчев (София: Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 1993).

Саздов, Димитър, ‘Финалът на мисията на цар Фердинанд Сакс-Кобург-Готски в България (1915 г.)’, Военноисторически сборник 1 (2016), 55–70.

Саздов, Димитър, Милчо Лалков, Радослав Попов и Владимир Мигев, История на България 681–1960, т. 2 (София: Аргес, 1995).

Стателова, Елена и Стоичо Грънчаров, История на нова България 1878–1944, т. III (София: Анубис, 1999).

Тончев, Теньо, Световният пожар и България (София: Военно издателство, 1984).

Тошев, Стефан, Действията на III армия през 1916 година (София: Захарий Стоянов, 2007).

Участието на България в Първата световна война 1915–1918 година. Библиография (София: Издателство на Министерството на отбраната „Св. Георги Победоносец“, 1994).

Христов, Христо, България, Балканите и мирът 1919 (София: Наука и изкуство, 1984).

Янакиева, Ценка и Румяна Харизанова, eds., Участието на България в Първата световна война 1915–1918 година: библиография (София: Св. Георги Победоносец, 1994).

Янчев, Веселин, ‘Обявяването на военно положение в България през 1914 г.’, Военноисторически сборник 1 (2016), 37–44.

Източник: сп. Bulgarian Studies 2 (2018): 94–112

^[1] До каква степен историята може да се опира на паметта, при какви ограничения и при какви обстоятелства, е въпрос, който напоследък привлича значително научно внимание и се обсъжда активно (Olick, Vinitzky-Seroussi and Levy 2011).

^[2] Известно понятие, въведено от Pierre Nora, означаващо „места“ или „пространства на паметта“ (Nora 1997).

^[3] Макар по-късно да е преразглеждан и преосмислян от съвременни учени, терминът „колективна памет“ е въведен и теоретично обоснован от социолога Maurice Halbwachs в книгата му Les cadres sociaux de la mémoire (1925). Halbwachs твърди, че „именно в обществото хората обикновено придобиват своите спомени. Именно в обществото те ги възпроизвеждат, разпознават и локализират… В този смисъл съществува колективна памет и социални рамки на паметта“ (Halbwachs 1992: 38).

^[4] Друг важен аспект засяга паметниците и възпоменаването – тема, която също е сравнително слабо изследвана. В последно време обаче се появиха някои значими изследвания, повечето от които дело на чуждестранни учени (вж.: Dimitrova 2002: 15–34; 2005: 175–194; Lory 2007: 37–49; Schulz 2014: 42–51; Vlasidis 2015: 242–255).

^[5] Todorova прави разграничение между функционален подход, който се отнася главно до официалния исторически разказ, и неофициалната версия на паметта, основана на традиция, устна история и др. (Todorova 2010: 394).

^[6] Българската национална държава получава автономия с Берлинския договор през 1878 г. и обявява независимост през 1908 г.

^[7] Терминът „Българско възраждане“ се отнася както до процеса на „национализация“, така и до периода от българската история, през който той протича – приблизително последните сто години от османското владичество (Daskalov 2004: 11 ff.).

^[8] Политическият принцип на национализма предполага съвпадение между политическата и националната общност (Anderson 1991: 6; Gellner 1994: 1).

^[9] За създаването на национални институции на Балканите вж. също Kitromilides 1994: 159 ff.

^[10] Използвам термините „национализиращ“, както и „трансграничен“ или „външен национален дом“ национализъм според Brubaker, който говори за тристранна връзка между три различни и взаимно антагонистични национализми, третият от които е национализмът на малцинствата (Brubaker 2009: 4 ff.).

^[11] И двете начинания първоначално се увенчават с успех. Българската църква (Екзархията), създадена през 1870 г., поема ролята на защитник на етно-националните сънародници в Османската империя. Запазвайки седалището си в Константинопол, тя скоро разширява своята власт и влияние върху славянското население в Македония и Тракия. Що се отнася до иредентизма, през 1885 г. е провъзгласено обединението с османската провинция Източна Румелия. В крайна сметка трансграничният национализъм въвлича България в остър конфликт със Сърбия и Гърция относно бъдещото притежание на спорните територии в Македония и Тракия, което кулминира в Балканските войни (1912–1913). За обзор на българската история през този период на английски вж. Crampton 2007.

^[12] Например повечето исторически изследвания през периода на Търновската конституция се занимават със Средновековието и Възраждането, докато към по-новата история, възприемана като период на османското „робство“, се проявява сравнително малък интерес (Naxidou 2015:157).

^[13] Иредентизмът се подхранва от възприемането на османското управление в българските земи като период на поробване – представа, въведена от възрожденските интелектуалци. За понятието за османско „робство“ вж. Neuburger 2004: 24–25.

^[14] Това може да се наблюдава например в каталожната рубрика „Първа световна война“ в онлайн каталога на Националната библиотека „Св. св. Кирил и Методий“ в София.

^[15] Това личи и от библиографиите по българска военна история (Военна история 1977: 218 ff.; 1987: 189 ff.; Участието на България в Първата световна война 1994; Българската армия 1994: 16 ff.).

^[16] Както отбелязва през 1984 г. професорът и академик Христо Христов, след Втората световна война сред историците не съществува интерес към периода 1913–1918 г., защото Втората балканска и Първата световна война са свързани с две национални катастрофи. По този начин българите биват до известна степен отчуждени от тези събития, като същевременно се пренебрегват героизмът, трудностите и саможертвата на войниците, участвали в тези анти-народни, империалистически и опортюнистични войни. Вж. предговора на книгата (Tonchev 1984: 11–12).

^[17] Например: (Pantev & Petkov 1983; Lalkov 1983; Tonchev 1984; Hristov 1984; Damyanov 1986).

^[18] През 1965 г., след като Тодор Живков окончателно консолидира контрола си върху ръководството на БКП, е поставена задачата за написването на десеттомна история на България. След няколко ревизии на първоначалния план са предвидени 14 тома, от които до 1989 г. са публикувани само осем (Колева и Еленков 2004: 121–122).

^[19] Показателно е например, че Институтите за исторически изследвания към Българската академия на науките са включени в тематичното направление „Културно-историческо наследство и национална идентичност“. Вж. Годишен отчет 2011: 26; Todorova 1992: 1117; Еленков и Колева 2007: 441–445.

^[20] Показателен пример е международната конференция „The Romanian Campaign 1916/17 – Experience and Memory“, проведена на 26–28 септември 2016 г. във Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий“. Само четирима от 28-те участници обаче са учени от български университети.

^[21] Вж. например следните заглавия на по-нови статии: Петков 2012: 47–52; Любенова 2012: 83–96; Динев 2013: 81–92; Ненков 2014: 101–118; Янчев 2016: 37–44; Саздов 2016: 55–70.

^[22] Вж. например: Nedev and Biliarski 2009; Toshev 2007.

^[23] Например: Кременаров 2015. Сред тях е и преработеното издание на книга за България и Първата световна война, написана от академик Георги Марков (Марков 2016a; 2016b). В това разширено, луксозно издание в два тома авторът е добавил нов материал, извлечен от германски и руски архиви, както и от личния архив на цар Фердинанд, без обаче да предложи нови прозрения по темата.

^[24] Например: Koneva 1995.

^[25] Военноисторическата комисия, която издава списанието Военноисторически сборник от 1927 г. насам – с прекъсване между 1999 и 2004 г. – се откроява особено ясно.

^[26] Например: Kazandzhiev et al. 2006; Boichev 2010.

^[27] Някои от тези изследователски центрове са свързани с неправителствени организации като Института за изследване на близкото минало и Центъра за академични изследвания. Най-популярната изследователска тема в тези среди е периодът на комунистическото управление. Вж.: Еленков и Колева 2007: 457–458.

^[28] Освен вече споменатите изследвания, при представянето на общ преглед на след-1989 г. разказ за Първата световна война са взети предвид и следните колективни истории: История на България 1999; Sazdov, Lalkov, Popov & Migev 1995; Bozhilov, Mutafchieva, Kosev, Pantev & Grancharov 1998; Statelova & Grancharov 1999.

Източник: сп. Bulgarian Studies 2 (2018): 94–112

Елеонора Наксиду е родена в Ксанти, Тракия. Завършва история в Солунския университет „Аристотел“, където получава и магистърска степен и защитава докторска дисертация върху връзката между църквата и националната идеология. От 2008 г. е преподавателка в Катедрата по история и етнология на Демокритовия университет в Тракия, където в момента е доцентка по нова и съвременна история на Югоизточна Европа. Работи по теми като балкански национализъм, малцинства, българска историография и политическия и интелектуален живот на Балканите през XIX и началото на XX век.