От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2018 04 Huntington third wave

 

Брой думи: 10 000

Между 1974 и 1990 най-малко 30 държави извършиха преходи към демокрация, с което почти удвоиха броя на демократичните правителства по света. Но дали тези демократизации са част от една продължаваща и непрекъснато разширяваща се „глобална демократична революция“, която ще достигне буквално всяка страна по света? Или те представляват някакъв вид ограничено разширяване на демокрацията, което в по-голямата си част включва повторното ѝ въвеждане в страни, които са я преживели в миналото?

Настоящата ера на демократични преходи представлява третата вълна на демократизация в историята на модерния свят. Първата „дълга“ вълна на демократизация започва през 20-те години на 19-ти век, под формата на разширяване на избирателните права за голяма част от мъжкото население в Съединените щати, и продължава почти цял един век – до 1926, през което време се появяват 29 демокрации. Идването на Мусолини на власт в Италия през 1922 бележи началото на първата „обратна вълна“, която до 1942 намалява броя на демократичните държави в света до 12. Триумфът на Съюзниците през Втората световна война слага началото на втората вълна на демократизация, която достига зенита си през 1962, с 36 страни, управлявани демократично. От своя страна тя е последвана от втора обратна вълна (1960–1975), която довежда до намаляване на броя на демократичните държави обратно до 30.

На какъв етап се намираме ние, в рамките на третата вълна? В самото начало на една дълга вълна, или в края на къса такава? И ако третата вълна стигне до застой, ще бъде ли и тя последвана от значителна трета обратна вълна, която да елиминира много от завоеванията на демокрацията, постигнати през 1970-те и 80-те? Социалната наука не може да даде надеждни отговори на тези въпроси, нито пък може да го направи който и да е социален учен. Възможно е обаче да бъдат идентифицирани някои от факторите, които ще засегнат бъдещото разрастване или свиване на демокрацията по света, както и да се зададат въпросите, които изглеждат най-важни за бъдещето на демократизацията.

Един от начините да се започне, е да се зададат въпроси от рода на: дали е силно вероятно причините, довели до третата вълна, да продължат да действат; да придобият нова сила; да отслабнат, или да бъдат допълнени и/или заменени от нови сили, насърчаващи демократизацията. Пет основни фактора са допринесли значително за появата и развоя на преходите, принадлежащи към третата вълна на демократизация:

1) Засилващите се проблеми с легитимацията на авторитарните режими в един свят, в който демократичните ценности вече са широко възприети. Като следствие от това, зависимостта на тези режими от успешно представяне и неспособността им да запазят „легитимността на представянето си“ поради икономически (а понякога и военни) неуспехи.


Small Ad GF 1

2) Безпрецедентният световен икономически растеж през 1960-те, който повишава стандартите на живот и нивото на образованието, а освен това значително разширява градската средна класа в много страни.

3) Забележителната промяна в доктрината и дейността на Католическата църква, формулирана по време на Втория Ватикански съвет през 1963-65, и превръщането на отделните национални Католически църкви от защитници на статуквото в опоненти на авторитаризма.

4) Промените в политиките на някои външни участници, най-вече Европейската общност, Съединените щати и Съветския съюз.

5) „Лавинообразният ефект“ [Snowballing], тоест въздействието от преходите, извършени по-рано в хода на третата вълна, върху стимулирането и осигуряването на образци за последващите усилия към демократизация.

Ще започна с обръщане към последните три фактора, като се върна към първите два по-късно в тази статия.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

В исторически план е налице силна връзка между западното християнство и демокрацията. В началото на 1970-те години повечето протестантски страни по света вече са станали демократични. Третата вълна от 1970-те и 1980-те години е предимно католическа вълна. Започвайки в Португалия и Испания, тя преминава през шест южноамерикански и три страни от Централна Америка, премества се във Филипините, завръща се обратно в Мексико и Чили, а след това достига двете католически страни в Източна Европа – Полша и Унгария. Приблизително три четвърти от страните, които са преминали към демокрация между 1974 и 1989, са преобладаващо католически.

Към 1990 обаче католическият импулс на демократизацията до голяма степен се е изчерпал. Повечето католически страни са или вече демократизирани, или – както в случая с Мексико, либерализирани. Способността на католицизма да насърчава по-нататъшното разширяване на демокрацията (без да разширява собствените си редове) е ограничена до Парагвай, Куба и няколко франкофонски африкански държави. Към 1990 под-сахарска Африка е единственият регион в света, където значителен брой католици и протестанти продължават да живеят под авторитарни режими в голям брой страни.

Ролята на външните сили

По време на третата вълна Европейската общност (ЕО) играе ключова роля при укрепването на демокрацията в Южна Европа. В Гърция, Испания и Португалия установяването на демокрация е прието като необходимо, за да се осигурят икономическите ползи от членството в ЕО, а от своя страна членството в Общността се разглежда като гаранция за стабилността на демокрацията. През 1981 Гърция става пълноправен член на Общността, а пет години по-късно Испания и Португалия правят същото.

През април 1987 Турция кандидатства за пълноправно членство в ЕО. Един от стимулите е желанието на турските лидери да засилят модернизационните и демократизационни тенденции в страната, както и да задържат и изолират онези сили, които подкрепят ислямския фундаментализъм. В рамките на Общността обаче перспективата за членство на Турция се посреща със слаб ентусиазъм, а дори и с известна враждебност (най-вече от страна на Гърция). През 1990 освобождението на Източна Европа също повишава възможността за членство на Унгария, Чехословакия и Полша. По този начин Общността е изправена пред два въпроса. Първо, трябва ли да даде предимство на разширяването на членството, или по-скоро на „задълбочаването“ на вече съществуващата общност, чрез преминаване към по-нататъшна фаза на икономически и политически Съюз? Второ, ако реши да разшири членството, то на кого трябва да се отдава приоритет: на членовете на Европейската асоциация за свободна търговия като Австрия, Норвегия и Швеция, на източноевропейците или на Турция? Счита се за ясно, че Общността може да поеме само ограничен брой държави в хода на определен период от време. Отговорите на тези въпроси ще имат значителни последици за стабилността на демокрацията в Турция и в страните от Източна Европа.

Оттеглянето на Съветите направи възможна демократизацията в Източна Европа. Ако Съветският съюз сложи край или драстично ограничи подкрепата си за режима на Кастро, то до движение към демокрация може да се стигне и в Куба. Извън всичко това изглежда малко вероятно, че Съветският съюз ще може да направи нещо повече, за да насърчи демокрацията извън границите си. Основният въпрос тук е какво ще се случи в самия Съветски съюз. Ако съветският контрол се разхлаби, то изглежда вероятно демокрацията да бъде възстановена в Балтийските държави. Движения към демокрация съществуват и в други [съветски] републики. Най-важна, разбира се, е самата Русия. Въвеждането и евентуалното укрепване на демокрацията в Руската република, ако то се случи, би било най-драматичната победа за демокрацията от времената непосредствено след Втората световна война насам. Демократичното развитие в повечето съветски републики обаче е много усложнено поради етническата им разнородност и нежеланието на доминиращите националности да дадат равни права на етническите малцинства. Както отбелязва още преди години Сър Айвър Дженингс, „народът не може да решава, докато някой не реши кой точно е народът.“ Може да отнеме години, ако не и десетилетия, преди този въпрос да бъде разрешен в големи части от Съветския съюз.

През 1970-те и 80-те години Съединените щати бяха основен насърчител на демократизацията. Дали те ще продължават да играят тази роля зависи от тяхната воля, възможности и привлекателността им като образец за други страни. Преди средата на 1970-те години насърчаването на демокрацията не винаги е било висок приоритет за американската външна политика. И то отново би могло да изгуби значимостта си. Краят на Студената война и на идеологическото съперничество със Съветския съюз може да премахне една от обосновките за подкрепа на антикомунистически диктатори, но също така би могъл да намали и стимулите за всякакво значително американско участие в Третия свят.

Американската воля за насърчаване на демокрацията може да продължи или не. Способността на Америка да го прави, от друга страна, е ограничена. Търговският и бюджетният дефицит налагат нови ограничения върху ресурсите, които САЩ могат да използват, за да повлияят върху събитията в чужди страни. И, което е по-важно, способността на Съединените щати да насърчават демокрацията, до известна степен вече е извървяла пътя си. Страните в Латинска Америка, Карибите, Европа и Източна Азия, които са най-податливи на американско влияние, вече са станали демократични, с отделни изключения. Една от основните страни, в които Съединените щати все още могат да упражняват значително влияние в името на демократизацията, е Мексико. Недемократичните страни в Африка, Близкия изток и Азия са по-малко чувствителни към американското влияние.

Освен Централна Америка и Карибите, основната област на Третия свят, където Съединените щати продължават да имат жизнено важни интереси, е Персийският залив. Войната в Персийския залив и изпращането на 500 000 американски войници в региона вече стимулираха исканията за придвижване към демокрация в Кувейт и Саудитска Арабия, и делегитимираха режима на Саддам Хюсеин в Ирак. Ако едно голямо американско военно присъствие в Персийския залив би било поддържано в течение на дълго време, то би предоставило външен тласък към либерализация, ако не и към демократизация, но най-вероятно е, че то не би могло да бъде поддържано дълго, освен ако не се стигне до някакво движение към демокрация.

Приносът на САЩ към демократизацията през 1980-те години е свързан повече със съзнателното и пряко упражняване на американската власт и влияние. Демократичните движения по света винаги са се вдъхновявали и учили от американския пример. Какво може да се случи обаче, ако американският модел престане да въплъщава неща като сила и успех, и вече не изглежда като печеливш? В края на 1980-те години мнозина твърдяха, че истинската реалност е „американският упадък“. Ако хората по света започнат да гледат на Съединените щати като на западаща сила, сковавана от политическа стагнация, икономическа неефективност и социален хаос, то неуспехите ѝ, реални или не, неизбежно ще се разглеждат като провал и на демокрацията, а световната привлекателност самата идея също ще намалее.

Лавинообразният ефект

Въздействието на „лавината“ върху демократизацията беше очевидно през 1990 в България, Румъния, Югославия, Монголия, Непал и Албания. Освен това този ефект засегна движенията към либерализация и в някои арабски и африкански страни. През 1990 например беше съобщено, че „катаклизмът в Източна Европа“ „подхранваше исканията за промяна в арабския свят“ и принуждаваше лидерите в Египет, Йордания, Тунис и Алжир да предоставят повече политическо пространство за изразяване на недоволство.[1]

Източноевропейският пример имаше принципно въздействие върху лидерите на авторитарни режими, а не върху хората, които те управляваха. Президентът Мобуту Сесе Секо от Заир например реагира с шок и ужас на показваните по телевизията снимки от екзекуцията на неговия приятел, румънския диктатор Николае Чаушеску. Няколко месеца по-късно, с думите „вие знаете какво се случва по целия свят“, той обяви, че ще позволи на още две партии, освен собствените си, да се състезават на изборите през 1993. В Танзания пък Юлиус Ниерере отбеляза, че „ако в Източна Европа се получат промени, то ще бъдат засегнати и други страни с еднопартийни системи, които практикуват социализъм.“ Собствената му страна, добави той, можела да научи някой и друг урок от Източна Европа. В Непал през април 1990 правителството обяви, че крал Бирендра премахва забраната за създаване на политически партии, в резултат от „международната ситуация“ и „повишените очаквания на хората“[2].

Но ако в дадена страна няма добри вътрешни условия, ефектът на „лавината“ сам по себе си едва ли ще доведе до демократизация. Демократизацията на страните А и В не е причина за демократизация в страната С, освен ако условията, които са я подкрепили в първите, не съществуват и в последната. Въпреки че легитимността на демократичното управление започна да се възприема [принципно] през 1980-те години, икономическите и социални условия, благоприятни за демокрацията, не присъстваха навсякъде. „Световната демократична революция“ може да създаде външна среда, благоприятна за демократизацията, но тя не може да създаде необходимите условия за демократизация в една определена страна.

В Източна Европа основната пречка пред демократизацията беше съветският контрол; щом само той беше премахнат, движението към демокрация бързо се разпространи. Но в Близкия изток, Африка и Азия не е налице някаква подобна външна пречка. Ако управниците в тези региони са избрали авторитаризма преди декември 1989, то защо да не могат да продължават да го избират и след това? Лавинообразният ефект би бил реален само дотолкова, доколкото би ги накарал да вярват в желателността или необходимостта от демократизация. Събитията от 1989 в Източна Европа несъмнено насърчават демократичните опозиционни групи и плашат авторитарните лидери по други места. Но, като се има предвид предхождащата слабост на първите и дългосрочните репресии, наложени от последните, то изглежда съмнително, че източноевропейският пример би могъл да доведе до някакъв реален и значителен напредък към демокрация в повечето други авторитарни страни.

Към 1990 много от първоначалните причини за [появата на] третата вълна са станали вече значително по-слаби, дори изчерпани. Нито Белият дом, нито Кремъл, нито Европейската общност, нито Ватиканът са в някаква силна позиция да насърчават демокрацията по места, където тя все още не съществува (предимно в Азия, Африка и Близкия изток). Възможно е обаче да се появят нови сили, благоприятстващи демократизацията. В края на краищата, кой през 1985 би могъл да предвиди, че Михаил Горбачов ще улесни демократизацията в Източна Европа?

През 1990-те Международният валутен фонд (МВФ) и Световната банка вероятно биха могли да настояват много по-силно, отколкото досега, върху изискванията за политическа демократизация, както и за икономическа либерализация, като предпоставки за икономическа помощ. Франция може да стане по-активна в насърчаването на демокрацията сред бившите африкански колонии, където нейното влияние си остава значително. Православните църкви могат да окажат мощно влияние върху демокрацията в Югоизточна Европа и Съветския съюз[3]. Някой китайски застъпник на гласността може да дойде на власт в Пекин, или някой нов Насър от „джеферсънски“ тип – да започне да разпространява някаква демократична версия на пан-арабизма в Близкия изток. Япония би могла да използва нарастващото си икономическо влияние, за да насърчава правата на човека и демокрацията в бедните страни, на които дава заеми и безвъзмездни средства. През 1990 никоя от тези възможности не изглеждаше много вероятна, но след изненадите от 1989 би било прибързано да се изключва каквото и да било.

Трета обратна вълна?

Към 1990 поне две демокрации от третата вълна, Судан и Нигерия, се бяха върнали към авторитарно управление; трудностите при консолидацията могат да доведат до по-нататъшни обрати в държави с неблагоприятни условия за поддържане на демокрацията. Първата и втората демократични вълни обаче бяха последвани не само от частични отстъпления, но и от големи обратни вълни, в хода на които повечето промени на режими по свята бяха от демокрация към авторитаризъм. Ако третата вълна на демократизация се забави или спре, то кои са факторите, които могат да предизвикат трета обратна вълна?

Като фактори, допринесли за обратния преход от демокрация към авторитаризъм по време на първата и втората обратни вълни, могат да бъдат посочени:

1) слабост на демократичните ценности сред ключовите елитни групи и широката общественост [в ново-демократизираните страни];

2) тежки икономически неуспехи, които засилиха социалните конфликти и увеличиха популярността на мерките, които биха могли да бъдат наложени единствено от авторитарни правителства;

3) социална и политическа поляризация, често създадена от леви правителства, които се стремят към бързо въвеждане на големи социални и икономически реформи;

4) решителността на консервативните групи от средната и висшите класи, да се изключат от политическата власт популистките и левичарските движения, както и групите от по-ниски класи;

5) разпадане на законността и реда, в резултат от тероризъм или бунтове;

6) интервенция или завладяване от страна на недемократична външна сила;

7) „обратен лавинообразен ефект“, предизвикан от колапса или свалянето на демократичните системи в други страни.

Преходите от демокрацията към авторитаризма, с изключение на онези, предизвикани от чуждестранни намеси, почти винаги са били осъществявани от властимащите или от близки до тях среди в демократичната система. Само с едно или две възможни изключения, демократичните системи не са приключвали чрез някакъв общонароден вот или бунт. В Германия и Италия, при първата обратна вълна, се появяват антидемократични движения със значителна масова подкрепа и се установяват фашистки диктатури. В Испания при първата обратна вълна и в Ливан при втората, демокрацията завършва с гражданска война.

Огромното мнозинство от преходите [назад] от демокрация обаче са осъществени под формата на военни преврати, които отхвърлят демократично избраните лидери, или на преврати, извършени от изпълнителната власт, при които самите демократично избрани лидери  по същество слагат край на демокрацията, като концентрират властта в собствените си ръце, обикновено чрез обявяване на извънредно или военно положение. При първата обратна вълна военни преврати слагат край на демократичните системи в новите страни от Източна Европа и в Гърция, Португалия, Аржентина и Япония. При втората обратна вълна военни преврати са извършени в Индонезия, Пакистан, Гърция, Нигерия, Турция и много латиноамерикански държави, а „изпълнителни“ преврати – в Корея, Индия и Филипините. В Уругвай гражданското и военното ръководство съдействат за прекратяване на демокрацията чрез смесен изпълнително-военен преврат.

Както при първата, така и при втората обратна вълна демократичните системи в много случаи са заменени от исторически нови форми на авторитарно управление. Фашизмът се отличава от предишните форми на авторитаризъм чрез масовата си база, идеологията, партийната организация и усилията за проникване и контрол над по-голямата част от обществото. Бюрократичният авторитаризъм се различава от по-ранните форми на военно управление в Латинска Америка по институционалния си характер, презумпцията за неопределена продължителност и икономическата си политика. Италия и Германия през 1920-те и 30-те, а по-късно Бразилия и Аржентина през 1960-те и 70-те, са страни, които за първи път въвеждат тези нови форми на недемократично управление и дават примери, на които антидемократичните групи в други страни се опитват да подражават. Всъщност и двете нови форми на авторитаризъм са реакции срещу нови форми на социално и икономическо развитие: при европейските случаи това е разширяването на социалната мобилизация и политическото участие, а в Латинска Америка – изтощаването на фазата на [опити за] замяна на чуждия внос със собствена продукция.

Въпреки че причините и формите на първите две обратни вълни не могат да служат като база за надеждни прогнози относно причините и формите на възможна трета обратна вълна, предишният опит все пак подсказва някои от потенциалните причини такъв вид развитие.

Първо, демократичните режими биха могли да подкопаят собствената си легитимност чрез системни неуспехи в опитите им да работят ефективно. В късния 20 век главните недемократични идеологически източници на легитимност, и най-вече марксизмът-ленинизмът, бяха дискредитирани. Общото възприемане на демократични норми означава, че демократичните правителства са още по-малко зависими от легитимността на представянето си, отколкото са били в миналото. Но продължителната невъзможност да се осигури благоденствие, богатство, функционираща съдебна система, справедливост, вътрешен ред или външна сигурност, може с течение на времето да подкопае легитимността дори и на най-демократичните правителства. Тъй като в хода на времето спомените за авторитарните провали избледняват, раздразнението от демократичните провали вероятно ще се увеличи. По-конкретно, един всеобщ икономически колапс от вида на онзи от 1929-30 може да подкопае легитимността на демокрацията в много страни. Повечето демокрации успяха да преживеят Голямата депресия от 1930-те; някои обаче не издържаха, а това означава, че е вероятно и някои днешни нови демокрации да се поддадат в бъдеще, в отговор на една сравнима с тогавашната икономическа катастрофа.

Второ, преминаването към авторитаризъм на всяка демократична или демократизираща се велика сила, може да предизвика обратен лавинообразен ефект. Възстановяването на авторитаризма в Русия или Съветския съюз би имало обезпокоителни ефекти върху демократизацията в други съветски републики, България, Румъния, Югославия и Монголия; възможно е това да се случи и в Полша, Унгария и Чехословакия. То може да изпрати посланието: „Вие също може да се върнете в бизнеса“ и до други кандидат-деспоти, по други места. По същия начин създаването на авторитарен режим в Индия би могло да има значителен демонстрационен ефект върху други страни от Третия свят. Освен това, дори и ако никоя голяма държава не се върне към авторитаризъм, връщането към диктатури от страна на няколко по-малки, наскоро демократизирани държави, при които липсват обичайните предпоставки за демокрация, би могло да има усилващ ефект върху други страни, където тези предпоставки са силни.

Ако някоя недемократична държава значително увеличи силата си и започне да се разширява извън границите си, това също би могло да стимулира авторитарните движения в други страни. Този стимул би бил особено силен, ако разширяващата се авторитарна държава победи във военен сблъсък една или повече демократични държави. В миналото всички велики сили, които са се развивали икономически, са клонели към териториални разширения. Ако през следващите десетилетия Китай осъществи успешен икономически ръст под авторитарно управление и разшири влиянието и контрола си в Източна Азия, демократичните режими в региона ще бъдат значително отслабени.

Накрая, както през 1920-те и 1960-те години, биха могли да се появят различни стари и нови форми на авторитаризъм, които изглеждат подходящи за нуждите на времето. Авторитарният национализъм може да се задържи в някои страни от Третия свят, а също и в Източна Европа. Религиозният фундаментализъм, който е най-драматично видим в Иран, може да дойде на власт и в други страни, особено в ислямския свят. Олигархичният авторитаризъм може да се развие както в богатите, така и в по-бедните страни, като реакция срещу уравнителските тенденции на демокрацията. В бъдеще биха могли да се появят популистки диктатури, както вече се е случвало, в отговор на защитата, която демокрацията предоставя на различни форми на икономически привилегии, особено в страните, където наемането на земя все още е проблем. И накрая, местни диктатури могат да бъдат наложени в демокрации с две или повече различни етнически, расови или религиозни групи, при което една от групите се опитва да установи контрол над цялото общество.

Всички тези форми на авторитаризъм са съществували в миналото. Създаването на нови такива в бъдеще не е нещо, което се намира отвъд способностите на хората. Една от възможностите може да бъде някаква технократска „електронна диктатура“, в която авторитарното управление е възможно и легитимирано от способността на режима да манипулира информацията, медиите и сложните средства за комуникация. Никоя от тези стари или нови форми на авторитаризъм не е много вероятна, но не може и да се каже, че всяка една от тях е абсолютно невъзможна.

Пречки пред демократизацията

Друг подход към оценката на перспективите пред демокрацията е да се проучат пречките и възможностите за демократизация там, където тя все още не е реализирана. Към 1990 нямаше демократични режими в повече от сто страни. Повечето от тези страни попадат в четири, понякога припокриващи се, гео-културни категории:

1) Самостоятелно създадени марксистко-ленински режими, например в Съветския съюз, където през 80-те години настъпи голяма либерализация и в много от републиките му се оформиха демократични движения;

2) държавите от под-сахарска Африка, които, с някои изключения, си остават еднолични диктатури, военни режими, еднопартийни системи или някакви комбинации от тези три;

3) Ислямски държави, простиращи се от Мароко до Индонезия, които с изключение на Турция и може би Пакистан, имат недемократични режими;

4) Източноазиатски страни, от Бирма през Югоизточна Азия до Китай и Северна Корея, включващи комунистически системи, военни режими, еднолични диктатури и две полу-демокрации (Тайланд и Малайзия).

Пречките пред демократизацията в тези страни са от политическо, културно и икономическо естество. Едно потенциално значимо политическо препятствие пред бъдещата демократизация е буквалната липса на опит с демокрацията в повечето страни, които си останаха авторитарни през 1990-те. Двадесет и три от 30-те страни, които се демократизираха между 1974 и 1990, имаха известна история на демокрация, докато само няколко от страните, които бяха недемократични през 1990, биха могли да претендират за такъв опит. Сред тях бяха няколко представители на третата обратна вълна (Судан, Нигерия, Суринам и вероятно Пакистан), четирима представители на втората обратна вълна, които не бяха отново демократизирани по време на третата (Ливан, Шри Ланка, Бирма, Фиджи) и трима представители на първата вълна, (Естония, Латвия и Литва), чиято ре-демократизация след последната световна война е била възпрепятствана от съветската окупация. Почти всички 90 или повече други недемократични страни от 1990 нямаха значителен опит с демократичното управление. Това очевидно не е решаващо препятствие за демократизацията – ако би било така, то днес нито една страна не би била демократична – но то със сигурност я затруднява.

Една друга пречка пред демократизацията вероятно ще изчезне в редица страни през 90-те години. Лидерите, които основават авторитарни режими или ги управляват от дълго време, са склонни да стават особено ожесточени противници на демократизацията. Ето защо почти всяка форма на промяна на ръководството в рамките на авторитарната система обикновено предхожда някакъв вид придвижване към демокрация. Твърде вероятно е самата човешка смъртност да направи такива промени възможни през 1990-те в някои авторитарни режими. През 1990 дългогодишните управници на Китай, Брега на слоновата кост и Малави, бяха в осемдесетте си години; тези в Бирма, Индонезия, Северна Корея, Лесото и Виетнам бяха в седемдесетте; а лидерите на Куба, Мароко, Сингапур, Сомалия, Сирия, Танзания, Заир и Замбия бяха навършили 60 години. Смъртта или оттеглянето от длъжност на тези лидери биха премахнали една от пречките пред демократизацията в техните страни, но няма да ги направят неизбежни.

Между 1974 и 1990, демократизации се получаваха в режими на лични и военни диктатури, както и в еднопартийни системи. Но все още не се е получавала пълна демократизация в някоя от комунистическите еднопартийни държави, които са били продукти на вътрешни революции. В Съветския съюз настъпи либерализация, което може би ще, или няма да доведе, до пълна демократизация в Русия. В Югославия движения към демокрацията вече започват в Словения и Хърватия. Но югославската комунистическа революция беше до голяма степен сръбска революция, а перспективите за демокрация в Сърбия изглеждат съмнителни. В Камбоджа един изключително брутален революционен комунистически режим беше заменен от по-малко брутален такъв, наложен от външни сили. През 1990 изглежда, че Албания започва да се отваря, но в Китай, Виетнам, Лаос, Куба и Етиопия, марксистко-ленинските режими, създадени в резултат на вътрешни революции, изглеждат твърдо решени да останат на власт. Революциите в тези страни бяха едновременно националистически и комунистически, а следователно там национализмът е подсилвал комунизма по начин, който очевидно не е валиден за окупираната от Съветския съюз Източна Европа.

Едно сериозно препятствие пред демократизацията е липсата или слабостта на реална обвързаност с демократичните ценности сред политическите лидери в Азия, Африка и Близкия изток. Когато не са на власт, политическите лидери там имат добри основания да се застъпват за демокрацията. Проверката на техния демократичен ангажимент идва обаче, след като дойдат на власт. В Латинска Америка демократичните режими обикновено са били сваляни чрез военни преврати. Това се е случвало също в Азия и Близкия изток, но в тези региони отговорни за прекратяването на демокрацията често са били самите демократично избрани лидери, като например: Сингман Ри и Парк Чжон Ни в Корея, Аднан Мендерес в Турция, Фердинанд Маркос във Филипините, Ли Куан Ю в Сингапур, Индира Ганди в Индия и Сукарно в Индонезия. След като са спечелили властта чрез избирателната система, тези лидери са започвали да я подкопават. Те не са имали никаква обвързаност с демократичните ценности и практики.

Но дори и когато азиатските, африканските и близкоизточните лидери повече или по-малко са се придържали към правилата на демокрацията, често е изглеждало така, сякаш го правят с неохота. Много европейски, северноамерикански и латиноамерикански политически лидери от последната половина на двадесети век бяха пламенни и изразителни защитници на демокрацията. Азиатските и африканските държави, за разлика от тях, не предложиха много правителствени ръководители, които да се превърнат в апостоли на демокрацията. Кои бяха азиатските, арабските или африканските еквиваленти на Ромуло Бетанкур, Алберто Лиера Камарго, Хосе Фигерес, Едуардо Фрей, Фернандо Белаунде Тери, Хуан Бош, Хосе Наполеон Дуарте и Раул Алфонсин? Джавахарлал Неру и Коразон Акино бяха такива, а може би имаше и други, но само малко на брой. Никой арабски лидер не ми идва на ум, а е трудно и да се посочи някакъв ислямски лидер, който да е придобил репутация като защитник и поддръжник на демокрацията, докато е бил на власт. Защо е така? Този въпрос с неизбежност води до темата за културата.

Културата

Твърди се, че големите исторически културни традиции по света се различават значително в степента, до която техните нагласи, ценности, вярвания и свързаните с тях модели на поведение, допринасят за развитието на демокрацията. Една дълбоко антидемократична култура би затруднила разпространението на демократичните норми в обществото, тя ще отрича легитимността на демократичните институции и по този начин значително ще усложнява, та дори и пречи, на възникването и ефективното функциониране на тези институции. Тезата за културата обикновено идва в две форми. По-рестриктивната версия гласи, че само западната култура осигурява подходяща основа за развитието на демократичните институции и следователно демокрацията е в голяма степен неподходяща за не-западните общества. В ранните години на третата вълна този аргумент беше изрично посочен от Джордж Кенан. Демокрацията, казва той, е форма на правителство, „която се е развила в северозападна Европа през осемнадесети и деветнадесети век, и то предимно сред страните, които граничат с Ламанша и Северно море (но с известно разширение в Централна Европа), и от които е била пренесена в други части на света, включително в Северна Америка, където народите от тази северозападна европейска зона се появяват като първоначални заселници или колонисти, и така е оформила преобладаващите модели на гражданско управление.“ Следователно демокрацията има „относително тясна база както във времето, така и в пространството; все още трябва да се представят доказателства, че това е естествената форма на управление за народите, живеещи извън тези тесни периметри.“ Според Кенан постиженията на Мао, Салазар и Кастро демонстрират, че авторитарните режими „са били в състояние да провеждат реформи и да подобряват съдбата на човешките маси там, където са пропаднали по-рехавите форми на политическо управление“. Накратко, демокрацията е подходяща само за северозападните и може би централноевропейските страни и техните колонии отвъд океана.[4]

Тезата за западната култура има непосредствени последици за демократизацията на Балканите и Съветския съюз. В исторически план тези райони са били части от Царистката и Османската империи; преобладаващите им религии са православието и исляма, а не западното християнство. Те не разполагат с историческия опит на Западна Европа по отношение на феодализма, Ренесанса, Реформацията, Просвещението, Френската революция и либерализма. Както смята Уилям Уолъс, краят на Студената война и изчезването на Желязната завеса може би са изместили критичната политическа разделителна линия на Изток, по посока на вековната граница между източното и западното християнство. Започвайки на север, тази линия се движи на юг приблизително по границите, разделящи Финландия и Балтийските републики от Русия; през Белорусия и Украйна, разделяйки западната католическа Украйна от източна православна Украйна; на юг и после на запад в Румъния, като разделя Трансилвания от останалата част на страната; а след това през Югославия, приблизително по линията, разделяща Словения и Хърватия от останалите републики.[5] Може би днес тази линия разделя областите, където демокрацията ще пусне корени от онези, в които няма да го направи.

Според една по-малко рестриктивна версия на аргумента за културните пречки, някои от не-западните култури са особено враждебни към демокрацията. Двете култури, най-често цитирани в това отношение, са конфуцианството и ислямът. Тук изглежда има три въпроса, които трябва да бъдат зададени, за да се определи дали тези култури представляват сериозни пречки за демократизацията. Първо, до каква степен традиционните конфуциански и ислямски ценности и вярвания са враждебни към демокрацията? Второ, ако наистина са, то до каква степен тези култури реално възпрепятстват напредъка към демокрация? Трето, ако в миналото те значително са забавяли демократичния напредък, до каква степен е вероятно да продължат да го правят и в бъдеще?

Конфуцианство

Почти няма научни несъгласия във връзка с твърдението, че традиционното конфуцианство е или недемократично, или антидемократично. Единственият смекчаващ фактор тук е степента, до която системата за изпити в класическото китайско общество е отваряла вратите за правене на кариера според таланта, без да взема непременно предвид социалния произход. Но дори и да е така, една меритократична система за създаване на кадри все още не създава демокрация. Никой не би могъл да опише някоя модерна армия като демократична, само защото офицерите в нея се насърчават въз основа на способностите си. Класическото китайско конфуцианство и неговите производни в Корея, Виетнам, Сингапур, Тайван и (в малко по-размита форма) Япония подчертава важността на групата пред онази на личността, авторитета пред свободата и отговорностите над правата. Конфуцианските общества нямат традиция на противопоставяне на правата срещу държавата; доколкото съществуват индивидуални права, те са създадени от държавата. Хармонията и сътрудничеството са предпочитани пред несъгласието и конкуренцията. Поддържането на реда и уважението към йерархията са централни ценности. Конфликтът на идеи, групи и партии се възприема като нещо опасно и нелегитимно. И, което е най-важно, конфуцианството обединява обществото и държавата, и не предоставя легитимност на автономните социални институции на национално ниво.

На практика конфуцианските общества, както и обществата, повлияни от тях, са били непримирими към демокрацията. В Източна Азия само две държави, Япония и Филипините, са имали някакъв по-продължителен опит с демократичното управление преди 1990. И в двата случая демокрацията е продукт на американско присъствие. А освен това Филипините са преобладаващо католическа страна. В Япония конфуцианските ценности са специфично интерпретирани и обединени с местните културни традиции.

Континентален Китай никога не е имал опит в демократичното управление, а демокрацията от западен вид е била подкрепяна през годините само от сравнително малки групи на радикални дисиденти. Основните демократични критици тук не са се отказвали от ключовите елементи на конфуцианската традиция.[6] Модернизаторите на Китай (според фразата на Лушин Пай) са „конфуцианските ленинисти“ от националистическите и комунистическите партии. В края на 1980-те години, когато бързият икономически растеж в Китай предизвика нова поредица от искания за политически реформа и демокрация от страна на ученици, интелектуалци и градски групи от средната класа, комунистическото ръководство реагира по два начина. Първо, то формулира една теория за „нов авторитаризъм“, базирана на опита на Тайван, Сингапур и Корея, според която на китайския етап на икономическо развитие държавата се нуждае от авторитарно управление, за да постигне балансиран икономически растеж и да ограничи неприятните последици от развитието. Второ, ръководството насилствено потисна демократичното движение в Пекин и на други места през юни 1989.

В Китай икономиката подсилва културата при задържането на демокрацията. В Сингапур, Тайван и Корея, от друга страна, към края на 1980-те години грандиозният растеж създаде икономическата основа за демокрация. В тези страни икономиката се сблъска с културата при оформянето на политическото развитие. През 1990 Сингапур е единствената държава с „високи доходи“, която не е износител на петрол (както е определена от Световната банка), и в която няма демократична политическа система, а лидерът на Сингапур е убеден изразител на конфуцианските ценности, в противовес на онези на западната демокрация. През 1980-те премиерът Ли Куан Ю обяви преподаването и разпространяването на конфуцианските ценности за приоритет на своята държава-град. Освен това той предприе решителни мерки за ограничаване и потискане на несъгласието в страната, както и за предотвратяване на медийната критика на правителството и неговите политики. Ето защо на Сингапур може да се гледа като на авторитарна конфуцианска аномалия сред богатите страни по света. Интересно е дали той ще си остане такъв и сега, когато Ли, който е създател на държавата, изглежда частично започва да се отдръпва от политическата сцена.

В края на 1980-те години и Тайван, и Корея се движеха в демократична посока. От историческа гледна точка, Тайван винаги е бил периферна част на Китай. Островът е бил окупиран от японците в продължение на 50 години, а през 1947 жителите му се бунтуват срещу налагането на китайски контрол. Националистическото правителство пристига тук през 1949, след като е било унизително победено от комунистите – едно поражение, което ще направи невъзможно „за повечето националистически лидери да си позволяват арогантността, свързана с традиционните конфуциански понятия за власт.“ Бързото икономическо и социално развитие допълнително отслабва влиянието на традиционното конфуцианство. Появата на значителна предприемаческа класа, съставена предимно от местни тайванци, създава (по много не-конфуциански начин) един източник на власт и богатство, който е много независим от държавата, доминирана от политици, дошли най-вече от континента. Тук това води до „фундаментална промяна в китайската политическа култура, която не се е получавала нито в самия Китай, нито в Корея или Виетнам – и никога не е съществувала реално в Япония.“[7] По такъв начин впечатляващото икономическо развитие на Тайван преодолява сравнително слабото конфуцианско наследство, а през късните 1980 години Чанг Чинг-куо и Ли Тенг-уи реагират на напреженията, породени от икономическите и социални промени, като правят възможно постепенното отваряне на политическите процеси в обществото си.

В Корея класическата култура включва елементи на мобилност и егалитаризъм, заедно с конфуцианските компоненти, непримирими към демокрацията, включително и традиция на авторитаризъм и управление на „силната ръка“. Както казва един корейски учен, „хората тук не мислят за себе си като за граждани, които имат право да упражняват и да изпълняват задълженията си, те са склонни да гледат нагоре в очакване на указания и покровителство, за да оцелеят“.[8] В края на 1980-те, урбанизацията, образованието, появата на значителна средна класа и внушителното разпространение на християнството – всички тези фактори допринасят за отслабването на конфуцианството като пречка за демокрацията в Корея. И все пак си остава неясно дали борбата между старата култура и новия просперитет е била окончателно решена в полза на последната.

Моделът от Източна Азия

Взаимодействието между икономическия прогрес и азиатската култура изглежда е създало някакъв вид отчетливо източноазиатско разнообразие от демократични институции. От 1990 насам, в нито една източноазиатска страна освен Филипините (които в много отношения са повече латиноамериканска, отколкото източноазиатска култура) не е имало предаване на властта от демократично избрано правителство на една партия към демократично избрано правителство на друга партия. Прототипът е Япония, която безспорно е демокрация, но в нея управляващата партия никога не е била изключвана от властта. Японският модел на демокрация с доминираща партия, както посочва Пий, се е разпространил навсякъде в Източна Азия. През 1990 две от трите опозиционни партии в Корея се сляха с правителствената партия, за да формират политически блок, който по същество щеше да изключи от властта оставащата опозиционна партия, водена от Ким Де Йонг и базирана в региона Чола. В края на 1980-те години демократичното развитие в Тайван изглежда се движеше по посока към избирателна система, в която Куоминтангът (КМТ) вероятно ще си остане доминираща партия, а Демократичната прогресивна партия се ограничава до ролята на постоянна опозиция. В Малайзия коалицията на трите водещи партии от малайските, китайските и индийските общности (първо в Партията на алианса, а след това в Националния фронт) контролира властта непрекъснато от 1950-те до 1980-те. В средата на 1980-те, заместникът и наследник на Лий Куан Ю, Го Чок Тонг, възприе подобен тип партийна система като най-добрата за Сингапур:

Мисля, че една стабилна система е такава, в която има водеща [mainstream] политическа партия, която представлява най-широките кръгове от населението. След това вече може да има и няколко други партии по периферията, [но само] много сериозно настроени партии. Те не могат да имат по-широки възгледи, но въпреки това представляват някои секционни интереси. А мейнстриймът се връща [на власт] през цялото време. Мисля, че това е добре. И не бих молил за извинение, ако стигнем до такава ситуация в Сингапур.“[9]

Основен критерий за демокрацията е справедливата и открита конкуренция за гласовете между отделните политически партии, без тормоз от страна на правителството или налагане на ограничения върху опозиционните групи. Япония явно е издържала този тест в продължение на десетилетия със своите свободи на словото, пресата и събранията, както и с разумно справедливи условия за избирателна конкуренция. В останалите азиатски системи с доминиращи партии условията на конкуренция са били изкривявани в полза на правителството в продължение на много години. Към края на 80-те обаче условията в някои държави станаха по-равноправни. В Корея правителствената партия не успя да спечели контрола над законодателната власт през 1989 и този неуспех вероятно беше основен фактор за последвалото сливане с двама от опонентите ѝ. В Тайван постепенно бяха премахнати ограниченията върху опозицията. Ето защо е възможно и други страни от Източна Азия да заприличат повече на Япония при осигуряването на равнопоставеност в условията на играта, която правителствената партия винаги печели. Може да се каже, че през 1990 системите с доминиращи партии в Източна Азия обхващаха едно широко пространство между демокрацията и авторитаризма, при което Япония представлява едната крайност, Индонезия – другата, а страни като Корея, Тайван, Малайзия и Сингапур се намират някъде между тях (повече или по-малко в този ред).

Такава система може и да отговаря на формалните изисквания на демокрация, но тя се различава съществено от демократичните системи, разпространени на Запад, където се приема, че политическите партии и коалиции не само ще се конкурират свободно и равноправно за властта, но и че вероятно ще се редуват при управлението. За разлика от тях, системите с доминиращи партии в Източна Азия изглежда допускат конкуренция, но не и смяна на властващата партия. Те допускат участие в изборите за всички, но участие в кабинета само за онези от „основната“ [mainstream] партия. Този тип политическа система предлага демокрация без обращаемост. Това представлява вид адаптация на западните демократични практики, които обаче служат не на западните ценности за конкуренция и промяна, а на азиатските ценности за консенсус и стабилност.

В сравнение с авторитарните системи, западните демократични системи са по-малко зависими от легитимността на представянето си, тъй като неуспехите се приписват на предишното правителство, вместо на самата система, а премахването от власт и замяната на предишните управляващи помагат за подновяването на системата. Източноазиатските общества, които са възприели или изглежда възприемат модела на доминиращата партия, разполагаха с несравними записи за икономически успех във времената от 1960-те до 1980-те. Но какво ще се случи, ако и когато 8-процентните темпове на растеж спаднат; когато безработицата, инфлацията и другите форми на икономически бедствия ескалират; или пък социалните и икономически конфликти се засилят? В една западна демокрация отговорът би бил да се сменят управляващите сили. Но в демокрацията с доминираща партия нещо такова би представлявало революционна промяна. Ако структурата на политическата конкуренция не позволи това да се случи, недоволството от правителството може да доведе до демонстрации, протести, бунтове и опити за мобилизиране на популярната подкрепа с цел сваляне на правителството. От своя страна правителството пък ще бъде изкушено да отговори чрез потискане на несъгласието и налагане на авторитарен контрол. Следователно, основният въпрос тук е до каква степен системата на доминиращи партии в Източна Азия се намира в зависимост от наличието на непрекъснат и съществен икономически растеж? Може ли тази система да оцелее и при условия на продължителен икономически спад или стагнация?[10]

Ислям

„Конфуцианската демокрация“ е очевидно противоречие в определението. Не е ясно обаче дали фразата „ислямска демокрация“ е също такова противоречие. Егалитаризмът и доброволчеството са централни теми в исляма. „Високата култура на исляма“, твърди Ърнест Гелнер, е „надарена с редица черти – унитаризъм, етика, подчинена на правила, индивидуализъм, придържане към Писание, пуританизъм, егалитарно отвращение към посредничеството и йерархиите, сравнително слаба натовареност с магически вярвания… [С други думи], все неща, които съвпадат с изискванията на модерността или модернизацията“. Освен това в общи линии те са съвместими с изискванията на демокрацията. Ислямът обаче отхвърля всякакво разграничение между религиозната и политическата общност. Следователно при него липсва [западно-християнската] равнопоставеност между Цезар и Бог[11], а политическото участие е обвързано с религиозната принадлежност. Фундаменталисткият ислям изисква политическите управници в една мюсюлманска страна да са практикуващи мюсюлмани, шериатът да бъде основен закон, а улемата [ислямската нация] да има „решаващ глас при формулирането или поне преразглеждането и ратифицирането на всички правителствени политики“.[12] Доколкото правителствената легитимност и политика произтичат от религиозната доктрина и религиозната експертиза, ислямските понятия за политика се различават и противоречат на предпоставките за демократичните политики.

Ислямската доктрина следователно съдържа елементи, които могат да бъдат едновременно сродни с, но и непримирими към демокрацията. На практика обаче единствената ислямска страна, която е поддържала напълно демократична политическа система за по-дълъг период от време, е Турция, където Мустафа Кемал Ататюрк категорично отхвърли ислямските концепции за обществото и политиката, и енергично се опита да създаде светска, модерна, от западен тип национална държава. Но опитът на Турция с демокрацията не е някакъв безпроблемен успех. По други места в ислямския свят, Пакистан направи три опити за постигане на демокрация, никой от които не продължи дълго. Докато турската демокрация е прекъсвана от спорадични военни намеси, Пакистан има бюрократично и военно управление, прекъсвано от спорадични избори.

Единствената арабска страна, която е поддържала някаква форма на демокрация (и то от специален, компромисен вид) в продължение на дълго време, е Ливан. Неговата демокрация обаче представлява консолидационна олигархия, а 40-50% от населението на страната е християнско. След като мюсюлманите станаха мнозинство в Ливан и започнаха да утвърждават [присъствието и културата си], ливанската демокрация се срина. Между 1981 и 1990 само две от 37 страни в света с мюсюлманско мнозинство бяха обявени за „свободни“ в годишните проучвания на Freedom House: Гамбия за две години и Турската република Северен Кипър за четири. Каквато и да е съвместимостта между исляма и демокрацията на теория, на практика те рядко са се погаждали.

Опозиционните движения срещу авторитарните режими в Южна и Източна Европа, в Латинска Америка и в Източна Азия, почти универсално възприемат западните демократични ценности и провъзгласяват желанието си да установят демокрация. Това не означава, че, ако имат възможност да го направят, те непременно ще въвеждат демократични институции, но поне си служат с реториката на демокрацията. В авторитарните ислямски общества, напротив, движенията, изрично провеждащи кампании за демократична политика, са относително слаби, а най-силната опозиция идва от страна на ислямските фундаменталисти.

В края на 80-те години вътрешните икономически проблеми, в съчетание с лавинообразните ефекти на демократизацията по други места, накараха правителствата на няколко ислямски държави да отпуснат контрола върху опозицията и да се опитат да подновят легитимността си чрез избори. Основните първоначални печеливши от тези реакции бяха ислямските фундаменталисти. В Алжир Ислямският фронт за спасение помете местните избори през юни 1990 (първите свободни избори, откакто страната е получила независимостта си през 1962). В йорданските избори от 1989 ислямските фундаменталисти спечелиха 36 от 80-те места в парламента. В Египет много кандидати, свързани с Мюсюлманското братство, бяха избрани в парламента през 1987. В няколко други страни ислямските фундаменталистки групи планират въстания, според медийни репортажи. Силните изборни представяния на ислямските групи отчасти отразяват отсъствието на други опозиционни партии, някои от които са под правителствена забрана, а други бойкотират изборите. И въпреки това фундаментализмът изглежда придобива нова сила в страните от Близкия изток, особено сред младите хора. Силата на тази тенденция принуди светските ръководители на правителствата в Тунис, Турция и другаде да приемат политики, застъпвани от фундаменталистите, и да направят политически жестове, демонстриращи собствената им ангажираност към исляма.

По такъв начин либерализацията в ислямските държави подпомогна усилването на важни социални и политически движения, чийто ангажимент към демокрацията е несигурен. В някои отношения позицията на фундаменталистките партии в ислямските общества от началото на 1990-те години повдига въпроси, аналогични на онези, поставяни от комунистическите партии в Западна Европа през 1940-те и отново през 1970-те години. Дали съществуващите правителства ще продължават да отварят политиките си и да провеждат избори, в които ислямските групи могат да се конкурират свободно и равностойно? Ще бъде ли позволено на ислямските групи да получат мнозинство в такива избори? И, ако наистина спечелят изборите, то дали военните, които в много ислямски общества (напр. Алжир, Турция, Пакистан и Индонезия) са силно светски настроени, ще им позволят да формират правителство? Ако действително формират правителство, ще преследва ли то радикално-ислямски политики, които биха подкопали демокрацията и отчуждили модерните и западно-настроени елементи в обществото?

Границите на културните препятствия

Както изглежда, в конфуцианските и ислямските общества съществуват силни културни пречки пред демократизацията. И все пак съществуват основания да се съмняваме, че те задължително трябва да предотвратяват демократичното развитие. Първо, подобни културни аргументи не са се доказвали в миналото. В един момент много учени са твърдели, че католицизмът е пречка за демокрацията.[13] Други, във Веберианската традиция, са твърдели, че католическите страни едва ли ще се развиват икономически по същия начин като протестантските. Но през 1960-те, 70-те и 80-те, католическите държави станаха демократични и имаха средно по-високи темпове на икономически растеж от протестантските. По същия начин в един момент Вебер и други са твърдели, че страните с конфуцианска култура не биха могли да постигнат успешно капиталистическо развитие. Към 1980-те обаче, едно ново поколение учени вижда в конфуцианството една от основните причини за грандиозния икономически растеж на източноазиатските общества. Дали в по-дългосрочен план теорията, според която конфуцианството възпрепятства демократичното развитие, ще се окаже по-жизнеспособна от тезата, че конфуцианството възпрепятства икономическото развитие? Аргументите, че определени култури са постоянни пречки за промяната, трябва да се разглеждат с определен скептицизъм.

Второ, големите културни традиции като исляма и конфуцианството са много сложни корпуси от идеи, вярвания, доктрини, допускания и модели на поведение. Във всяка голяма култура, включително и конфуцианството, има елементи, които са съвместими с демокрацията – по същия начин, по който протестантството и католицизмът съдържат елементи, които са явно недемократични. Конфуцианската демокрация може и да е противоречие в определението, но демокрацията в конфуцианското общество не трябва непременно да бъде същото. Истинският въпрос тук е кои елементи в исляма и конфуцианството са благоприятни за демокрацията – и как, тоест при какви обстоятелства, те могат да заменят недемократичните аспекти на тези културни традиции.

Трето, в исторически план културите са динамични, а не застояли [системи]. Доминиращите вярвания и нагласи в едно общество се променят. При запазване на елементи на приемственост, преобладаващата култура в едно общество при дадено поколение може да се различава значително от онова, което е била преди едно или две поколения. През 1950-те години испанската култура обикновено се описва като традиционна, авторитарна, йерархична, дълбоко религиозна и ориентирана към неща като чест и статус. През 1970-те и 80-те тези думи вече нямат място в описанието на испанските нагласи и ценности. Културите се развиват и, както се случи в Испания, най-важната сила, която води до културни промени, често е самото икономическо развитие.

Икономика

Само малко са връзките между социалните, икономическите и политическите феномени, които са по-силни от онези между нивото на икономическо развитие и наличието на демократична политика.[14] Повечето богати страни са демократични, а повечето демократични страни (с Индия като най-драматично изключение) са богати. Връзката между богатството и демокрацията предполага, че преходите към демокрация трябва да се осъществяват главно в страни, намиращи се на средно ниво на икономическо развитие. В бедните страни демократизацията е малко вероятна; в богатите страни тя обикновено вече е настъпила. Между тях съществува един вид „зона на политически преход“: за страните на това средно икономическо ниво е най-вероятно да преминат към демокрация, а повечето страни, които преминават към демокрация, ще се намират на това ниво. И в хода на икономическото си развитие, докато страните преминават към преходната зона, те ще притежават добри изгледи за демократизация.

И действително, преходите от авторитаризъм към демокрация по време на третата вълна са силно съсредоточени в тази преходна зона, особено в нейните горни граници. Изводът изглежда ясен. Бедността е сред главните – а вероятно и главната – пречка пред демократичното развитие. Бъдещето на демокрацията зависи от бъдещето на икономическото развитие. Пречките пред икономическото развитие са пречки и пред разширяването на демокрацията.

Третата вълна на демократизация бе поставена в ход от извънредния световен икономически растеж през 1950-те и 60-те години. Тази ера на растеж приключи с увеличаването на цените на петрола от 1973-74. Между 1974 и 1990 демократизацията се ускори по целия свят, но глобалният икономически растеж се забави. Налице бяха обаче съществени разлики между темповете на растеж сред отделните региони. Източноазиатските нива си останаха високи през 1970-те и 80-те, а общите темпове на растеж в Южна Азия се увеличиха. От друга страна темповете на растеж в Близкия изток, Северна Африка, Латинска Америка и Карибите рязко спаднаха от 1970-те до 80-те. Тези в под-сахарска Африка пък буквално се сринаха. БВП на глава от населението в Африка се намираше в застой в края на 1970-те, и продължи да намалява с 2.2% годишно през 1980-те. С други думи, икономическите пречки пред демократизацията в Африка очевидно са се увеличили през 1980-те години. Перспективите за 1990-те също не са окуражителни. Дори ако икономическите реформи, облекчаването на дълговете и икономическата помощ се материализират, Световната банка прогнозира за Африка средно годишни темпове на растеж на БВП на глава от населението от само 0.5% за остатъка от века.[15] Ако тази прогноза се окаже точна, пречките пред демократизацията в под-сахарска Африка ще си останат трудно преодолими и през двадесет и първия век.

Световната банка беше по-оптимистична в прогнозите си за икономическия растеж в Китай и недемократичните страни от Южна Азия. Но сегашните ниски нива на богатство в тези страни означават обикновено, че дори при годишни темпове на растеж на глава от населението от 3 до 5%, икономическите условия, благоприятни за демократизацията, ще продължат да се усилват.

През 1990-те мнозинството от страните, в които икономическите условия за демократизация вече са налице или се появяват бързо, се намират в Близкия изток и Северна Африка (вж. Таблица 1). Икономиките на много от тези страни (Обединените арабски емирства, Кувейт, Саудитска Арабия, Ирак, Иран, Либия, Оман) зависят до голяма степен от износа на петрол, което засилва контрола върху държавната бюрокрация. Това обаче не прави невъзможна демократизацията. Държавните бюрокрации в Източна Европа имаха много повече власт, отколкото онези на износителите на петрол. Така че в някакъв момент тази власт би могла да се срути сред последните също толкова драматично, колкото и сред първите.

 

2018 04 Huntington Table 1

 

През 1988 Алжир, заедно други държави от Близкия изток и Северна Африка, вече достигна ниво, благоприятно за демократизацията; Сирия се приближаваше до нея; Йордания, Тунис, Мароко, Египет и Северен Йемен се намираха доста под зоната на преход, но бяха постигнали бърз растеж през 1980-те. Близкоизточните икономики и общества се доближават до точката, в която ще станат прекалено богати и твърде сложни, за да могат да поддържат различните си традиционни, военни и еднопартийни системи на авторитарно управление. Вълната от демократизация, която разтърси света през 1970-те и 80-те години, може да се превърне в доминираща черта на политиката в Близкия изток и Северна Африка през 1990-те години. А след това ще се появи с нова острота въпросът за взаимодействието между икономиката и културата: какви точно политически форми могат да се появят в тези страни когато икономическият просперитет започне да взаимодейства с ислямските ценности и традиции?

В Китай пречките пред демократизацията са от политическо, икономическо и културно естество; в Африка те са преобладаващо икономически; а в бързо развиващите се страни от Източна Азия и в много ислямски страни те са предимно културни.

Икономическо развитие и политическо лидерство

Когато става дума за утвърждаването на демокрацията, историята е опровергавала както оптимистите, така и песимистите. Събитията от бъдещето най-вероятно ще направят същото. В много общества съществуват огромни пречки пред разширяването на демокрацията. Третата вълна, „глобалната демократична революция“ от края на ХХ век, няма да продължи вечно. Тя може да бъде последвана от нова вълна на авторитаризъм, достатъчна, за да представлява трета обратна вълна. Това обаче няма да попречи на четвъртата вълна на демократизация да се появи и развие в някакъв момент от двадесет и първи век. Ако може да се съди по миналото, двата най-решителни фактора, които засягат бъдещата консолидация и разширяване на демокрацията, ще бъдат икономическото развитие и политическото лидерство.

Повечето бедни общества ще си остават недемократични, докато си остават бедни. Бедността обаче не е нещо неизбежно. В миналото държави като Южна Корея, за които се предполагаше, че са затънали в икономическа изостаналост, удивиха света, като бързо постигнаха просперитет. През 1980-те сред развойните икономисти се появи нов консенсус относно начините за насърчаване на икономическия растеж. Не е ясно дали консенсусът от 1980-те ще се окаже по-траен и по-продуктивен от много по-различния консенсус сред икономистите, който преобладаваше през 50-те и 60-те години. Новата ортодоксалност обаче изглежда вече е довела до значителни резултати в много страни.

И все пак съществуват две причини да сдържаме надеждите си. Първо, икономическото развитие на много, много, много закъснелите страни – което в значителна степен означава Африка – може да се окаже по-трудно, отколкото онова на предшестващите ги страни, тъй като предимствата на изостаналостта се компенсират от все по-разширяващата се и исторически безпрецедентна разлика между богатите и бедните страни. Второ, в богатите и доминирани от информационно-технологически компоненти общества, могат да се появят нови форми на авторитаризъм. Ако неудачни обстоятелства като тези не се реализират, то икономическото развитие би трябвало да създаде условия за постепенното заместване на авторитарните политически системи с демократични. Времето е на страната на демокрацията.

Икономическото развитие прави демокрацията възможна; политическото лидерство я прави реална. За да се създадат демокрации, бъдещите политически елити ще трябва да вярват, като минимум, че демокрацията е най-малко лошата форма на управление за обществата им и за самите тях. Освен това те ще се нуждаят от умения, които да доведат до прехода към демокрация, докато в същото време се сблъскват както с радикални опозиционери, така и с авторитарни силовици, които неизбежно ще се опитват да подкопават усилията им. Демокрацията ще се разпространи само до степента, до която хората, упражняващи власт по света и в отделните страни, искат тя да се разпространява. Век и половина след като Токвил наблюдава появата на модерна демокрация в Америка, последователните вълни на демократизацията вече са достигнали брега на диктатурата. Подсилена от нарастващия прилив на икономическия прогрес, всяка следваща вълна стига малко по-далеч – и се отдръпва назад по-малко – в сравнение с предшествениците си. Или, за да перифразираме метафората, историята може и да не се движи по права линия, но когато на кормилото се намират квалифицирани и решителни лидери, тя все пак се движи напред.

 

Източник

 

[1] New York Times, 28 декември 1989, А13; International Herald Tribune, 12-13 май 1990, 6.

[2] The Times (Лондон), 27 май 1990 г.; Time, 21 май 1990, 34-35; Daily Telegraph, 29 март 1990, 13; New York Times, 27 февруари 1990, A10 и 9 април 1990, A6.

[3] Странно, че тази прогноза на Хънтингтън, за разлика от по-голямата част от останалите в този текст, се оказва толкова погрешна. Струва ми се очевидно, че той най-вероятно не познава дълбоко консервативните политики на Православните църкви, навсякъде. Собственото ми (напълно неспециализирано) мнение е, че в това отношение те се намират много по-близо до исляма, отколкото до католичеството и протестантството. И, разбира се, за това си има естествено историческо обяснение – за разлика от западноевропейското християнство, което отдавна вече е преживяло собствената си, силно кървава Реформация, нищо подобно не се е случвало никога в сферите на исляма или православието. Демократизацията на религиозните институции очевидно е не по-лесна за осъществяване от онази на политическите. Пространството си изисква своето време. Бел. пр.

[4] Джордж Ф. Кенан, Облакът на опасността (Boston: Little, Brown, 1977), 41-43.

[5] Виж Уилям Уолъс, „Трансформацията на Западна Европа“ (Лондон: Royal Institute of International Affairs-Pinter, 1990), 16-19.

[6] Вж. Даниел Келиър, „Политическите последици от реформите в Китай“, Comparative Politics 18 (юли 1986 г.): 488-490; и Андрю Дж. Натан, Китайска демокрация (New York: Alfred A. Knopf, 1985).

[7] Лушин У. Пий и Мери У. Пий, Азиатска власт и политика: Културните измерения на авторитета (Cambridge: Harvard University Press, 1985), 232-236.

[8] Ню Йорк Таймс, 15 декември 1987, А14.

[9] Го Чок Тонг, цитиран в Ню Йорк Таймс, 14 август 1985, А13.

[10] Общо взето изглежда, че далекоизточните демокрации, или поне високо развитите сред тях, се справят добре с това предизвикателство. Всички те – включително Япония, Корея, Тайван и донякъде Сингапур, който междувременно има жена-президентка от малайски произход – успешно преживяха смени на управляващите политически партии, а поне в Корея има и всички признаци за създаване на изключително активно и непримиримо гражданско общество, което успя да наложи не само свалянето, но и осъждането (за корупция) на последната корейска президентка, дъщерята на бившия диктатор Парк Чжон Хи. Бел. пр.

[11] Която липсва и при православието, разбира се. Равноправието (и конкуренцията, включително и такава за властта), между Кесаря и Бога, е западноевропейска идея, възникнала в резултат на конкретни обществено-политически условия (борба за власт между папите и западноевропейските владетели) , които винаги са липсвали при православието и исляма. Библейското „Кесаревото кесарю, Божието Богу“, никога не е добивало политическа реалност на Изток преди настъпването на най-новата модерност. Бел. пр.

[12] Ърнест Гелнър, „[Излизането] от империализма“, The New Republic, 22 май 1989, 35-36; Р. Стивън Хъмфрис, „Ислям и политически ценности в Саудитска Арабия, Египет и Сирия“, Middle East Journal 33 (Зима 1979): 6-7.

[13] Виж в тази връзка статията Как се създават мюсюлмански демокрации?, Либерален преглед, 25.5.2011. Бел. пр.

[14] Виж в тази връзка статията Икономическо развитие и демокрация, Либерален преглед, 11.3.2017. Бел. пр.

[15] Световна банка, Доклад за световното развитие 1990 (Ню Йорк: Oxford University Press, 1990), 8-11, 16, 160; и Африка на юг от Сахара: От криза към устойчив растеж (Вашингтон: Световна банка, 1990 г.).

 

Самюъл Хънтингтън  е известен американски социолог и политолог, най-известен като създател на геополитическата концепция за „сблъсъка на цивилизациите“. Основните му интереси включват сферите на националната сигурност и стратегия, взаимоотношенията между гражданското население и военните, демократизацията и икономиката на развиващите се страни, културните фактори, които оказват влияние на световната политика и проблемите на американската национална идентичност.

Pin It

Прочетете още...

Конспиратистите

Ричард Дж. Еванс 25 Юли, 2016 Hits: 12493
Конспиративните теории обикновено се…