Политическата коректност отдавна вече не е онзи страничен феномен, който някога можеше да бъде отминат с леко поклащане на глава, нито пък онова студено словосъчетание, което по някаква ирония е било използвано първо от самата „нова левица“ като вътрешна шега за собствените ѝ догматични наклонности. Днес, няколко десетилетия по-късно, явлението е преминало през толкова пластове от употреби, реакции, преоценки и злоупотреби, че вече придобива характера на лакмус, който разкрива не само ценностните нагласи на обществото, но и начините, по които хората възприемат самите себе си – като част от групи, като участници в конфликти, като носители на исторически травми и като претенденти за морално лидерство.

Някога небрежната американска шега постепенно се е превърнала в нещо далеч по-сериозно: в инструмент на самоидентификация и неочаквано силен регулатор на социалното поведение. Колкото и да е парадоксално, в определени моменти този инструмент заема позиция, която напомня на старите идеологически системи – онези, които твърдяха, че могат да решат всички обществени проблеми само чрез корекция на езика, на манталитета и на „правилното“ мислене.

У нас в България подобни развития пристигат по правило със закъснение и винаги в странно пречупена форма. Ние сме общество, което трудно допуска външни морални предписания и още по-трудно признава, че някои думи носят историческа тежест, която не си струва да се влачи напред. В разговорния ни език има твърде много „наши си“ значения, твърде много полуиронични самохарактеристики, твърде много наследена подозрителност към всяка форма на морално предписание, за да приемем леко идеята, че езикът може да бъде опасен не само чрез очевидните си обиди, но и чрез тихото, незабележимо възпроизвеждане на стигмите. И когато до нас стигне вестта, че в Германия редактират детски книги, за да премахнат думи, смятани днес за неприемливи, най-естественият ни първичен отклик е раздразнение: „Какви ги вършат? Пипат класиката!“ Този отклик е разбираем, предвид нашето историческо наследство, в което политизацията на езика винаги е водила към ограничения, а не към освобождаване.

Но ако оставим настрана емоциите, неизбежно възниква сериозният въпрос: а може ли една дума да бъде опасна сама по себе си, независимо от намерението? В съвременните социални науки отговорът е ясен – да, може. Думите могат да носят не само смисъл, но и рани; те могат да оформят въображаеми категории, да разделят хора, да запечатват модели на подчинение. Именно оттук идва и идеята за „стигмата“, която американският социолог Ървинг Гофман анализира толкова проникновено: тя не е просто унизително име, а социален механизъм, който приписва на човека не само различност, но и дефектност. Именно затова съвременните морални стандарти изискват да се внимава какво се внушава с езика, особено пред децата, които още не разполагат с необходимия исторически хоризонт, за да различават контекста.

И все пак, когато стане дума за детската литература – особено за книги като „Пипи Дългото чорапче“, възниква едно смущаващо противоречие. Защото е ясно, че Пипи не е расистка, както не е расист и Хък Фин, нито Джим Кнопф, нито която и да е от онези свободни, жизнени, добри литературни фигури, които са се превърнали в част от детството на поколения хора. Езикът, който те употребяват, е езикът на времето си; значенията, които носят думите им, са продукт на епоха, която още не е познавала сегашната чувствителност към историческите рани. Да се промени този език изглежда като намеса в жив текст: като риск да загубим нещо от непосредствената искреност на авторите, от силата на техните намерения, от онази несъмнена доброта, която излъчват героите им.

Тук се появява и първата голяма слабост на политическата коректност, когато тя се превърне в идеология: стремежът да регулира не само езика, но и мисълта; да замества сложните оценки с готови предписания; да предлага универсални рецепти за премахване на омразата чрез формални промени. Това е същият тип мислене, което някога се появяваше в нашата собствена политическа история – онзи стремеж да се постигне справедливост чрез корекция на формата, вместо чрез развитие на съдържанието. Езикът е инструмент; той става опасен само когато хората, които го владеят, влагат в него омраза, страх или стремеж към доминация. Не думата „негър“ прави човека расист, а отношението, което я придружава. И ако автор като Астрид Линдгрен използва тази дума в контекст, лишен от презрение и превъзходство, ние не сме в правото си автоматично да я приравняваме към днешните ѝ конотации.

Разбира се, има и обратни случаи – например Ботев, чиято омраза е автентична, исторически обусловена и вътрешно присъща на мисията му. Той не използва езика случайно, нито невинно; неговата реч е израз на едно всеобщо разделително мислене от XIX век, в което свободата е мислима само чрез противопоставяне, а националното освобождение се превръща в цел, способна да оправдае всяко напрежение, всяка омраза, всяка заплаха. Такава е историческата логика на времето, което е различно от нашето и не може да бъде преценявано по днешните измерители. Ето защо, когато поднасяме тези емоции на днешните деца, ние сме длъжни да ги съпроводим с обяснения – да намерим начин да покажем разликата между исторически оправданата омраза и безцелното поддържане на старите вражди, които вече нямат място в съвременния свят.

Днешният свят, с всичките си проблеми, изисква не подвизи, а развитие – тихо и устойчиво, не толкова героично, колкото търпеливо. За него не са нужни лозунги, нито символични врагове, а способност да се сътрудничи, да се преговаря, да се уважава различието. И точно тук политическата коректност придобива положителната си роля: в спазването на уважението към онези, които са били обект на историческо насилие. Но когато тази роля се превърне в механична идеология, когато започне да изземва мястото на здравия разум, тя губи моралната си легитимност.

Това привежда към друг важен елемент на проблема – този, който условно можем да наречем „битката за предпоследното място“. Сръбско-американската изследователка на национализмите Милица Бакич-Хейдън въвежда израза „вгнездени ориентализми“, за да опише начина, по който балканските народи си приписват взаимно изостаналост, сякаш всички се борят да не бъдат поставени на най-долното стъпало. Тази логика е болезнено разпознаваема: всяка група се стреми да докаже, че някой друг е „по-долу“, че носи по-тежката стигма, че е „по-примитивен“.

Оттук идва и огромната българска съпротива срещу формалната политическа коректност – защото зад отказа от стигматизиращи думи се крие страшното подозрение, че така може да се окажем в същата категория като онези, които сами стигматизираме. В свят, в който Западът често не прави разлика между „българи“, „роми“, „албанци“ и „македонци“, страхът от смесването е по-дълбок, отколкото изглежда на повърхността.

Така се затваря кръгът: политическата коректност може да има смисъл като морален защитен механизъм, но тя започва да боде, когато срещне социални структури, в които хората все още не се чувстват достатъчно стабилни, за да се откажат доброволно от стигмата, чрез която защитават уязвимото си самочувствие.

Трудният, но необходим извод е следният: нито едната, нито другата крайност е полезна. Да се игнорира омразата, защото е „традиционна“, е погрешно. Но да се заличават литературни пластове, защото не отговарят на днешните стандарти, също е погрешно. Историческият език трябва да се чете с разбиране, не с ножица. А съвременният морален език трябва да се гради не върху предписания, а върху способността да се различава интенцията от обидата, фактът от предразсъдъка, времето на автора от времето на читателя.

Най-същественото, което остава, е простата истина, че омразата не може да бъде регулирана с окръжни и указания. Тя може да бъде ограничена единствено чрез способността да разбираме света по-широко от собствените си страхове. И докато не стигнем до това разбиране, всички спорове около „правилните думи“ ще останат само повърхностни симптоми на един по-дълбок човешки проблем: страхът от оставането на „последно място“.

Златко Енев е български писател и издател на „Либерален Преглед“. Досега в България е публикувал седем книги (трилогията за деца „Гората на призраците“ (2001–2005), романите за възрастни „Една седмица в рая“ (2004) и „Реквием за никого“ (2011),  есеистичния сборник „Жегата като въплъщение на българското“ (2010), както и автобиографичната повест „Възхвала на Ханс Аспергер“ (2020). Детските му книги са преведени на няколко езика, между които и китайски. Живее в Берлин от 1990 г.

Книгите му могат  да се намерят в безплатни електронни издания тук на сайта.