Джаред Даймънд си спечели популярност като полимат[1] с невероятна многостранност: като биолог, географ, лингвист и историк. Макар че екологичният му подход към историята на големите обобщения говори за един вид хладнокръвно, облечено в лабораторна престилка дистанциране, Даймънд носи и мантията на съвременен пророк. Само най-ограничените читатели на последната му книга, [в която става дума] за националната издръжливост, биха могли да пропуснат знаците и знаменията, с които тя е осеяна.
Анализът на Даймънд за начините, по които половин дузина модерни страни, с които той е добре запознат – Финландия, Чили, Индонезия, Япония, Германия и Австралия – са се справяли с различни кризи, е изпъстрен с размисли върху крехкостта на демокрацията. Той изследва императивите за поемане на отговорност (без търсене на изкупителни жертви), честната национална самооценка, готовността да се учи от други нации и способността за компромис, а понякога, всъщност, да се преглъщат неприятни истини.
Помислете за параболата, с която той свързва Финландия. По време на Студената война „Финландизацията“ беше термин, с който на Запад се охулваше идеята за съучастничество със Съветския съюз. В дългогодишното управление на двама ултра-предпазливи президенти, Юхо Кусти Паасикиви и Урхо Кеконен, между 1946 и 1981 г., финландците вършеха неща, „немислими при която и да е друга демокрация“, като например упражняване на автоцензура, отлагане на президентски избори и натиск за оттегляне на кандидатура, върху един неприемлив кандидат за президент. Защо? Защото по време на Втората световна война те се бяха борили сами срещу нахлуването на Съветския съюз, който погълна района на Карелия (включително и втория по големина финландски град, Виборг), а след това, в края на войната, се оказаха на погрешната страна. Финландизацията започва веднага [след края на войната], когато финландците – под натиска на съюзниците – започват да съдят бившите си лидери за военни престъпления. Даймънд разпознава грубите реалности, произлизащи от географската близост на страната до Русия и цената на една война, отнела живота на 100 000 финландци. Цифрата може и да не изглежда огромна, но възлиза на около 5% от мъжкото население. По време на войната финландците са принудени да направят огромни жертви, за да запазят автономията си – и в следвоенната ера продължават да правят жертви от един вид, [който лесно може да се възприеме като] подъл или раболепен. Но каква друга възможност са имали? „Независимостта на една страна обикновено не е абсолютна“, напомня ни президентът Кеконен. „Не е имало нито една държава, която да не е била принудена да се прекланя пред историческите неизбежности.“
Случаят с Чили служи като остро напомняне, че самодоволното потупване по собственото рамо не представлява истинска пречка пред разрухата на демокрацията. Когато Даймънд посещава Чили за пръв път през 1967 г., страната се гордее със стабилността си и относителното послушание на армията. През последните десетилетия тя не е била измъчвана от честото прибягване до военни преврати, характерно за други латиноамерикански държави. Но само шест години по-късно демокрацията ще бъде свалена от военните. Чилийските приятели на Даймънд са очаквали военното управление да бъде кратка, временна мярка, но правителството на генерал Пиночет управлява от 1973 до 1990. Нещо повече, режимът се характеризира с несравнима в Южна Америка бруталност, като прибягва до масови убийства и изтезания у дома, а през 1976, за да убие чилийски дисидент-изгнаник, взривява кола-бомба само на 14 пресечки от Белия дом.
Както Чили, така и Индонезия, където комунистическият преврат от 1965 дава удобен претекст за унищожаването на около половин милион индонезийци, показват как демонизацията на политическите врагове може в някои случаи да доведе и до планове за тяхното унищожение. Разбира се, там където армията не е свикнала на независими политически действия, страховете от военни преврати са до голяма степен неоснователни, но широката наличност на огнестрелни оръжия в САЩ, както отбелязва Даймънд, предизвиква мисли за други видове плашещи сценарии.
Такива неща могат да се случат и в Европа. Невероятно е, че социалното сцепление, което се намира в основата на финландската самодисциплина, се е появило в общество, което през 1918 е било разкъсвано от гражданска война между Белите и Червените. Измерван по процента от населението, унищожено ежемесечно, това е най-смъртоносният граждански конфликт в света чак до кланетата в Руанда от 1994 година. Връзките, произлизащи от националната солидарност са били, разбира се, възстановени с удивителна бързина, но нека също се замислим за обратната страна на медала, а именно, че здравият национален етос не винаги е застраховка срещу евентуална кървава поляризация.
Втората световна война предизвиква по неизбежност преоценка в [поне] няколко нации – не само в Германия и Япония, но също и в Австралия[2]. [Особено последната] – една нация, която дотогава се е смятала за британски аванпост, започва постепенно да се обръща към САЩ, след като става ясно, че Великобритания вече не може и да защитава Австралия, и заедно с това да води война срещу Хитлер. Японската бомбардировка на [австралийския пристанищен град] Дарвин от 19 февруари 1942 г. довежда до осъзнаването на този неизбежен факт, макар че разумното преориентиране на страната към Азия ще отнеме още десетилетия.
Самата Япония е не повече от частично ангажирана с честна преоценка [на миналото си]. За разлика от лишеното от предразсъдъци имитиране на европейските индустриални общества от края на 19-ти век, [по време на т. нар. епоха] Мейджи, днес културата в страната в много отношения си остава нечувствително местническа [nativist], чак до степен на разрив със собствените интереси. Нежеланието на Япония да приеме имиграцията [например] оставя възрастните граждани без подкрепата на чуждестранни гледачи, които са типични за другите развити индустриални държави. Докато в крайна сметка следвоенна Германия успя да установи със съседите си нов вид отношения, основаващи се на честност и разкаяние, Япония тепърва трябва да извършва честно поемане на отговорността за военните жестокости, извършени в Китай и Корея. И естествено, [в резултат на това] необходимите отношения, които тази островна държава – а може би всяка островна държава – трябва да поддържа с континенталните си съседи, си остават неуредени и изпълнени с взаимни подозрения.
Но списъкът на Даймънд за факторите, които подкрепят националната устойчивост, си остава от ограничена полезност, когато стане въпрос за проблемите, пред които е изправена самата ни малка синя планета. Ние нямаме почти никакъв опит в справянето с глобални предизвикателства – и докато държавите често използват външни модели, когато търсят решения за проблемите си, човечеството е самó пред лицето на глобалното затопляне, изчерпването на ресурсите и заплахата от ядрена катастрофа. Нито пък всички ние споделяме някаква обща идентичност от рода на онази, която позволява на финландците да се обединяват. Въпреки че е имало сериозни опити за изграждане на световни институции – като Лигата на нациите и след това ООН – резултатите са нееднозначни. Готово ли е човечеството да се ангажира с честна самооценка на състоянието, в което се намира? И готови ли сме самите ние за някакъв вид глобално приемане на отговорността за собствения си хал?
Даймънд има основания за силен песимизъм, но освен това вижда и някои проблясъци на надежда, в работата на международните агенции за справяне с конкретни въпроси като премахването на едрата шарка или Международната конвенция за предотвратяване на замърсяването от кораби. Още по-силно впечатлен е от нивата на сътрудничество в ЕС, въпреки неизбежните проблеми, свързани с едно толкова смело отклонение от историческите норми на държавност. Глобализацията влече след себе си трудности, но въпреки човешката склонност към самозаблуда – все още толкова очевидна в съпротивата срещу някои глобални опасности – тя носи и нарастващо осъзнаване на взаимозависимостта на нациите.
Методите на Даймънд – прокарване на директни паралели между личната и националната травма, както и между психологията на индивидите и характера на нациите – не са точно онези, които се практикуват от историците (обикновено склонни да подчертават особеностите на обстоятелствата и сложната неповторимост на събитията.) И въпреки това Даймънд подчертава разнообразието на различните затруднения, които обсъжда, като заедно с това предупреждава, по възможно най-недетерминистичен начин, за отворените пътища на историческите възможности. Пророкът ни спестява издялани в камък заповеди, но въпреки това сме предупредени.
[1] Човек с енциклопедични познания в поне няколко различни сфери на науката и културата. Бел. пр.
[2] Всъщност това твърдение е леко „минималистично“. Преоценката на националните истории и митологии е една от основните характерни черти на следвоенната историческа наука и обществено-културни сблъсъци най-вече в Европа, макар и не само тук. Виж в тази връзка пространното изследване на британско-американския историк Тони Джуд „Миналото е друга страна: мит и памет в следвоенна Европа“, публикувано в „Либерален преглед“ през юли 2013. Бел. пр.